Джанет Фич
Белият олеандър (11)

11.

Името й беше Оливия Джонстън. Така пишеше върху списанията и каталозите, които вестникарчето оставяше пред прага й. Получаваше „Конде Наст Травълър“ и френското „Вог“, дебело като телефонен указател. Вече извеждах децата да играят в предния двор, защото не исках да пропусна и най-малкия шанс да я видя, когато излиза от къщи с модерните си слънчеви очила, когато се връща от пазар или подрязва храстите си. Надявах се погледите ни отново да се срещнат. Почти всеки ден пристигаха пакети за нея и един красив служител на UPS — Обединени пощенски услуги, редовно се задържаше пред вратата й. Чудех се, дали е влюбен в нея. Краката му изглеждаха стройни и прави в късите кафяви униформени панталонки.

Вечер наблюдавах къщата й през прозореца на кухнята и започнах да записвам посетителите й. Винаги бяха мъже. Чернокож господин, чиито бели „френски“ маншети със златни блестящи копчета рязко контрастираха с тъмната кожа, пристигаше с черното си БМВ около седем и половина и никога не оставаше след полунощ. Млад мъж с растафарианска прическа^[1] пристигаше с порше. Понякога оставаше в къщата до сутринта. Едър оплешивяващ млад мъж, който носеше ризи на райета и сака с широки ревери и караше огромен мерцедес, идваше всеки ден в продължение на седмица.

Онова, което ми правеше най-силно впечатление, беше как бързат да излязат от лъскавите си коли, видимото им вълнение. Чудех се, с какво ли ги омайва, та стъпките им са толкова нетърпеливи. Питах се, кого ли харесва най-много? Мислех си за онова, което сигурно знае за мъжете, за да се стремят към нея като корабокрушенци към спасителната светлина на фар в морето.

Отказвах да повярвам и за секунда, че Марвъл може да е права за нещо, най-малко пък за Оливия Джонстън. Живеех с мисълта, че ще я зърна — да изхвърля боклука си или да слиза от колата си в дрезгавата светлина на утрото, докато аз приготвям закуската си. Беше като роса по палубата, достатъчна да издържа до следващия ден.

Късах клончета от розмарина й и ги слагах в джобовете си. Когато знаех, че не си е вкъщи, преравях боклука й, жадна да узная повече, да докосна нещата, които бе докосвала тя. Намерих един марков гребен с едри зъби от черупка на костенурка съвсем като нов, с изключение на един счупен зъб, и кутийка за сапун — с аромат на дива ябълка и цвят от бъз. Пиеше ром „Майерз“, използваше зехтин „Екстра върджин“ във висока бутилка. Някой от приятелите й пушеше пури. Намерих и един невероятно мек копринен чорап — от тези, които се носят с жартиери — облачно сив, с бримки, както и празно флаконче с парфюм на „Ма Гриф“, чието етикетче бе украсено с черна драскулка върху бял фон. Ухаеше на черни рокли от шепнещ муселин, на зелени орхидеи и на Булонския лес след дъжд, където веднъж двете с майка ми се бяхме разхождали с часове. Треперех от вълнение, че мога да споделя Париж с Оливия Джонстън. Прибрах шишенцето в чекмеджето си, така че уханието му да попие в дрехите ми.

Един ден вестниците и списанията на Оливия останаха да лежат недокоснати пред прага й. Корветът стоеше мрачен под кафявото брезентово покривало, посипан с цветчетата на джакарандата като символи на някаква загуба. Само при вида на изоставения корвет ми се приискваше да ми бяха останали няколко перкодана. Трябваше да се задоволя с остатъка от кодеиновия сироп за кашлица, който Марвъл държеше в шкафчето с лекарствата. Усещах в устата си лепкавия натъртващ вкус, докато седях в леглото и разресвах косата си с гребена на Оливия. Благоговеех пред съвършенството й. Жена, която бе изхвърлила ръчно изработен гребен от черупка на костенурка само защото му липсва един зъб. Чудех се, дали наистина прави любов с мъже за пари и какво означава това. Проститутка. Курва. Какво въобще означават те? Само думи. Майка ми би се възмутила, но това си беше самата истина. Думи, които развяват след себе си знамена с щемпела на общественото порицание. Съпругите получаваха пари от съпрузите си и никой не казваше и дума. А ако приятелите на Оливия й дават пари? Какво от това?

Разресах косата си и я вдигнах на френски кок, представяйки си, че съм Оливия. Обикалях из малката стая, имитирах походката й — с хълбоците напред като манекенка. Какво значение има, че била „курва“. Дори самото звучене на думата сякаш идваше от корема като при вентрилоквизъм. Пък и по принцип мразех етикетите. Не можеш да поставяш хората в разни чекмеджета — проститутка, домакиня, светица — сякаш разпределяш поща. Бяхме толкова непостоянни, втечнени от страх и желания, идеали и ангели, променливи като водата. Издърпах чорапа й по крака си, вдъхнах аромата на „Ма Гриф“.

Представих си, че е заминала за Париж, седи в някакво кафене и отпива от чашата си „Перно“, а на чантичката й е вързано шалче като на жената във френския й „Вог“. Представях си, че е с мъжа с БМВ-то — онзи, тихият, със златните копчета на ръкавелите, който обичаше джаз. Често си ги бях представяла как танцуват по старомодния начин в дневната й — почти без да движат краката си, брадичката му почива върху ситно накъдрената й коса. Ето така си я представях в Париж. Как стои до късно през нощта в някакъв джаз клуб, известен само на чернокожите парижани, във винарска изба на Рив Гош, и танцува. Виждах шампанското и как се затварят очите им, как не мислят за нищо друго, освен за още от същото.

 

 

След училище седях под жежкия блясък на слънцето, което се отразяваше в черния асфалт, пишех си, домашните и слушах как Джъстин и Катлин се плискат в надуваемия басейн, пищят и се карат за играчките. Чаках, планирах, подготвях палубата си. В четири часа и двайсет и пет минути мъжът от Обединени пощенски услуги спря пред къщата на Оливия и се зае да попълни формуляра за доставка.

Приближих се до оградата от декоративни вериги.

— Извинете — обърнах се към него аз. — Оливия каза, че може да оставите пакета на мен. — Усмихнах се в старанието си да му внуша съседската си благонадеждност. В края на краищата бях малкото съседче. — Каза ми, че го очаква.

Той донесе папката с формулярите и аз се подписах. Пратката представляваше малка кутия с надпис „Уилиамс — Сонома“. Чудех се какво ли може да има вътре, но любопитството ми бледнееше пред твърдото ми намерение да се сприятеля с Оливия Джонстън и някой ден да вляза в къщата с капаците.

 

 

В деня, когато се върна, измислих някаква история, че трябвало да работя по един курсов проект със съученичка, която живеела в квартала. Лъжите не ми се отдаваха. Майка ми винаги казваше, че ми липсва въображение. Но гледах да не изпадам в подробности и Марвъл ми отпусна един час.

— Трябва да се върнеш до пет. Ще ми идват клиенти.

Тя продаваше козметиката на „Мери Кей“ и макар да не печелеше много, това я караше да се чувства важна.

Извадих кутията от торбата за прането, където я бях скрила, изкачих стъпалата пред къщата на Оливия и се озовах на верандата. Натиснах звънеца.

След секунда силуетът й се появи зад дебелото декоративно стъкло на входната врата — същото като нашето, само дето оттенъкът му бе жълт, а не тюркоазен. Усещах, че ме наблюдава през шпионката. Постарах се да изглеждам спокойна. Просто съседка, която прави услуга. Вратата се отвори. Оливия Джонстън носеше дълга басмена рокля с гол гръб и връзки през врата, косата й бе събрана в кок на тила, голите й канелени рамене — гладки като полирано дърво.

Подадох й кутията.

— Човекът от UPS остави това.

Едно зъбче на гребена, едно зъбче. Тя беше съвършена.

Оливия се усмихна и взе кутията. Ноктите й бяха къси, с бели полумесеци на върха. Благодари ми някак развеселено. Бях сигурна, че е усетила тактиката ми, желанието ми да се натрапя в живота й. Опитах се да погледна покрай нея, но видях само едно огледало и малка масичка от червено лакирано дърво.

Сетне тя изрече думите, които си бях мечтала да чуя, на които се бях надявала.

— Защо не влезеш? Тъкмо си наливах чай.

Имаше ли нещо друго на света, толкова елегантно, като къщата на Оливия? Стените в дневната бяха покрити със златисти тапети, чиято повърхност имитираше корк. Имаше канапе с извита облегалка, със сива плюшена дамаска и възглавничка с леопардови шарки в ъгъла; фотьойл от кафеникава кожа и резбована декоративна кушетка с памучна покривка на ивици. Върху дървена маса с по-малки масички, прибрани отдолу, имаше керамичен съд в убито зелено, приютил белите пръски на орхидеи, дребни като молци. Джазова музика — от онази, която харесваше мъжът с БМВ-то, забързваше темпото на стаята — сложни тромпетни излияния, пълни с мъжкарски копнежи.

— Каква е тази музика? — попитах я аз.

— Майлс Дейвис — каза тя. — „Седем стъпки до рая“.

Седем стъпки, помислих си, само толкова ли бяха нужни?

Там, където у нас имаше плъзгащи се остъклени врати, в къщата на Оливия имаше прозорци, които се отваряха към двора. Вместо климатик, от тавана лениво разнасяха хлад перките на вентилатори. При по-внимателно вглеждане птичката в голямата позлатена клетка се оказа изкуствен папагал, с миниатюрно сомбреро на главата и пура, натикана в човката.

— Това е Чарли — каза Оливия. — Внимавай, хапе.

Усмихна се. Захапката й имаше малък дефект. Разбирах мъжете, които искаха да я целунат.

Седнахме на плюшеното канапе и пихме студен чай, подправен с мента и пчелен мед. Сега, когато най-после бях тук, не знаех как да започна. Имах толкова много въпроси, но не се сещах за нито един. Декорът ме поглъщаше. Накъдето и да погледнех се появяваше нещо ново за гледане. Гравюри на растения, един напречен разрез на нар, дългото стебло на пасифлората и плода й. Подредени на купчини дебели книги за изкуството и дизайна и колекция от стъклени преспапиета не оставяха свободно място върху масичката за кафе. Беше невероятно красиво, излъчваше чувственост, каквато не бях виждала никъде досега, един успокояващ разкош. Можех да си представя как презрителният поглед на майка ми се спира върху претрупаните повърхности, но трите бели цветя в стъклена ваза ми бяха писнали. В живота има повече от това.

— От известно време живееш тук — каза Оливия, забърсвайки влагата, избила по чашата й, с показалеца си с безупречен маникюр. Профилът й бе леко вдлъбнат, челото й — високо и заоблено.

— От три месеца. — Кимнах към пакетчето от UPS, което стоеше недокоснато върху масичката за кафе. — Какво ви изпращат?

Оливия отиде до едно малко бюро тип секретар, отвори го и взе нож за писма. Сряза кутията отстрани и извади две теракотени сърца.

— Използват се да поддържат топлината на тестени изделия. Нагряваш ги и ги слагаш в кошничката с кифлите, така че да не изстиват.

Бях разочарована. Мислех си, че ще е нещо тайно и свързано със секса. Хлебните „грейки“ не се връзваха с представата ми за Оливия Джонстън.

Този път седна по-близо до мен, с ръка на облегалката. Беше ми приятно, макар да ме изнервяше. Тя изглежда имаше съвсем точна представа за ефекта, който оказваше върху мен. Не можех да отместя очите си от кожата й, която лъщеше като полирана — точно с цвета на тапетите, а ноздрите ми се изпълваха с уханието на „Ма Гриф“.

— Къде беше? — попитах аз.

— На изток. Ню Йорк, Вашингтон — каза тя. — Един приятел има бизнес там.

— БМВ-то?

Тя се усмихна и издадените й горни зъби ми намигнаха. Имаше нещо дяволито в тях, не бяха съвършени, но така беше по-добре.

— Не, не е БМВ-то. БМВ-то е женено. Онзи мъж не си го виждала тук.

Бях се страхувала, че ще ми говори за хлебни грейки, а тя ми разказваше за мъжете, сякаш обсъждаше времето. Почувствах се окуражена и продължих по темата.

— Не те ли е страх, че може да се засекат някой път?

Тя нацупи устни и вдигна вежди.

— Определено се опитвам да го избегна.

Може би е вярно. Може наистина да е такава. Но и така да е, нейното нямаше нищо общо с момичетата по булевард Ван Нюис с техните секси панталонки и сатенени бейзболни якета. Оливия бе лен, шампанско и теракота, растителни гравюри и „Седем стъпки към рая“.

— Някой от тях харесва ли ти повече от другите? — попитах я аз.

Разбърка студения си чай с лъжичката с дълга дръжка, докато Майлс Дейвис проникваше в порите ни.

— Не. Всъщност не. Ами ти, имаш ли си приятел, някой, който да ти е скъп?

Намерението ми бе да й кажа, че съм имала един по-възрастен от мен мъж, исках да й направя впечатление, но в крайна сметка й разказах тъжната история на живота си — за Стар и Рей, за майка ми, за Марвъл Търлок. Беше лесно да споделяш с нея разни неща, защото проявяваше разбиране. Задаваше въпроси, слушаше, грижеше се музиката, чаят и лимоновите сладки да не свършват. Почувствах, че съм се събудила на сала си, за да открия, че до мен е акостирала яхта и спуска стълбичката си. Човек никога не знае, кога ще му се притекат на помощ.

— Няма вечно да ти е толкова трудно, Астрид — ми каза тя и приглади един кичур коса зад ухото ми. — Красивите момичета се ползват с известни предимства.

Исках да й вярвам. Исках да знам нещата, които знаеше тя, така че да не ме е страх да повярвам, че всичко това ще има край.

— Какви например?

Тя ме огледа внимателно, изучавайки чертите на лицето ми, бретона, който сама си бях подстригала. Упоритата ми брадичка, плътните, напукани устни. Постарах се да изглеждам готова. Тя взе ръката ми и я задържа в своята. Ръката й бе по-деликатна, отколкото си бях представяла, не по-голяма от моята, топла и удивително суха, но някак захабена. Преплете пръсти с моите, сякаш винаги се бяхме държали за ръце.

— Живеем в мъжки свят, Астрид — каза тя. — Това чувала ли си го някога?

Кимнах. Мъжки свят. Но какво означаваше това? Мъжете да подсвиркват, да зяпат и да крещят разни неща след теб, а ти всичко да понасяш, ако не искаш да те изнасилят или пребият от бой? Мъжки свят означаваше да има места, където мъжете могат да отидат, а жените не. Означаваше, че имат повече пари и нямат деца, не както жените ги имат, за които да се грижат всяка минута на деня и нощта. Означаваше също, че жените ги обичат повече, отколкото те обичат жените, че може да желаят нещо с цялото си сърце, а после вече да не го искат.

Но това бе почти всичко, което знаех за мъжкия свят. Онова място, където мъжете носят костюми, ръчни часовници и копчета за ръкавели, влизат в административни сгради, хранят се в ресторанти и карат по улиците, говорейки по мобилните си телефони. Бях ги виждала, но животът им бе толкова неразбираем за мен, колкото този на тибетските шерпи или амазонските племенни вождове.

Оливия взе ръката ми, обърна я нагоре и прокара върховете на сухите си пръсти по моята влажна длан, изпращайки електрически импулси нагоре към рамото.

— У кого са парите? — тихо попита тя. — У кого е властта? Ти си умна, талантлива, много чувствителна, виждаш ли? — Тя показа линиите по дланта ми, пръстите й докосваха грапавата ми кожа. — Недей да се бориш със света. Твоят приятел дърводелеца, той не се е борил със света, нали така? Обичал го е и онова, което е сътворил, е било красиво.

Замислих се върху думите й. Майка ми се бореше със света, сечеше го, опитваше се с чук да го сравни със земята. Смяташе, че да не го правиш, е липса на смелост.

— Какво друго виждаш? — попитах аз.

Оливия затвори пръстите ми, обвивайки съдбата ми в тях, и ми я връчи обратно.

Разчоплих един мехур от изгорено на средния си пръст и се размислих, дали си струва да се противопоставяш или не. Жени като майка ми — самотници като тигрите, които се борят на всяка крачка. Жени с мъже — като Марвъл и Стар, които се опитват да угодят. Нито едните, нито другите имаха предимство. Но Оливия не говореше за мъже като Ед Търлок, нито дори като Рей. Тя говореше за мъжете с пари. За този мъжки свят — на копчетата за ръкавели и офисите.

— Решаваш какво иска един мъж и как да му го дадеш. И как да не му го дадеш — тя се усмихна с палавата си крива захапка. — И кое кога да направиш.

Малкият меден часовник избръмча и удари пет с тихите звънчета на музикалните кутии. Толкова много красиви неща имаше тук, но ставаше късно. Не исках да си тръгвам, исках да разбера още, исках Оливия да извае бъдещето ми като восък, размекнат от топлината на сухите й ръце, да го оформи в нещо, от което няма да се страхувам.

— Говориш за секс.

— Не непременно. — Тя погледна към кръглото огледало над камината, към секретаря с тайните чекмеджета и преградките за писма. — Това е магия, Астрид. Трябва да знаеш как да протегнеш ръка и да извлечеш красота от нищото. — Престори се, че протяга ръка и хваща светулка, после бавно разтвори длани и проследи с поглед полета на насекомото. — Хората се нуждаят от малко магия. А сексът е нейната сцена. Има плъзгащи се стени и тайни капани.

Магията на нощта. „Никога не позволявай на мъжете да остават през нощта.“ Но сцената на майка ми бе нейното собствено удоволствие. А тук ставаше въпрос за нещо съвсем различно. Фактът, че осъзнавам това, дълбоко ме развълнува.

— Тайната е следната — магьосникът не си купува магия. Възхищавай се на умението на свой колега в магията, но никога не се предавай на заклинанието му.

Тя стана и прибра чашите от чая. А аз си помислих, как Бари прелъсти майка ми — опушени огледала и скрити обучени гълъби. Тя въобще не го беше избрала — не и сама, но му даде всичко. Щеше завинаги да бъде негова, дори и да беше мъртъв. Той бе изваял съдбата й.

— Ами любовта? — попитах аз.

Беше тръгнала към кухнята, но се спря и се обърна към мен с чашите в ръце.

— Какво за нея?

Когато се намръщи, две вертикални линии се врязаха между веждите й и набраздиха заобленото чело.

Цялата пламнах, но държах да узная. Ако само можех да попитам, без да се препъвам в собствените си думи като клоун с обувки петдесети номер!

— Не вярваш ли в нея?

— Не вярвам в нея така, както хората вярват в Бог или в добрата фея. Повече прилича на „Нашънъл Инкуайърър“. Голямо заглавие, последвано от изключително скучна история.

Последвах я в кухнята — точно като нашата и в същото време на светлинни години далеч от нея, една паралелна вселена. Тенджерите и тиганите висяха на стената, закачени като в ресторантите — медни тенджери, емайлирани. Нашите бяха „Корнингуеър“ с малко синьо цветче. Прокарах ръка по теракотените плотове на Оливия с вградени цветни керамични плочки, докато нашите бяха в петнисто зелено и бяло като лоша настинка.

— Тогава в какво вярваш? — попитах я аз.

Тъмният й поглед се плъзна със задоволство по плочките с цвят на канела, по аспиратора с димоотвод от кована мед над печката.

— Вярвам в това да живея, както на мен ми харесва. Да знам, че като видя някоя красива лампа или кашмирен пуловер, ще мога да си ги купя. Имам още две къщи освен тази. Когато пепелниците в колата ми се напълнят, ще я продам.

Засмях се, представяйки си как връща колата на търговеца на автомобили и обяснява защо иска да я продаде. Вероятно би го направила. Трудно можех да си представя, че човек може да живее в такова съгласие с желанията си.

— Току-що прекарах три седмици в Тоскана. Видях Палиото в Сиена — каза тя. Думите й звучаха като струни на китара. — Това е конно надбягване от петнайсети век по калдъръмените улички. Мислиш ли, че бих заменила това за съпруг, деца и „Живели щастливи до края на живота си“? Без да споменавам вероятния завършек — развод, извънредна работа в банката и финансови проблеми, до които води отглеждането на дете. Ще ти покажа нещо.

Тя взе малката чанта от декоративни разноцветни парчета, намери портфейла си, отвори го и ми показа пачка пари, дебела колкото пръста ми. Разстлах банкнотите — най-малко дванайсет стотачки, без да се броят по-дребните.

— Любовта е илюзия. Сън, от който се събуждаш с нетърпим махмурлук и празна банкова сметка. Предпочитам парите в брой.

Тя прибра парите и затвори чантичката.

После обгърна с ръка раменете ми и ме поведе към вратата. Кехлибарената светлина падаше върху скулите ни през двойното стъкло. Тя лекичко ме прегърна. Усетих „Ма Гриф“ — на нея бе някак по-топъл.

— Ела пак, по всяко време. Не познавам много жени. Бих искала да се опознаем.

Тръгнах си заднешком, защото не исках да изпусна и миг от присъствието й. Призляваше ми при мисълта, че трябва да се върна при Марвъл, така че се разходих из квартала, пазейки спомена за ръцете на Оливия около мен, все още чувствах уханието на парфюма и на кожата й, главата ми се въртеше от онова, което бях видяла и чула в къщата, която толкова много приличаше на нашата и в същото време беше съвсем различна. И разхождайки се осъзнах, че всяка къща съдържа своя собствена, различна от тази на другите реалност. В рамките само на една пресечка имаше може би петдесет отделни свята. Всъщност никой не знаеше какво става в съседната къща.