Джанет Фич
Белият олеандър (1)

1.

Горещите ветрове Санта Ана духаха откъм пустинята и превръщаха последните останки от пролетната трева в сбръчкани мустачки избледняла слама. Избуяваха само олеандрите с нежните си отровни цветове и заострени като кинжали зелени листа. Не можехме да спим в задушните сухи нощи — майка ми и аз. Събудих се посред нощ и открих, че леглото й е празно. Покатерих се на покрива и видях русата й коса — като бял пламък в светлината на почти пълната луна.

— Олеандрово време — каза тя. — Мъжете и жените, които убият любовниците си сега, ще обвинят за това вятъра.

Вдигна голямата си ръка и разпери пръсти, така че вятърът да намери път през тях. Майка ми не беше на себе си, докато духаха ветровете Санта Ана. Бях на дванайсет години и се страхувах за нея. Искаше ми се всичко да е постарому, Бари да е тук и вятърът да спре.

— Трябва да поспиш — предложих й аз.

— Аз никога не спя — отговори тя.

Седнах до нея и двете се загледахме в града, който жужеше и блещукаше като компютърен чип дълбоко в някаква незнайна машина и пазеше тайната си като играч на покер. Бялото й кимоно изплющя на вятъра, деколтето се разтвори и аз видях гърдите й — тежки и пълни. Красотата й беше като резец на много остър нож.

Положих глава на бедрото й. Ухаеше на виолетки.

— Ние сме вълшебници — каза тя. — Стремим се към красота и равновесие, към чувственото за сметка на сантименталното.

— Вълшебници — повторих аз. Исках да знае, че я слушам. Нашите карти таро, нашето вълшебство. Тя често нареждаше картите пред мен и ми обясняваше значението им — вълшебни пръчици и изображения, купи и мечове — но бе спряла да гледа на тях. Вече не искаше да знае бъдещето.

— Наследили сме цвета си от викингите — каза тя. — Космати диваци, които посичали боговете си на парчета и провесвали плътта им по дърветата. Ние сме онези, които са плячкосали Рим. Боим се само от немощната старост и от смърт, която те спохожда в постелята. Не забравяй коя си!

— Обещавам — казах аз.

Далеч под нас, по улиците на Холивуд, виеха сирени и ми стържеха по нервите. Задухаше ли Санта Ана, евкалипти избухваха в пламъци като гигантски свещи, нефтоносни, обрасли с шубраци склонове, потъваха за секунди в огън, който прогонваше изгладнели койоти и елени чак до булевард Франклин.

Тя вдигна лице към опърлената луна и то се окъпа в сърдитите й лъчи.

— Гарванова луна.

— Шантава луна — промърморих аз с глава на коляното й.

Тя погали леко косата ми.

— Предателска луна.

 

 

През пролетта тази рана би била немислима, тази лудост, но тя ни бе чакала на пътя, незабележима като пехотна мина. По онова време дори не бяхме чували името Бари Колкър.

Бари. Когато се появи, беше толкова дребен. По-дребен от запетайка, незначителен като кихавица. Просто някой, с когото тя се запозна на едно литературно четене. В една овощна градина във Венис. Както винаги, когато четеше поезията си, майка ми беше облечена в бяло — косата й с цвета на пресен сняг, в контраст с леко потъмнялата й от слънцето кожа — седеше под сянката на голямо смокиново дърво, чиито листа приличаха на ръце. Аз седях край една маса зад подредени на купчинки книги, които трябваше да продавам след като свърши четенето — тънки книжлета, издадени от „Блу Шу Прес“ в Остин, Тексас. Подръпвах „ръцете“ на дървото, а пчелите привличаха вниманието ми с поведението си — те се скупчваха върху опадалите смокини, ядяха от ферментиралите на слънцето плодове и се опиваха, опитваха се да излетят и падаха обратно на земята. Гласът й ме опияняваше — дълбок и стоплен от слънцето, с намек за чуждоземен акцент, шведски напев отпреди много поколения. Ако сте я чували някога, значи познавате силата на този хипнотичен глас.

След четенето хората се насъбраха наоколо, даваха ми пари, които слагах в кутия от пури. Майка ми подписа няколко книги.

— Ех, съдбата на твореца — иронично въздъхна тя, докато поемах смачканите банкноти по един и по пет долара. Но тя обичаше четенията така, както обичаше и дългите вечери в компанията на събратя по перо, с които критикуваха по-известните от тях поети на чаша питие и цигара марихуана. И ги мразеше, така както мразеше и мизерната си работа в списание „Филмова сцена“, където коригираше материалите на други автори и й плащаха по петдесет цента на дума, за да пусне кръв на безобразните им клишета, изтърканите им съществителни и скучните им глаголи, като в същото време самата тя бе в състояние да агонизира с часове над дилемата дали да членува или не.

Докато раздаваше автографи, на лицето й играеше обичайната полуусмивка — по-скоро вътрешна, отколкото предназначена за околните, сякаш се смееше на някаква своя си шега, докато благодареше на хората, че са дошли. Знаех, че чака точно определен човек, вече го бях видяла — един срамежлив блондин, в тясна деколтирана блуза без ръкави, с наниз от прежда и мъниста около врата, който стоеше отзад и я наблюдаваше, безпомощен и опиянен. След дванайсет години като дъщеря на Ингрид можех да ги забележа и насън.

Един нисък и набит мъж с тъмна коса, стегната в къдрава конска опашка, си проби път и подаде книгата си за подпис.

— Бари Колкър. Обожавам нещата ви — каза той. Тя подписа книгата и му я върна, без дори да го погледне в лицето. — Какво ще правите след четенето?

— Имам среща — каза тя и посегна към следващата книга.

— А след това? — запита той и на мен ми хареса тази негова самоувереност. Само че той не беше неин тип — беше топчест, тъмнокос и облечен в нещо, което приличаше на костюм, взет от Армията на спасението.

Тя искаше срамежливия блондин — много по-млад от нея, който се надяваше да стане поет. Разбира се. Именно той дойде с нас у дома.

Легнах си върху дюшека на отделената с параван веранда и го зачаках да си тръгне. Гледах как синьото на вечерта преминава във виолетово, а индиговото се таи като неизречена надежда, докато майка ми и блондинът шепнеха от другата страна на паравана. Въздухът бе изпълнен с аромата на тамян — специален вид, който бе купила от Малко Токио — без следа от сладникав дъх, този беше изключително скъп и миришеше на дърво и зелен чай. Шепа звезди се появиха на небето, но в Лос Анджелис нито едно съзвездие не си беше на мястото, затова аз ги навързах в нови фигури — Паяка, Вълната, Китарата.

Когато той си тръгна, аз влязох в голямата стая. Тя седеше в своето бяло кимоно, скръстила крака на леглото си, и пишеше в една тетрадка с писалка, която потапяше в шишенце.

— Никога не позволявай на един мъж да остане за през нощта — каза ми тя. — Утрото има лошия навик да хвърля покров върху всяка нощна магия.

Нощната магия — тя звучеше прекрасно. След два месеца щях да стана на тринайсет и скоро щях да имам свои любовници, след чието заминаване щях да пиша стихотворения. Взирах се в белите олеандри, които тя бе подредила сутринта на масичката за кафе — три цвята, символизиращи небето, човека и земята — и мислех за музиката на гласовете им в мрака, за тихия смях, за миризмата на тамян. Докоснах цветовете. Небе, човек. Почувствах се на ръба на нещо, което ме обвиваше като воал — нещо, което започвах да разгръщам.

 

 

През цялото онова лято аз ходех с нея в редакцията на списанието. Тя никога не се замисляше достатъчно напред в бъдещето, за да ме включи в някоя програма за младежи, а и аз никога не споменавах за възможността да посещавам лятно училище. Самото училище ми харесваше, но опитите да се впиша сред другите момичета беше мъчение за мен. Връстничките ми бяха от някакъв напълно различен вид, проблемите им ми бяха толкова чужди, колкото и тези на бедняците в Мали. Седми клас се бе оказал особено болезнен и аз очаквах момента, в който отново ще бъда с майка си. Предпечатният отдел във „Филмова сцена“ — с мастилените си писалки и въртящи се поставки с цветни моливи, с листовете с размерите на маса, печатарските подложки, широките ленти и отхвърлените заглавия и снимки, които можех да намажа с восъчно лепило и да съединя в колажи — бе моят рай. Харесваше ми как възрастните говорят край мен, забравяйки, че съм там, и изричат най-невероятни неща. През онова лято коректорите и художественият директор Марлийн клюкарстваха за връзката между собственика и главната редакторка на списанието.

— Странна проява на „вятърната лудост“ — отбеляза майка ми откъм бюрото си. — Онази остроноса анорексичка и човекът с перуката, ала чихуахуа. Гротеската ряпа да яде. Децата им няма да знаят дали да кълват или да лаят.

Засмяха се. Майка ми изрази на глас онова, което другите си мислеха.

Седнах на празната коректорска маса до тази на майка ми и начертах линии по контурите, с които венецианските щори разрязваха светлината като сирене. Чаках да чуя какво друго ще каже майка ми, но тя върна слушалките на ушите си, сякаш слагаше точка в края на изречение. Така коригираше тя — слушаше екзотична музика и си въобразяваше, че е далеч, в някое благоуханно царство на огън и сенки, а не седнала зад широко бюро във филмово списание да орязва интервюта с актьори срещу осем долара на час. Тя се съсредоточи върху движението на стоманеното острие, което се плъзгаше между шпалтите. Издърпваше дълги ивици, които залепваха за ножа.

— Кожите им дера аз — каза тя. — Кожите на блудкавите драскачи, които ашладисвам на страницата, създавайки чудовища на безсмислието.

Коректорите смутено се засмяха.

Никой не реагира, когато Боб — собственикът, влезе в стаята. Аз сведох глава и запрехвърлях линеала, сякаш вършех нещо важно. Досега той не беше казал нищо за това, че идвам с майка си на работа, но Марлийн — художественият директор, ми препоръча да „летя ниско и да избягвам радарите“. Той никога не ме забелязваше. Забелязваше само майка ми. Приближи се, застана до стола й и се зачете през рамото й. Просто искаше да постои близо до нея, да докосне косата й, която беше бяла като ледниково мляко и да види дали ще може да надникне в деколтето на ризата й. Виждах омразата, която се изписа по лицето й, когато той се наведе над нея, и после отново — когато, уж за да се подпре, сложи ръка на бедрото й.

Тя се престори на стресната и с едно пестеливо движение поряза голата му ръка под лакътя с острия си като бръснач инструмент.

— О, Боб! — каза тя. — Толкова съжалявам, не видях, че си тук. Добре ли си?

Но погледът, който му хвърли със сините си като метличина очи, му даде да разбере, че със същата лекота би могла да му пререже и гърлото.

— Няма нищо, само една дребна злополука. — На ръката му, под ръкава на ризата, зееше петсантиметрова рана. — Само злополука — повтори той малко по-високо, сякаш за да успокои останалите, и бързо-бързо тръгна към офиса си.

 

 

В обедната почивка се отправихме с колата към хълмовете и паркирахме под шарената сянка на един голям чинар, чиято ронлива бяла кора приличаше на женско тяло на фона на необичайно синьото небе. Ядохме кисело мляко от картонени кутии, а от касетофона долиташе застрашително ироничното американско провлачване на Ан Секстън, която четеше собствената си поезия. Четеше за лудници и биещи камбани. Майка ми спря касетата.

— Кажи ми следващия стих.

Харесваше ми, когато майка ми се опитваше да ме научи на нещо, когато ми обръщаше внимание. Когато бяхме двете, тя много често се затваряше в себе си. Случеше ли се да фокусира вниманието си върху мен, аз усещах топлината, която чувства цветето, пробило снега под въздействието на първите концентрирани слънчеви лъчи.

Не ми се наложи да се замислям за отговора. Беше като песен и светлината се процеди през клоните на чинара, докато лудата Ан биеше камбаната си в си бемол. Майка ми кимна.

— Винаги учи стихотворенията наизуст — каза тя. — Трябва да ги попиеш до мозъка на костите си. Като флуорид във вода, те ще направят душата ти непроницаема за тихото загниване на света около теб.

Представих си как душата ми поема тези думи като обработена със силикат вода във Вкаменената гора и дървесината ми се превръща в гравиран ахат. Харесваше ми, когато майка ми ме оформяше по този начин. Помислих си, че глината сигурно се чувства щастлива в ръцете на майстор грънчар.

 

 

Следобед главната редакторка нахлу в предпечатния отдел, провлачвайки след себе си шлейфове от ориенталски парфюм, който остана да се носи във въздуха дълго след като си беше отишла. Слаба жена с екзалтиран блясък в очите и нервните жестове на уплашена птица, Кит се усмихваше твърде широко под яркото си червило, докато се движеше стремително насам-натам, разглеждаше макета, проверяваше страниците, спираше се да прочете коректурата над рамото на майка ми и посочваше необходимите корекции. Майка ми отметна косата си назад — същинска котка, свиваща уши, преди да те издере.

— Всичката тази коса — каза Кит, — не е ли опасно при твоята работа? В близост до резеца и въобще…

Нейната прическа изобилстваше от прави ъгли, косата й беше боядисана в мастиленочерно и обръсната на врата.

Майка ми не й обърна внимание, само остави инструмента си да падне и той се заби в бюрото като копие.

Когато Кит си отиде, майка ми каза на художествения директор:

— Сигурна съм, че би предпочела да се подстрижа ниско. И да се боядисам в собствения й асфалтов цвят.

— Вампирско черно — каза Марлийн.

Не вдигнах очи. Знаех, че аз съм единствената причина да сме тук. Ако не беше заради мен, на нея нямаше да й се налага да се хваща на подобна работа. Щеше да е на половин планета разстояние оттук, да се носи по вълните на тюркоазено море и да танцува фламенко на лунна светлина под звуците на китара. Беше ме срам да проговоря.

 

 

Тази вечер тя излезе сама. Аз рисувах около час, изядох един сандвич с фъстъчено масло и майонеза, после се завлякох до съседа Майкъл и потропах на хлътналата врата. Изщракаха три резета.

— „Кралица Кристина.“

Той се усмихна — мил, деликатен човек на възрастта на майка ми, но подпухнал и блед от алкохола и от това, че през цялото време си стоеше вкъщи. Той разбута купчина мръсни дрехи и стари броеве на „Варайъти“ върху дивана, така че да мога да седна.

Апартаментът беше много различен от нашия — претъпкан с мебели, сувенири и филмови плакати, „Варайъти“, вестници и празни бутилки от вино, домати в саксии, проточили стъбла по первазите в стремежа си да уловят малко светлина. Беше тъмно дори през деня, защото гледаше на север, но затова пък се разкриваше изключителна гледка към надписа „Холивуд“ — истинската причина, поради която Майкъл го бе избрал.

— „Отново сняг“ — каза той, имитирайки Гарбо, като повдигна лице нагоре и встрани, подобно на нея. — „Вечен сняг“ — подаде ми купичка със слънчогледови семки. — Аз съм Гарбо.

Зачоплих семките и изхлузих гумените сандали, които носех от април. Не можех да кажа на майка си, че обувките отново са ми омалели. Не исках да й припомням, че аз съм причината да е уловена в капана на сметките за електричество и на омалелите детски обувки, причината да се притиска със зъби и нокти към прозорците като умиращите домати на Майкъл. Тя беше красива жена с недъгав крак и този крак бях аз. Бях тухла, зашита в подгъва на дрехите й, бях стоманена рокля.

— Какво четеш напоследък? — попитах Майкъл. Той беше актьор, но нямаше много работа, а и не искаше да се снима в телевизията, така че повечето от парите си изкарваше, като четеше за „Книги на лента“^[1]. Налагаше се да го прави под псевдоним — Волфрам Малевич — защото тази дейност не беше под закрилата на синдиката. Чувахме го всяка сутрин много рано, през стената. Знаеше немски и руски от армията, бил във Военното разузнаване — редник, както винаги подчертаваше той — така че му даваха да чете немски и руски автори.

— Разкази на Чехов — наведе се напред той и ми подаде книгата от масичката за кафе. Беше пълна с пояснения, отпратки и бележки под линия.

Разлистих я.

— Майка ми мрази Чехов. Казва, че всеки, който е чел творбите му, разбира защо избухват революциите.

— Твоята майка! — Майкъл се усмихна. — Всъщност не е трудно да го харесаш. Има една очарователна меланхолия в книгите му. — И двамата се обърнахме към телевизора, за да не пропуснем най-хубавата реплика в „Кралица Кристина“, отправена към Гарбо — „Снегът е като бяло море, можеш да излезеш навън и да се изгубиш в него… и да забравиш света.“

Мислех за майка си като за Кралица Кристина — хладна и тъжна, вперила очи в някакъв далечен хоризонт. Точно там й беше мястото — облечена в кожи, сред палати, пълни с редки съкровища, край камини — достатъчно големи, за да се опече в тях елен, на борда на кораби от шведски явор. Най-големият ми страх бе, че някой ден тя ще намери обратния път за там и повече никога няма да се върне. Затова винаги я чаках, когато излизаше в нощи като тази, и без значение колко късно се прибираше у дома, аз трябваше да чуя превъртането на ключа й в бравата, да усетя отново парфюма й с дъх на виолетки.

И се опитвах да не влошавам още повече положението, като искам разни неща и я тревожа с мислите си. Виждала съм момичета да се пазарят за нови дрехи и да се оплакват от вечерята, приготвена от майките им. Винаги се срамувах заради тях. Не осъзнаваха ли те, че приковават майките си към земята? Не се ли срамуваха оковите от затворниците си?

Но как им завиждах за начина, по който майките им присядаха на леглата им и ги питаха за какво мислят. Моята не изпитваше абсолютно никакво любопитство относно особата ми. Често се чудех за какво ли ме мисли — за куче, което може да върже пред магазина, за папагал на рамото си?

Никога не й казвах, че ми се иска да имам баща, че искам да ходя на лагер през лятото, че понякога се плаша от нея. Страх ме беше, че тя ще излети нанякъде и че аз ще се окажа сама, ще живея на някакво място, където има прекалено много деца, прекалено много миризми; където красотата, тишината и опиянението от думите й, които се издигат във въздуха, ще бъдат толкова далеч, колкото далече е Сатурн.

От другата страна на прозореца блясъкът на надписа „Холивуд“ бе едва доловимо размазан от юнската мъгла, мокрите хълмове ухаеха на конски босилек, а влагата замъгляваше прозорците с мечти.

 

 

Тя се прибра в два часа — когато затваряха баровете — беше сама, а неспокойствието й — временно облекчено. Седнах на леглото й, гледах я как се преоблича, обожавах всяко нейно движение. Някой ден и аз ще правя като нея — с кръстосани ръце издърпва роклята през главата си, изритва обувките си с висок ток. Обух ги и с възхищение ги наблюдавах върху краката си. Бяха ми съвсем малко големи. Още година и щяха да ми бъдат по мярка. Тя седна до мен, подаде ми четката си и аз заразсресвах светлата й коса, изпълвайки въздуха с нейните виолетки.

— Пак видях козльото — каза тя.

— Какъв козльо?

— От овощната градина, помниш ли? Ухиления Пан с разцепените копита, дето надничаха под панталоните му.

Виждах двете ни в кръглото огледало на стената, разпуснатите ни руси коси, сините ни очи. Викинги. Видех ли ни така, почти можех да си спомня риболова в студените дълбоки морета, миризмата на треска и на въглищата от нашите огньове, ботушите ни от нещавена кожа и странната ни азбука — руните като чертички, езика като оран на нива.

— Зяпаше ме през цялото време — каза тя. — Бари Колкър. Марлийн казва, че пишел есета — тънките й устни се извиха в дълги запетайки на неодобрение. — Беше с онази актриса от „Кактусовата градина“, Джил Люис.

Бялата й коса, досущ като неизбелена коприна, се лееше през свинската четина на четката.

— С оня дебел козльо? Можеш ли да си представиш? — Знаех, че тя не може. Красотата беше законът на моята майка, нейната религия. Можеш да правиш каквото си искаш, стига да си красив, стига онова, което правиш, също да е красиво. Ако не си, просто не съществуваш. Беше ми го набивала в главата още от малка. Макар вече да бях забелязала, че действителността невинаги е в съгласие с идеите на майка ми.

— Може да го харесва — казах аз.

— Трябва да не е в ред — отговори майка ми, взе четката и на свой ред започна да сресва косата ми, без да ми спестява скубането. — Може да има всеки мъж, когото си пожелае. Каква муха й е влязла в главата?

 

 

Отново го видя в любимия си бар в центъра, където се събираха хора от артистичните среди. Беше на едно парти в Силвърлейк. Тя се оплакваше, че където и да отиде, козльото винаги е там.

Мислех, че просто е съвпадение, докато не отидохме в Санта Моника да гледаме неин приятел, който използваше една от градските сцени, за да налага бутилки от „Спарклет“ и да се пени по повод сушата. Тогава аз също го видях — четири реда зад нас. През цялата вечер се опитваше да улови погледа й. Махна ми и аз също му махнах — полекичка, за да не ме види тя.

След края на представлението исках да поговоря с него, но тя ме повлече бързо след себе си.

— Не го окуражавай — изсъска тя в ухото ми.

Когато обаче се появи на годишното издателско парти на „Филмова сцена“, трябваше да се съглася, че ходи по петите й.

Беше на открито в двора на един стар хотел. Горещината от деня беше започнала да намалява. Жените носеха разголени рокли, а майка ми приличаше на молец в бялата си коприна. Пробих си път през тълпата към масата с ордьоври и бързо напълних чантичката си с неща, които според мен можеха да изкарат няколко часа извън хладилник — рачешки щипки, аспержи, черен дроб в бекон — и се озовах до Бари, който трупаше скариди в чинията си. Той ме видя и очите му моментално обходиха тълпата в търсене на майка ми. Тя беше зад мен, пиеше бяло вино и клюкарстваше с Майлс, редактора, отговарящ за снимковия материал — изпит англичанин с брадичка като стърнище, чиито пръсти бяха пожълтели от никотина. Още не беше забелязала Бари. Той тръгна към нея през тълпата. Аз го последвах отблизо.

— Ингрид — каза Бари, промъквайки се между тях. — Търсех те.

Той се усмихна. Очите й пробягаха жестоко по вратовръзката му с цвят на горчица, която се бе изкривила на една страна, по кафявата му риза с изпънати по шкембето копчета, по неравните му зъби, по скаридите в късите му дебели пръсти. Можех да чуя ледените ветрове на Швеция, но той изглежда не усещаше захлаждането.

— Напоследък мисля за теб — каза той, като се приближи още повече.

— Недей, ако обичаш.

— Ще си промениш мнението за мен. — Сложи пръст край носа си, намигна ми и се отдалечи към друга групичка, прегърна през раменете едно хубаво момиче и го целуна по врата. Майка ми му обърна гръб. Беше против всичките й убеждения. В нейния свят това въобще не се беше случило.

— Познаваш Бари? — попита Майлс.

— Кой? — каза майка ми.

Тази нощ тя не можа да заспи. Слязохме при басейна и плувахме с бавни спокойни загребвания под местните звезди — Рачешката щипка, и Гигантската скарида.

 

 

Майка ми се наведе над коректорската си маса и с дълги изящни движения заизрязва ленти, без да използва линийка.

— Това е Зен — каза тя. — Без недостатък, без никакво колебание. Прозорец към божията милост.

Изглеждаше истински щастлива. Понякога, когато работата й спореше, тя забравяше къде се намира, защо е там, къде е била и къде би предпочела да бъде, забравяше за всичко, освен за таланта да изрязва съвършено прави ленти, без помощта на линия — удоволствие, чисто като това от красивата фраза, излязла изпод писалката й.

После обаче аз видях онова, което тя не забеляза — видях козльото да влиза в предпечатния отдел. Не исках да бъда човекът, който ще развали магията на мига за усещане за пълно щастие, затова продължих да правя китайското си дърво от изрезки и снимки с неподходящ размер от Салаам Бомбей. Когато вдигнах очи, той улови погледа ми и сложи пръст на устните си, промъкна се зад нея и я потупа по рамото. Инструментът й се отплесна и разряза листа. Тя се извъртя на сто и осемдесет градуса и аз си помислих, че ще му изтръгне черния дроб, но той й подаде нещо, което я възпря — един малък плик, който той остави на масата й.

— За теб и дъщеря ти — каза той.

Тя отвори плика и извади два билета — син и бял. Мълчанието й, докато ги разглеждаше, ме учуди. Гледаше ги втренчено, после вдигна очи към него, докато забиваше като стреличка инструмента си в гумената повърхност на масата, където той остана за миг, преди отново да го издърпа.

— Само концерта — каза тя. — Без вечеря, без танци.

— Съгласен — каза той, но на мене ми беше ясно, че не й вярва. Още не я познаваше.

Беше концерт в Музея на изкуствата. Щеше да свири оркестър от типа „гамелан“ от югоизточна Азия. Сега знаех защо беше приела. Само се чудех откъде той е знаел какво точно да й предложи — единственото нещо, което тя никога не би отказала. Да не би да се е крил в олеандрите край апартамента ни? Или е говорил с нейни приятели? Подкупил е някого?

 

 

Нощта буквално пращеше, докато двете с майка ми го чакахме в предния двор на музея. От горещината всичко се беше превърнало в статично електричество. Прокарах пръсти през косата си, за да погледам искрите, които изскачаха от краищата на космите.

Принудена да чака, майка ми движеше ръце и пръсти в кратки резки жестове.

— Закъснява. Направо да не повярваш. Трябваше да се досетя. Сигурно е някъде из полето и се разгонва заедно с другите кози. Напомни ми никога да не си уреждам среща с четириного.

Още беше облечена така, както беше ходила на работа, макар да имаше време да се преоблече. Това беше знак, който трябваше да му подскаже, че не става въпрос за истинска среща, че нищо не означава. Около нас гъмжеше от жени в ярки летни рокли сред променящи се букети от скъпи парфюми, които я оглеждаха критично. Мъжете й се възхищаваха, усмихваха се, гледаха я. Тя отвръщаше на погледите им, сините й очи горяха, докато на тях им станеше неудобно и поглеждаха встрани.

— Мъже — каза тя. — Колкото и да са невзрачни, всеки от тях си въобразява, че е нещо специално.

Видях Бари от другата страна на площада, туловището му се подрусваше върху късите му крачка. Той се ухили, излагайки на показ дупката между зъбите си.

— Извинявайте, но движението беше ужасно.

Майка ми обърна гръб на извинението. Само селяните се извиняват, учеше ме тя. Никога не се извинявай, никога не давай обяснения.

 

 

Оркестърът „гамелан“ се състоеше от двайсет дребни, слабички мъже, коленичили пред изящно инкрустирани комплекти звънци, гонгове и барабани. Пръв отекна барабанът, последван от комплект звънци с по-нисък тон. След тях се присъединиха и други към растящата маса от звуци. Започна да се долавя ритъм и да се разгръща, сложен като преплетени лиани. Майка ми каза, че гамеланът предизвиквал у слушателите мозъчна вълна отвъд всички алфи, бети и тети, мозъчна вълна, която парализирала нормалните канали на мисълта и разкривала нови извън тях, в недокоснатите райони на мозъка — като паралелни кръвоносни съдове, които се формират, за да подпомогнат увреденото сърце.

Затворих очи, за да наблюдавам миниатюрните танцьорки, които пресичаха тъмния екран на клепачите ми, като инкрустирани със скъпоценни камъни птички. Те ме понесоха, говореха ми на езици, в които не съществуваха думи за странни майки с леденосини очи и за апартаменти с грозни фасади и мъртви листа в басейна.

След финала публиката сгъна плюшените си столове и се забута към изходите, но майка ми не помръдна. Продължаваше да седи, а очите й бяха затворени. Обичаше да е последната, която си тръгва. Презираше тълпите и мненията им на излизане от представлението или, още по-лошо, разговорите им за това, колко дълго са чакали пред тоалетната или къде искат да ядат. Разваляше й настроението. Тя все още се намираше в онзи друг свят и щеше да остане там възможно най-дълго, докато паралелните канали се виеха и пробиваха тунели в кората на мозъка й, заприличала на корал.

— Свърши — каза Бари.

Тя вдигна ръка, за да го накара да млъкне. Той ме погледна и аз свих рамене. Бях свикнала. Изчакахме, докато и последният звук не заглъхна окончателно в залата. Най-после тя отвори очи.

— Е, какво ще кажеш, да сложим по нещо в стомаха? — предложи й той.

— Никога не ям — каза тя.

Аз бях гладна, но веднъж взела решение, майка ми никога не го променяше. Прибрахме се у дома, където ядох риба тон от консерва, докато тя, използвайки ритмите на гамелана, пишеше стихотворение, в което се говореше за сенчести марионетки и боговете на шанса.