Валентин Попов - Вотан
Лицето на злото

Есента бе настъпила с тихи стъпки, оцветявайки дърветата в жълто и червено, прегаряйки свежозелената трева и разпръсквайки бели пухкави облачета в синьото небе. Докато децата обядваха, заваля лек дъждец, който нарисува водни пързалки по стъклата. Обедът минаваше в обичайния шум, закачки, обиди и смях. Георги ядеше славянския гювеч без особен апетит. Едва бе изчакал да свършат часовете и с нетърпение чакаше да остане сам следобед. За съжаление, дежурният възпитател го бе изненадал с новината, че трябва да отиде при учителката по вероизповедание, след като се наобядва. Затова ядеше вяло, опитвайки се да разтегне максимално интервала до визитата си.

Георги бе на 12 години и откакто се помнеше, живееше по домове. Не знаеше има ли майка, баща. Не знаеше живи ли са. Не че имаше голямо значение, когато си в дом. Въпросът бе на оцеляване. Особено трудно бе за дете, което обича да чете и рисува, което обича да остава само, а просто няма къде. В пансиона спяха по 4 деца в стая, а уединението бе мираж. Затова често бягаше от училище в близкия парк, където намираше най-гъстата част от гората и сядаше върху старото си яке. Рисуваше, пишеше или просто размишляваше. Когато го хванеха, че е избягал, го наказваха, но не му пукаше. Без тези кратки бягства от действителността нямаше да издържи.

Стана и остави подноса на шублера пред прозорчето, откъдето лелките прибираха мръсните съдове. Провлачи стъпки към кабинета по вероизповедание, който се намираше в специална пристройка към училището. По средата на пътя видя, че връзката на кеца му се влачи и клекна да я върже. Не чу нищо, просто изведнъж усети удар по врата си и падна настрани от жестоката болка.

Томи, Калин и Боян стояха зад него и се заливаха от смях. А Томи разтриваше ръката си.

— Ей, тъпак! Счупи ми ръката с кокалестия си врат! — смееше се по-едрото момче. — Внимавай друг път, като клякаш на пътя ми.

Другите двама се разхилиха. Георги още лежеше на една страна и разтриваше врата си. Очите му бяха пълни със сълзи от болка и от унижение.

Тримата минаха покрай него, като Боян го ритна по крака и му показа среден пръст. Отминаха и свиха зад ъгъла на физкултурния салон, където най-вероятно щяха да запалят по един джойнт.

Георги стана. Поотупа праха от дрехите си и тръгна към кабинета. Стигна до бялата олющена врата. Мразеше да идва тук. Всеки път едно и също конско. Всеки път му се натякваше за това, че не заслужава живота, който живее, че е неблагодарник, че виси на ръцете на държавата и на добрите хора, които са задължени да се грижат за такива като него. Почука плахо.

— Влез! — веднага се чу отвътре.

Натисна дръжка и влезе. Вероучителката Петкова седеше зад масивното си бюро. Очилата, както винаги, се крепяха на върха на носа й.

— Виж се на какво приличаш! Прасе! — Кривият й пръст сочеше мръсните панталони от падането му в двора.

Георги се канеше да каже, че са го бутнали, но тя вдигна пръста пред устата си и изшътка мощно, сякаш хеликоптер пускаше витлата си.

— Не искам да слушам оправдания, момченце! Писнало ми е да се занимавам с такива като теб по цял ден. Писнало ми е! И на Него му е писнало. Той се бори за всяка овца в стадото си, но такива като теб не са за Него. Защото са свини. Чу ли ме добре! Свини!

Горната устна, покрита с косъмчета, потрепваше в нервен тик, а от устата й хвърчаха слюнки. Момчето стоеше до вратата и не се приближаваше. Това не бе за първи път и не му се искаше да попадне в обстрела на плюнките на госпожа Вероучение. Понякога, когато се събираха тайно в пансиона, я наричаха Звероучение.

— Кога ще започнеш да цениш това, което ти дава Той. Това, което ти даваме Ние! — продължаваше да нарежда тя, но детето отклони поглед към разпятието, закачено на стената зад нея. Кръстосани две пръчки — едната по-дълга, разположена вертикално, и една по-къса — хоризонтално. На тях висеше фигура на слаб човек. Тя му бе казвала, че това е Исус, синът Божи, слязъл на земята и изкупил греховете на човеците.

Той се чудеше как този Исус е изкупил греховете, като виждаше всеки ден толкова несправедливости, толкова болка и наранени души. Защо тази жена говореше от негово име и защо само обижда? Защо не вижда къде е истината? Нали баща му бил пътят и истината, и животът? Георги бе забелязал, че като присвие очи, разпятието прилича на лице — дланите на Исус изглеждаха като присвити демонични очи, хоризонталната пръчка като нос, а стъпалата като присвита уста. Сънуваше понякога как това разпятие се променя в дяволско лице, отлепя се от стената и обхваща главата на госпожа Звероучение. Тялото й започва да расте, да се покрива с люспи, докато ръцете й се издължават, завършвайки с криви нокти.

От мислите го изтръгна болка. Г-жа Петкова го бе ударила с мухобойката си през лицето и крещеше:

— Не ме ли слушаш, копеленце адско?! Имаш по-важни мисли, така ли! — Следващ удар го накара да се свие в ъгъла. — Стани и посрещни наказанието, което Той ти праща. Стани, малък дрисльо!

Ударите се сипеха един след друг, сълзите му течаха. Бе свил глава между краката си и скръстил ръце зад тила си, така че да се предпази максимално. Изведнъж ударите престанаха. Нещо се разтресе. Звероучителката замръзна. Георги надигна глава предпазливо. Полилеят се люлееше. Чашите тракаха. А една падна.

— Земетресениеееее! — нададе кански вик учителката.

Тръгна, олюлявайки се, към вратата, но се спъна в стола, който се бе катурнал и падна. Георги стана. Видя как кръстът се люлее бясно на стената. Чуваше се бучене. Дали това се чуваше, когато демоните излитаха от Ада, за да нахлуят в човешкия свят и да вземат душите на грешниците?

Видя, че госпожата се надига на ръце, лицето й бе в кръв. Явно се бе ударила в ръба на бюрото. Изфъфли нещо. В това време разпятието падна и се търколи до краката му. Георги го вдигна. Сякаш ток премина през тялото му. Гледаше го в ръцете си и го стискаше до болка. Премести поглед към Звероучителката. Тя го гледаше, а в очите й се четеше страх.

Вдигна парчето дърво и с все сила го заби в лявото й око. Слуз и кръв бликнаха и покриха мазното от фон дьо тен, омразно лице. Тя падна, изхърка и замря.

Трусът затихна. Георги извади кръста с джвакащ звук, избърса го в блузата на госпожата и излезе. Затвори вратата зад гърба си. Пъхна оръжието в колана на дънките си и пусна ризата върху него. Излезе от двора на училището и тръгна към парка. Повече никой не го видя.