Еди Маринов
Празнота

Изчезна и последната надежда —

заспа последния си сън в покой,

но той отново в чашата поглежда

и търси в празното й дъно бляна свой.

 

Намира я там — всяка вечер

са заедно, превръщат се в едно,

а после утрото му е обречено —

на болка, на въпросите защо.

 

Защо пак уискито привършва?

Защо пак вечно сам върви?

Защо пак блянът в мъка свършва?

Защо пак се събужда без мечти?

 

Пак пие сам… Около него

поток от хора преминава,

дори за миг очи не вдига,

загледан все във чашата остава.

 

Отново в тъмна бездна я намира,

а времето отново бавно си тече…

Отново преминава тя, не спира…

И той отново вижда празното шише…