Джек Лондон
Скитникът между звездите (21)

Глава XXI

Паскал^[1] казва някъде: „Когато разглежда хода на човешката еволюция, философският ум трябва да смята човечеството за един човек, а не за сбор от индивиди.“

Седя тук в отделението за убийци във Фолсъм със сънливо бръмчене на мухи в ушите и размишлявам върху това изказване на Паскал. То е вярно. Също като човешкия ембрион за кратките десет лунни месеца със зашеметяваща скорост, в безчет форми и образи, умножени безчет пъти, повтаря цялата история на органичния живот от растението до човека; също както човекът-момче в кратките си момчешки години повтаря историята на първобитния човек с постъпките на жестокост и диващина, от причиняване на болка при игра на по-малки твари до племенно осъзнаване, изразено в желанието да се събира в банди, също така и аз, Даръл Стандинг, съм повторил и изживял всичко, каквото е бил първобитния човек и каквото е вършил и ставал, докато съм станал това, което сте вие и аз, и всички други подобни на нас в двадесетия век на цивилизацията.

Наистина всички ние, всеки жив човек на планетата днес, носим в нас вечната история на живота от самото му начало. Тази история е записана в нашите тъкани и нашите кости, в нашите функции и нашите органи, в клетките на нашия мозък и нашия дух, във всичките видове физически и психически подтици и стремежи. Някога сме били рибоподобни, ти и аз, читателю, и сме изпълзели от морето, за да проправяме пътя за голямото сухопътно приключение, в разгара на което се намираме сега. Ние все още носим следите на морето, както все още носим следите на влечугото от преди то да е станало влечуго, а ние да сме станали ние, когато пра-влечугото и пра-ние сме били едно. Някога сме летели във въздуха и някога сме живели по дърветата, и ни е било страх от тъмнината. Белезите остават врязани в теб и мен, врязани в нашето семе след нас до края на времето на земята.

Това, което Паскал е прозрял с очите на ясновидец, аз съм го преживял. Аз съм видял себе си, този един човек, разглеждан от философското око на Паскал. О, аз зная един разказ, най-истински, най-чудесен, най-действителен за мен, макар че се съмнявам дали бих могъл да го разкажа и дали ти, читателю, би могъл да го разбереш, когато го разкажа. Казвам, че съм видял себе си като този един човек, за когото споменава Паскал. Аз съм изкарвал дълги трансове в усмирителна риза и съм виждал себе си като хиляди живи лица, изживяващи хилядата живота, които сами по себе си са историята на човешкото създание, изкачващо се нагоре през вековете.

Ах, какви царски спомени имам, когато прехвръквам през еоните на далечното минало. В отделни трансове, прекарани в ризата, аз съм изживял много съществувания, свързани с хилядолетните одисеи на ранните преселвания на хората. Боже, преди аз бях от лененокосите ази, които обитаваха Асгадар, а преди това бях от червенокосите вани, които обитаваха Ванахейм^[2] дълго преди тези времена имам спомени (живи спомени) за по-ранни преселвания, когато като пух от бодили, носен от вятъра, ние се предвижвахме на юг пред лицето на спускащата се надолу полярна шапка на ледовете.

Умирал съм от мраз и глад, в бой и наводнение. Брал съм ягоди по голия гръбнак на света и съм изравял ядивни корени от богатата почва на тресавища и ливади. Издрасквал съм подобието на елен и подобието на космат мамут върху мамутовите зъби, добити от лова, върху скалните стени на пещерни живелища, когато зимните виелици свиреха вън. Чупил съм мозъчни кости сред развалините на царски градове или на местата, където им е било съдено да бъдат построени векове след смъртта ми. И съм оставял костите от преходните си тела на езерни дъна, в ледникови морени и асфалтови пластове.

Живял съм през векове, познати днес между учените като палеолит, неолит и бронзов. Спомням си как с опитомените вълци сме изкарвали елените си на паша по северните брегове на Средиземно море, където сега са Франция, Италия и Испания. То е било преди ледената покривка да се отдръпне назад към полюса. През дълги поредици от равноденствия съм живял и умирал, читателю… само че аз го помня, а ти не.

Бил съм Син на ралото, и Син на рибата, и Син на дървото. Всички вярвания от самото начало на вярванията пребъдват в мен. И когато отчето тук в черквата, във Фолсъм, в неделя служи на бога по своя правилен съвременен начин, аз зная, че в него, в отчето, все още пребъдват преклоненията пред ралото, рибата и дървото — да, а също и всичките преклонения пред Астарта^[3] и Нощта.

Бил съм арийски господар в стария Египет, когато моите войници драскали мръсотии по резбосаните гробници на умрели и отколе забравени царе. И аз, арийския господар в древния Египет, си бях построил две гробници: едната лъжлива и величествена пирамида, известна на цяло поколение роби; другата малка, невзрачна потайна, изсечена в скалите в пустинна долина от роби, умрели веднага след завършването й… И аз се чудя тук, във Фолсъм, когато демокрацията мечтае за своите вълшебства в света на двадесетия век, дали там, в изсечената в скалите гробница в онази тайна, пустинна долина — дали там все още почиват костите, които са били мои, на които се е държало одухотвореното ми тяло на арийски господар, надменен заповедник.

А по време на великото преселение на юг и изток под палещото слънце, което погуби всички взели в него участие потомци на родовете Асгар и Ванахейм, аз съм бил крал на Цейлон, строител на арийски паметници, подвластен на арийските крале на древна Ява и древна Суматра. И съм умрял стотици пъти по времето на великото преселение в Южните морета, преди още възраждането на човека да бе стигнало до издигането на паметници, каквито само арийци издигат по вулканични тропически острови, които аз, Даръл Стандинг, макар и да съм добре запознат с географията на тези далечни морета, не мога да назова.

Само да можех отчетливо да изрисувам с несигурния начин на изразяване на думи онова, което виждам и зная, и притежавам, включено в съзнанието си за огромното преселение на народите във времената преди сегашната писана история! Нашите стареи, нашите свещенослужители, нашите мъдреци разказваха нашата история в приказки и записваха тази история на звездите, та семето, идващо след нас, да не забравя. От небето идваха царуващите живот, дъжд и слънчева светлина. И ние изучавахме небето, научавахме се по звездите да пресмятаме времето и да го разделяме на годишни времена; и ние давахме на звездите имена на наши герои, наши храни и наши сечива за добиване на храна; и на нашите скитания, и преселения, и приключения; и на нашите задължения и неукротимите ни подтици и желания.

Но уви! Ние смятахме за непроменими небесата, на които записвахме всичките си смирени копнежи и всичките си скромни деяния, които вършехме или мечтаехме да извършим. Когато бях син на бика, спомням си, че прекарвах живота си в звездобройство. А преди това и след това бе имало други съществувания, в които съм пял с жреците и народните певци забранените, „табу“ песни, песни за звездите, в които както ние вярвахме, бе записано нетленното ни минало. А сега в края на всичко това, аз седя над книги по астрономия от библиотеката на затвора — книги, които е позволено да четат осъдените на смърт — и узнавам, че дори и небесата са преходни и променливи явления, подлежащи на предвижвания на звезди, както земята — на преселения на народите.

Въоръжен с тези съвременни знания, при завръщането си чрез малката смърт от предишни свои съществувания, могъл съм да сравнявам небесата тогава и сега. И звездите наистина се променят. Виждал съм полярни звезди и други полярни звезди, и цели династии от полярни звезди. Днешната полярна звезда е в малката мечка. А пък в онези далечни времена аз съм виждал полярна звезда в Дракона, в Херкулес, във Вега^[4], в Лебед, в Цефей. Не, дори и звездите не пребъдват вечно, ала споменът и знанието за тях пребъдват в мен, в моя дух, който е памет и който е вечен. Само духът пребъдва. Всичко друго, което е само материя, преминава и трябва да премине.

О, аз виждам себе си и днес като този човек, появил се в стария свят, русокос, свиреп, кръвник и любовник, плътояден и плодояден, чергар и грабител, който с боздуган в ръка е бродил с хилядолетия по света и търсил месо за храна и закътани гнезда за рожбите и кърмачетата си.

Аз съм този човек, сборът на всичко това, всичкото, което той е бил, това неокосмено двукрако същество, което се е издигнало от тинята и създало любов и закон от анархията на плодовития животински свят, кряскал и ревал в джунглата. Аз съм всичко, което този човек е бил и е станал. Аз виждам себе си през мъчителните поколения да ловя с капани и да убивам дивеч и риба, да изсичам гората за първите ниви, да правя груби сечива от камъни и кости, да градя къщи от дърво и да ги покривам с напластени листа и слама, да облагородявам диви треви и полски корени, да ги отглеждам, докато станат прародители на ориза и просото, на житото и ечемика и всякакви сочни ядива, да разрохквам почвата, да сея, да жъна, да струпвам запаси, да мъкна влакната на растения, да изпридам от тях конци, да ги тъча на плат, да изобретявам системи за поливане, да обработвам метали, да правя пазари и търговски пътища, да строя кораби и да създавам мореплаване — да, и да организирам селища, да свързвам едни селища с други, докато се превърнат в племена, да свързвам племена, докато се превърнат в народи, вечно да търся закони, на които се подчиняват нещата, вечно да съставям закони за човеците, та да могат човеците да живеят заедно в разбирателство и с обединени усилия да сразяват всякакви пълзящи, пъплещи, налитащи твари, които иначе биха могли да ги унищожат.

Аз съм бил този човек при всички негови раждания и стремежи. Аз съм този човек днес, чакащ падащата ми се смърт според закона, който съм помагал да бъде измислен преди много хиляди години и по силата на който съм умирал много пъти преди, много пъти. И като размишлявам за тази необятна моя история, откривам няколко велики и прекрасни влияния и най-главните от тях са любовта на жената и любовта на мъжа към себеподобната жена. Аз виждам себе си, мъжа, като любовник, винаги като любовник. Да, бил съм също и велик войн, но някак си ми се струва, като седя тук и претеглям точно всичко, че повече от всичко друго съм бил велик любовник. Тъкмо защото любовта ми е била велика, съм бил и велик воин.

Понякога си мисля, че историята на човека е историята на любовта към жената. Този спомен за цялото ми минало, който пиша сега, е спомен за любовта ми към жената. Винаги, в десетте хиляди съществувания и образи съм я любил. Аз я любя сега. Сънят ми е изпълнен с нея; мечтите в будните ми часове, откъдето и да започнат, винаги ме водят при нея. Няма начин да се отърва от него, този вечен, прекрасен, бляскав образ на жената.

О, не ме разбирайте погрешно. Аз не съм зелен, запален младеж. Аз съм възрастен мъж, с разнебитено здраве и тяло, и трябва скоро да умра. Аз съм учен и философ. И като всички поколения философи преди мен, аз познавам жената такава, каквато е — с нейните слабости и низости, и безсрамия и подлости, с нейните земни стремежи и очи, които никога не са съзрели звездите. Но… предвечният, неопровержим факт остава: краката й са хубави, очите й са хубави, прегръдката и гърдите й са рай, чарът й е властен, далеч над всеки друг чар, който някога е заслепявал мъжа; и както полюсът щеш не щеш притегля стрелката на компаса, точно така щеш не щеш тя притегля мъжа.

Жената ме е карала да се смея на смъртта и разстоянието, да презирам умората и съня. Убивал съм мъже, много мъже, заради любовта към жената, или в топла кръв съм кръщавал брачната ни нощ, или съм измивал петното на нейното предпочитание към друг. Стигал съм до смъртта и безчестието и съм се опозорявал с предателство спрямо другарите си и звездите заради една жена — по скоро заради самия себе си, понеже толкова много съм я желал. И съм се спотайвал, примрял от желание за нея, само за да я видя да минава и да наситя очите си с чудото на поклащащата й се снага и на косата, черна през нощта, или кестенява, ленена или цялата златна на слънце.

Защото жената е прекрасна… за мъжа. Тя е сладост за езика му и благоухание за ноздрите му. Тя е огън в кръвта му и гръм в тръби; гласът й е повече от всякаква музика в ушите му; и тя може да разтърси душата му, която иначе стои непоклатима в присъствието на титаните на светлината и мрака. И далече в своите мечти, в далечните си въображаеми небесни селения, дали валкирия или хурия, мъжът с готовност е отделил място за нея, защото не може да види рай без жена. И мечът, пеещ в бой, не пее толкова сладка песен, колкото жената само със смеха си на лунна светлина или с любовното си ридание в мрака, или с полюшващата се снага, когато върви на слънце, а той лежи замаян от копнеж в тревата.

Аз съм умирал от любов. Умирал съм заради любовта, както ще видите. След кратко време ще ме изведат мен, Даръл Стандинг, и ще ме накарат да умра. И тази смърт ще бъде заради любовта. О, немалко бях възбуден, когато заклах професор Хаскел в лабораторията на Калифорнийския университет. Той беше мъж. Аз бях мъж. И имаше една прекрасна жена. Разбирате ли? Тя беше жена, а аз бях мъж и любовник с цялата наследственост на любовта от черната крещяща джунгла, преди любовта да е станала любов, а човекът — човек.

О, да, то не е нещо ново! Често, много често в това отдавна минало съм жертвал живот и чест, положение и власт заради любовта. Мъжът е различен от жената. Тя е близка до непосредственото и познава само необходимостта от незабавното. Ние познаваме чест над нейната чест и гордост по-висша от най-фантастичната й представа за гордост. Нашите очи обладават далечен поглед в мечтанията, докато нейните очи не виждат по-далече от твърдата почва под краката й, гърдите на любимия върху нейните гърди, детето изпълнено с жизненост в извивката на нейната ръка. И въпреки това такава е алхимията на нашия живот, изработена от вековете, че жената извършва магия в нашите мечти и в нашите жили, така че повече отколкото мечтите и далечните видения, и самата кръв на живота ни за нас е жената, която, както любовниците вярно казват, е за нас повече от целия свят. И все пак това е правилно, иначе мъжът нямаше да бъде мъж, боец и завоевател, вървящ по победния си път през лицето на всички други и по-низши твари, защото ако мъжът не беше любовник, царствен любовник, той никога не би могъл да стане и царствен боец. Ние се бием най-добре и умираме най-добре, и живеем най-добре за това, което любим.

Аз съм такъв мъж. Виждам себе си в много свои облика, които са се слели в моето аз. И винаги виждам жената, многото жени, които са ме създавали и унищожавали, които са ме любили и които аз съм любил.

Спомням си — о, много отдавна — когато човешкият род е бил много млад, как направих примка и яма с кол по средата, насочен нагоре, за залавяне на зъбатия тогавашен тигър. Тигърът с дълги зъби и дълъг косъм беше най-голямото зло за нас, които живеехме около огнището — той се промъкваше нощем при огньовете ни, а денем увеличаваше купчината черупки от изядените миди, които ние събирахме за храна от солените мочурища.

И когато ревът и крясъците на лъва ни събудиха нас, наклякали около прегорелите въглени и аз бях подлуден от далечното видение на сполуката ми с ямата и кола, жената беше тази, която стиснала ме в преградката си, преплела краката си с моите, се боричкаше и не ме пускаше да отида в мрака да задоволя желанието си. Тя беше полуоблечена, само колкото за топлина, с кожи, оръфани и обгорени от огъня кожи от убити от мен зверове; тя беше мургава и мръсна от пушека на огъня, неумита от пролетните дъждове, с криви и изпочупени нокти и ръце, загрубели с дебела като на петите кожа и приличащи повече на лапи, отколкото на ръце; но очите й бяха сини като лятното небе, като дълбокото море и в тези очи, в стиснатите й около мен ръце и в сърцето, биещо до моето, имаше това, което ме сдържаше… макар че в мрака, докато тигърът ревеше бясно в агонията си, аз чувах до зори другарите ми да хихикат и да ми се присмиват с жените си, че не съм имал вяра в смелото си начинание и изобретение, та да дръзна да отида нощем до направената от мен яма с кол за унищожаването на тигъра. Но моята жена, дивата ми другарка, ме държеше мен, дивака, и очите й ме притегляха, ръцете й ме сковаваха, а приплелите й се крака и сърцето, биещо до моето, ме прелъстиха и ме откъснаха далече от мечтите, от мъжките ми постижения, от хващането и убиването на тигъра върху кола в ямата.

Някога аз бях Ушу стрелеца. Спомням си го добре. Защото загубих моите хора в голямата гора и се лутах, докато излязох на плоските земи, тревистите земи и бях приет от чужди хора, сродни по това, че кожата им беше бяла, косата жълта, говорът не много различен от моя. А тя беше Игар и аз я привлякох, като пеех в здрача, защото тя бе предопределена за майка на род и беше широкоплещеста и гърдеста и не можеше да не привлече мъж с големи мишци и широки гърди, който пееше за сърцатостта си в убиване на хора и добиване на месо и с това й обещаваше храна и закрила на нея, докато тя отглежда поколението, което да ходи на лов за месо и да живее подир нея.

И този народ не обладаваше мъдростта на моя народ и добиваше месото си с примки и ями, а в бой използваше боздугани и пръчки за мятане на камъни и не познаваше предимствата на стрелите, бързо летящи, с нарез на края, за да прилягат добре на тетивата от еленска жила, добре усукана да отскача и да се изпъва права на ясеновата пръчка, огъната в средата.

И докато пеех, чуждите мъже се смееха в здрача. И само тя, Игар, ми повярва и ми се довери. И аз я заведох сама на лов, където елените идваха на водопой. И лъкът ми звънна и запя в гъстака, и еленът падна, улучен на място, и топлото месо ни се услади, и тя стана моя там, до водата.

И заради Игар аз останах при чуждите хора. И ги научих да правят лъкове от червено и сладко дъхащо дърво, подобно на кедър. И ги научих да държат и двете си очи отворени и да се целят с лявото око, и да правят тъпи стрели за дребен дивеч и раздвоени стрели от кости за риба в бистра вода, и да цепят наконечници за стрели от обсидиан за елена и дивия кон, за лоса и острозъбия тигър. Но на каменния наконечник те се смяха, докато не прострелях един лос така, че каменният наконечник изскочи от другата страна, а перестата стрела потъна във вътрешностите му и тогава цялото племе ме възхвали.

Аз бях Ушу стрелеца, а Игар бе моя жена и другарка. Ние се смеехме на сутрешното слънце, когато мъжката ни рожба и женската ни рожба, жълти като пчели, се подхлъзваха и падаха и се търкаляха в мръсотията, а нощем тя лежеше, притисната в прегръдките ми, и ме любеше, и настояваше поради изкуството ми да паря дървото и да цепя наконечници за стрели да не се отделям от стана и да оставя другите мъже да се излагат на опасностите на лова и да ми донасят месо. И аз я послушах, и затлъстях, и започнах да се задъхвам, и през дългите нощи лежах без да заспя, и се измъчвах, че мъже от чуждото племе ми носят месо от почит към мъдростта ми, но се смеят на моята дебелина и нежелание да се бия.

А на стари години, когато синовете ни бяха вече възрастни мъже, а дъщерите ни майки, когато от южните страни като морски вълни налетяха мургави мъже с плоски чела, къдравокоси и ние побягнахме назад пред тях към планинските склонове, Игар, както другарите ми дълго преди това и много след това, преплела крака с моите, стиснала ме в преградките си, без да вижда далечни видения, се мъчеше да ме задържи настрана от битките.

И аз се откъснах от нея, затлъстял и запъхтян, докато тя плачеше, че вече не съм я обичал, и излязох на нощен бой и бой призори, където под свиренето на тетивите и писъка на стрелите, оперени, островърхи, ние им показахме на къдравокосите изкуството да убиваш и им показахме какво значи да умееш да искаш да затриваш.

И когато умрях там в края на битката, имаше погребални песни и песни за мен, и в песните сякаш се пееха думите, които бях съчинил, когато съм бил Ушу стрелеца, а Игар, моята другарка-жена, беше преплитала крака с моите и ме стискала в прегръдките си, и искала да ме задържи да не отивам на бой.

Веднъж, небето само знае кога, но е било много отдавна, когато човекът е бил млад, ние живеехме край огромни блата, където планините се спускаха близо до широка, бавна река и където нашите жени беряха ягоди и корени, и където имаше стада от елени, диви коне, сърни и лосове, и ние, мъжете, ги биехме със стрели или залавяхме в ями и задънени долчета. В реката ловяхме риба с мрежи, усукани от жените от кора на млади дръвчета.

Аз бях мъж, нетърпелив и любопитен като сърната, когато я подмамвахме като люшкахме кичури трева, докато лежахме в тревистите гъстаци. Див ориз растеше в блатата и се издигаше от водата по края на водните пътеки. Всяка сутрин дроздовете ни събуждаха с кряскането си, когато излитаха от гнездата към блатото. А в дългият предвечерен здрач въздухът се изпълваше с техния грак, когато се връщаха в гнездата. Беше времето, когато зрееше оризът. А имаше и патици, и патиците и дроздовете се хранеха и затлъстяваха от зрелия ориз, наполовина олющен от слънцето.

И понеже бях мъж, вечно неспокоен, вечно търсещ, чудещ се винаги какво лежи отвъд планините и отвъд блатата, и в тинята на речното дъно, аз наблюдавах дивите патици и дроздове и размишлявах, докато размишленията породиха прозрението и аз видях. И ето какво видях, хода на мислите ми:

Месото е добра храна. В края на краищата, като го проследиш назад или до началото му, всичкото месо идва от тревата. Месото на патицата и на дрозда идва от семето на блатния ориз. Да убиеш патица със стрела едва ли заслужава труда на преследването й и дългите часове криене. Дроздовете са твърде малки, за да ги биеш със стрели, освен за момчета, които се учат и подготвят за лов на по-едър дивеч. И все пак по време на зреенето на ориза дроздовете и патиците са сочни и тлъсти. Тлъстината им идва от ориза. Защо аз и моите да не тлъстеем по същия начин от ориза?

И аз го измислих в стана, мълком, навъсено, докато децата се криеха наоколо, без да ги забележа, и докато Арунга, моята другарка-жена, напразно ме хокаше и ме караше да отида на лов за още месо, защото бяхме мнозина.

Арунга беше жената, която бях отвлякъл от планинските племена. Двамата прекарахме повече от десетина луни, след като я плених, докато започнем да се разбираме какво говорим. Ах, този ден, когато скочих отгоре й от надвиснал дървесен клон, както вървеше по пътеката! Направо върху раменете й, с тежестта на тялото си, аз я повалих и пръстите ми бяха широко разперени, за да я задържа. Тя пискаше като котка там на пътеката. Биеше се и ме хапеше. Ноктите на ръцете й бяха като на дива котка и ме деряха. Но аз я държах и й надделях, и два дена я бих и карах да върви с мен надолу от клисурите на планинските хора до тревистите земи, където реката течеше през оризовите блата и дроздовете и патиците се хранеха до затлъстяване.

Видението ми дойде, когато оризът беше узрял. Сложих Арунга на носа на обгорения вътре дървесен труп, който беше най-грубата възможна лодка. Казах й да гребе. На кърмата проснах дъбена от нея еленска кожа. С две дебели пръчки навеждах стъблата над еленската кожа и изчуквах зърното, което иначе щяха да изядат дроздовете. И когато изработих похват за тази работа, дадох двете дебели пръчки на Арунга и седнах на носа да греба и да й казвам какво да прави.

В миналото бяхме яли ориза суров, пътьом, и не бяхме го харесвали. Но сега го препърлихме на огъня така, че зърната се раздуваха и разпукваха съвсем бели и цялото племе дотича да ги вкуси.

След това станахме известни между човеците като Ядачи на ориз или Синове на ориза. И дълго, дълго след това, когато Синовете на реката ни прогониха от блатата на по-високите места, ние взехме семето на ориза със себе си и го посяхме. Научихме се да избираме най-едрите зърна за семе, та всичкия ориз, който ядяхме след това, беше по-едрозърнест и по-пухкав от пърленето и варенето.

Но Арунга! Казах, че тя пискаше и драскаше като котка, когато я отвлякох. А помня времето, когато нейния род от планинските хора ме залови и отвлече в планините. Бяха баща й, брат му и двамата й родни братя. Но тя беше моя, беше живяла с мен. И през нощта, когато лежах вързан като диво прасе за клане, а те спяха уморени край огъня, тя припълзя до тях и им разби главите с бойния боздуган, който аз бях направил със собствените си ръце. И тя плака над мен и ме развърза, и избяга с мен обратно при широката мудна река, където дроздовете и патиците се хранеха в оризовите блата, защото това стана преди времето, когато дойдоха Синовете на реката.

Защото тя беше Арунга, едничката жена, вечната жена. Тя е живяла във всички времена и навред. Тя ще живее винаги. Тя е безсмъртна. Някога в далечна земя името й е било Рут^[5]. Името й е било и Изеулт^[6], и Елена, и Покахонтас, и Унга. И няма чужд мъж от чужди племена, който да не я е намирал и ще я намира в племената по цялата земя.

Спомням си толкова много жени, които са изваяли едничката жена. Имало е време, когато Хар, моят брат, и аз, като се редувахме да спим и да преследваме, вечно да гоним дивия жребец, и денем и нощем, и в широк кръг, който се сключваше, където лежеше този, който спи, изтормозихме жребеца без почивка с глад и жажда така, че трябваше да се укроти, и можахме накрая, както стоеше и трепереше, да го вържем с въжета, усукани от еленска кожа. Само с краката си, без лишения, подпомогнати само от разума — планът беше мой — брат ми и аз успяхме да завладеем това бързоного животно.

И когато всичко беше готово за мен да се кача на гърба му — защото такова бе видението ми още от самото начало — Селпа, моята жена, ме обгърна с ръцете си и издигна глас, и настоя Хар, а не аз, да го яхне, защото Хар нямаше нито жена, нито деца и можеше да умре, без някой нещо да загуби. А на края тя се и разплака и с това бе ограби от видението ми, и Хар беше този, който гол яхна жребеца и се притисна до него, когато той полетя.

Беше по залез и време на голямо ридание, когато донесоха Хар от далечните скали, където го бяха намерили. Главата му беше съвсем счупена и мозъкът му капеше на земята като мед от паднал кошер. Майка му посипа главата си с пепел и почерни лицето. Баща му отряза половината си пръсти на едната ръка в знак на скръб. А всички жени, особено младите и неомъжени, викаха и ме наричаха с лоши имена; а стареите поклащаха мъдрите си глави и мърмореха, и мънкаха, че нито бащите им, нито бащите на техните бащи са изпадали в такава лудост. Конското месо било добро за ядене; младите жребчета били крехки за стари зъби; и само някой глупак би се опитал да се справи с някой див кон, освен ако е бил ударен със стрела или се мъчи на кол в яма.

И Селпа ме хока докато заспах, а сутринта се събудих от нейното дърдорене и хули заради лудостта ми и не спираше да изрежда правата си върху мен и правата на децата ни, докато най-после ми омръзна и аз изоставих далечното си видение и казах, че никога повече не ще си мечтая да яхна дивия кон, за да летя бързо като неговите крака и вятъра през пясъците и тревистата равнина.

А с годините историята за моята лудост не спираше да се разказва по становете край огъня. Но тъкмо това нейно разказване беше източникът на отмъщението ми; защото мечтата не умираше и младите, като слушаха да й се смеят и присмиват, на свой ред мечтаеха за същото, така че накрая Отар, първородния ми син, самият той още съвсем млад, бе този, който залови див жребец, метна се на гърба му и се понесе пред всички ни с бързината на вятъра. След това, за да не изостанат от него, всички мъже залавяха диви коне и ги обяздваха. Много коне бяха обяздени и някои мъже, но не и аз, доживяха най-после деня, когато при промяна на мястото на стана за търсене на храна според годишното време дори и бебетата ни започнаха да пътуват в кошници от върбови пръчки, прехвърлени през гърба на конете, които носеха и покъщнината и всичко друго.

Аз като млад мъж бях видял своето видение, мечтал своята мечта; Селпа, жената, беше пресякла това далечно желание; но Отар, наша издънка, който трябваше да живее след нас, бе видял моето видение и беше го постигнал, така че нашето племе стана богато с добиваното от лова.

Имаше една жена, при това велико преселение от Европа надолу, уморително преселение на много поколения, когато ние донесохме в Индия говеда с къси рога и сеенето на ечемика. Но тази жена е съществувала дълго преди да стигнем в Индия. Ние все още бяхме към средата на това продължило с векове преселение и никакви прозрения на географията не могат да определят за мен тази древна долина.

Жената беше Нухила. Долината беше тясна, не беше дълга и големият наклон на дъното й и стръмните склонове от двете страни бяха разкопани на стъпала за отглеждане на ориз и просо — първите ориз и просо, с които ние, Синовете на планината, се запознахме. Те, хората в тази долина, бяха мекушави. Бяха омекнали от обработването на плодородна земя, направена още по-плодородна от водата. У тях за първи път видяхме напояване, макар и да нямахме много време да забележим рововете и каналите им, по които всичката вода от хълмовете се стичаше в разработените от тях ниви. Нямахме много време да го забележим, защото ние, Синовете на планината, които бяхме малко на брой, бягахме, гонени от Чипоносите, които бяха много. Ние ги наричахме Безноси, а те наричаха себе си Синове на орела. Но те бяха много и ние бягахме пред тях с късорогия си добитък, кози и ечемиченото семе, с нашите жени и деца.

Докато Чипоносите избиваха нашите младежи отзад, ние избивахме пред себе си жителите на долината, които ни се противопоставяха, а бяха слаби. Селото беше кирпичено и със сламени покриви, обкръжаващата го стена беше кирпичена, но много висока. И след като бяхме избили хората, построили стената и бяхме подслонили вътре нашите стада и жени и деца, ние застанахме на стената и завикахме оскърбления към Чипоносите. Защото бяхме намерили кирпичените житници пълни с ориз и просо. Добитъкът ни можеше да яде сламата от покривите. А наближаваше времето на дъждовете, тъй че нямаше да останем без вода.

Това беше дълга обсада. Скоро след започването й събрахме жените, старците и децата, които не бяхме изклали, и ги накарахме да излязат през стената, която бяха издигнали. Но Чипоносите ги избиха до един, тъй че в селото остана още повече храна за нас и повече храна за Чипоносите в долината.

Това беше изтощителна дълга обсада. Болести ни косяха и ние умирахме от чумата, дошла от нашите мъртъвци. Ние опразнихме житниците от ориза и просото. Нашите кози и късорогия добитък изяде покривите на къщите, а ние, преди да дойде краят, изядохме козите и добитъка.

Там, където бе имало пет наши мъже на стената, с времето остана по един, където бе имало половин хиляда бебета и деца, не остана нито едно. Нухила, моята жена, беше тази, която отряза косата си и я оплете, та да имам здрава тетива за лъка си. Другите жени направиха същото и когато врагът нападна стената, застанаха рамо до рамо с нас между нашите копия и стрели и обсипаха главите на Чипоносите с черепи и камъни.

Ние, кажи-речи, изчерпахме и търпението на търпеливите Чипоноси. Настъпи ден, когато от всеки десет наши мъже на стената остана жив само един, а от жените ни останаха много малко, и Чипоносите поведоха преговори. Казаха ни, че сме държеливо племе и че нашите жени са мъжки майки, и че ако им дадем жените си, ще ни оставят да си господарстваме в долината, и че можем да си намерим жени от долините на юг.

Но Нухила каза „не“. И другите жени казаха „не“. И ние се подиграхме на Чипоносите и ги питахме дали са се изморили от воюването. И ние бяхме горе-долу мъртви вече, когато се подигравахме на враговете си, и малко сила за борба бе останала у нас, толкова бяхме слаби. Още една атака срещу стената щеше да ни бъде краят. Знаехме го. Нашите жени го знаеха. И Нухила каза, че ние можем да сложим този край първи и да измамим Чипоносите. И нашите жени се съгласиха. И докато Чипоносите се готвеха за атака, която щеше да бъде края, там, на стената, ние убихме нашите жени. Нухила ме обичаше и се наведе напред да посрещне меча ми там на стената. А ние мъжете от любов към племето и съплеменниците си се заклахме един другиго, докато останахме живи само Хорда и аз всред тези кърви. Хорда беше по-стар и аз се подложих на удара му. Но не умрях веднага. Аз бях последният от Синовете на планината, защото видях Хорда сам да пада върху меча си и веднага да издъхва. И когато умирах и виковете на налитащите Чипоноси заглъхваха в ушите ми, аз се радвах, че Чипоносите нямаше да имат наши синове, родени от нашите жени.

Не зная кое е било времето, когато съм бил Син на планината и когато ние умряхме в тясната долина, където бяхме избили Синовете на ориза и просото. Не зная освен това, че е било векове преди разгърналото се преселение на всичките нас, Синове на планината, да стигне до Индия, и че е било дълго преди да съм бил арийски господар в древния Египет и да си бях изградил двете гробници, и да бях заличил от лицето на земята гробове на царували преди мен.

Бих искал да разкажа повече за онези далечни дни, но времето сега е кратко. Скоро няма да ме има. И все пак съжалявам, че не мога да разкажа повече за онези ранни преселения, когато са загивали народи или настъпвали ледени покривки, или са се преселвали животните, които са служели за храна.

Също така бих искал да поговоря за мистерията. Защото винаги сме били любопитни да открием тайната на живота, смъртта и разрухата. Противно на други животни, човекът винаги се е взирал в звездите. Много богове е създавал по свой собствен образ и по образите на въображението си. В онези странни времена аз съм се кланял на слънцето и на тъмата. Кланял съм се на изкласилото зърно като родител на живота. Кланял съм се на Сар, богинята на царевицата. А съм се кланял и на морски богове, речни богове и риби богове.

Да, спомням си и Иштар^[7], преди да я откраднем от вавилонците, и Еа^[8] също е бил наш, господар на долния свят, който дал на Иштар възможност да покори смъртта. Митра^[9] е бил също добър стар арийски бог, преди да бъде откраднат от нас, и ние се отказахме от него. А спомням си и онова време, дълго след преселението, когато занесохме ечемика в Индия, че аз отидох в Индия като търговец на коне с много слуги и дълъг керван зад гърба си и че по онова време те се кланяха на Бодхисатва^[10].

Наистина преклонението пред мистерията се е преселвало както хората и с краденето и заемането на богове е живяло не по-малко скитнически и от нас. Както шумерите взеха от нас назаем Шамашнапиштин^[11], така Синовете на Сим^[12] го взеха от шумерите и го нарекоха Ной.

Ами че днес аз, Даръл Стендинг в отделението за убийци, се смея на това, че съм бил намерен за виновен и осъден на смърт от дванадесет съдебни заседатели, добродетелни и неподкупни. Дванадесет винаги е било магическо число на мистерията. И не води началото си от дванадесетте колена на Израел^[13]. Звездобройци, по-стари от тях, са отредили място на дванадесетте знака на зодиака на небето. И аз си спомням, че когато вярвах в Езир и във Ванир^[14], Один^[15] съдеше човеците със съд от дванайсет бога и че имената им бяха Тор, Балдур^[16], Ниорд, Фрей, Тир, Броги, Хеймдал, Ходер, Видар, Ул, Форсети и Локи.

Дори нашите валкюри^[17] бяха откраднати от нас и превърнати в ангели, а крилата на валкюривите коне бяха прикачени на раменете на ангелите. И нашият Хелхейм^[18] от онези дни на леда и мраза се превърна в днешния ад, в който е толкова горещо, че кръвта възвира в жилите, докато у нас в Хелхейм е било толкова студено, че мозъкът замръзвал в костите. И самото небе, което сме виждали постоянно и вечно, се е местило и обръщало, тъй че днес намираме Скорпиона там, където знаехме, че е Козирог, а Стрелеца е на мястото на Рака.

Боготворения и боготворения! Вечно търсене на мистерията! Спомням си куция бог на гърците — майстора-ковач. Но техният Вулкан е бил германския Виланд^[19], майсторът-ковач, на когото пленилият го Нидоунг, кралят на нидите, подрязал подколянното сухожилие. А преди това той е бил наш майстор-ковач, когото сме наричали Ил-маринен. И него ние сме породили във въображението си, като сме му дали за баща брадатия бог на слънцето и сме накарали да го откърмят звездите на голямата мечка. Защото той, Вулкан, или Виланд, или Ил-маринен се е родил под боровото дърво от космите на вълка и е бил наричан още баща на мечката много преди германците и гърците да си го присвоят и да му се кланят. В онези дни ние наричахме себе си синове на мечката и Синове на вълка, и мечката, и вълка бяха наши тотеми. Това е било преди преселението ни на юг, при което се съединихме със Синовете на гората и ги научихме на нашите тотеми и сказания.

Да, а кой е бил Кашияпа, кой е бил Пуру-равас^[20], ако не и нашия куц майстор-ковач, познавач на желязото, донесен от нас при преселенията ни и преименуван и обожаван от южните жители и източните жители, Синовете на полюса, Синовете на огъня.

Но този разказ е твърде дълъг, макар че бих искал да разкажа за трилистната билка на живота, с която Зигмунд съживил отново Синфиоти. Защото това е същото индийско растение Сома^[21], Светия Граал^[22] на крал Артур… — но стига, стига!

И все пак, като обсъдя спокойно всичко това, идвам до заключението, че най-великото нещо в живота, във всички съществувания, за мен и за всички мъже е била жената, е жената и ще бъде жената като източник на живота, докато звездите се движат в небето и небесата претърпяват вечна промяна. По-велика от нашия труд и стремежи, от плодовете на нашата изобретателност и фантазия, от битките, звездобройството и мистерията — най-велика от всичко е била жената.

При все че ме е отклонявала от пътя ми и е пречила на моя полет, и е вечно привличала моя зареял се в звездите поглед към себе си, тя, пазителката на живота, земната майка, ми е дарявала велики дни и нощи и е изпълвала със смисъл годините. Дори и на мистерията съм придавал нейния образ и в картата на звездното небе съм включил нейно изображение.

Всичките ми трудове и замисли са водели към нея; тя е била в края на всички мои далечни видения. Когато направих пръчката и дъската за получаване на огън чрез триене, то е било за нея. За нея е било, макар и да не съм го знаел, когато сложих кол в ямата, за да хвана острозъбия тигър, когато опитомих коня, убих мамута и подкарах стадо елени на юг пред настъпващата ледена покривка. За нея събрах дивия ориз, облагородих ечемика, житото и царевицата.

За нея и потомството, което раждаше по свой образ, аз съм умирал по върхове на дървета и съм устоявал на дълга обсада в отвори на пещери и върху кирпичени стени. За нея съм сложил дванадесетте знака на небето. Тя е тази, която съм боготворил, когато съм се кланял пред десетте камъка нефрит и съм ги обожавал като месеци на бременността.

Жената винаги е седяла приклекнала близо до земята, като яребица, която пази пиленцата си; пристрастието ми към скитане винаги ме е извеждало на ярко блеснали пътища; и винаги звездните пътеки са ме връщали при нея — вечната фигура, жената, едничката жена, от чиято прегръдка имам такава нужда, че когато съм в нея, забравям за звездите.

За нея съм се спускал в одисеи, изкачвал планини, прекосявал пустини; за нея съм бил пръв между ловците и начело в боя; и за нея, и на нея съм пял песни за това, което съм извършил. Всичките възторзи на живота и върхове на наслада са били мои благодарение на нея. И тук, накрая, мога да кажа, че не съм познавал по-сладка, по-дълбока забрава в битието, отколкото да потъна в благоуханното великолепие и унес на нейната коса.

Още една дума. Спомням си Дороти в онези дни, когато още четях лекции по агрономия на момчета земеделци. Тя беше единадесетгодишна. Баща й беше декан на факултета. Тя беше жена-дете, и жена, и тя разбра, че ме люби. И аз се усмихнах на себе си, защото сърцето ми остана недокоснато и ме теглеше другаде.

Все пак усмивката ми беше нежна, защото в очите на детето виждах вечната жена, жената на всички времена и всички нейни въплъщения. В нейните очи видях очите на другарката ми от джунглата, на върха на дървото, в пещерата и клекнала до огъня в стана. В нейните очи видях очите на Игар, когато бях Ушу стрелеца, очите на Арунга, когато събирах ориз, очите на Селпа, когато мечтаех да възседна жребец, очите на Нухила, която се наведе да посрещне моя меч. Да, в нейните очи имаше това, което ги превръщаше в очите на Леи-леи, която напуснах със смях на уста, очите на принцеса Ом, била четиридесет години моя другарка в просяшкия живот по пътищата, очите на Филип, заради която бях пронизан на тревата в стара Франция, очите на моята майка, когато бях Джеси на Планинските ливади в кръга от четиридесетте огромни фургона.

Тя беше жена-дете, но беше дъщеря на всички жени, както майка й преди нея, и беше майка на всички жени, които щяха да дойдат след нея. Тя беше Сар, богинята на царевицата. Тя беше Иштар, победила смъртта. Тя беше Савската царица и Клеопатра, тя беше Естер^[23] и Иродиада^[24]. Тя беше Мария мадоната и Мария Магдалена, и Мария сестрата на Марта. Тя беше и Марта. Тя беше Брунхилда^[25] и Гуинивир^[26], Изелут и Жулиета, Елоиза^[27] и Николет. Да, тя беше и Лилит^[28], тя беше и Астарта. Тя беше единадесетгодишна и представляваше всички жени, които е имало, всички жени, които ще има.

Седя в килията си сега, а мухите бръмчат в сънения летен следобед и зная, че малко ми е останало. Скоро ще ми сложат ризата без яка… Но мълчи сърце! Духът е безсмъртен. След мрака аз ще живея отново и ще има жени. Бъдещето крие за мен жените в съществуванията, които тепърва ще изживея. И макар звездите да се местят и небето да лъже, винаги остава жената, сияйна, вечна, едничката жена, както аз при всички мои превръщения и злощастия съм едничкия мъж, неин другар.