Александър Пушкин
По-често своят юбилей… ^[0]

По-често своя юбилей

лицеят чества. Оредяват

приятелите по лицей

и все по-тясно се сплотяват.

Във веселбите всеки път

по-мрачно руйно вино леем,

по-глухо чашите звънят

и все по-тъжни песни пеем.

 

С повеи бурни ветрове

достигаха до пиршествата

и в празничните часове

помръкваше от скръб душата.

Израснахме. През изпитни

и скърби пътят ни вървеше.

И свидни жертви в черни дни

смъртта и между нас косеше.

 

Днес празни шест места стоят.^[1]

Не ще съзрем шестима вече.

Разхвърлени сега те спят,

кой тук, кой в жертвен стан далече;

един в чужбина, друг дома,

един недъг, а друг печали

свалиха в черната земя

и ний над всички сме ридали.

 

И връщам се в ония дни —

зове ме моят Делвиг мили,

другар от буйни младини,

другар от младини унили,

от песните за младостта

и от най-светлите стремления,

сред пленниците на смъртта

завинаги изчезнал гений.

 

Приятели, в по-тесен кръг

Да се сплотим за дружба здрава.

Възпях аз мъртвите със скръб,

а живите да вдъхновява

надеждата — като един

да се сберем на пир лицейски

и вече да не се боим

от жертви в пътя ни житейски.