Александър Пушкин
Към клеветниците на Русия ^[0]

Александър Пушкин
Към клеветниците на Русия ^[0]

Защо шумите толкоз, праведни витии?

Защо с проклятие заплашвате Русия?

Какво ви разлюти? Че Литва се гневи?

Млъкнете: туй е спор между славяни-братя,

домашен, дълъг спор, претеглен от съдбата,

и ред не е дошъл да го решите вий.

 

        Отдавна в дялба помежду си

        ние враждуваме без страх

        и в боя падаха ту руси,

        ту братя падаха пред тях.

        Кой в този спор ще надделее —

        поляк, руснак ли светлокос?

Дали славянските реки в Русия ще се влеят

        или Русия в тях? — въпрос.

 

        Млъкнете вие, неразбрали

        опръсканите с кръв скрижали;

        за вас семейната вражда

        не е позор, не е беда;

        за вас са нищо Прага, Кремъл;

        безсмислено ви блазни вас

метежа, в който храбро мреме —

с омраза гледате към нас…

 

        Защо? Кажете: за това ли,

че в съсипните на горящата Москва

        не се склонихме пред нахала,

        пред който свеждахте глава?

        Затуй ли, че на смърт сразихме

възседналия царствата кумир

        и на Европа с кръв платихме

        и свобода, и чест, и мир?…

 

На думи страшни сте — опитайте на дело!

Или юнакът стар, прилегнал на постеля,

не ще завинти своя измаилски щик?

Или е царят слаб, когато с вас говори?

        Или пръв път с Европа спорим?

        Или победния си вик

        забрави руският войник?

 

Или сме малко днес? Или от Перма до Таврида,

от финските скали до жарката Колхида,

        от Кремъл с дигнатото знаме,

        та до Китайската стена

        стоманена четина няма

        да вдигне руската страна?…

        И тъй, пратете ни, витии,

        надменните си синове:

        ще им намери гроб Русия

        сред братските им гробове.

Защо шумите днес, разпалени витии?

Защо с анатема заплашвате Русия?

Какво ви разгневи? — Бунтува се Литва?

Я, стига: туй е спор между славянски братя,

домашен, древен спор, претеглен от съдбата,

не ще го разрешат ораторски слова…

 

        Отдавна вече помежду си

        враждуват двете племена;

        не знам кого ли ще покруси

        неравносилната война.

        Кои сега ще надделеят:

        наперен лях^[1]? Надежден росс^[2]?

Славянски ручеи в Русия ще се влеят

или ще секне тя? — тепърва е въпрос.

 

        Махнете се, непроумяли

        окървавените скрижали,

        щом нашта родова вражда

        за вас е някаква лъжа;

        за вас какво са Кремъл, Прага;

        и блазни ви с безсмислен бяс

        обнажената храбро шпага —

        с омраза гледате към нас…

 

        Защо, кажете ми? — Защото,

дори и след Москва в пожарища и прах,

не сведохме глави пред Оня, от когото

        треперехте^[3] в безсилен страх?

        Или задето повалихме

        могъщия, зловещ кумир —

        и за Европа с кръв платихме

        нейната волност, чест и мир?

 

На думи страшни сте — но как ще се решите!

И богатирът стар, отдъхващ след войните,

не ще ли втъкне пак щика от Измаил^[4]?

        Или монархът наш ще слуша чуждо слово?

        Или да спорим с вас е ново,

и русинът не би се сбил?

Или пък малко сме — от Перм чак до Таврида,

        от финските скали до знойната Колхида,

        от Кремъл, който прогърмя,

        чак до китайските предели —

        в стоманна четина не ще ли

        въстане руската земя?…

        Изпращайте сега, витии,

        проклетите си синове —

        а тук, в полята на Русия,

        ги чакат родни гробове.

 

1831