Александър Пушкин
Беше си той рицар беден… ^[0]

Беше си той рицар беден,

простоват и мълчалив.

Мрачен бе на вид и бледен,

духом — храбър и правдив.

 

Но яви му се видение,

недостъпно за умът.

И дълбоко впечатление

найде във сърцето кът.

 

Пътешествайки в Женева,

посред път, на кръста прост,

зърна той Мария-дева,

майката на бог Христос,

 

Запленен от нея, вече

не погледна той жена,

до смъртта си не изрече

дума нито на една.

 

В шлема си лице побърза

той да скрий за тоя свят.

Броеница си завърза

вместо шарф на своя врат.

 

Оттогаз отца и сина

и духа свят ни веднъж

не помоли господина.

Странен беше тоя мъж.

 

Цели нощи тъжен бдеше

на светата пред лика,

вперил поглед безутешен,

сълзи ля като река.

 

Верен в любовта си първа

към набожната мечта,

Ave, mater Dei — с кърви

на щита си начерта.

 

Впрочем в битката голяма

в Палестина в страшен час

всеки рицар свойта дама

призоваваше на глас.

 

„Lunen coelum, sancta rosa!“^[1] —

гръмко той възкликна блед.

Мюсюлманската угроза

го обграждаше отвред.

 

Но когато се завърна,

в своя замък той се свря,

все тъй влюбен и посърнал,

без причастие умря.

 

Но преди да спре да страда,

сила нечестива, зла

рицарска душа във ада

да отмъкне пожела:

 

ужким не е молил бога,

ужким не живял във пост,

не задирял в изнемога

майката на бог Христос.

 

Но пречистата сърдечно

се застъпи, след смъртта

пусна в царството си вечно

своя верен рицар тя.