Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Ohnmacht der Allmächtigen, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Нася Кралевска, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2007)
Издание:
ХАЙНЕР РАНК
БЕЗСИЛИЕТО НА ВСЕМОГЪЩИТЕ
роман-утопия
Превод от немски НАСЯ КРАЛЕВСКА
Рецензенти ЛЮБЕН ДИЛОВ, ПАВЕЛ ПЕТКОВ
Редактор ХРИСТИНА СЛАВЯНСКА
Редактор на издателството АСЕН МИЛЧЕВ
Художник ВИКТОР ПАУНОВ
Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ
Технически редактор ПЕТЪР БАЛАВЕСОВ
Коректор ИРИНА КЬОСЕВА
Индекс 11/95376 23531/6277-10-73
Немска. Първо издание. Дадена за печат на 10. VI. 1983. Подписана за печат на 20 XII. 1983. Излязла от печат на 15.1.1984. Формат 1/32/70/100. Изд. № 651. Изд. коли 15,55. Печатни коли 24, УИК 15,51 Цена 0,99 лв.
Държавно издателство „Отечество“, София, 1984
Държавна печатница „Балкан“ бул. „В. И. Ленин“, 11 София 1984 г.
с/о Jusautor, Sofia
Verlag Das Neue Berlin 1975 (1973)
История
- —Добавяне
7.
С функрафт те се плъзнаха под надземната градска железница на тридесет и втората плоскост. Превозното средство имаше овалната форма и меката заобленост на надуваема лодка. Прозрачната врата бе издърпана навътре и Асмо се наслаждаваше на невъзпрепятствуваната видимост към постройките и улиците на града.
Намираха се във вътрешността на планински масив с форма на пръстен, с височина четири километра или тридесет и три плоскости, ширина два и обиколка — двадесет и пет километра. Климатът бе превъзходен. През деня грееше меко слънце, което обгаряше, без да досажда с жегата си. През нощта блестяха звезди по изкуствения небосвод. Два пъти седмично, в точно определено време, валеше дъжд.
Градът, построен нагъсто, бе изпълнен с живот и деятелност. Между многоетажните жилищни сгради се намираха миниатюрни романтични местности, кортове с игрища за игри с топка, по-малки и по-големи езера с цветни водопади.
Лифтове, ескалатори и подвижни ленти стигаха до всеки етаж и до всяка къща. Спирките на подземната транспортна железница служеха за свръзка с външния вят. Липсваха пътни разписания и чакане, на всяка спирка имаше достатъчно кабини. Без прекачване можеше да се достигне до всяко място, до което пожелаеш, тъй като подземната транспортна система обгръщаше цялата планета. Тя се управляваше по електронен път и действуваше безотказно, независима от промените във времето и решенията на човека.
Смаян, Асмо гледаше всичко това, което се разкриваше пред очите му. То му се струваше като райската градина — недействително и приказно. Но след това се улови, че мислите му не бяха тук, а при келнера, когото бе убил. Как можа да се впусне в този съмнителен експеримент? Грешката бе само негова. Той бе изпълнен с яд. А сега? Какво възнамеряваха да правят с него? Какво представляваше чудото, голямото откровение, което му бяха обещали, когато достигнат целта на пътуването? Замислен, той наблюдаваше сменящия се пейзаж.
Всичко наоколо бе покрито със зеленина и цветове. Зданията бяха обхванати от пълзящи растения. Парковете гъмжаха от всевъзможни видове птици, пеперуди, мечки, миниатюрни кенгурута, понита, тюлени, делфини.
Всяко животно, всеки клон, всяко цвете хармонично се свързваше с околната среда. Като че ли нищо не бе случайно. Не се виждаше изсъхнал лист или увяхнал цвят, нито болно или некрасиво същество. Всичко изглеждаше свежо, ново-новеничко и подредено, като че ш създателите на този райски свят едва преди минути бях: свършили работата си. Въпреки това след извести! време Асмо се почувствува странно подтиснат.
— Какво има? — попита Йона. — Изглеждаш тъжен.
Наведе се към него и го целуна по очите, носа и устата. Това не му бе приятно, но тя като че ли не го забелязваше. Действително, какво ти става, попита се той обезпокоен. Преди се стремеше да преодолееш сдържаността й, радваше се на всяка нейна нежност. А сега?… Откъде идваше неприятното чувство? Дали от скрития подигравателен поглед на Лука? Нима тя бе открила неговото смущение? Забелязала ли бе, че се дразни, когато Йона предявява над него права, като към луксозно кученце? Не намери отговор, който би го удовлетворил.
По серпантините на линията те достигнаха до равна площ, която бе огромен увеселителен парк. Посрещна ги шумна музика, писклив смях и смес от миризми на печено и пържено. Сребристи увеселителни машини се въртяха, обсипани с шарени светлини. Стъклени гигантски колела, въртележки с дракони, бълващи огън, лавки, танцови зали, палатки — вихрено море от аромати, звуци и цветове. А над всичко — мрежа от лифтове, с които дафотилите се придвижваха от едно увеселение към друго. На всеки вход — триумфална арка, над която блещукаше голям светлинен символ: защриховано човече в бял кръг.
Когато Асмо се запита за смисъла на този знак осъзна странния факт, че досега не бе видял нищо написано — нито един писмен знак по къщите или по улиците, по превозните средства или по светлинните реклами, нито един чертеж, нито една книга. Само тук-таме символи, обградени в бял кръг.
Надземната градска железница премина покрай една от триумфалните арки. Асмо посочи светлинния символ.
— Какво означава това?
— Обществен клуб за игри и спорт — отговори Зирто.
— Защо не използувате букви?
— Букви? Какво означава това?
Асмо го погледна слисан.
— Писмени знаци.
— А, вие имате предвид старинния метод на оптичните сигнали? Не, този начин за предаване на информация не се използува вече. Бе твърде непрактичен и сложен.
— Никой ли вече не може да чете и пише?
— Защо му трябва? Би било чиста загуба на време.
— А как съхранявате събраната информация!
— Ние имаме електронна памет за образи и звуци. Писмените знаци бяха предварителен етап, вид заместител. Те предаваха речта само по оптичен път. За целта сигналите трябваше да бъдат трансформирани два пъти — от акустични в оптични и обратно. Както изучаването, така и прилагането на този метод бе невероятно трудно. Изискваше много време, дори ако изключим неразумния разход на материал, труд, транспорт и редица други фактори.
Асмо замълча. Трябваше да свикне с мисълта, че една технически високоразвита цивилизация се справя без писменост. Колкото повече мислеше, толкова взе да му става по-ясно, че след като всяка информация може да бъде съхранявана и предадена в образ и звук, писмените знаци бяха ненужни.
— Тъй като сведенията се получават чрез Зеко — каза той, — и символите са излишни.
— Разбира се, ние можем и без тях. Но защо? Това е традиция, свикнали сме с нея. А те допринасят и за архитектурата.
— Сигурно най-щастливи от всички са учениците — каза Асмо след известна пауза. — Повече няма нужда да се учат да четат и пишат.
— Ученици? — Лука завъртя глава. — Що за отвратителен израз е това?
— Децата трябва да учат и затова ходят на училище. Това от само себе си се разбира.
— Та какво има да учи подрастващото поколение? Достатъчно е да разбереш още в първите години от живота си как да си служиш със Зеко и какви възможности ти предлага той. На всичко друго учи самият живот.
Асмо разтърси глава. Живот без училище — съвсем му бе непонятно.
— Къде получават дафотилите тези познания?
— Подрастващото поколение остава до петнадесетата година от у развитието си в специално отделение на Психодом, където за него се грижат зермати-педагози. Хормонално направляваната акселерация съкращава времето на развитие до три реални години. По този начин дафотилът губи само една пета от времето си за един житейски стадий, през който трябва да се откаже от много наслади и радости.
— И с това се приключва обучението? Разделението на труда изисква специални познания, следователно професия, която все някак трябва да се изучи.
— Нашето общество… не познава това „трябва“.
Дафотилите са напълно освободени от принуда и материална нужда. Който иска да учи, придобива знания по собствено желание. Има всички възможности да се информира. Учението не съществува като задължение.
— Без познания никой не е в състояние да постигне нещо. Как може незнаещият човек да изпълни задачите, които обществото му поставя?
— Но обществото не му поставя никакви задачи.
— Моля, по-бавно. В края на краищата все някой трябва да произвежда благата, от които живеят дафотилите.
— Разбира се. Затова имаме кефалоидите, това са стохастични машини. Те произвеждат и се ръководят автоматично.
— А кой се грижи за бъдещето? Кой планира, изследва, движи напред научно-техническия прогрес? Всичко това не може да се предостави на някакъв си автомат.
— Грешите — каза Зирто сериозно. — Вие още не знаете втората точка на КАПИНОМА: Еквивалентността е „табу“.
— Напротив, известна ми е. Но какво общо има това с бъдещето?
— Вие дори не предполагате какво всеобхватно съдържание има тази точка. Потреблението и производството са напълно еквивалентни. Няма изследване, няма развитие. Нищо не се променя. Времето е спряло. Утрешният ден ще бъде като днешният.
— Не си правете с мен шеги, Зирто. Вие знаете много добре, че това е невъзможно, че противоречи на природните закони.
— КАПИНОМА е невалиден за законите на природата, а само за обществото на дафотилите.
— Но дафотилите са също същества с желания и идеи. Те са дейни, те мислят, събират опит, като с това променят социалната си среда. Да не говорим за подрастващото поколение.
— Отново грешите. Не растат нови поколения. Прирастът само попълва загубите, които възникват от неизбежни случайности. По принцип дафотилът е безсмъртен. Евгениката го е имунизирала срещу болестни промени в тялото му. Стареенето се дължи на разрушаване на генетичната информация. То почти изцяло може да бъде предотвратено.
— Добре, значи дафотилите стареят бавно. Толкова повече време имат да достигнат духовна зрелост, да съберат познания. И с това да се намесят в живота.
— Къде да се намесят? Нашият живот е кръговрат. Производството е автоматизирано, потребността от суровинни материали е незначителна, отпадъците се преработват. Когато бъдат необходими метали и минерали, те се произвеждат от бактерии чрез биохимичен синтез. Електрическата енергия също се създава по органичен път, с помощта на електрофити. Всички тези процеси се следят и направляват от кефалоидите.
— Следователно кефалоидите пречат на развитието на дафотилите.
— Съвсем не — каза Йона, — и те са свързани с КАПИНОМА. Това са изкуствени мозъци на биологична база, годни за творческото мислене, способни да възпроизвеждат и създават нови поколения с по-висока интелигентност.
— Интересно — каза Асмо бавно. — Когато става дума за кефалоидите, еквивалентността не е „табу“! Това означава, че КАПИНОМА не важи за тях абсолютно както за дафотилите! Тогава какво им пречи да се освободят от тази зависимост?
— Те са подчинени изцяло на КАПИНОМА. Всяко отклонение, още повече, всеки опит за това се наказва с незабавна ликвидация. Растежът на тяхната интелигентност има икономически ефект, но не и социален. Те никога не биха могли да се обърнат срещу интересите на дафотилите. За това се грижи авторитарната им организация и принципът: „Всеки контролира всеки!“.
Асмо се усмихна скептично.
— Сигурни ли сте в това? Каква е тяхната организация?
— Съществуват три равнища в администрацията. Първата — за оказване на услуги, към която спадат зерматите и електронната памет, съхраняваща знанието. Втората — за производство. Третата планира и контролира първите две, като освен това регулира възпроизводството и развитието на интелекта.
— И какво остава за дафотилите? Те каква работа вършат?
Зирто, който досега изказваше мнението си със сигурността на владетел, изведнъж, за учудване на Асмо, се смути.
— Работа ли? — каза той със смях, но в него прозвуча и нотка на горчивина. — Дафотилите не работят.
Асмо не можеше да повярва на ушите си.
— Какво казвате? Това е невъзможно! Човекът има правото на труд. Той се нуждае от някаква задача, в противен случай затъпява.
— Ние живеем — каза Лука. — Това е задачата ни — зад своята мечтателна задълбоченост тя бе прикрила вниманието, с което следеше разговора. — Ние можем да се наслаждаваме, да следваме желанията и влеченията си. Не участвуваме в производството, защото не сме рентабилни. Автоматите са по-евтини, по-бързи, по-сигурни, те във всяко отношение ни превъзхождат.
Дишането на Асмо се ускори. Той не можеше да повярва това, което му разказваха.
— Едно общество, което не работи, което дава в чужди ръце продуктивната си сила, губи инициатива, губи влияние върху бъдещето. То е обречено на загиване.
Йона се засмя и го целуна по носа.
— Винаги ли трябва да се вълнуваш, ангеле мой? Защо от всичко правиш проблем? Дафотилите няма да загинат така бързо. Те са изобретателни и в безделието си. Те любят, спортуват, разработват нови удоволствия, събират редки предмети, накратко — забавляват се по всеки възможен начин.
Той за малко не я отблъсна.
— С тези глупости човек не може да си пропилява живота. За мен това е живо безумие.
— Как така? Ние всички принадлежим към някакъв клуб, някои от нас дори към няколко. Невъзможно е да се измисли нещо, с което дафотилите да не са се занимавали и за което още да нямат дружество. Извършва се организационна работа и се провеждат заседания, проектират се статути и отново се променят, има програми, състезания, шампионати, чествувания на победителите, юбилеи, празненства, униформи, служебни рангове, ордени за вярност и хиляди други неща, за които просто нямаш представа. Наричаш го глупост? С това човек чудесно може да осмисли живота си.
— Да осмисли живота си! — каза Асмо с по-дълбоко презрение, отколкото бе си представял. — Защо не въстанете срещу това нелепо, нетърпимо съществувание? Не разбирате ли, че вие живеете като мародери от работата на вашите предци? Това ли е цената, за да бъдеш щастлив на Астилот? Не, това не е моят свят, аз няма да се примиря с такъв живот! Човек трябва да може да обича и да работи, в противен случай е жалко създание, безполезно не само за себе си, а и за другите. Никой не може да ме разубеди в това! Никога!
Те мълчаха, изненадани и поразени от избухването на Асмо.
Без някой да обръща внимание, покрай тях се плъзгаше пъстрият градски пейзаж, функрафтът следваше автоматично преплетените завои на надземната градска железница.
— Браво! — промълви тихо Зирто.
И изведнъж започнаха да се смеят — Йона, Лука и Зирто. Смеееха се, хълцайки, кискайки се, стенейки. Отначало смехът им звучеше весело, почти облекчено, но той не спираше, а ставаше все по-силен, по-неовладян, по-безсмислен, по-лудешки.
Асмо се втренчи в тях. По гърба му полазиха студени тръпки. Така се смееха хора, които, неочаквано освободени от ужасен страх, все още не вярваха, че наистина са се спасили от опасността.