Хайнер Ранк
Безсилието на всемогъщите (2)

2.

Голямо алено слънце изпращаше надолу меки лъчи, небесният свод се издигаше атлазеносин.

Асмо стоеше на най-високото стъпало на терасовидна пирамида. Зад него се възправяше павилионът-плато на Психодом — бял полукръг с огромен, блестящ надалече символ на Ескулап.

Пред него лежеше градът: стотици преливащи се един в друг хълмове с терасовидна структура, по чиито склонове бяха подредени в геометрични форми бели кубове. Зеленината на тропическа растителност се вплиташе в градския пейзаж. Слънчевата светлина искреше в безброй фонтани и езерца и техните води се събираха в сребриста струя в подножието на застроения хълм.

Асмо заслиза по терасовидните градини. Подухваше насрещен лек ветрец, наситен с ухания на храсти и изящни дръвчета с пищни цветове. След всеки завой на стълбата се разкриваше нова гледка, която превъзхождаше предишната по красота. Килими от трева трептяха в играта от светлини и сенки, ромоляха малки водопади, жълти нарциси растяха между стъпалата от малахитови камъни. Водни лилии покриваха с розовобелите си чашки езерца.

Там, където между храсталака се откриваше изглед към града, бяха поставени маси и тапицирани пейки, защитени със сенници. Те изглеждаха нови-новенички, като че ли не бяха прекарвали нито една нощ на открито.

Асмо се отпусна на пейката. Погледът му се спря на храст с плодове, подобни на портокал, разпръскващи съблазнително ухание. Той посегна към един от тях, но не успя да го отдели от клона, дори и когато се опита със сила. Клонът също не можеше нито да се откъсне, нито да се счупи, въпреки че бе по-тънък и от молив. Той разгледа храста по-внимателно. Листата, плодовете и клоните приличаха на истински до най-малката подробност и все пак бяха направени от неразрушим, крайно еластичен материал. Поклащайки глава, той отпусна клоните. Те като пружини заеха първоначалното си положение и изглеждаха така свежи, като че ли никога не са били докосвани.

Той продължи пътя си, потънал в размисъл дали цялата тази пищна райска растителност не бе изкуствена? Колибри проблясваха във въздуха, други, с крила, сменящи нюансите си, стояха неподвижни, като прилепени към цветовете. Те се стрелваха нагоре, когато той се приближеше. Срещна паун, който разтваряше ветрилото на опашката си във все нови и нови багри. Птицата се отклони от пътя си, без да прояви уплаха. Но когато с две бързи крачки се приближи съвсем, тя се сви на земята и се вцепени. Асмо се наведе, внимателно я докосна, повдигна я. Тя бе като парализирана, съвсем неподвижна, изглеждаше дори, че не диша. Той я разгледа от всички страни, изведнъж почувствува под перата й слабо тупкане на сърце. Внимателно я остави на земята и се отдалечи. Тогава животът се възвърна в пауна, той се повдигна, разтърси пера и важно-важно се отдалечи.

Откакто Зу го бе напуснала, Асмо не бе срещал човешко същество, въпреки че се намираше съвсем близо до града. Направи му впечатление небесното спокойствие, което цареше наоколо. Въздухът бе чист и прозрачен. Нямаше прах, нито шум от движение, нито лоши миризми. Фабрики и превозни средства като че ли изобщо липсваха. Той огледа небето — самолети не се виждаха. Но след това откри едно летящо тяло, прилично на балон, което се носеше ниско между пирамидите. Стори му се, че в коша разпознава хора. Преди да се увери в това, летящото тяло изчезна безшумно зад един от хълмовете.

Слънцето бе в зенита си. Ала над всичко витаеше мекото, хармонично, малко уморено, позлатено от нежния полъх на прастара култура вечерно настроение. Планетата е покрита с патина, помисли си той. Колко ли време е изминало от века на моето раждане? Двеста, петстотин години… или може би няколко хилядолетия? Старата майка Земя като да бе станала по-спокойна, подобна на спомен. И все пак променена, недействително действителна, сякаш фантастично съновидение. Връхлетяха го хиляди въпроси, той не можеше да им отговори, чувствуваше се безпомощен, завладян от горчивото усещане на изоставеност. Нуждаеше се от хора, от тяхната близост, от разговори.

Той побягна бързо по стъпалата надолу, премина през лабиринт от цъфнали живи плетове и най-накрая застана на брега на река. Водата й бе толкова бистра, че каменистото дъно ясно се виждаше. Златни рибки с дълги перки се извиваха в грациозен танц.

На около сто метра разстояние от другата страна на брега се издигаше сграда във формата на пирамида. Долните етажи изглежда бяха от стъкло, защото той забеляза силуети на хора, насядали край маси. Въпреки слънчевата светлина, помещенията бяха цветно осветени. По фасадите пробягваха разноцветни светлинни реклами, които учудващо точно изобразяваха меню. При тази гледка Асмо усети слюнки в устата си. Той тръгна бързо покрай брега и се натъкна на тунел, който вероятно излизаше от другата страна на реката. Сводестият вход го погълна. Обширното помещение сияеше в ярка светлина. Когато мина по очертания стъклен правоъгълник на пода, в който проблясваха две сини вълнообразни линии, под стъклото се появи светлинна стрелка. Тя го отведе до плъзгаща се стълба. Едва кракът му докосна първото й стъпало, и стълбата заблестя, започна да се движи и го понесе надолу. Лъхна влажно-топъл въздух.

И ето най-сетне видя хора. Те играеха лудо във водите на едно изкуствено езеро, заобиколено от издялани камъни и екзотична растителност. Спускаха се по пързалки, подскачаха под струите. Всички — и жени, и мъже — имаха златистокафяв цвят на кожата и телосложение с класическа красота. Доколкото можеше да ги прецени с поглед, бяха почти на еднаква възраст — от двадесет до двадесет и пет години.

Той бавно вървеше покрай брега. През купола блестеше слънчева светлина. Цареше влажна, потискаща топлина. Облечен в костюм, той се чувствуваше не твърде на мястото си, но никой не му обръщаше внимание. Отбиваха се от пътя му, най-много случаен поглед да се плъзнеше по него. На няколко пъти той се спря и с очакване загледа хората около себе си. Но никой не прояви интерес към него, обръщаха му гръб с безразличие. Подчертаната им сдържаност му пречеше да се реши да заговори някого от тях.

Безцелно, наслуки, той продължаваше да се шляе.

И тогава видя нов символ — защриховано човече в бял кръг. Плъзгащите стълби го носеха нагоре и надолу, от едно помещение в друго. Навсякъде спортуваха. В повечето случаи това бяха игри с топки и имаха известна прилика с тениса, хокея, крикета, кеглите и билярда.

Играеха само златистокафявите и във всяка игра носеха различни спортни екипи. Навсякъде се виждаха същества с розова и синя кожа, които ги обслужваха. При най-малък знак те пренасяха спортни уреди, напитки, хавлиени кърпи или кресла, които се издуваха за секунди от малки пакетчета, и когато повече не бяха нужни, също така бързо изчезваха.

Необезпокояван от никого, Асмо ги наблюдаваше. Направи му впечатление, че златистокафявите много бързо установяваха контакт помежду си. Те се обръщаха към минаващите, говореха си, смееха се и по същия непринуден начин се разделяха отново. От време на време той се приближаваше към някоя разговаряща група, но никой не му отправяше нито дума, никой не го забелязваше, въпреки че онези, които идваха след него, веднага се включваха в разговора. Крадешком той търсеше какво го различаваше от околните, но не можеше да го открие, като се изключеше по-светлокафявият цвят на кожата му. Розовите момичета и светлосините мъже също ни най-малко не се интересуваха от него.

Постепенно това странно поведение взе да му действува на нервите и макар че не искаше да го признае, това започна да го потиска. Защо, по дяволите, се отнасяха с него като с прокажен? Нещо трябваше да се случи. Откога вече бе на път, не знаеше, и когато поиска да го установи, му хрумна, че не притежава часовник. А досега никъде не бе открил нещо, което да прилича на обществен хронометър. Той бе преуморен от многото впечатления, краката го боляха, усети неприятно усещане на глад и жажда. Нуждаеше се от храна или поне от информация.

Събра сили и се обърна към стюардеса с розова кожа, която тикаше количка за сервиране, пълна с напитки, плодове и сандвичи. Тя не се спря, дори не го погледна, за нея като че той бе въздух. Предприе два нови опита за разговор, първият — с една от жените със златистокафява кожа, вторият — със светлосин мъж. И двата опита имаха отрицателен резултат.

Известно време се лута из този лабиринт от спортни халета и плъзгащи се стълби, докато на едно разклонение се натъкна на нов символ, който с малко фантазия би могъл да се изтълкува като супник. Проследи светлинната стрелка и скоро попадна в салон за хранене. През стъклата разпозна реката и терасовидните градини на Психодом. Мирис на печено достигна до носа му.

По масите седяха дами и господа със златистокафява кожа. Те се смееха и бъбреха, безгрижни и весели се подкрепяха с лакомствата, които им сервираха розови и небесносини келнери. Носеха дрехи, взети като че ли от гардероба на някой театър. Сред тях имаше испански благородници с бели плисирани яки, индиански главатари и средновековни владетелки на замъци. Един господин с големи мустаци, облечен в облекло за тропиците, водеше поверителен разговор с римлянка с пламенни очи.

Асмо намери празна маса между една дама в кимоно, която обядваше с хусарски генерал, и компания в стил рококо. Очакваше да го обслужат, но напразно. Когато покрай него пренесоха блюдо с ордьовър, той се изпоти от ужас. С какво щеше да плати сметката? Та той нямаше нито стотинка! Нито документи, които да дават данни за него и да могат да му послужат като залог. Онези глупаци от Психодом явно не бяха помислили за нищо. Сигурно желаеха колкото може по-скоро да се освободят от него. Какво да прави? Е, нищо — каза си той, — първо си сложи нещо в стомаха, а всичко останало ще се оправи.

Келнерите бързаха усърдно напред и назад, заети да прочетат в очите на гостите си всяко тяхно желание. При най-слабия знак с ръка, те изникваха. Само на него никой не реагираше, колкото и точно да наподобяваше техните знаци.

Накрая загуби търпение. Скочи и препречи пътя на един от келнерите. Той веднага спря, но погледът му мина покрай Асмо.

— Защо не ме обслужвате? Келнерът се втренчи безизразно в него.

— Какво ви става? — гласът на Асмо стана рязък. — Защо не ми отговаряте?

— Извинете — изрече със запъване келнерът, изсули се между масите и като светкавица се скри в една врата.

Този път Асмо бе решил да не отстъпва. Несигурността му бе преминала в гняв. Трябваше да опита да разбере какво в същност се разиграваше.

Не мина много време и келнерът отново се появи от друга врата — върху върха на пръстите си крепеше чиния с пастети. Той направи широк кръг около Асмо и през цялото време го наблюдаваше изкосо под око.

Асмо го погледва, почака, докато свърши със сервирането, и каза:

— Я елате насам!

Келнерът се престори, че не е чул нищо, и се опита да офейка. С две бързи крачки Асмо го настигна.

— Настоявам за отговор!

Горната устна на келнера започна да трепери. Той бавно се отдръпна назад.

— Вие нямате право да ми заповядвате — прошепна той. — Вие дори не сте зермат.

Асмо го сграбчи за китката и го притегли към себе си.

— Какво означава зермат?

Върху небесносиньото лице на келнера се появи израз на панически страх. Опитваше се да се освободи, но ръката му бе притисната като в менгеме. Започна да се задъхва, в очите му се четеше ужас.

Асмо почувствува нов прилив на ярост.

— Я не се правете на луд! — обърна се той заповеднически към келнера. — Отговаряйте!

Светлосиният издаде пронизителен вик. Свлече се надолу, пропълзя на четири крака няколко метра по пода, след това отново се повдигна и изчезна, като се препъваше, хлипайки, зад един параван.

Асмо остана да стърчи като ударен по главата. Не можеше да си обясни кое бе довело мъжа до паника. Огледа се наоколо. Никой не поглеждаше към него. Никой не задаваше въпроси и не повдигаше дума за обяснение. Всички стояха смутени, с наведени очи. Изведнъж някой с подчертана непринуденост заразказва нещо. Останалите се намесиха, започнаха да се смеят и очевидно се стараеха да забравят колкото се може по-бързо неприятния инцидент.

Асмо се колебаеше, търсеше някакво извинение, но след това сви рамене и си тръгна. Гладът и жаждата му бяха преминали. Той имаше ужасното чувство, че го смятат за душевно болен, с когото не може да се разговаря без риск. Тази мисъл не му излизаше от главата, докато пътуваше нагоре-надолу по плъзгащи се стълби или се луташе из коридори и спортни зали, които като че ли нямаха край.

Безразлично ли им е — питаше се той — какво става с обслужващия персонал? Съвсем ясно бе доловил, че никой от тях не искаше да вземе страна. Какво в същност трябва да се направи, за да ги изкараш от кожата им — мислеше Асмо с озлобление. Да изкривиш врата на някого от тях ли?

Той стигна до зала, в която цареше зеленикав полумрак. В басейн с прозрачни стени златистокафявите яздеха върху черни и бели делфини. По трибуните бяха насядали много зрители. Както обикновено никой не му обръщаше внимание. Група хора в близост до него спореха оживено за един четвърт-финал, който несъмнено щял да завърши съвсем по друг начин, ако еди-кой си не бил направил еди-каква си грешка.

Асмо едва ги слушаше. Той се отпусна върху една тапицирана пейка и заби поглед в краката си. Най-добре е да се върнеш обратно в Психодом — каза си той и почна да размишлява как най-бързо може да намери пътя дотам. Все още търсейки изход, неусетно го обзе странно чувство на особена тревога.

Вдигна глава. Отборите с делфини се гонеха вихрено из басейна. Това бе игра, пълна с грация и ловкост.

Асмо ги съзерцава внимателно в продължение на две минути, но не откри нищо необикновено. И тогава разбра, че някой го наблюдава. Бързо се обърна.

В едно светло петно в края на стълбата до трибуната стоеше момиче с червена панделка в косите. Светкавично през него премина ужас като удар от електрически ток. Почувствува се така, като че ли неочаквано бе срещнал призрак. За кратък миг погледите им се срещнаха и той повярва, че забелязва в очите й вълнение, разпознаване, искрица симпатия.

Мислите му се оплетоха. Някакво късче от миналото стана видимо — съвсем малко късче. Морето, влажната пясъчна ивица на брега. Последният ден от отпуската. Йохана, момичето на коня. Как бе името на космическата станция? Япетус? Юпитер? Той загуби нишката, картините започнаха да се объркват, всичко отново бе бушуващо море от мъгла.

Тя все още стоеше неподвижна на същото място. Само че сега лицето й изглеждаше студено и недостъпно, като че ли изобщо не се бяха познавали. Около устните й играеше слаба, едва доловима усмивка. Никога преди не бе му се струвала така желана.

Той скочи. По стълбата срещу него идваше група хора. Когато си проби път, тя вече бе изчезнала. Успя само да види как се скри зад колоните на една галерия.

— Йохана! — извика той. — Йохана, чакай!

Когато достигна свода на изхода, тя вече не се виждаше. Дъхът му секна от отчаяние. Защо се държеше като чужда? Стойката, очите, устата — нямаше съмнение, това бе Йохана, жената, която обичаше. Беше сигурен, че не се бе излъгал.

Той чу стъпките й по стъпалата на витата стълба. Забърза нагоре.

Стълбата свърши. Стоеше в безкраен коридор, от двете страни — затворени врати. Не се виждаше никой. Опита се да отвори една от тях, след това втора, трета. Напразно. Никъде не откри нито звънец, нито бутон. Викаше, блъскаше с юмруци по вратите, с всички сили се хвърляше срещу тях, риташе с крака. Без резултат. Насреща дървото се хилеше присмехулно, без да остане дори драскотина по него.