Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Ohnmacht der Allmächtigen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 19гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2007)

Издание:

ХАЙНЕР РАНК

БЕЗСИЛИЕТО НА ВСЕМОГЪЩИТЕ

роман-утопия

 

Превод от немски НАСЯ КРАЛЕВСКА

Рецензенти ЛЮБЕН ДИЛОВ, ПАВЕЛ ПЕТКОВ

Редактор ХРИСТИНА СЛАВЯНСКА

Редактор на издателството АСЕН МИЛЧЕВ

Художник ВИКТОР ПАУНОВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ПЕТЪР БАЛАВЕСОВ

Коректор ИРИНА КЬОСЕВА

 

Индекс 11/95376 23531/6277-10-73

Немска. Първо издание. Дадена за печат на 10. VI. 1983. Подписана за печат на 20 XII. 1983. Излязла от печат на 15.1.1984. Формат 1/32/70/100. Изд. № 651. Изд. коли 15,55. Печатни коли 24, УИК 15,51 Цена 0,99 лв.

Държавно издателство „Отечество“, София, 1984

Държавна печатница „Балкан“ бул. „В. И. Ленин“, 11 София 1984 г.

 

с/о Jusautor, Sofia

 

Verlag Das Neue Berlin 1975 (1973)

История

  1. —Добавяне

19.

Зукинатал, членка на Върховния съвет на аслотите, блестеше в металносиньо. Тя стоеше изправена върху тънки крака, чиито стъпала напомняха чиния. Предните крайници обгръщаха вретенообразното тяло като сърп и завършваха с кълбовидно надебелени пипала-смукачи. Голямата кръгла глава бе покрита с бяла, изкусно преплетена перушина. От средата на лицето изскачаше къс, извит леко надолу хобот, а върху челото, между слепоочията, преминаваше лента от флуоресциращи в зелено изпъкнали очи.

Зукинатал бе висока около сто и двадесет сантиметра. За секунди, които се сториха безкрайно дълги, тя остана напълно неподвижна. От стойката й лъхаше умора, почти иронична елегантност, самоуверено съзнание за безгранична мощ, дистанциращо достойнство на всеобхватна, всеразбираща мъдрост.

Асмо до такава степен бе погълнат от съзерцанието й, че забрави, какво беше решил да прави. Едва когато Лука докосна ръката му, той се стресна и се сети, че малко преди появата на Зукинатал бе отворил своето куфарче-сейф. Потърси пипнешком декодера и го сложи на масата, която стоеше на терасата до него.

Флуоресциращата в зелено очна лента на Зукинатал започна да се съживява, в крайните точки се появиха бели светлинни петна. Изведнъж тя разтвори ръце и подобна на пергамент синя кожа се опъна между ръцете и краката от двете страни на тялото й. С рязко движение тя се отхвърли от мястото си, плъзна се няколко метра по въздуха, докосна със стъпалата-чинии пода, отново скочи, и така, подскачайки и плъзгайки се, напомняща охранен прилеп, се приближи до чакащите.

Сега се разбра, че коремът и гърбът бяха обвити в бяла кожа, чиито краища бяха защипани за раменете и краката с метални токи. Върху гърдите й блестеше в черно геометрична шарка. Приличаше на обозначение на сан или на символ на каста.

С висок скок Зукинатал се метна на терасата, уви летателните ципи около тялото си и се пъхна в койката-гнездо. Вълмообразните влакна я обгърнаха като дреха от пера, само главата й се подаваше навън от гнездото. Върху лентата на изпъкналите й очи запулсираха цветни светлинни сигнали.

Декодерът на масата се извъртя вертикално. Върху линията в средата му се разтвори лента от блестящи елементи, които съответствуваха на светлинните сигнали на Зукинатал.

— Това, което виждам, не ми доставя наслада — изрече декодерът с гласа на Асмо. — Моята воля не бе зачетена. Къде е силата, която има нахалството да предложи на очите ми гледката на будещите погнуса дафотилни твари? Чакам отговор.

Асмо се окашля. Очевидно той бе този, за когото се отнасяше недоволството на Зукинатал.

— Името ми е Асмо — каза той. — Моля за снизхождение. Важни обстоятелства ме принудиха да прекъсна скока във времето на аслотката Зукинатал. Животът на дафотилите е в опасност.

Блеснаха бели светлинни лъчи от крайните точки в лентата — очите на Зукинатал се насочиха към Асмо.

Настъпи мълчание. След това цветните сигнали отново запулсираха и декодерът преведе.

— Онзи, който се нарича Асмо, по скверен начин наруши правото. Той би заслужил повече от безболезненото заличаване на неговото съществуване. Но каква е печалбата да превърнеш нищото в нищо? Моето спокойствие е нарушено, този факт си остава. И така от любов към дадеността на съдбата аз се примирявам и съм готова да видя неизбежното, въпреки че ми е противно и мъчително. Тъй като изрично е казаното — само с най-висша погнуса понасям грозните червеи, вкопчили ръце пред очите си, търсещи красотата.

Асмо трябваше да се съсредоточи върху намерението си и не биваше да се оставя да го отклонят второстепенни неща. Сега важното бе да спечели готовността на Зукинатал за помощ.

— Ние благодарим за благоволението да изслушате нашите мисли. Дафотилите са получили КАПИНОМА от ръцете на аслотите. Ако това отговаря на истината, волята на Зукинатал не може да бъде да загинем от последиците на това решение.

— Долавям оплаквания, но смисълът им е неясен.

— Непозната сила — каза Асмо — е започнала да нарушава КАПИНОМА.

Очите на Зукинатал приеха зеления цвят на мълчанието.

Асмо и другите използуваха възможността да се настанят тихо в тапицираните столове, които образуваха полукръг около койката-гнездо. След няколко минути по лентата-очи на Зукинатал отново заиграха цветни сигнали.

— Твърдението на този, който се нарича Асмо, бе проверено. Преценката му в основата си е правилна. Откривам признаци за узурпация в третото равнище на „кеф“. Това действително противоречи на волята на аслотите.

Йона, Зирто и някои други членове а Съвета скочиха от столовете си и бурно заговориха един през друг. Нарушение на КАПИНОМА? Не можеха да го схванат. Но имаше ли място за съмнение, след като Зукинатал го бе потвърдила?

— Замълчете и успокойте крайниците си — заповяда тя. — Непоносимо ми е глупашкото шаване с ръце и крака.

Неохотно те заеха местата си.

— Нека ви е отредена надеждата, че ще се подложа на усилието да върна обратно кефалоидите в пътя на подчинението.

— Много благодарим, но само това не е достатъчно — каза Асмо и декодерът преведе думите му в цветни сигнали. — КАПИНОМА трябва да бъде променен. Дафотилите желаят да имат правото да направляват програмирането на администрацията на „кеф“ според своите нужди.

— Учудвам се — отговори Зукинатал — с какви неразумни желания искаш да ми станеш досаден. Изглежда, великата мъдрост на КАПИНОМА не е достъпна за съзнанието на този, който се нарича Асмо. Сигурността и материалното съществуване на обществото на дафотилите е осигурено. Или има доказателства за противното?

— КАПИНОМА така съвършено задоволява потребностите ни, че сме осъдени на живот в бездействие. КАПИНОМА пречи на борбата с околната среда. Развитието се намира в застой.

— Борба за какво? Тези думи натрапват на хобота ми лошия мирис на глупостта. Духът не намира своя дом в едно тяло. За съществуването на надареното с интелект същество единствено желателно е вглъбяването.

— Духът и тялото се обуславят взаимно, те са части на едно цяло. Борбата с околната среда носи информация, без която духът не може да се развива.

— Възразявам. Познанието води до господство над природата. Тогава борбата става безсмислена, тя задържа по недостоен начин пътя към истината.

Иззад гребена на една пясъчна дюна се появи облечен в черно зермат-албинос, закрачи с тежки стъпки по терасата и спря пред Зукинатал. На лявото му пипало-смукач висеше голям съд на черни и бели ивици. Той го сложи на пода пред Зукинатал.

Албиносът, който по външни белези бе смесица между дафотил и аслот, предизвика в членовете на Съвета уплаха и погнуса. Те станаха неспокойни, започнаха да си шушукат, изпънаха вратове и потрепериха от ужас.

— Що за чудовище е това? — обърна се Лука тихо към Асмо.

— Зермат, който аслотите са сътворили от генетичния материал на дафотилите. Срещнах ги в Аслодон.

Албиносът бе седнал в подножието на терасата. През това време черно-белият съд се повдигна върху трите си телескопични крака и горната му част се разтвори. Вътрешността му се състоеше от множество отделения, в които клокочеха гъсти оцветени маси.

Зукинатал се привдигна. Масата се плъзна към нея, койката-гнездо се вдигна плътно до главата й. Остро шило, блестящо в червено, се подаде от хобота, светкавично се мушна в подразделенията и върна голям брой меки залъци обратно в хобота.

— Не се смущавайте от закуската ми — оповести декодерът.

Усети се нетърпим мирис. Всички се облегнаха назад колкото можеха повече в столовете и вдишваха колкото може по-малко въздух.

Зукинатал бе заета усърдно да изсмуква течностите от всички подразделения. С бързината на отровна змия хоботът й подскачаше насам натам, а по челото й преминаваха светлинни сигнали във всички цветове на дъгата.

— Чувствувам се освежена — преведе декодерът. — Твоите странни мисли, Асмо, не са без привлекателност. Те събуждат у мене искрите на любопитството. В каква насока би променил КАПИНОМА, ако би имал възможност да го сториш?

— Доколкото виждам в момента, трябва да бъде премахната еквивалентността. Тя е само другата дума за застой. Дафотилите ще си поставят нови задачи. Аз мисля да се създаде контакт с моята родна планета — Земята. А и миналото трябва да се осветли, Не разбирам, Зукинатал, защо аслотите ни лишават от историческите взаимовръзки.

Очите на Зукинатал позеленяха. По всяка вероятност размишляваше. В същото време хоботът и пробождащото шило продължиха да действуват.

— Виждам, изпълнена с гняв — изрече декодерът след кратка пауза, — че Аубедо не е изпълнил програмата си относно историческата информация.

— Кой е Аубедо?

— Твоето невежество болезнено ме отегчава. Но тъй като си същество от Понтиблу, искам да си затворя очите пред този ти недостатък. Аубедо е водещата мисловна единица на администрацията на „кеф“, снабден с авторитарна сила за вземане на решения.

Зукинатал зави хобота си на руло и се оттегли по-навътре в койката-гнездо.

Зерматът-албинос се надигна, сгъна изпразнения съд, долепи всмукващия диск към тясната му страна и изчезна зад пясъчните дюни.

— Понятието Понтиблу ми е чуждо — каза Асмо.

— Така ние наричаме планетата, от която водите произхода си ти и дафотилите.

Асмо се облегна назад и пое дълбоко въздух.

Почувствува се освободен от тежък товар. Най-сетне получи уверение, че спомените му се основаваха на истина, че предположенията му още от първия ден са били правилни. Но той не намери време да се наслади на триумфа си.

Йона, Уско и останалите членове на Съвета отново наскачаха от столовете си и се загледаха смаяни. Постройката на мислите им рухна, превърна се в купчина развалини. Щом като Асмо произхождаше от Земята, и те трябваше да са дошли оттам. Всички представи за тяхното минало бяха погрешни, философията им се основаваше на налудничава идея. Двеста години като слабоумни се бяха оставили да ги води за носа администрацията на „кеф“.

Асмо можеше да си представи изумлението им и предугаждаше, че малко остава да дадат воля на гнева и разочарованието си, като изразят чувствата си без задръжки. Той трябваше да предотврати това на всяка цена, в противен случай съществуваше опасност Зукинатал да се оттегли ядосана, преди да е дала отговор на жизненоважния въпрос за промяната на КАПИНОМА. Бързо се надигна и пристъпи към тях. Но Лука го изпревари.

— Не губете самообладание — каза тя заклинателно. — Моля ви!

Докато тя и Асмо се опитваха да върнат Йона, Тонда и Уско по местата им, чуха как Зирто с колеблив глас зададе въпрос. Той единствен бе останал спокойно на мястото си.

— Обяснете ни, Зукинатал, как дафотилите са попаднали на планетата Астилот.

— Бяха внесени.

— Внесени — простена Уско.

Зирто с усилие потисна смеха си. Кой можеше да го приеме сериозно?

— По какви причини? — запита той рязко.

Светлинните лъчи на Зукинатал се насочиха към съществото, което се държеше така необуздано.

— Имахме нужда от биозермати.

— Защо? Нямахте ли?

— В продължение на хилядолетия разполагахме със сродните на нас фенлоти. Те измряха вследствие неудържимо генетично израждане.

— Не можеха ли самите аслоти да работят?

— Да се използува свещеният народ на аслотите за производство на биозермати бе извън всякакъв разум. Затова бе осъществен планът да се набави биологичен материал от надарени с мозък същества, които не произхождат от Астилот.

— Защо не използувахте роботи-машини?

— Те не отговаряха достатъчно на изискванията. Най-добрият инструмент е надареното с мозък същество от естествен произход.

Зирто с недоверие поклати глава. Останалите дафотили се отпуснаха в столовете си, дълбоко разтърсени от съзнанието, че не бяха нищо повече от потомци на освободени зермати.

Само Лука не реагира. За нейно собствено учудване малко я вълнуваше, че илюзията за всемогъществото на дафотилите бе разрушена. Тя по-скоро беше възмутена от безогледността, с която аслотите бяха наложили интересите си.

— Това е чудовищно, Зукинатал! — каза тя бурно. — Кой ви е дал правото да злоупотребявате с чуждия живот?

— Превъзходството на духа. Противно ми е да си спомням за усилията, които бяха необходими за това. Ще се обвия в мълчание.

— Превъзходството на духа трябва да уважава правото на по-слабите на живот, в противен случай не е нищо друго освен високомерна самонадеяност, една нахална…

— Мълчи! — прекъсна я енергично Асмо.

Той изпитваше същите чувства, но не биваше да допусне тя да предизвиква ненужно Зукинатал.

Лука веднага разбра, че бе сгрешила, като се бе оставила да я увлече възмущението й.

— Простете ми, Зукинатал, ако съм ви обидила. Не обмислих.

— Никой и нищо не може да ме наскърби. Аз нямам намерения, нямам цел, нямам желания.

— Това ли е вашето убеждение наистина?

— Животът е страдание. Безсмисленото движение на природата заедно с биологичните й системи ми е отвратително. В щастие и в нещастие, в нищета и в изобилие, винаги в съществуването на мислещото същество преобладава страданието. Дори и най-изтънчената култура, с чиито постижения аслотите биха могли да се славят, е само повторение. Тя изисква жертва след жертва и винаги води назад към пресищане от вече познатото. Мъдрият не желае нищо. Той не търси последното стъпало на една безкрайна стълба, избягва противоречието и се свързва в единство с вечността.

— Това също е противоречие! Целта на съществуването не може да бъде в унищожението му!

— Чуйте резултата от вглъбяването, чуйте мъдростта на аслотите, преди да потъна обратно в скута на моето нещастливо щастие: целта на всички стремежи завършва в подчинението. Доброволно или насилствено ние се примиряваме със законите на вселената, загиваме от всемогъществото на ентропията. Блажени са онези, които го правят доброволно.

Лука енергично разтърси глава.

— Тогава вие отхвърляте всяко задължение, отричате смисъла на живота, Зукинатал. Съмнявам се, че голото отрицание може да бъде същината на най-висшата мъдрост.

— Б какво се съмняваш и в какво не, няма никакво значение. Твоят живот е млад и твоите становища неизбежно са наивни. Аслотите притежават познанието на материя, която е извървяла кръга на своето съществувание. Ние повече не се борим срещу неизбежното в съдбата, нещо, което правехме в течение на хиляди години. Биологичните системи умират след усъвършенствуване в организацията им. Когато достигнете като нас неограничена мощ, смисълът на безсмисленото ще бъде изпълнен.

— За нищо на света — каза Лука — няма доброволно да се разделим с живота.

— Далеч съм от намерението да срещна вашето съгласие. Още не е назряло времето, което ще ви разкрие познанието на пълната истина. С дълбоко презрение ви разрешавам скромното щастие още известно време да се излагате на гърчовете, на които ви е осъдила гадаемата воля на природата. И вие един ден ще се почувствувате изнурени от силата на безсистемността.

— Следователно аслотите не са заинтересовани от продължение на съществуването си — каза Уско. — Защо още ни държите в зависимост? Какви предимства предлагат еманципираните дафотили?

— Те не предлагат ни най-малкото предимство. Да живеят, друго намерение не сме имали. Ние ви предоставихме планетата, тъй като и вие сте деца от естествения корен на развитие, за разлика от кефалоидите, създаден по изкуствен път от мозъците на нежизнеспособни фенлоти. Те трябваше да ви служат, за да можете вие, освободени от грижи, да бъдете в състояние да се посветите на духа. Но аз виждам, че сме надценили заложбите на дафотилите. Материалната сигурност не води до вглъбяване, а в бездните на примитивната жажда за наслади.

Зирто почувствува засилващ се гняв спрямо това самовластно създание.

— Упрекът не ни засяга — каза той. — Ние нямахме възможност да вървим по собствения си път, формата на живот ни бе наложена от аслотите — може би с добро намерение, но тя не ни подхожда, тя води към смъртта. Тя е тласнала и аслотите към отрицателното.

— Аз съм развеселена и същевременно огорчена от степента на твоята дързост, ти, който се наричаш Зирто. Не без причина ние носим черно и бяло като символ на непримиримите противоречия. Само невежите изискват невъзможното, търсят обединяването на това, което взаимно се изключва — черното Бяло, което е вечният живот. Вечен, защото само нищото е непроменливо. Животът означава промяна. Следователно примири се с неизбежното — животът е смърт и за отделната личност, и за рода.

— Не — отвърна Лука. — Животът е възможен, защото индивидът е смъртен. Аз не се плаша от това познание. За едно мислещо същество знанието е предпоставка към щастието. Тъй като ми е известна тленността ми, по-осезаемо изпитвам щастието от живота. Разбрах го едва, когато ви видях, Зукинатал, във вашата безутешна летаргия.

— Щастието е еднократно, то не може да се повтаря произволно. И нещастието принадлежи към него, както сянката към светлината. Аз съм извън всички тези стремления. И все пак не гледам без умиление на тебе, Лука, защото виждам — ти обичаш. От незапомнени времена съм загубила силата за това, сега чувствувам само умора. Изречи желанията си, за да мога да ги изпълня, преди отново да се съчетая с вечността.

— Ние имаме само едно желание — да променим КАПИНОМА съобразно нашите нужди.

— Ще загубите сигурността. Това, което ще спечелите, са само опасности. Защо мълчиш?

— Бихме били слепи, ако се бояхме от опасностите — каза Асмо. — Ние търсим животворното взаимодействие между дело и мисъл. Нашата цел е общество, което разрешава на членовете си максимално количество деятелност, познания, щастие. КАПИНОМА ограничава тази възможност. Само кефалоидите са продуктивни. Нима е чудно, че се опитват да се отърват от дафотилите?

Настана дълга пауза. След това декодерът оповести:

— Зукинатал, членка на Върховния съвет на аслотите неотменимо реши: Централната мозъчна матрица ще получи нареждането да предаде на дафотилите колор-акустичния ключ за отваряне програмата на кефалоидите. Асмо разполага с два дни време, за да го получи. След изтичането на този срок, Аслодон, последното убежище на аслотите, ще се превърне в прах. Всяка следа от нашето материално съществуване ще бъде заличена от тази планета, защото желанието ни е да потънем във вечността, необезпокоявани от чужда ръка.

— Ние благодарим, Зукинатал.

Асмо се надигна, а с него и членовете на Съвета. Те се поклониха в страхопочитание пред госта от едно друго време.

— Благодарност? Спестете ми тая неловкост. Ето последната ми дума. Ключът представлява син монокристал. Вие го имате в Асфенвидон…

Йона, която досега бе мълчала, изведнъж скочи от стола си и се затича към Зукинатал.

— Почакайте, не ни напускайте още! Имам нужда от уверение за произхода си. Моля за отговор.

— Отдръпни се назад!

Йона падна на колене и запълзя към койката с умолително вдигнати нагоре ръце.

— Назад! Видът ти ме ужасява! Историческият рапорт лежи в хранилището на Асфенвидон.

— Сега трябва да узная! — стенеше Йона и се доближаваше до Зукинатал. — И аз ли произхождам от Земята като Асмо?

Асмо се хвърли и я откъсна от койката-гнездо. Тя се съпротивляваше с цялата си сила, ревеше и викаше.

— Млъкни! — обърна се той заповеднически към нея. Членовете на Съвета бяха като парализирани, те не бяха в състояние да му помогнат.

— Какво ще ни кажете още за монокристала? — попита Асмо, докато напразно се мъчеше да усмири Йона.

Светлинните сигнали, с които Зукинатал отговаряше, отслабваха.

— Нещастното същество с двойнствена природа изчерпа търпението ми — преведе декодерът. — Видът й ме изтощи до непоносимост.

— Моля те, Зукинатал! — извика Асмо в заклинателен тон. — Къде се намира Асфенвидон?

Йона се държеше като обезумяла.

— Пусни ме! — крещеше тя. — Пусни ме!

— Асфенвидон — център за научна работа на фенлотите под контрола на аслотите… На най-високата точка…

От цветовете върху лентата-очи на Зукинатал беше останало само бледо, едва видимо трептене.

— Сбогом на вас, същества с вкопчващи се ръце… отвратителни на вид, но с чудесен мирис… Зукинатал отмира… изпълнена с радост, се освобождава от бремето на тялото си.

Последно проблясване на цветна светлина — главата на Зукинатал потъна в койката-гнездо.

— Витаещ, духът се изплъзва, отлита в щастливото небитие — шенеше декодерът.

Появиха се двама зермати-албиноси, покриха с пурпурночервен плащ Зукинатал и я отнесоха.