Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Ohnmacht der Allmächtigen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 19гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2007)

Издание:

ХАЙНЕР РАНК

БЕЗСИЛИЕТО НА ВСЕМОГЪЩИТЕ

роман-утопия

 

Превод от немски НАСЯ КРАЛЕВСКА

Рецензенти ЛЮБЕН ДИЛОВ, ПАВЕЛ ПЕТКОВ

Редактор ХРИСТИНА СЛАВЯНСКА

Редактор на издателството АСЕН МИЛЧЕВ

Художник ВИКТОР ПАУНОВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ПЕТЪР БАЛАВЕСОВ

Коректор ИРИНА КЬОСЕВА

 

Индекс 11/95376 23531/6277-10-73

Немска. Първо издание. Дадена за печат на 10. VI. 1983. Подписана за печат на 20 XII. 1983. Излязла от печат на 15.1.1984. Формат 1/32/70/100. Изд. № 651. Изд. коли 15,55. Печатни коли 24, УИК 15,51 Цена 0,99 лв.

Държавно издателство „Отечество“, София, 1984

Държавна печатница „Балкан“ бул. „В. И. Ленин“, 11 София 1984 г.

 

с/о Jusautor, Sofia

 

Verlag Das Neue Berlin 1975 (1973)

История

  1. —Добавяне

17.

Асмо чоплеше апатично месните пастети и охладената плодова сметана. Бе спал лошо, стряскан нееднократно от коварно повтарящ се кошмар. Отвратителните летящи скорпиони, чиито лица носеха гротескно разкривените черти на Йона, го стискаха здраво с пипалата си смукачи и го обвиваха в лепкави нишки, които източваха като паяци от окосмените си тела.

Разбира се, грешката бе негова. Лука настойчиво го бе помолила след многото възбудителни напитки да вземе един хеписпот, тъй като бил абсолютно необходим за спокоен сън. Той не се остави да го убеди, преживелиците от вечерта бяха събудили у него желание за противодействие. Счел бе, че постоянната консумация на хапчета не бе по силите на тялото му, дори се прокрадваше съмнението, че характерът му вече се е променил — като че ли проявяваше склонност към лековерие, опростяване на проблемите и подценяване на трудностите. Сега съзнаваше, че щеше да бъде по-умно, ако бе последвал съвета на Лука.

Взе решение за в бъдеще да наблюдава съвсем критично своята реакция спрямо употребата на хапчета. Едва бе стигнал до тази мисъл и изпита колебание — изобщо бе ли възможно да се установят изменения в психиката чрез самоконтрол, — но не успя да си отговори.

Разбрал бе от един зермат, че Йона веднага след инцидента в палатката бе отпътувала оттам с функрафт. Накъде — никой не знаеше. Не отговаряше на Зеко, въпреки че бе възложил на Зем да я вика непрекъснато.

Апетитът му окончателно изчезна. Той тикна настрани таблата. Момичето за баня с розовата кожа го покани на пейката за масажи и масажира тялото му с благоуханни есенции.

След като се облече, опита да се свърже с Лука. Не получи отговор. Шефът на корпуса зермати го осведоми, че тя е отишла в парка за сутрешна гимнастика.

Той излезе на балкона. Червеният слънчев диск на Аслот се бе показал едва на половина над хоризонта. Над градините и между куполите на сградите на тънки ивици се носеше мъгла. Пауни със сменящи се оттенъци на перата стояха на ръба на басейна, нежните водни струи на фонтаните блестяха по тях и пееха утринната си песен. Не се виждаше никой. Групи дървета и живи плетове пречеха на видимостта. Асмо се промъкна през парапета, скочи на земята и тръгна из парка. Въздухът бе свеж, от цветовете се излъчваше нежно ухание.

Пътеките бяха застлани с цветна мозайка, мека като килим. Срещаха го коали и миниатюрни газели, по тревните площи подскачаха чуруликайки пъстри ята птици, в клонака неподвижно стояха папагали. Стори му се, че се намира в райска градина, създадена специално за удоволствие на дафотилите от усърден екип богове.

Зад една извивка на пътя той се натъкна на светлосин мъж в снежнобял работен костюм и бели ръкавици, който раздаваше на домашните животни месечните им дажби. От дебел маркуч, свързан с подземна тръба, той изсипваше в цветни хранилки блестяща каша.

Асмо му махна. Зерматът веднага остави маркуча на земята и се приближи.

— С какво мога да ви услужа, минхер?

— Виждали ли сте мадам Лука?

За миг зерматът се замисли, след това кимна.

— Тя играеше тук с котките.

— И къде отиде след това?

— Отсреща, минхер — той посочи натам, където зад зеленината на парковите дървета блестеше водна повърхност.

— Много благодаря.

Зерматът посиня.

— Не ми дължите благодарност, минхер. Моето щастие е да служа.

Асмо го изгледа изпитателно, без да знае дали да изпита съчувствие, или завист. Какво ли щеше да стане с това щастие, ако освобождаването на зерматите от тяхната програмирана зависимост завършеше с успех?

Потънал в мисли, той се разхождаше из градината. Когато вдигна очи, видя, че стои на ръба на стръмен бряг, на плато с красива гледка, обградено с жив плет от рози. Под него лежеше езеро. Червеникавата светлина на слънцето трептеше по вълните. На тъмния фон на другия бряг разпозна жена в бял бански костюм, която изправена се плъзгаше по водата. С бързо темпо тя се приближаваше към платото. Това бе Лука, Тя бе стъпила върху блестящ червен диск.

Асмо приседна на парапета и започна да наблюдава как бялата ивица на пяната очертаваше зад диска фигури в синята вода.

Лука минаваше близо под издигнатия бряг. Той й махна и тя му отговори.

— Ало, Асмо — изрече нейният Зеко-глас. — Толкова рано е и вече сте на крака? Добре ли спахте?

— Не, не особено.

— Трябваше да ме послушате! Но вие сте един от онези твърдоглавци, които поумняват само когато си навредят. А и тогава — не винаги.

Тя бе достигнала тясната пясъчна ивица пред стръмния бряг, пусна лоста и слезе от диска.

— Почакайте за момент, ще се кача горе.

Той се наведе над перилата и откри тръба, която, допряна до скалата, водеше перпендикулярно надолу. Стъпила върху плоча, която обгръщаше тръбата в полукръг, Лука започна да се издига бързо. След няколко секунди достигна ръба на стръмната скала. Асмо й подаде ръка и й помогна да се изкачи на платото. Тя се облегна на него, като че ли от гледката надолу й се зави свят, за кратък миг той почувствува нежния натиск на ръката й. Искаше да я задържи, но вече се бе откъснала от него.

— Какво ще кажете за една разходка?

— Нямам нищо против.

Върнаха се в парка. Пътеката се стесни, по нея едва можеха да минат двама души. За да избегне клоните, тя се доближи плътно до него и пое ръката му.

— Не сте много забавен.

— Тревожа се. Може би имате някаква представа къде би могла да се намира Йона.

— Ни най-малка. Зирто опита всичко, което бе възможно. Тя не желае да бъде открита, в противен случай отдавна щяхме да знаем къде е.

— Става ми все по-загадъчна.

— Вие я обичате, нали?

Неволно се засмя. Очевидно тя не изпитваше страх от недискретни въпроси. Но това не го смущаваше. Дори се радваше, че може да разговаря с нея на тази тема.

— Вчерашната вечер — отвърна той — из основи разруши моите блянове — дотолкова, доколкото е имало още какво да се руши. Не, Лука, безпокоя се за нея по други причини. Трябва да подготвим ретрансцендацията на Зукинатал. За целта ни е необходима цялата ни сила. Добре би било проблемите, свързани с Йона, да се изяснят преди това.

— А какво ще направите, ако засега тя не се появи? Ще отложите ли плана?

— Когато бях ученик, понякога играех на театър. Любимата ми роля бе Дим да го няма, така наричах лилавото хищно влечуго от мезозойската ера, в което аз, комендант на космически кораб, бях превърнат под въздействието на извънземна цивилизация. Това бе известна драма на един класик, в която се обсъждаше въпросът дали комендантът, въпреки изричната заповед, трябва да рискува живота на екипажа, за да предотврати опасността, която, изглежда, че съществува само в неговото въображение. Може би ще ви се стори смешно, Лука, но оттогава мисля, че е по-добре сам да определяш темпа на действието, а не да чакаш безучастно, докато противникът приведе в сила решението си.

— Не зная — каза тя колебливо. — Защо човек непрестанно трябва само да се бори? Не е ли много по-лесно, ако като другите се отдадем на райското незнание? Всичко все някога свършва. Съвсем разумно би било да се предоставим на законите на космоса.

Асмо се усмихна.

— Обезкуражена сте, но това ще премине.

— Тъжна съм. Изведнъж ми стана ясно колко безсмислен е животът ми.

— Не искате ли да ми кажете какво ви гнети? Тя поклати глава.

— Говорете за чувствата си, Лука. Това е най-добрият метод да се компенсира отрицателното настроение.

Тя се усмихна с усилие.

— Пада ми се. Това получава човек за добрите си съвети. Сигурно не можете да ме разберете. Вие сте зает с големите въпроси, които трябва да бъдат решени, а мене ме мъчи смешната мисъл — защо не изпитвате към мен никаква симпатия.

— Как ви дойде на ум това? — попита той учуден. — Към вас изпитвам голяма симпатия.

— Никога не сте ме целунали.

— Какво общо има целуването със симпатията?

— Вие сте безнадежден мономан — въздъхна тя. — По-рано всички мъже ли са били като вас, или вие сте изключение?

Той сви рамене и замълча.

— Студен сте като леден блок. Ако не бях чула от Йона някои неща, щях да помисля, че не знаете какво е любов.

— Аз считах Йона за Йохана. Любовта обаче е нещо повече от това да сбъркаш една с друга.

— Какво е то?

— Да се радваш на едни и същи неща. Единство, може би — дори и обща цел.

— Вие бъркате понятията, Асмо. Това, което имате предвид, е приятелството.

— Любов без приятелство е немислима.

— Каква ограниченост. Та тогава човек може да обича само един, най-много двама или трима души. И вие наричате това любов? Същинско робство.

Асмо пое дълбоко въздух.

— Наистина ли вярвате, че любовта не е нищо повече от мимолетно влечение, което днес идва и утре си отива? За мене към нея принадлежат още няколко вида чувства. Да направите от мене нов, щастлив човек, да отворите очите ми за красотата на живота, да ме окрилите за дела.

Лука замълча за миг, пленена от думите му.

— Вие имате съвсем необикновена представа за любовта — каза накрая тя. — Аз съм свикнала да я усещам само като биологична необходимост, сравнима с глада. А защо да ям само с един човек, да играя само с един човек, да се любя само с един човек? Та всеки принадлежи към обществото, без него не може да живее. Всеки има право на любовта на другите.

— Познати са ми такива експерименти. С течение на времето става неописуемо скучно. Благодаря.

Увисналите клони с цветове на едно от дърветата се раздвижиха, срещу тях застана зермат.

— Пристигнахме, мадам.

— Моля, извинете ме за момент — каза Лука. — Не мога вечно да се разхождам с бански костюм — тя го целуна по бузата и бързо се обърна.

Иззад един хълм изскочи някакво четириъгълно бяло превозно средство и безшумно се затъркаля към нея. Една от страничните му стени се разтвори, откри се гардеробно помещение. В отворени шкафове висяха костюми и рокли. Имаше стъклена кабина с душ, огледало и маса за гримиране. Трима зермати слязоха от пътуващата къща. Те поставиха кресло, отвориха чекмеджета, извадиха гримове, благоуханни води, козметични пособия.

Докато двамата зермати превръщаха Лука в паж от епохата на рококо с бяла перука на къдри, трети нанасяше върху ръцете и краката й, върху лицето и дланите й тънък варак. След няколко минути делото бе завършено. Върху мургавата кожа на Лука заблестяха цветя и пеперуди в розово, лилавозелено, бяло и светлосиньо.

Лука слезе по стълбите, страничната стена се затвори, бялата кутия се изтърколи обратно.

Асмо я изгледа, изпълнен с възхищение. Тя му харесваше, изглеждаше млада и безгрижна и мисълта, че може би заради него се бе сетила за цветята и пеперудите, предизвика радостна възбуда у него.

— Аз така и не знам почти нищо за вас — констатира той. — Както изглеждате, в живота ви трябва да е имало безброй много мъже.

Тя се засмя.

— Само бегли срещи, както вече установихте. Аз се страхувам да смесвам любовта с приятелството.

— Защо?

— Исках да бъда свободна, да обичам един мъж, докато това ми доставя удоволствие, и не исках да бъда зависима от чувства.

— Не е ли жалко да живееш само за себе си и за своите удоволствия?

— Признавам, често скучаех и това бе причината, поради която влязох в Маатшапията. Тя ми даде една малка задача и това вече ме задоволи. И изведнъж идвате вие и внасяте в живота ми ужасно вълнение. Какво мислите за това?

Лука го изгледа предизвикателно, бе скръстила ръце на гърба си и докато ходеше, движеше раменете си. Страните й бяха зачервени. Изглежда, тази тема й бе на сърцето.

Асмо се засмя.

— Нищо не си мисля. Което правя, е само неизбежна самоотбрана.

— Струва ми се, че преувеличавате скромността си. В действителност вие доста сте напреднали.

— Сега преувеличавате вие. Аз се лутам в тъмнина. На никой съществен въпрос не получавам отговор.

Тя се намуси. Не й харесваше, че отбягва отправените му намеци. С леко нетърпение Лука каза:

— Сигурна съм, че разговорът със Зукинатал ще разреши проблемите ви. А след това какво ще направите?

— Не зная. По всяка вероятност ще се опитам да се върна на Земята.

— Не го казвате сериозно! — възкликна тя уплашено и го сграбчи за ръката. — Защо искате да ни напуснете?

— Когато КАПИНОМА се измени, дафотилите сами ще трябва да могат да си помагат.

— Не ви ли харесва при нас?

— Не става дума само за мене, Лука. В къщи трябва да съобщя много данни за планетата Астилот, които трябва да се знаят.

— Винаги ли сте готов да жертвувате щастието си заради другите?

— Не зная какво разбирате вие под щастие, Лука. Но аз съм щастлив, когато съм нужен, когато намеря задача, която ме предизвиква към дейност.

— Ах, знам вече защо искате да се върнете. Вие мислите, че Йохана ви чака, имам предвид истинската Йохана.

Той разтърси с усмивка глава.

— Не, Лука, това е минало, а то не може да се върне обратно.

Известно време вървяха мълчаливи. Изведнъж Лука поде:

— Само работата не би могла да ме направи щастлива. Аз имам толкова много желания — големи и малки, — от които не бих могла да се откажа.

— Кой ли пък ги няма, Лука? — подхвърли той иронично. — Аз искам да имам жена, която да обичам и която да ме обича. И разбира се, да имаме деца.

Тя пусна ръката му и го загледа ужасена, като не успяваше да скрие погнусата си.

— Деца? Какво имате предвид?

— Наистина ли ще говорим на тази тема? Вие няма да го разберете. Само мисълта за това ви е противна.

— Бих искала да зная защо желаете да имате деца? — запита тя. Силна руменина заля лицето й.

— Да, защо? Без деца животът остава празен. Няма топлина. Чувствата закърняват, дори и любовта. Мисля, че каквото и да си постигнал, накрая всичко ти се струва безсмислено, ако нямаш деца.

— Разбира се, ако имате това предвид, за подрастващото поколение трябва да се полагат грижи. Но ми се струва твърде примитивно да искате от една жена да злоупотреби с тялото си, като го предоставя за създаване на деца. Мъжът нищо не губи. Той не се отказва от приятния си живот, той не бива обезобразен.

— Човек не избира дали да се роди жена или мъж.

— Именно това имам предвид. Природата е глупава и несправедлива. Целта на разума трябва да бъде по възможност да изглади тази несправедливост.

— Доколкото зная, дафотилите са разрешили проблема.

— Да, Напролопри. Отлична система. Но не дафотилите са я развили, а администрацията на „кеф“.

— Напролопри? Звучи твърде вълнуващо. Какво означава?

— Производство на поколения на принципа на лотарията.

— И как функционира?

— Съгласно КАПИНОМА ние изхождаме от това — обществото на дафотилите да не се увеличава над съществуващата численост на населението. Към хранителните продукти се добавя противозачатъчен хормон. Във Психодом се установява необходимият прираст за запазване на равновесието. Генератор на случайното попадение разиграва жребий, тъй като в случайността се съдържа най-голямата доза справедливост. Всички дафотили от женски род участвуват в лотарията. Това изобщо интересува ли ви?

— Много ме интересува!

Тя му хвърли изпитателен поглед.

— Понякога имам чувството, че не ме вземате на сериозно.

— Любопитен съм да чуя по-нататък. Не губете нишката.

— Добре. Тези, на които се падне жребият, отначало не разбират, че са избрани за производство на поколение. Специални зермати имат грижата незабелязано да им добавят вид ензим, който за два месеца неутрализира противозачатъчния хормон. Когато посредством Зеко-контрола на телесните функции се установи зачатието, дамата бива помолена да се яви в Психодом за изваждане на оплодената яйцеклетка. И с това цялата работа приключва.

— Много елегантно. И какво става с оплодените яйцеклетки?

— Присаждат ги в биологичните люлки. Така се наричат зерматите, предназначени за износване и отглеждане на поколението. След раждането си младите дафотили отиват с майките си зермати в специално отделение на Психодом, където растат до десетата си година и биват просвещавани в основните правила на обществото. След това те избират на каква възраст да останат, получават Зеко и влизат в обществото като пълноправни негови членове.

— Ако някоя жена иска да запази детето си?

— Това е абсурдно! На никой и през ум не г…, минава болезнената мисъл да поеме върху себе си неудобствата на една бременност. Не, ние с удоволствие предоставяме това на зерматите.

— Значи вие нямате нито родители, нито братя и сестри? Произходът ви е напълно неизвестен?

— Зная, че съм дафотилка и това ми е достатъчно.

— На мене не. Бих се чувствувал като песъчинка в пустинята. Без връзки, без задължения, едно нищо в анонимна тълпа, която не ме засяга и за която не означавам нищо.

— Въпрос на навик. Трябва да признаете, че Напролопри ни спестява много проблеми.

Той тръсна глава.

— Това е един студен, безчувствен механизъм, който не е в състояние да извърши нищо друго освен да осигури по-нататъшното биологично съществуване. И то, страхувам се, не за дълго време. Една такава система те прави стерилен, подкопава волята за живот.

— Недоказано опасение, мили Асмо — изрече тя с лека, самоуверена усмивка. — Аз искам да бъда щастлива. А за да успея, с помощта на разума си трябва да се отърся от много грижи.

— Какво би бил животът без грижи? Какво би бил без мъките и радостите, които човек има с децата си? Те са, които повече от всичко друго свързват мъжа с жената. Без тях няма общност, няма семейство, няма трайно щастие.

— Какво разбирате под семейство? Никога досега не съм чувала тази дума.

— И откъде ли? — Без да иска тонът му стана остър. — Напролопри ви го е откраднала.

Тя отвърна глава.

— Какво мога да направя, като не познавам допотопните ви понятия? Съществува ли някакво обяснение или само се пошегувахте?

— Извинете, не исках да ви засегна, Лука. Ако това не наранява чувствата ви…

— Вие вече наранихте чувствата ми!

— Съжалявам, Лука.

— Вие за нищо не съжалявате — каза тя сърдито. — Вие говорите все за чувствата и за любов, но в действителност сте безкрайно далече от всяко чувство, вие, вие, дим да ви няма.

Асмо се спря и я погледна развеселено.

— Не искате ли да ми простите? Наистина нямах лошо намерение.

— Искам. Вие не искате.

— Как така не искам?

— Тъй като не разбирате най-простите неща. Вие говорите и говорите. Бихте могли един път и да ме целунете.

Той се засмя и я взе в прегръдките си, но когато поиска да я целуне, тя го отблъсна енергично.

— Не по заповед. Обяснете ми по-добре какво е семейство. И така, мъж и жена сключват брак. Какво означава това?

— Обещание да се обичат, да си останат верни за цял живот, в щастие и нещастие.

— Невероятно! Човек обещава за цял живот да обича единствено един партньор?

— Да.

— А какво се прави, когато двамата повече не могат да се търпят?

— Нямам понятие. Още не съм бил в това състояние.

— Не сте ли сключвали никога брак?

— Нямах време.

— Това трябва да е смешен свят, в който човек няма време за любов!

— За любов да, но не и за брак. И не беше виновен светът, а моята професия, която не ми даваше мира. А може би още не съм срещнал истинската жена.

Лука вдигна изпитателно поглед.

— Как трябва да изглежда истинската жена?

Той се спря и я заразглежда критично.

— Например вие, Лука, донякъде сте близко до моя идеал.

Тя се изчерви, пеперудите и цветята по кожата й промениха цвета си. Асмо забеляза това с удоволствие.

— Знаех си, че ми се подигравате. Разкажете ми по-добре нещо за работата си.

— Няма какво много да се разказва. Аз съм минералог. Специалност — чужди планети.

— Това е много опасно. Кой ви принуди за тази професия?

Асмо се засмя.

— Собственото ми желание. Винаги съм изпитвал влечение към приключенията.

— Какво друго бихте могли да си пожелаете освен минералогия?

— Само желание не е достатъчно. Преди това посещавах няколко училища.

— Училища? — Тя замълча за момент. — Ах, да, електронната ми памет си припомни. — Колко време посещавахте училище?

— От четири до двадесет и шест годишната си възраст.

— Доколкото ви познавам, разбира се, доброволно!

— Не, този път задължително. Но това бе един приятен и много интересен дълг.

— Що за безобразие! Да прахосваш двадесет и две години от живота си в учение — тя разтърси глава. — Знанията могат много по-лесно да се дадат чрез информационна електронна памет.

— Само знания не са достатъчни. За продуктивна дейност е нужен опит, човек трябва да се научи да прилага познанията си.

— Как така да ги прилага, с каква цел?

— При работа в полза на обществото. Тя се потресе.

— Ужасяваща мисъл! След две десетилетия тъпкане с интелигентност значи не сте били нищо повече от един икономически фактор. Та нямаше ли за производството автомати?

— Ние се бяхме погрижили да не ни се качват на главите.

— Не разбирам.

— Разбрали сте го вече, Лука. Основаването на Маатшапията почива на този възглед. Когато човек остави да му отнемат творческата сила, той губи сигурността си в бъдещето. Принизява се до същество, ръководено от чужди сили.

Лука мълчеше. Тя отново го хвана под ръка. След известно време поде:

— Това, което ме смущава, е ограничаването на личната свобода, а вие искате да го въздигнете в морална повеля. На Астилот по принцип всичко е разрешено. Само едно се счита за неморално — да изискваш от дафотил нещо, което той не желае доброволно да направи. Това е единственото изключение.

— С морала е като с работата. Те трябва да съдържат някаква необходимост, в противен случай не си заслужават имената. Но и най-умните и най-разбиращите понякога осъзнават необходимостта като неудобство.

— Аз схващам необходимостта като принуда. Но как ще се стигне до принуда, ако всички потребности са задоволени?

— Потребностите на човека никога не се задоволяват. Бащата на всичко е недостигът. Бих могъл да кажа, че той е принципът на организация на живота. Ако стимулиращото въздействие отпадне, биологичната система се унищожава.

— Защо именно недостигът?

— Животът е атака срещу ентропията. Природата се стреми да изравни противоположностите, да изглади различията. За да се запази животът, постоянно е необходима нова енергия. И това е недостигът, който можем да отстраним само чрез работа.

— Е, стана ми ясно — каза Лука. — Да вдигнем чаши за вашата мъдрост и да забравим за мъничко въпросите със световно значение.

Асмо кимна.

— Старият ми порок. Когато темата ме увлече, ставам ненаситен.

— Подсещате ме. Ще си позволим втора закуска. Как ви се струва тази цел?

— Чудесна. Гладен съм като вълк. Много ли сме далече от къщи? — Той се огледа. — Мисля, че загубих ориентация.

— Няма значение. Закуската ни чака съвсем наблизо. След няколко минути стигнаха до обраслия с трева бряг на езеро. Насред тревната площ се издигаше храст с орхидеи. Под неговите причудливи, покрити с цветове клони, които като покрив на пагода се разстилаха над полянката, бяха сложени маса и извита тапицирана пейка.

Зермати принасяха кошници за пикник с храни и напитки.

Когато Лука и Асмо седнаха на тапицираната пейка, трапезата бе вече застлана. Зермат донесе чашки със столчета със зелена течност, чийто силен мирис напомняше ром.

Напитката бе възбуждаща като шампанско и пренесе Асмо в меко, разнежено настроение. Контурите загубиха остротата си, предметите добиха прозрачна лекота, като че ли светът бе от копринена тъкан в пастелни цветове.

Едва сложиха първите хапки в устата си, когато дневната светлина избледня, пред слънцето премина огромният диск на светеща в синкаво луна. Гледката бе странно тягостна — мъртвото небесно тяло неудържимо поглъщаше слънцето.

Чуруликането на птичките наоколо замря. Сивкав полумрак заля всичко, появи се хладен вятър.

Лука изтръпна и се доближи, търсеща закрила. За миг той се поколеба, след това я взе в прегръдките си. Устните й бяха меки, устата й се разтвори, тя се притисна до него.

Изведнъж тя се вцепени. Отпусна ръце. Остана опряна неподвижно на рамото му.

Асмо не разбираше какво се е случило. Той взе лицето й в ръцете си. В очите й се четеше объркване. Лука се мъчеше да избегне погледа му, но това не й се удаваше, а и той я държеше здраво. С рязко движение тя се обърна.

Той ли бе причината? Нарушил ли бе някакво табу? Преди да успее да попита, тя докосна с върха на пръстите си устата му. В очите й се бе затаила усмивка, която молеше за прошка.

Внимателно я взе в прегръдките си. Долови топлината на Лука, главата й почиваше на рамото му. За първи път след като се бе събудил в Психодом, чувствуваше сигурност и доверие, завладя го чувството на защитеност.

Зерматите донесоха факли, които горят и на вятър, а също и запалени свещници. Птичките отново запяха, насред езерото се надигна фонтан, водните му струи шумоляха заедно с цвърченето на щурците.

Асмо трепна. Лука се изправи и го погледна несигурно. Пръстите й нервно играеха със сребърните гривни. Искаше да каже нещо, разтърси глава, приготви се. И тогава заговори така тихо, че той едва я чуваше.

— Няма да ме разбереш — аз сама не се разбирам — вече не съм нормална… страх ме е, че скоро ще ме заведат в Психодом.

Той не схващаше какво става с нея, но когато забеляза отчаянието в очите й, изпита топла нежност.

— Никой няма да посмее да докосне и косъм от главата ти — каза той.

Тя поклати глава.

— Аз нямам право да те обичам. Остави ме да си отида, все още не е твърде късно.

— Нищо няма да се случи против волята ти. От какво се страхуваш, Лука? Трябва да зная, за да мога да ти помогна.

— Ти не можеш да ми помогнеш. Случи се нещо, което никога не съм считала за възможно.

Той я погледна въпросително.

— Срам ме е да го изрека. Аз, аз ревнувам всяка жена, която погледнеш, не искам друга да те целуне. Подло е, егоистично е, зная, но аз… аз те искам целия само за себе си.

Асмо мълчеше. Постепенно разбра какво означаваха нейните думи.

— Много съм щастлив — изрече той, изпълнен с безгранична могъща сила.