Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Ohnmacht der Allmächtigen, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Нася Кралевска, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2007)
Издание:
ХАЙНЕР РАНК
БЕЗСИЛИЕТО НА ВСЕМОГЪЩИТЕ
роман-утопия
Превод от немски НАСЯ КРАЛЕВСКА
Рецензенти ЛЮБЕН ДИЛОВ, ПАВЕЛ ПЕТКОВ
Редактор ХРИСТИНА СЛАВЯНСКА
Редактор на издателството АСЕН МИЛЧЕВ
Художник ВИКТОР ПАУНОВ
Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ
Технически редактор ПЕТЪР БАЛАВЕСОВ
Коректор ИРИНА КЬОСЕВА
Индекс 11/95376 23531/6277-10-73
Немска. Първо издание. Дадена за печат на 10. VI. 1983. Подписана за печат на 20 XII. 1983. Излязла от печат на 15.1.1984. Формат 1/32/70/100. Изд. № 651. Изд. коли 15,55. Печатни коли 24, УИК 15,51 Цена 0,99 лв.
Държавно издателство „Отечество“, София, 1984
Държавна печатница „Балкан“ бул. „В. И. Ленин“, 11 София 1984 г.
с/о Jusautor, Sofia
Verlag Das Neue Berlin 1975 (1973)
История
- —Добавяне
1.
През помещението повя вълна озон, едва доловима, лека като дъх. Мъжът в леглото се раздвижи. Противно на навика си, все още не отваряше очи, колебаеше се, сякаш предчувствуваше, че му остават само няколко секунди, преди да застане пред нещо ново, непознато. Лежеше, без да помръдне, поемаше на дълбоки глътки чуждия живителен аромат и се отдаваше на картините, които изплуваха в съзнанието му.
Пенести гребени върху стъкленозелена вода, шум от прибоя. Конят му препуска в игрив тръс по влажната пясъчна ивица на брега, с две ръце той се държи за развятата грива. Съвсем близо до него — момиче, загоряло от слънцето, в износени панталони, с червена панделка в разбърканата от вятъра коса. Далеч пред тях са другите ездачи, безплътни сенки с неясни очертания, които в ритъм се полюшват нагоре-надолу. Момичето пее. Дива песен, дрезгав глас… Дали това е болка от раздялата с познатия свят, от сбогуването с хората, които обича? Или е само нетърпение, радостно очакване, копнеж по единственото, неповторимото, по приключенията, водещи към познанието?
Мъжът се ослушваше. Непознати звуци проникваха в ушите му. Нежно шептящи цигулки, сред тях бисерните тонове на чембало. Музиката го смущаваше. Тя не подхождаше на картините, започна да ги пропъжда. Той искаше да ги задържи, търсеше името на момичето, на приятелите, на морето. Напразно. Имена не намираше, а без имена не можеше да се възкреси нищо. Момичето, приятелите, морето потъваха в було от мъгла.
Мъжът ядосано разтърси глава и отвори клепачи. Това, което видя, му бе непознато. Средно голямо правоъгълно помещение. Таванът на стаята излъчваше жълта светлина, която не хвърляше сенки. Стените и подът бяха сиви, от блестящ, напомнящ кожа материал, от който бяха направени и малкото мебели с цвят на портокал. Музиката се чуваше още, сякаш проникваше през стените.
Съвсем буден, мъжът се изправи. Отметна завивката, която леко полепна по кожата му, и скочи от леглото. Тялото му бе мускулесто, без признаци за надебеляване, кожата му имаше здрав кафеникав цвят. На пръв поглед изглеждаше на тридесет години, но изразът на очите, линиите около брадата и устата издаваха двадесет години повече работа и опит.
Той се огледа изпитателно. Нещо му вдъхваше безпокойство, нещо необичайно като че ли го нападаше от всички страни. Долавяше го ясно, въпреки че цветовете на помещението, наситеният с озон въздух, веселата музика се мъчеха да загладят неприятното чувство и да го пренесат в неопределеното усещане за блаженство. Трябваше ли да отстъпи, трябваше ли да се поддаде на съблазънта?
Той подигравателно изкриви устни и се загледа в пода, за да се концентрира. В продължение на секунди остана неподвижен, след това захвана да разтрива брадата си, но се вцепени. С несигурни пръсти опипа лицето си. Всичко му се струваше чуждо — уста, нос, бузи, чело. Що за лице бе това?
Нима в помещението нямаше огледало? Накъдето и да погледнеше — матирани плоскости, никъде — прозорец, парче стъкло. Разбира се, липсваше и врата. Уплаши се, че ще го обземе паника. Свлече се надолу, затвори очи и се вкопчи в рамката на леглото. Ръцете му се впиха в еластичния метал, почувствува хладната повърхност на материала, който имаше твърда сърцевина. Постепенно потисна страха си и самообладанието му надделя.
Беше му станало горещо. Сърцето му биеше силно, очите му бяха широко разтворени. Той се просна върху леглото и започна да обмисля. Какво в същност се бе случило?
Но колкото и да се напрягаше, не намираше отговор. Името му? Как се казваше? Не можеше да си спомни. На колко години беше? Къде бе роден? Откъде идваше?
Нищо. Никакъв отговор. Пътят към миналото бе блокиран. Смътно чувствуваше, че всички отговори все още бяха там, зад люлеещата се сива стена, във вече недостижимия ъгъл на мозъка му.
Защо, по дяволите, не можеше да си спомни? Изобщо къде се намираше? И можеше ли още да разсъждава логично? Предпазливо, пипнешком, не без страх от несполука, започна да изпробва разсъдъка си. Четири по три? — Дванадесет. Петдесет без тринадесет? — Тридесет и седем. Тридесет и седем, умножено по дванадесет? — Четиристотин четиридесет и четири. Законите на логиката са обективно отражение в субективното съзнание на човека. Вярно ли бе това?
Законът за ентропията от термодинамиката му дойде на ум, дума по дума, след това и математическите символи на първата историческа формула. С поразителна точност си спомняше всяка подробност, като да бе разтворил страницата на учебник. Това означаваше, че теоретичните му познания бяха запазени. Но при всеки опит да намери отговор на въпрос от личния си живот, паметта му го изоставяше. Споменът за неговото минало, за сложната плетеница от човешки отношения, за околния свят бе заличен.
Той търсеше обяснение. Може би бяха засегнати невронните вериги на близката му памет. Вероятно силно магнитно поле бе объркало биотоковете на мозъчните му клетки. Молекулните структури за далечна памет до голяма степен изглеждаха недокоснати. Диагнозата бе непълна, в нея имаше противоречия и все пак някак си тя го поуспокои. Изведнъж му дойде на ум, че човек никога не трябва да бъде сигурен в собствената преценка за възможностите на разума си. По иронията в начина на разсъждение той позна отново себе си. Усмихна се облекчено. Едно късче от познатия характер му даде повече увереност, отколкото резултатите от мисловната дейност.
Светлината, която таванът на стаята излъчваше, за секунди почна да пулсира в яркооранжев цвят. Той се стресна насред мислите си. В същия миг се чу шум — кап-кап. Звучеше, като че ли две капки вода падат в полупразна кофа. Върху тясната стена на помещението се появи блестяща повърхност. Тя се плъзна безшумно встрани. През отвора влезе жена.
Той се вгледа в нея като във фантастично видение. Тя имаше зелена коса. Кожата й бе розова, в чист, блестящ розов цвят, под който прозираше млечно сияние. Тялото й, облечено в бяла униформа със златни отличителни знаци на някакъв ранг, заслужаваше по-продължително съзерцание, но в момента не му бе до това.
— Добро утро! — каза тя усмихнато.
Гласът й бе мек и приятен. Жената бавно се приближи, застана пред леглото и го заразглежда изпитателно с бадемовите си очи.
— Искате ли да се изкъпете?
Мъжът я гледаше втренчено. Постепенно взе да свиква с вида й, със зелената коса, с розовата кожа, с хубавичкото, наподобяващо котка лице. Върху яката й блестеше емблемата на Ескулап — рубиненочервен жезъл, обвит от сребристо тяло на змия.
— Между впрочем, казвам се Зу — каза тя и отново се усмихна.
Говореше на архаичен английски с гърлен акцент, който събуди в него спомена за един исторически документален доклад на културна тема. Канали, вятърни мелници, поля от зюмбюли. Бързо пропъди тези мисли. Много по-належащо за него сега бе да добие сигурност в самия себе си.
— Къде се намирам? — изкашля се той. Гласът му звучеше дрезгаво.
— В Психодом[1].
— Психодом? Никога не съм чувал такава дума. Какво е това?
— Клиника за душевна хигиена и психосоматологична терапия.
Той млъкна стъписан. Тайните му опасения се бяха потвърдили, главата му не беше съвсем в ред.
— Намирате се в добри ръце. Нямате основание за безпокойство — усмихна се тя още повече.
— Искам да знам какво се е случило с мене. Защо са ме докарали тук?
— Бяхте намерен. При разкопки.
— Какво, моля?
— Точно така е. Наистина невероятно. От Еманципацията насам не е известен друг такъв случай.
Той поклати безпомощно глава. След кратко мълчание попита:
— Забравил съм си името. Кажете ми как се казвам?
— Вие нямате име.
— Глупости! — Той се изправи изведнъж. — Всеки човек си има име.
— Но не и вие. Вие произхождате от заличените времена преди Еманципацията.
— Заличени времена? Кажете, моля, кой от нас двамата тук е мръднал? — За да скрие уплахата си, той изрече това с небрежен тон.
Зу го гледаше в очите и спокойно се усмихваше. Погледът й предизвика у него неудобство. Започна да се чувствува като непослушно дете.
Тя извади от чантата, която носеше през рамо, сребърна ивица.
— Вземете един хеписпот. Ще ви подействува добре.
— Благодаря, нищо ми няма. Искам само да знам кой съм.
— Разбира се — гласът й звучеше все така меко. — Вие сте научен консерват.
— Какво съм? — дишането му се ускори. На горещи вълни през тялото му премина ужас. — Ще се побъркам — прошепна той. — Или вече съм луд? Научен консерват. Заличени времена. Момиче с розова кожа и зелена коса. Това са халюцинации, рожби на болна фантазия.
Зу хвана ръката му.
— Вие сте щастливец — каза тя с убедителен тон. — Отговаряте точно на психосоматологичния стандарт. Вземете сега хеписпота.
Докосването на ръката и действуваше благотворно, то овладя възбудата му. С върха на пръстите си пое сребърната ивица, заоглежда я и накрая я сложи в устата си. Тя бе твърда, но бързо се стопи и той усети слаба топлина и силен вкус на малини.
Само след секунди се успокои. Та какво толкова се бе случило? Как можеше така да се вдетини и да се остави да загуби самообладание само от няколко специални израза! Да се живее бе удоволствие — със или без име! Не, нямаше да се държи като истерик. Искаше да научи как и защо бе попаднал в това положение. Това сигурно имаше обяснение и той щеше да го намери. И ако трябваше да се сблъска с някои непознати неща, толкова по-добре. Та той обичаше риска, приключението.
Зу с розовата кожа го бе наблюдавала внимателно. Тя забеляза, че бе възвърнал равновесието си, обърна се и се отправи към една от стените на стаята.
— Отвори, Гого!
Върху стената проблясна млечно оцветена повърхност и безшумно се плъзна встрани.
Мъжът наблюдаваше внимателно. Интересът му към техниката започна да се пробужда.
— „Гого“ акустичен сигнал ли е?
Тя кимна.
— Активизиращият импулс се предизвиква от магнитен ключ. Сега ще ви приготвя банята.
Тя изчезна през отвора.
Той стана и я последва. Зу боравеше с цветните бутони на командното табло. Басейнът за плуване, който заемаше две трети от помещението, бързо се пълнеше с вода. Една от стените се плъзна нагоре и откри трепкащо в полумрак козметично помещение.
— Ако имате нужда от моите услуги, моля, повикайте ме. Аз съм в съседната стая.
Той се покачи върху еластичната ограда на басейна, която, както и подът, излъчваше приятна топлина, опипа с пръстите на крака си температурата на водата и скочи вътре с главата надолу. Гмурна се, преобърна се няколко пъти и шумно изхвърли във въздуха водни пръски. Водата течеше обилно, бликаше, ставаше ту топла, ту студена, пенеше се, отново се избистряше, непрестанно сменяше своя цвят и ухание.
Кожата му започна да се зачервява, по тялото му пробяга освежителна тръпка. Когато излезе от басейна, се чувствуваше като новороден.
Влезе в тоалетното помещение. От сводестия таван, подобно на зора, се разливаше ярка светлина и искреше по кристалните флакони. В средата на помещението имаше червен лежащ стол с ръчки за управление, маркучи и сгъваема система от огледала.
Мъжът се приближи до стола и погледна с любопитство в огледалото. Оттам го гледаше лице с неправилни черти, голям нос, здрави зъби, хладни сивозелени очи. Косата бе къса, цветът — труден за определяне. Тъмнорус с кестеняви оттенъци. По слепоочията блестеше първото сребро.
Той дълго наблюдава лицето си критично, но накрая кимна. Намери се приемлив. Нима бе очаквал нещо друго? Не бе ли напълно естествено човек да се хареса, дори и когато се види за първи път? Опасения, колебания, страхове? Смешно. Може би щеше да срещне някои трудности. Къде ли ги няма?
Направи на огледалния си образ приветлива гримаса, обърна се и взе една от подредените на куп хавлиени кърпи. Тя бе в прозрачна опаковка. Когато докосна зелената й лента, фолиото се пукна като чашка на семенно растение и се сви на земята на малка топка.
Започна да се бърше, като се опитваше да разгадае за какво се използуваха цветните течности в кристалните флакони и козметичните инструменти, но в повечето случаи усилията му бяха напразни. Всички предмети бяха нови-новенички, обвити в прозрачни фолиа.
Когато се върна в спалното помещение, в първия миг помисли, че е сбъркал вратата. Светлината, която се излъчваше от тавана, бе добила розов оттенък, стените и подът блестяха в светлосиньо. Леглото и мебелите с цвят на портокал бяха изчезнали. Вместо тях — бели маси, бели кресла, огледало в бяла рамка, бели вази с причудливи цъфнали клонки.
Зу го очакваше. Тя му остави минута време, за да разгледа новата мебелировка и след това два пъти плесна с ръце. Една стена се отмести встрани. Изотзад, плъзгайки се покрай нея, се появиха фантастично костюмирани господа. Те бяха във витрини и бавно се въртяха около оста си. По неподвижната им стойка разбра, че са манекени.
— Моля, бихте ли направили избора си — каза Зу. С нарастващо изумление той загледа това, което му се предлагаше. Манекените бяха облечени в дрехи от отдавна отминали епохи. Объркан поклати глава — не смяташе да участвува в костюмиран бал.
Зу плесна с ръце, темпът на кукления парад се ускори. Костюмите ставаха все по-фантастични. Носии, шарени униформи, роби, обшити с везба и обсипани с различни украси, безразборни смесици от всички възможни стилове.
Той въздъхна:
— Нямате ли нещо нормално, което да отговаря на днешната мода?
Тя го погледна въпросително.
— Мода?
— Извинете — каза снизходително той. — Имам предвид това, което нормалният човек обикновено носи.
— Тъкмо тези ансамбли се носят обикновено.
— Е добре, тогава ще взема онзи там.
Той посочи жълт костюм с винена жилетка. Към него имаше бяла риза с дантели, кожени жълтеникави обувки с дебели подметки, сламена шапка и ръкавици.
Зу докосна с ръка стъклената витрина и тя веднага спря. Предната й част се отвори, манекенът излезе напред, прозрачните стени се превърнаха в огледални плоскости. С няколко движения Зу разсъблече манекена. Циповете на дрехата представляваха гъвкави магнитни ивици, а копчетата, токите и коланът бяха само за украшение.
— Мога ли да ви помогна? — Тя разтвори ръце, за да поеме хавлията му.
— Не, благодаря, ще се справя сам.
Тя се отдръпна с усмивка, но не напусна помещението. Той се поколеба. Е добре, помисли си, какво пък може да се случи, и остави хавлията да се свлече на земята. По лицето на Зу не трепна нито мускул. Тя усърдно му подаваше отделните дрехи и неотстъпно му помагаше да се облече. Когато се приготви, той се погледна в огледалото. Е, не беше облечен съвсем по вкуса си, но от всичко, което тя му бе показала, изглежда бе улучил най-поносимото.
Зу отвори кутия, извади от нея свежа гардения и я сложи на бутониерата му. Той отказа да вземе кожените ръкавици и сламената шапка. Шапки не обичаше, а ръкавиците му пречеха. Зу набързо събра хавлията, шапката и ръкавиците, празните фолиа и кутии, хвърли всичко във витрината, пъхна вътре и манекена. Витрината се плъзна обратно и стената се затвори в гладка плоскост.
— Моля, бихте ли ме последвали? Кураториумът на Психогоген ви очаква.
— Това пък кой е?
— Медицинското ръководство на Психодом. Сърцето му заби по-силно. Какво ли щеше да узнае?
Изпълнен с очакване, той излезе в коридора, чийто таван излъчваше белезникава светлина. Като изминаха стотина метра, пред тях се отвори плъзгаща се врата. Зу остана навън, а той влезе в зала за конференции в липов цвят.
Петима господа седяха на липовозелени кресла около липовозелена маса. От лявата страна на белите си униформи върху гърдите си носеха символа на Ескулап.
Когато той влезе, те станаха и благосклонно спряха погледите си върху него. Необикновеното в случая бе, че те не само излъчваха непоколебимата самоувереност на психиатри, но и ужасяващо си приличаха. Еднакъв ръст, еднакви лица, изпълнени с целебна сила, еднаква усмивка, настоятелно просеща доверие, еднакво прошарени коси, еднакъв небесносин цвят на кожата.
Той ги наблюдаваше мълчаливо, като се стараеше да скрие смущението си. Значи, те бяха светлосини. Защо пък не?
Стори му се, че измина цяла вечност, докато един от тях заговори.
— Много любов! — каза той с благозвучен глас и се поклони. — Кураториумът стигна до становището, че вашето психосоматологично състояние е в оптималните параметри. Разбира се, генетичната ви структура се различава от евгенистичния тип на дафотилите, и то по някои съществени белези. Ние ще ви го кажем, за да ви предпазим от конфликтни ситуации, които евентуално могат да се създадат. Вследствие заложбите от животинско естество в характера ви у вас съществува известна тенденция да влизате в противоречие с околната среда. Но уеднаквяването с типа на дафотилите е съвсем изключено. КАПИНОМА категорично забранява всяка намеса в евгенистичната област.
— Аха! — продума мъжът, само за да каже нещо. То можеше да бъде и „тралалала“ или „деветдесет и девет“. — А какво разбирате под КАПИНОМА?
— КАПИНОМА е основният закон на Астилот. Той обхваща цялата сфера на материалния и духовния живот. Точките му гласят.
Изведнъж и петимата заговориха в хор:
— Първо, дафотилът е табу.
— Второ, еквивалентността е табу.
— Трето, евгениката е табу.
— Четвърто, космосът е табу.
Мъжът не намираше какво да каже. Изобилието от непознати понятия го обърка. Отново започна да се съмнява в разсъдъка си. Действителност ли бе това, което чуваше и виждаше, или само кошмарен сън?
Мълчанието започна да става потискащо. Петимата го гледаха учтиво, явно очакваха нови въпроси.
— Кой е създал КАПИНОМА? — най-сетне попита той.
— Всичко служи за благото на дафотилите.
— Според него ли определят политиката си?
— С администрацията се занимават кефалоидите. Не съществуват властвуващи групировки.
— Аха. А откъде идвам аз? Кога съм роден?
— Събитията преди Еманципацията са заличени. Те нямат икономическа ефективност.
— Не разбирам! Какви са причините историческото развитие да се пази в тайна?
— Познанията от естествените науки са достъпни за всички.
— Аз не говоря за естествените науки, а имам предвид живота на обществото.
— Животът е непроменяема даденост. Неговите принципи и правила са достъпни за всички.
Плоските, нетърпящи възражение обяснения раздразниха мъжа. Не му се щеше повече да приема всичко, чувствуваше нужда да им противоречи.
— Каква глупост! — каза той грубо. — Животът има развитие, цел.
— КАПИНОМА не познава развитието, той познава само постоянното съществуване.
Мъжът разтърси раздразнено глава. Очевидно представите на тези медици със синя кожа бяха съвсем ограничени. В що за въртележка на тесногръдие бе попаднал?
— Ако разрешите — каза говорителят на групата, — сега ще се заемем с присаждането на земперния комуникатор. Той улеснява контакта с околната среда и служи като личен информатор. По-късно ще ви съобщим подробности относно начина на употреба. Моля, бихте ли ни придружили до лекарския кабинет?
Те го оградиха и преминаха в съседното помещение. Зад тях вратата се затвори с всмукване. Откъм тавана обилно нахлуваше хладен, богат на кислород въздух. На пода се разтвори кръгъл отвор и оттам изплува операционен стол, снабден с маркучи и апаратура. До него стояха две медицински сестри-близначки с розова кожа, облечени в зелени работни престилки с качулки.
Разсеяната светлина, която се излъчваше от стените, избледня, таванът на стаята се разтвори и надолу се спуснаха квадратни рефлектори.
— Давате ли съгласие за упойка? — попита някакъв синтетичен глас.
Мъжът кимна механично. В стомаха си почувствува спазъм от притеснение.
Един от светлосините пристъпи към него и пое ръката му.
— Няма защо да се безпокоите — каза тоя. — Става дума за една съвсем безобидна интервенция.
Той погледна встрани и направи на една от сестрите знак с очи. Тя докосна горната част на китката на пациента с кухия накрайник на метална тръбичка. Мъжът усети всмукване, след това незабележима болка, малко по-силна от ухапване на комар. Изведнъж се почувствува лек, безплътен, почти безтегловен. Всичко около него се отдалечи. Възприемаше това, което става, но то повече не го засягаше. Без ни най-малка мисъл за съпротивление той следеше указанията — седна на операционния стол, остави се да го сложат в легнало положение, после да го повдигнат, разтвори широко уста.
Докато сестрите подготвяха инструментите, петимата медици се отправиха към уреда, който по конструкция и богатство на цветовете напомняше музикален автомат. Един след друг те се доближиха до него, свалиха от дрехите си значките на Ескулап, пъхнаха ги в някакъв процеп и натиснаха комбинация от бутони. Метален цилиндър започна да се върти с тихо бръмчене. Откри се продълговат отвор. Един от петимата бръкна в него и извади керамична кутия. Печатът й бе разчупен, опаковката — отворена. Върху синя пенообразна поставка лежеше златно топче с големина на грахово зърно. Една от сестрите го пое внимателно с пинцета. Втората бе вече издълбала един кътник на пациента. Поставиха топчето в дупката на зъба и го закрепиха с метална емулсия. Само след няколко минути операцията бе приключена. Столът се смъкна надолу, придвижи се напред и тапицираните шини освободиха пациента.
Мъжът не бе почувствувал никаква болка, изцяло го бе завладяло странното състояние на празнота и простор. Сестрата повторно го докосна с тръбичката за упойка. За няколко секунди изпита чувството, че е в центрофуга. След това нормалните усещания се възвърнаха — познатата тежест на тялото, обичайното осезание. Заглъхването на ушите му изчезна, шумовете отново се долавяха близки и естествени. С върха на езика си опипа чуждото тяло между зъбите си, горе вляво. То не му пречеше, захапката му бе като преди. Само венецът бе малко по-чувствителен при натиск.
Когато стана, присъствуващите се поклониха.
— Позволяваме си да ви пожелаем щастие, минхер Асмо — произнесе тържествено един от небесносините. — Отсега нататък вие сте пълноправен член на обществото на дафотилите.
— Много благодаря — отвърна изненадано той. — Но как ви дойде на ум да ме наречете Асмо?
— Името бе препоръчано от третото равнище на „кеф“. Ако то не ви харесва, имате възможност да изберете друго.
Мъжът поклати глава. Значи Асмо, името му харесваше. Звучеше някак познато, будеше неясен спомен за времето, което лежеше зад сивата стена от мъгла.
— Искам да науча истинското си име — каза той. — Това би ме успокоило.
Говорителят на групата направи жест на съжаление.
— Ние не го знаем. Но можем да ви уверим, минхер Асмо, че за вас това няма никакво значение.
— Добре, но къде съм намерен?
— В камера за продължителен сън. Както сестра Зу вече ви обясни, вие бяхте научен консерват.
— Искам да кажа, на кое място съм намерен?
— Мястото не ни е познато.
— Но какъв е бил смисълът да бъда превърнат в научен консерват? Кога е станало това?
— За съжаление, ние не сме компетентни по този въпрос. Нашата задача е хигиена на психиката.
— А кой е компетентен?
— По всяка вероятност никой. Историята няма икономическа ефективност. Не си струва заради нея да се разпиляват производителните сили на обществото.
„На балами ли се правят тези хора — или действително нищо не знаят?“ — помисли той, но гласно каза:
— Е, благодаря ви, господа.
Петимата смутено сведоха очи. Светлосиният цвят на кожата на лицата им потъмня в няколко различни нюанса. Те не се изчервиха, те посиняха.
— Няма защо да ни благодарите — промърмориха в хор и изглеждаха до такава степен смутени, че той изумен се запита какво толкова бе сбъркал с безобидната си забележка. Но преди да намери обяснение, говорителят на групата дойде на себе си.
— След около два часа вашата нервна система ще е асимилирала вече Зеко — каза той. — И тогава можете да влезете във връзка с вашия информатор. Той се нарича Зем. Моля, недейте забравя тази дума. Ако разрешите, ние ще се оттеглим. Сестра Зу ще ви изпроводи. Желаем ви любов.
Като по команда всички се поклониха и изрекоха в хор:
— Много любов.
Още един път му се усмихнаха и напуснаха стаята с еднаква стъпка.
Малко след това Зу се появи на вратата. Асмо я последва, преминаха през залата в липов цвят и стигнаха до коридора.
Асансьорът бе кръгъл, с диаметър около пет метра. Когато влязоха, Зу произнесе:
— Нулстоп, Гого!
— Нулстоп — повтори гласът, който идваше от невидимия високоговорител. Полукръглите врати се затвориха. Асансьорът безшумно се заиздига нагоре. Гласът отброяваше етажите в усилващо се темпо.
— Накъде ме водите?
— Отиваме към павилиона-плато. Оттам можете да видите града.
Асансьорът спря, те излязоха и се намериха в обширен павилион. Зу посочи изхода — огромно кристално ветрило, което с бавни кръгови движения си играеше със слънчевите лъчи. През стъклените му сегменти като уловени светулки блуждаеха и се отразяваха червеникави светлинки.
В центъра на павилиона имаше плитък изумруденозелен басейн, подобен на гигантски лист на водна лилия. От него нагоре се издигаше рубиненочервена пластична материя. Тя се движеше в дразнещо бавен ритъм, образуваше ветрила, дъги, спирали, оформяше колони и арабески, които се преплитаха и се сливаха. Откъм блестящия в зелено мрежест купол на павилиона се спускаха прозрачни кълба. Когато докосваха рубинените форми, те се пръскаха с тих камбанен звън. От време на време куполът променяше цвета си и тогава спускащите се кълба добиваха нова окраска.
Тази игра на форми, които бяха в дисонанс с цветовете, излъчваше хипнотизираща омая. Нерядко се получаваха хаотични картини и все пак, съвсем неочаквано, се стигаше до хармонично равновесие. Магията на тези безсмислени, все нови и нови форми започна да го омагьосва до състояние на веселост, наподобяващо транс.
Времето загуби значението си. Той вече не знаеше колко дълго бе под въздействието на картините. Обхвана го шемет. Волята му започна да се съпротивлява на тази игра на форми и цветове. Той се отскубна от обсебването, което се излъчваше от тях, и се обърна.
Зад него се изправяше стена — гладка, без процепи. Момичето със зелените коси и с розовата кожа бе потънало в дълбочината, без дума за сбогом.