Александър Пушкин
Към приятелите ^[0]

О, аз не съм лукав ласкател,

кога възпявам царя наш:

повеля туй е на душата,

а не ласкателство на паж.

 

Аз него просто го обикнах:

че с труд, с надежди, със войни

дори — Русия той подтикна

към друг живот и други дни.

 

В кръвта му ври младежка страст,

а не владичество държавно:

когато той наказва явно,

смекчава тайно свойта власт.

 

И аз във край далечен страдах,

изгнанствах дълго във тъга,

но той десница ми подаде

и ето пак съм тук сега.

 

Показа грижа той към мене,

стори ми толкова добро,

че му написах вдъхновено

хвала с признателно перо.

 

Ласкател аз? Не, братя мили!

Пред всичко друго на света

ласкателят със скверни сили

ограничил би милостта.

 

Би казал той: презри народа

и свойта нежност задуши!

Царю, от книгите изгода —

разврат в метежните души.

 

Беда и крах грозят престола,

от роби щом е обкръжен,

там, скръбно свел очи надолу,

мълчи певецът вдъхновен.