Александър Пушкин
Как светвам аз…

Как светвам аз, щом мога да напусна

дотегналия шум на столица и двор

и да избягам във пустинните дъбрави

към бреговете на безмълвните води.

 

О, бързо ли пък тя от туй дълбоко дъно

ще скокне сякаш златна рибка?

 

Как сладостна е нейната поява

от тихите води в светлика пълнолунен!

Обвита във зелени треволяци,

застава на една крайбрежна чука.

Под стройните нозе вълните белопенни

се милват, сливат се и шумолят.

Очите й ту гаснат, ту просветват,

тъй както в небеса звездите трепкат.

Дъх не изпускат нейните уста, но толкоз

пронизва на тия влажни сини устни

прохладната целувка без дихание,

изгаряща и сладка — във летен зной

мед изстуден тъй не угася жаждата.

Когато тя с игривите си пръсти

докосва къдрите ми, то тогаз

хлад мигновен до ужас ми пристяга

главата и сърцето гръмко тупа,

замирайки от любовта бездънна.

И в тоя миг живота бих напуснал,

да стена искам и да пия тез целувки —

а думите й… Какви ли звуци могат

да се сравнят със тях — гука на пеленаче,

шептене на води, шум на небе през май

или звънлива гусла на магьосника Боян.