Александър Пушкин
Андрей Шение ^[0]

Посветено на Н. Н. Раевский

Ainsi, triste et captif, ma lyre toutefois

s’éveillait…

        Дорде светът със смаян взор

        праха на Байрон съзерцава

        и европейски лири в хор

        му носят Дантевата слава,

 

        на друг певец аз чувам зов —

        без песни вече, без ридания,

        след казън в дните на страдания

        стаен под гробния покров.

 

        Цветя му нося, че възпял бе

        любов, дъбрави, широти.

        Звучат под лирата ми жалби.

        Аз пея. Чува той. И ти.

 

Отново светва морната секира

        и нова жертва вика тя.

Готов е той. От скръбната му лира

        звучи, прощална, песента.^[1]

 

Смъртта е утре; чака пир тълпата.

        Но що ли в тия сетни дни

възпява лирата му? Свободата!

        На нея тя не измени!

 

„Привет, светило, рожба на лазура!

        Аз славех твоя огнен лик,

        когато се разискри в миг,

        когато се издигна в буря.

        Аз славех твоя гръм свещен,

когато той позорни твърдини помете

        и горда власт от вековете

        изпепели в уречен ден.

Видях на рожбите ти гражданската смелост,

        чух техния сърцат обет,

        чух клетвата в светото дело

и отговора към един безправен гнет.

        Видях пороят им как свлече,

        отнесе и разби гнета,

а пламналият от възторг трибун предрече

        прераждането на света.

        И грейна твоят мъдър гений,

        и в твоя вечен Пантеон

дойдоха на борците сенките свещени;

        сне було на заблуди тленни

        прастарият разклатен трон.

        Оковите са в прах. Навън

законът волност, равенство провъзгласява.

        — Блаженство! — викнахме тогава…

        О мъка! О безумен сън!

        Къде е тази волност? Ние

        стоим под същия топор.

Царете смъкнахме. Мъчител и убиец

поставихме за цар. О ужас! О позор!

        Но не ти, свобода свещена,

не ти, богиньо чиста, имаш тук вина —

        в гнева на сляпата вълна,

        в мига на лудостта презрена

се скри от нас; целебната ти чаша пак

        под кървавия плащ остава:

но ти ще се вестиш отново с мъст и слава —

        и пак ще падне твоят враг.

Народът, пил веднъж нектара ти чудесен,

        и днес го търси без покой;

        и както Вакх, от ярост бесен,

        от жажда мъчен, броди той;

и ще те найде. Под закрилата тогава

на равенството нежно ти го приеми.

        Тъй бурята ще отгърми!

Но аз не ще ви зърна, дни на сладка слава:

очаква ме топор. И може би час-два

остават. Утре — смърт. Палач с ръка послушна

ще вдигне за косите моята глава

        над сбирщината равнодушна.

Другари, сбогом! Моят безприютен прах

не ще почива там, в градината, де пяхме,

де с вас в учение и пир безгрижен бях,

де кът за урните си някога избрахме.

        Но ако споменът за мен

        е скъп и свят за вас, помнете —

желанието ми последно изпълнете:

оплаквайте ме, мили, в някой кът стаен;

с горчиви сълзи не будете подозрение,

че в тоя век и сълзите са престъпление:

днес брат не смее да тъжи за брат рожден.

А и за друго моля: неведнъж от мен

сте чули стихове — нескопосни създания

на мимолетни мисли, пламенни предания

на цялата ми младост. Сълзи, порив чист,

надежда и мечта, другари — всеки лист

живота ми таи. При Авел и при Фанни^[2]

ще ги намерите; данта на музи ранни

сберете, моля ви. Надменната мълва

не ще ги знае. Жалко, моята глава

без време пада: от незрелия ми гений

възвишени дела не бяха сътворени;

аз ще умра. Но сянката ми кой скъпи,

за себе си да пази тоя ръкопис!

Щом стихне бурята, благоговейно сбрани,

четете моя свитък с правдини мечтани,

кажете, дълго слушайки: това е той;

говори той. Забравил гробен упокой,

ще се явя незрим, ще седна с вас без вопли,

ще се заслушам — и от сълзите ви топли

ще се опия… и ще бъда утешен

от любовта; и Пленницата моя^[3] — с мен

заслушана, унила, в стиховете прежни…“

 

Но… изведнъж прекъснал песните си нежни,

глава оброни младият поет сега.

И сякаш пролетта му с нежност и тъга

полъхна пак. Красавиците тъмнооки,

игрите, пировете, нощите дълбоки

тя съживи; сърцето му се запиля

далеч… и в стихове тъгата си изля:

 

„Къде, къде, зъл гений, ме отби навеки?

Създаден за любов и за съблазни леки,

защо напуснах оня тих и сенчест кът,

де волно и забавно дните си текат?

Съдбата бе ласкала златната ми младост;

с добра ръка ме увенча безбурна радост —

и чиста муза с мен делеше всеки час,

любим приятел в кръг приятелски бях аз,

със стихове огласях и със смях обилен

дома си, от семейни божества закрилян.

Когато, в пирове вакхански уморен,

усетил, че припламва нов пожар у мен,

отивах в утринта при девата си мила

и я намирах зла, омразен гняв стаила;

когато с упрек лют и поглед насълзен,

кълнейки моя век, в гуляи похабен,

ме пъдеше с любов, способна да прощава —

о колко сладък бе животът ми тогава!

Защо от оня лек, безгрижен прост живот

се хвърлих лудо там, де има ешафод,

де само дива страст, невежество се крие

и злобата цари! Къде, надежди, вие

ме тласнахте тогаз! Какво да сторя там,

за стихове роден, обзет от нежен плам,

на попрището зло с бунтовници презрени?

Та как да укротя коне неукротени

и как да удържа безсилните юзди?

И що оставям аз? Забравени следи

на дързост без крила и набег пустословен.

Замри, глас мой, и ти, о призрако лъжовен,

        ти, празен звук…

                                О, престани!

        Млъкни, о ропот малодушен!

        Поете, радвай се, помни:

        ти не склони глава послушен

        пред низостта на тия дни;

        презря злодея — твар измамна,

        а твоят факел страшно пламна

        и с гневен блясък освети

        съвет управници безславни,^[4]

        догони с бич, наказа ти

        палачите самодържавни;

        със стих разби една тълпа,

        охули я, възслави Немезида

        и на Маратовци ти пя

        за нож и дева-евменида!

Светият старец щом от царствени плещи

главата отдели с десница вцепенена,

        на двамата ръка подаде ти;

        пред вас ужасно се смути

        ареопагът, сган вбесена.

Певецо, горд бъди; а ти, зъл звяр, сияй:

        аз в ноктите ти съм — играй

с главата ми. Но знай, помни, злодей безбожен:

викът ми, моят гневен смях ще те следи!

        Пий кръв, убиващ — жив бъди:

        пигмей си ти, пигмей нищожен.

Настава час… и в близката борба

        ще паднеш ти! Негодувание

ще се надигне. И народното страдание

        ще сепне морната съдба.

Сега отивам… време е… но ти — след мене;

очаквам те.“

 

                Тъй пееше поетът клет.

И всичко спеше в мир. Лампадите отвред

        от изгрев бяха озарени.

В тюрмата просветля. И сетната зора

        видя той през решетки жалки…

Чу шум. Дойдоха! Безнадежден миг! Разбра.

        Дрънчат катанци, заключалки.

Зоват го… Чакай; ден почакай, ден един:

        и няма смърт на ешафода;

        върви велик народен син

        с величието на народа.^[5]

Не чуват… Шествие. Палачът чака. Край.

Но дружбата срази уплаха бледобуза.^[6]

Възлезе той. И славата зове…^[7] О муза,

                                                ридай, ридай!…