Александър Пушкин
Желание за слава ^[0]

Когато, коленопреклонен и безгласен,

от нега упоен, пред твоя лик прекрасен

стоях и мислех: ти си моя — в тоя час,

ти знаеш, мила, слава не желаех аз;

ти знаеш: настрана от светски шум и речи,

суетно име на поет отхвърлил вече,

не вземах присърце, от бури уморен,

далечния брътвеж за мен и срещу мен.

Мълвите можеха ли да ме тровят, мила,

когато ти — тъжовен поглед в мене впила

и сложила ръка на моите коси —

шептеше: любиш ли ме и щастлив ли си?

Не ще ли любиш друга като мен, кажи ми;

не ще ли ме забравиш никога, любими?

Мълчание свенливо пазех аз тогаз,

с наслада преизпълнен бях и смятах аз,

че няма бъдеще; че ден на зла разлъка

едва ли някога ще дойде. Сълзи, мъка,

измяна, клевета на моята глава

се сбраха… Що съм, де съм аз? Стоя едва

като в пустиня, сполетян от гръм сурово,

и всичко притъмня пред мен! И днеска ново

едно желание душата ми гнети:

аз искам слава, та от името ми ти

да тръпнеш; та от мене обкръжена властно

да бъдеш; та с мълвата гръмка всекичасно

край тебе всичко, всичко да тръби за мен;

та чула тоя глас, от правда озарен,

да си припомниш моите молби нечути

в градината, в нощта, в прощалните минути.