Александър Пушкин
Подражание на Корана ^[0]

Посветено на П. А. Осинова

I

Кълна се в конската следа,

кълна се в праведната битка,

кълна се в ранната звезда

и във вечерната молитва.^[1]

 

Не съм те изоставил аз.

Кого дарих с успокоение

под сенчест храм и в тежък час

спасих от яростно гонение?

 

Кого в пустинята поих

с вода, която в извор свети?

И чий език аз надарих

с могъща власт над умовете?

 

Във праведния път върви,

гони неправдата презряна,

ласкай сиротните глави

и проповядвай вред корана.

II

Жени невинни на пророка,

едни сред женския безброй

страните вие от порока.

Живеете в блажен покой

и скромно леете напеви

в одежди на безбрачни деви.

Пазете верните сърца

за ласки нежни, срамежливи,

от погледите нечестиви

вий крийте своите лица.

А вий, които се тълпите,

при Мохамеда вечери

пазете се да го смутите

със суетите на света.

Сред помисли благочестиви

не иска той велеречиви

слова край него да шумят:

през пировете му смирени

най-целомъдрено склонени

неволниците^[2] му стоят.

III

Смутил се гневният пророк,

чул как слепецът^[3] приближава.

Не дръзва ловкия порок

сърцето му да изкушава.

 

Отключи звездна книга ти,

пророко, не за сган припряна.

Неверниците не гнети,

спокойно възвести корана!

 

Защо е горделив човек?

Дали че гол света съзира,

че диша той не дълъг век

и слаб родил се, слаб умира?

 

Че господ ще го умъртви;

и възкреси по своя воля,

че от призвездни синеви

го пази в радост и неволя?

 

Че с плодове го е дарил

и с хляб, и с палми, и с маслини

че щедро е благословил

и труд, и ниви, и градини?

 

Но ангел дваж ще разсече

със тръбни звуци небесата —

син майка си ще отрече

и ще избяга брат от брата.

 

Към бога ще се завтекат

уплашени до смърт тълпите

и нечестивците ще мрат

със пламъци и кръв покрити.

IV

Със теб, всесилни, да се мери

могъщият веднъж решил,

но властолюбските химери

ти, господи, си усмирил.

Промълвил си: живот аз давам,

аз на земята смърт вселявам,

лежи над всичко мойта длан.

А той: живот аз също давам

и на земята смърт вселявам —

с теб, боже, равен съм по сан.

Но в миг пророка ням притихва,

чул как гласа ти с гняв звъни:

— От изток слънцето ще вдигна,

а ти от запад го вдигни!

V

Творецо властен, небесата

на плещите ти се крепят,

за да не паднат на земята

и хората да задушат.^[4]

 

Сред необятната вселена

запали ярко слънце ти.

Тъй напоен от миро лена

в кристален полюлей блестя.

 

Молете бога; с власт могъща

той праща вятър; в летен зной

небето с облаци обгръща;

и сянката ни дава той.

 

Всеблаг е бог: с коран сияен

на Мохамед е дал крила —

и ний света да опознаем

и да не тънем във мъгла.

VI

Бой страшен ми се присъни —

лъщят обръснати главите

и тежки мечове въртите

по кули, ровове, стени.

 

Деца на жарките пустини,

послушайте гласа свещен!

Водете младите робини

със плячката от боя в плен!

 

Вий победихте: слава вам,

а на страхливите — презрение.

Те не отиваха в сражение

със вяра и божествен плам.

 

Пред плячката от боевете

те ще рекат със алчна скръб:

„И нас със себе си вземете“,

но вий им обърнете гръб.

 

Блажени падналите в боя:

те влизат в божия едем

и сладко тънат във покоя,

забравили скръбта съвсем.

VII

Стени боязливи:

във пещерен свод

свещена лампада

гори до зори.

С молитва сърдечна

пророко, махни

печалните мисли,

лукавия сън!

До изгрев молитва

смирено шепти;

небесната книга

чети до зори!

VIII

Търгуваш ли със съвестта пред нищетата,

скъпернически да не сипе дар ръката:

угодна е на бога щедростта.

Щом дойде страшен съд, като от ниви тучни,

сеятелю благополучни,

стократно ще получиш за труда.

 

Но ако, жалейки за земното имане,

на просека ти даваш подаяние

със стисната скъпернически длан,

знай: ще изчезне като пепел сива,

която дъжд от камъка измива,

от господа низвергнатата дан.

IX

И морният пътник на бог се гневял:

от жажда измъчван, за сянка ламтял.

Три дни и три нощи в пустинята кретал:

очи, възпалени от зной и от пепел,

с тъга безнадеждна той впивал навред.

В миг извор под палма съгледал отпред.

 

И тозчас към палмата се устремил

и жадно със хладна вода утолил

горящите в зноя език и зеници

и легнал до свойта добра магарица.

И дълго години проснал в сън дълбок

по властната воля на властния бог.

 

Най-сетне дошел за пробуждане час;

той става и чува отнякъде глас:

„Отдавна ли тук си заспал тъй дълбоко?“

И той отговаря: „Блестеше високо

горещото слънце и вчера така:

заспах сутринта, пак е сутрин сега.“

 

„О пътнико, много по-дълго си спал.

Млад легна, а днеска си цял побелял —

говори гласът. — Отдавна изтляла

е палмата, сянка над извор люляла.

А изворът тъне в пустинната степ.

Магарешки кости белеят до теб.“

 

Внезапният старец от мъка тозчас

обронил глава и заплакал на глас.

И чудо в пустинята става тогава:

пак всичко предишно за миг оживява:

пак палмата сенчеста шапка люлей,

пак изворът тихо водите си лей.

 

Обличат се вехтите кости във плът

и пак по магарешки еква ревът,

и пътникът чувства и сила, и младост,

в гръдта заиграва предишната радост.

Със свети възторзи бий силната гръд

и с бог той поема по дългия път.