Александър Пушкин
Коварство ^[0]

Приятелят ти щом на твоя вик

с язвително мълчание отвръща,

щом длан от твойта длан отдръпва в миг

като от зла змия и се извръща,

в теб врязал поглед, остър като щик,

презрително поклащайки главата,

не казвай ти: „Дете е той, болник,

в безумна скръб измъчва си душата“,

не казвай ти: „Неблагодарник стар

е слаб и зъл, за дружба недостоен,

животът му е тягостен кошмар…“

Нима си прав? Нима си ти спокоен?

Ах, да е тъй, би паднал той в прахта,

от тебе да измоли помирение.

Но щом като на дружбата властта

използувал си за злоба и гонение,

но щом си остроумно наранил

наплашеното му въображение

и горда занимавка си открил

в скръбта му, в стенещото унижение,

но щом като на гнусна клевета

ти станал си невидимото ехо,

верига си му сложил на врата

и сънен на врага със смях предал си леко,

а той прочел е твойто тайно „аз“,

в душата ти до дъно е погледнал,

словата не хаби, върви тогаз,

осъден от присъдата последна.