Александър Пушкин
Прощаваш ли ревнивите мечти… ^[0]

Прощаваш ли ревнивите мечти

и любовта, и бурното вълнение?

Знам, вярна си; защо тогава ти

тревожиш моето въображение?

Когато сред поклонници блестиш,

защо желаеш, уж със вид небрежен,

с надежди празни да ги утешиш,

и с чуден поглед, ту унил, ту нежен?

С помътен ум стоя пред тебе ням,

ти знаеш моята любов нещастна,

ала не виждаш как в тълпата страстна,

чужд на беседи, мълчалив и сам,

се губя в скръб и самота дълбока,

а ти страниш… Приятелко жестока!

Ако си тръгна, не изпитваш страх,

не ме следиш с молба и с трепет плах.

А щом девойка някаква красива

в двусмислен разговор ми прави знак,

ти си спокойна, твоят укор благ,

неизразяващ обич, ме убива.

Щом моят стар съперник приближи

и мине покрай двама ни, кажи,

защо те поздравява тъй лукаво?

Какво е той за теб? С какво пък право

бледнее и ревнува, и слухти?

Привечер, в нескромен час, самичка,

без майка, полугола, по привичка

защо си длъжна да го срещаш ти?

Все пак ме любиш… Насаме със мене

си тъй гальовна! Жадните уста —

тъй пламенни! А думите в нощта

с такава искреност са напоени!

Тревогата ми — смешна ти е тя.

Все пак ме любиш, аз го проумявам.

Любима, тия мъки ми спести!

Не знаеш колко си ми скъпа ти,

не знаеш само как се изтезавам…