Александър Пушкин
Песен за Вещия Олег ^[0]

Олег като днеска се стяга за бой

        против неразумни хазари:

след техния набег — селата им той

        обрича на меч и пожари.

С дружината, в бойни доспехи напет,

на коня си верен той язди напред.

 

Насреща му точно из тъмния лес

        вълшебник един се задава.

На бога Перун поверил свойта чест,

        той бъдните дни отгадава,

в молби и гадания минал цял век.

И спря се при мъдрия старец Олег.

 

„Кажи ми, любимец небесен, сега

        какво ми вещае съдбата?

И скоро ли аз ще зарадвам врага,

        заровен дълбоко в земята?

Кажи го направо, без страх и — поклон:

вземи, избери си какъвто щеш кон.“

 

„Без власт е над влъхвите вожда велик,

        а княжевски дар не е нужен:

свободен е техният точен език

        и с висшата воля е дружен.

Грядущето вечно в мъгла е било,

но жребия твой е на светло чело.

 

Ти моите думи добре запомни:

        войнишката слава е радост;

гърмя твойто име в победните дни;

        щита ти страши Цариграда;

и бряг и вълна покори със борба;

завиждат на твоята дивна съдба.

 

И синьо измамният, морският вал,

        стаил на стихиите воя,

и прашка, и лък, и коварен кинжал

        щадят от години героя.

Под твърдата броня си ти невредим.

Безстрашният има пазител незрим.

 

Тъй предан и смел ти е коня, нали,

        та твоята воля щом чуе,

ту кротко се спира под вражи стрели,

        ту тича през битките буен…

Не ще те остави в беда да си пеш.

Но все пак от коня си ти ще умреш.“

 

Олег се усмихна, но сбръчка чело

        и вече замислен, помръкна.

Безмълвен, прихванат за свойто седло,

        той тъжен от коня се смъква.

И своя другар, за раздяла готов,

по твърдата шия погали с любов.

 

„Прощавай, мой предан, мой верен слуга,

        настъпи печалното време;

почивай, додето не стъпи нога

        на златното воинско стреме.

Прощавай, теши се самичък, без мен.

Момчета, вземете го… освободен.

 

Покрийте го с чул от най-меко сукно,

        в ливадата там го водете;

хранете го само с отбрано зърно;

        от извор вода му носете.“

Другари отведоха коня тогаз

и с друг кон дойдоха при мъдрия княз.

 

Пирува Олег и дружината пак

        изпълва със смях веселбата.

Косите им бели са утринен сняг,

        поръсил на хълма главата…

Войниците спомнят отминали дни,

и пътища общи, и битки едни…

 

„Другаря ми где е — Олег промълви, —

        кажете, къде ми е коня?

Все тъй ли красиво и леко върви?

        Все същ ли е, както бе оня?“

И отговор чува: под стръмния хълм

отдавна той спи непробудния сън.

 

Навежда Олег свойта мъдра глава

        и мисли: „Какво ми предсказа,

гадателю! Празни са твоите слова

        и те заслужават омраза.

До днес моят кон би ми служил добре.“

И костите той пожела да съзре.

 

И ето, Олег се отправя сега

        със Игор и старите гости

и вижда се Днепър, а там, на брега,

        лежат благородните кости.

Тях прах ги е ръсил, тях дъжд ги е мил

и вятър посял е по хълма ковил.

 

Настъпи внимателно черепа той,

        прошепна: „Спи, друже покорен!

Живее след тебе стопанинът твой:

        на помена, който е скоро,

не ти ще обагриш ковила с кръвта,

не ти ще поиш мойта прах и пръстта.

 

Та ето къде се таи мойта смърт!

        С тез кости ме плашил той, значи!“

Из конската мъртва глава тоя път

        зловеща змия се провлачи,

нозете на княза заплете за миг

и чу се внезапно трагичният вик.

 

Ведрата овални са пълни, шумят:

        сега за Олег се тъгува.

Княз Игор и Олга на хълма седят;

        дружината долу пирува;

войниците спомнят отминали дни,

и пътища общи, и битки едни.