Александър Пушкин
Песен за Вещия Олег ^[0]

Александър Пушкин
Песен за Мъдри Олег

Олег като днеска се стяга за бой

        против неразумни хазари:

след техния набег — селата им той

        обрича на меч и пожари.

С дружината, в бойни доспехи напет,

на коня си верен той язди напред.

 

Насреща му точно из тъмния лес

        вълшебник един се задава.

На бога Перун поверил свойта чест,

        той бъдните дни отгадава,

в молби и гадания минал цял век.

И спря се при мъдрия старец Олег.

 

„Кажи ми, любимец небесен, сега

        какво ми вещае съдбата?

И скоро ли аз ще зарадвам врага,

        заровен дълбоко в земята?

Кажи го направо, без страх и — поклон:

вземи, избери си какъвто щеш кон.“

 

„Без власт е над влъхвите вожда велик,

        а княжевски дар не е нужен:

свободен е техният точен език

        и с висшата воля е дружен.

Грядущето вечно в мъгла е било,

но жребия твой е на светло чело.

 

Ти моите думи добре запомни:

        войнишката слава е радост;

гърмя твойто име в победните дни;

        щита ти страши Цариграда;

и бряг и вълна покори със борба;

завиждат на твоята дивна съдба.

 

И синьо измамният, морският вал,

        стаил на стихиите воя,

и прашка, и лък, и коварен кинжал

        щадят от години героя.

Под твърдата броня си ти невредим.

Безстрашният има пазител незрим.

 

Тъй предан и смел ти е коня, нали,

        та твоята воля щом чуе,

ту кротко се спира под вражи стрели,

        ту тича през битките буен…

Не ще те остави в беда да си пеш.

Но все пак от коня си ти ще умреш.“

 

Олег се усмихна, но сбръчка чело

        и вече замислен, помръкна.

Безмълвен, прихванат за свойто седло,

        той тъжен от коня се смъква.

И своя другар, за раздяла готов,

по твърдата шия погали с любов.

 

„Прощавай, мой предан, мой верен слуга,

        настъпи печалното време;

почивай, додето не стъпи нога

        на златното воинско стреме.

Прощавай, теши се самичък, без мен.

Момчета, вземете го… освободен.

 

Покрийте го с чул от най-меко сукно,

        в ливадата там го водете;

хранете го само с отбрано зърно;

        от извор вода му носете.“

Другари отведоха коня тогаз

и с друг кон дойдоха при мъдрия княз.

 

Пирува Олег и дружината пак

        изпълва със смях веселбата.

Косите им бели са утринен сняг,

        поръсил на хълма главата…

Войниците спомнят отминали дни,

и пътища общи, и битки едни…

 

„Другаря ми где е — Олег промълви, —

        кажете, къде ми е коня?

Все тъй ли красиво и леко върви?

        Все същ ли е, както бе оня?“

И отговор чува: под стръмния хълм

отдавна той спи непробудния сън.

 

Навежда Олег свойта мъдра глава

        и мисли: „Какво ми предсказа,

гадателю! Празни са твоите слова

        и те заслужават омраза.

До днес моят кон би ми служил добре.“

И костите той пожела да съзре.

 

И ето, Олег се отправя сега

        със Игор и старите гости

и вижда се Днепър, а там, на брега,

        лежат благородните кости.

Тях прах ги е ръсил, тях дъжд ги е мил

и вятър посял е по хълма ковил.

 

Настъпи внимателно черепа той,

        прошепна: „Спи, друже покорен!

Живее след тебе стопанинът твой:

        на помена, който е скоро,

не ти ще обагриш ковила с кръвта,

не ти ще поиш мойта прах и пръстта.

 

Та ето къде се таи мойта смърт!

        С тез кости ме плашил той, значи!“

Из конската мъртва глава тоя път

        зловеща змия се провлачи,

нозете на княза заплете за миг

и чу се внезапно трагичният вик.

 

Ведрата овални са пълни, шумят:

        сега за Олег се тъгува.

Княз Игор и Олга на хълма седят;

        дружината долу пирува;

войниците спомнят отминали дни,

и пътища общи, и битки едни.

Днес Мъдри Олег се приготвя за бой

        с безумните, страшни хазари.

И всички села, и нивята им той

        обрече на меч и пожари.

С доспехи и щит цариградски в ръка,

той язди начело на свойта войска.

 

Магьосник го среща край тъмния лес

        и пламък в очите му свети.

Той, жрец на Перун, би посочил и днес

        незнайните бъдни завети —

в молитви, в гадания минал цял век.

И спира пред стареца Мъдри Олег.

 

„Любимецо божи, кажи ми сега

        какво ми отрежда съдбата!

За радост на злите съседи, кога

        ще бъда погребан в земята?

Кажи ми, открий ми, не бой се от мен!

Ще бъдеш ти с прелестен кон награден!“

 

„Ненужно е! Влъхви пред княжески лик

        съвсем не изпитват тревога.

Те имат правдив и свободен език

        и той е съюзник на бога.

Годините бъдни в мъгла се таят,

но те на челото ти ясно личат.

 

Сега запомни всички мои слова:

        теб радва те бойната слава.

С победи познават те много царства

        и Цариград теб те познава.

Покорни на теб са земи и вълни,

врагът затова ти завижда — помни!

 

И вятър, и буря, и морска мъгла

        ти винаги срещаш спокоен;

и прашка, и меч, и кинжал, и стрела

        щадят победителя-воин.

Не е наранявана твоята гръд —

незрими очи над могъщия бдят.

 

Не плаши се конят ти в битките зли —

        той чувствува волята твоя

и ту не потрепва под вражи стрели,

        ту втурва се вихрено в боя.

И в студ, и в кланета се носи в степта…

Но той ще докара при тебе смъртта!“

 

Олег се усмихва, но свежда чело

        и дълго стои начумерен.

И мълком, с ръка върху свойто седло,

        той слиза от коня си верен.

С прощална десница, потънал във скръб,

по шията гали другаря си скъп.

 

„Прости, мой слуга, мой другарю злочест,

        дойде за раздялата време!

Почивай си, няма да стъпя от днес

        със крак в позлатеното стреме.

Прости ми сега, не бъди огорчен!

Момци, отведете го вече от мен!

 

С килим го покрийте и не на война,

        а в моите ливади вървете!

Хранете го само с отбрани зърна

        и с бистра вода го поете!“

Момците заминаха с коня — завчас

доведоха друг на могъщия княз.

 

Сам Мъдри Олег с храбреците си пак

        пирува под звън на стакани.

Косите им греят — тъй утринен сняг

        блести по далечни балкани.

Припомнят си много отколешни дни

и битки победни, и славни войни.

 

„Къде е другарят ми? — казва Олег. —

        Без мене не е ли печален?

Все тъй ли е здрав и подвижен, и лек?

        Все тъй ли е буен, разпален?“

И чува: отдавна починал е той,

на хълм каменлив спи във вечен покой.

 

Олег се замисля и свежда глава:

        „Магьоснико, как да забравя?!

Ти зле ме измами с лъжливи слова.

        Защо те послушах тогава?

До днес бих препускал на коня си лек…

И костите иска да види Олег.“

 

И ето че князът се спуска на път

        с княз Игор и старите гости.

И виждат — на хълма, край Днепър отвъд

        лежат благородните кости.

И мие ги дъжд, и посипва ги прах,

а вятър полюшва тревата над тях.

 

И стъпил на черепа с тихи слова

        продума: „Спи, друже сърдечен!

Спи — твоят стопанин по-дълго живя.

        На помен, не много далечен,

ти няма посечен от меч да лежиш,

с кръвта си праха ми не ще напоиш!

 

Тъй значи — пред гибел ужасна стоя!

        Тя в твоите кости е скрита!“

Внезапно от черепа черна змия

        се стрелна, просъска сърдита;

обви като лента нозете му тя

и князът извика, усетил смъртта.

 

За помен на княза стакани блестят —

        припомнят си днес гибелта му.

Княз Игор и Олга на хълма седят;

        шуми празненството голямо,

бойците си спомнят отколешни дни

и битки победни, и славни войни.