Александър Пушкин
Война ^[0]

                Война! Най-после шум

        от знамената бранни вече иде!

Ще видя кръв, на отмъщението празника ще видя.

        Ще засвисти край мен суровият куршум.

                И колко силни впечатления

                за моята душа и моя ден!

                Стремителното опълчение,

                тревогите, звъна на меч над мен

                и в съдбоносното сражение

                загинал воин, вожд победен!

                Предмет на гордо вдъхновение,

                те ще събудят моя гений! —

За мен и покрива на стана ще е нов,

                и огъня, и чуждото крещене,

гърма на пушките и барабанния вечерен зов,

                и на смъртта очакването в мене.

Ще се родиш ли, сляпа страст за слава, в мен,

ти, жажда на смъртта и разярение на героя?

Венец ли двоен ще получа някой ден,

на край жесток ли ме осъди участта на боя?

С мен всичко ще умре: мечтите, младостта,

сърдечен плам свещен, възвишено стремление

й спомена за свой, за близък на света,

на творчеството ми напразното вълнение

и ти, и ти, любов!… Нима ни бранен път,

ни труд военен, нито глъч на горда слава

не ще привичните ми мисли заглушат?

                Отровна мъка ме стопява:

смутен, от мене бяга всякакъв покой,

душата ми лен тягостна е овладяла…

                Защо се бави още този бой?

Защо войната още не е закипяла?