Александър Пушкин
Русалка ^[0]

Над езера, в дъбрави глухи,

спасил се някога монах

и спял върху листенца сухи,

във пост и труд и нямал грях.

С лопата във ръка, смирено,

старикът гроба си копал

и от небето въжделено

той само тиха смърт желал.

 

Пред хижата, приклекнал строго,

през тиха лятна нощ веднъж

отшелникът се молел богу.

Шумял лесът нашир и длъж.

Над езерото — бяла пара,

луната плавала в покой

и тръгнал със походка стара

водата да погледа той.

 

Но ето — ужас във очите;

не знаел той защо и как…

Погледнал — дигат се вълните

и се снишават бавно пак…

И, боже… като сянка лека

и беличка като снега,

жена изплувала полека

от далнините на брега.

 

И реши тя коси, красива,

и гледа стария монах,

а той от нея се опива

и целият е само страх.

С ръка му маха тя, зовяща,

и цяла моли: погледни…

Но в миг като звезда блестяща

изчезва в сините вълни.

 

И цяла нощ не спи старика;

не се и моли през деня;

все нещо вътре в него вика,

все виждал младата жена.

Отново паднал здрач, луната

пробола нощната тъма

и пак жената над водата

стояла хубава, сама.

 

Поглежда тя и тихо кима,

целувки праща отдалеч,

танцува прелестна и зрима,

зове монаха с нежна реч,

зовът люлее висините:

„Отшелнико! Ела при мен!…“

И пак изчезва под вълните;

и пак настъпва топъл ден.

 

На следващата нощ пак чакал

красива тя да се яви.

Дъбравите погълнал мрака;

заспали дънери, треви;

пак съмнало; вълните пели;

а от монаха — ни следа.

Деца след дни били видели

дълбоко някаква брада.