Александър Пушкин
Волност ^[0] (Ода)

Избягай, скрий се вдън море,

в Цитера, немощна царица!

Къде си, буря за крале,

на волност гордата певица?

Ела, венеца ми в калта

стъпчи! Разбий ти мойта лира!…

Да пея искам аз неспирно

за правдата и волността.

 

Открий ми светлите следи

на гала горд и достолепен^[1],

комуто ти — сред рой беди —

възторжни химни в бой нашепна!

Деца на ветрена съдба,

тирани на света! Горко ви!

А вие, мрачни и сурови,

станете, роби, на борба!

 

Където и да хвърлиш взор,

навсякъде камшик, окови,

навред законен, див позор,

сълзите на беди сурови.

Навред със произволна власт,

сред предразсъдъци студени^[2]

цари на робство грозен гений

и славата на дива страст.

 

И няма само там беда

над хората и — зло страдание,

където свята волността

е със закона съчетана.

Да грее твърдият им щит

и мечът им, в борби прославен,

от гражданите стиснат здраво,

над всички — праведен — блести

 

и престъпленията с жест

жесток и праведен сразява,

де неподкупната им чест

на корист зла не се поддава.

Владетели! Вам трон и власт

ви дава тук закон угоден,

стоите с него над народа,

но друг закон стои над вас!

 

И горко вам под тоя свод,

където спи той непробудно,

където крал или народ

законите рушат залудо.

Като свидетел те зова,

о, мъченик на грешки славни,

за прадедите си недавна

ти сложи своята глава.

 

Възлезе бавно Людовик^[3]

посред народа — блед, изстинал,

приведе той глава — без вик —

под кървавата гилотина.

Законът — ням; народът — плах

мълчи; и пада в миг секира,

и ето: кралската порфира

на гала вцепенен е в прах.

 

О, самодържец и злодей,

и теб, и твоя трон презирам!

И твойта гибел в тоя ден

с жестока радост аз съзирам.

Чета на твоето чело

проклятието на народа,

ти — срам за цялата природа,

ти — божий укор, страшно зло.

 

Кога над Нева в мрачна нощ

звездата полунощна свети

и морната глава в разкош

спокоен сън лелей приветно,

поглежда тъжният певец

към спящия в мъглата ранна

пустинен замък на тирана,

в забрава хвърлен пуст дворец.

 

И чува яростния глас

на Клио^[4] — как там вътре гасне,

и сетния предсмъртен час

на Калигула вижда ясно.

С звезди и ленти, вижда той,

от злоба и вино пияни,

убийци тайни, вкупом сбрани,

пристъпват в нощния покой.

 

Мълчи неверен часовой,

прехвърлят моста над водата,

отваря в мрачния покой

ръка предателска вратата.

О, срам! Див ужас тук владей!

И ето хукват еничери!

От удари стени треперят!

Убит е знатния злодей!

 

Царе, учете се и днес,

че наказания, награди,

тъмници и дворци без чест

не са за вас добра ограда.

Склонете — туй не е беда! —

глави — вий първи! — пред закона.

Народа става страж на трона,

живял в покой и свобода.