Александър Пушкин
На моя Аристарх ^[0]

Помилуй щедро, Аристарх,

вакхическите ми послания

и мойте радостни мечтания,

които в стихове излях:

плодът на волно вдъхновение

не е за вечността роден,

а за приятеля, за мен

или за Хлоя сътворен е.

Помилуй, съжали ме ти,

не търся твоите уроци,

сам зная своите пророци.

Да, моят дар едва шепти:

след празна рима всеки път,

напук на строгите закони,

тристъпните тълпи летят

и в края на стиха звънтят.

Признавам, вместо да ги гоня,

поставям (кой ли няма грях?)

ненужно чести възклицания

и празни стихове пред тях.

Не е добре, но оправдания

изтръгват се от мойта гръд.

А мойте литнали послания

дали след мен ще разцъфтят?

Но не мисли, мой цензор мрачен,

че, обладан от бесове,

от мисъл стихотворна влачен,

покоя жертвам в стихове.

 

Че аз по ъглите търча

и като жрец на Феб косите

разрошвам лудо и мълча,

и бляскам страшно със очите,

задъхан, смръщен сред нощта

запалвам свойта лампа мътна,

към стола клатещ се запътвам,

седя, седя, накрай измътвам

тристъпна, звучна, глупостта.

Тъй пише (не е клевета)

конярят на Пегаса кльощав,

Свистов, Хлистов или Графов^[1],

служител на Парнас все още,

на стихчета баща суров,

на оди, не тъй гръмкозвучни,

на приказчици, доста скучни.

 

Обичам празния покой

и той съвсем не ми е бреме,

за веселбите имам време,

щом като в техния порой

да драсна стихче миг намеря;

за дружба славна и за Ерос

перото си захвърлям аз.

Седя ли със добри другари,

лежа ли в пух, укрит от мраз

вървя ли сред горите стари

край извор или стихнал аз,

замислен махвам със ръцете,’

говоря в рими вдъхновен, —

но никой не е отегчен

и изтерзан от стиховете…

Но щом поискам в час блажен

да си отдъхна уморен,

пред огъня пламтящ заставам,

свободен господар, улавям

отново ловко мисълта

и не за слава на поета

надрасквам няколко куплета

и тихо пея ги в нощта.

 

Но знаеш ли ти, мой гонител,

как с теб беседвам в утринта?

Сред Пинд безгрижен посетител

със млада муза си шептя…

Щом пламне яркото светило,

гори и степи озарило,

подир петльови гласове

сънливо още се прозявам,

Шапел на помощ призовавам^[2]

и пиша кратки стихове,

и сред приятното забвение,

отпуснал в леността глава,

със простота, без украшение

подрежда тихи извинения

сънливата ръка едва.

Под сянката на кротка леност

певецът нежен вдъхновено^[3]

Вер-Вер възпяваше така

или с възторжена ръка

рисуваше във упоение

самотния си стар таван.

Тече в лениво настроение

стихът ту звучен, ту смълчан.

Но как във своите творения,

потиснал веселия шум,

да втренчвам трезво хладен ум,

с изящен слог да похабявам

на мислите добрия друм

и страници да съкращавам?

 

Анакреон, Шоле, Парни,

на скръб и грижи се присмяха

и не така в онези дни

любимите жени възпяха.

О вие, ласкави певци,

чеда на словото лениво,

покри челата със венци

безделието ви щастливо,

но с бляскав дар не ви дари

трудолюбивата поезия,

към тесалийските гори^[4]

потайно пътят ви възлезе.

А грациите млада лира

докосваха със пръст игрив,

но патоският рой глумлив

челата светли пак намира.

А аз, неопитен поет,

на римите ви лош наследник,

след вас се мъкна, тих и блед.

А ти, мой скучен проповедник,

гневът си учен усмири,

за друг надигай глас грижливо,

презирай младия ленивец

и тихичко го пожали.