Александър Пушкин
Към Батюшков ^[0]

        Поет и весел философ,

парнаски радостен ленивец,

харитски нежномил щастливец

на аонидите — любов!

Защо на арфа златострунна

аз повече не слушам теб?

И ти ли, юноша безумен,

се раздели накрая е Феб?

 

        Венец от рози ароматни

в златистите коси забол,

под дървесата благодатни,

между красавиците — бог,

за тост не вдигаш вече чаша,

не пееш за любов и Вакх,

щастлив, доволен отначало,

в Парнас цветя не късаш пак;

замлъкнал е Парни русийски!…

Пей, юноша — певецът тийски^[1]

духът си нежен ти е влял.

Със теб е твоя идеал,

Лилета, прелестна отрада.

Любов е в любовта награда.

Изпробвай лирата. Подир

лети по струните чудесни,

през пролетта като зефир,

и с нежни, сладострастни песни,

и с шепот тих, и мълчешком,

зови Лилета в своя дом.

И под звездите на небето,

в далечната височина,

уединен във кабинета,

сред приказната тишина,

с щастливи сълзи гръд прекрасна

ти ороси, щастливец мил;

но упоен от обич страстна,

и музата си припомни!

На любовта е туй кумира:

люби — и я възпявай с лира.

 

        Когато през свободен час

при теб се съберат познати

и гръмне вино в тишината,

освободено в миг от власт —

със стиховете си игриви

описвай гостите бъбриви,

край масата извити в кръг,

стаканът със кипяща пяна,

звънът кристален многорък.

И гостите с душа засмяна,

в нестроен хор, със трепет тих

ще преповтарят този стих.

 

        Поете, в тебе е искрата!

По струните си прогърми,

с Жуковски смело^[2] приеми

смъртта и воя на борбата.

И ти си удрял с нея крак,

и ти, от времето белязан,

си паднал горд като руснак!

На дните под косата хладна

едва не си потънал в мрак!…

 

        Или от Ювенал запален,

в сарказъм запламти печален,

вземи студения му слог,

громи жестокия порок;

със смях показвай всичко смешно

и нас, щом можеш, поправи;

но Тредяковски остави

да спи в безделието грешно.

Уви! И без туй нямат брой

безсмислените стихоплети,

в света достатъчно предмети

очакват твоето перо!

 

        Но за какво!… Цафара моя,

сега съм непознат поет,

боя се да смутя покоя.

Прости — но чуй от мен съвет:

догде, на музите любимец,

гориш ти като Пиерид,

догдето от стрела незрима

не замълчиш в пръстта зарит,

забравяй хорските печали

и пей: теб младия Назон

в страстта с Ерот са те венчали,

а с твойта лира — Аполон.