Тимъти Зан
Преданост (12)

Девета глава

Баршнис Чорд, губернаторът на сектор Шелша, беше едър човек: висок, с широки рамене, с черна коса и гъста брада, която му придаваше вид по-скоро на пират, отколкото на губернатор на голяма част от имперската територия. Той непрекъснато сновеше из кабинета си, когато беше ядосан, крачейки напред-назад през дебелия килим. Изражението му възпираше всеки да застане на пътя му и даже и да диша твърде шумно.

А той беше ядосан днес. Толкова ядосан, колкото шеф администратор Дизра никога до сега не беше го виждал.

— Не искам извинения! — изкрещя Чорд. — Искам резултати! Чуваш ли, Дизра? Резултати!

— Да, Ваше превъзходителство — каза Дизра, свеждайки глава в унизителен поклон. Това беше най-добрият начин да успокои тези изблици. — Ще се погрижа веднага.

— Тогава просто не стой тук — изръмжа Чорд. — Действай и го направи!

— Да, Ваше превъзходителство — с нов поклон Дизра се измъкна.

Неговият офис беше две врати по-долу по коридора от просторната зала за приеми на губернатора. Макар и скромен, той беше свързан със същия лабиринт от тайни проходи, както работните и жилищните стаи на губернатора. Това означаваше, че тайните посетители на Дизра можеха да се вмъкнат в палата също така незабелязано, както и тези на Чорд. И разбира се, посетителят, когото Дизра очакваше, се беше настанил вече в комфортен стол в кръга за разговори в офиса.

— Закъсня — каза му Колдра.

— Бях зает — каза Дизра, уверявайки се, че вратата е надеждно заключена. — Губернаторът не е щастлив.

— Губернаторът винаги не е щастлив заради нещо — презрително каза Колдра, когато Дизра влезе в кръга. — Какво беше този път? Супата — твърде студена? Сбъркани шарки на приборите за хранене за следващото парти?

— Да говорим за нещо малко по-интересно, става ли? — предложи Дизра. — Да започнем с пикиращата банда на Барглег. Ти ли ги прати на Друност да пресекат доставката на тежки бластерни пушки?

— Да, „Кървавите рани“ ги изпратиха — Каза Колдра. — Какво е станало? Бунтовническият куриер се е противопоставил?

— Бунтовниците не се е наложило да мръднат и пръст. Щурмоваците са свършили всичко сами.

Колдра присви очи:

— Щурмоваци?

— Ако не са били такива, тогава е била много добра имитация — каза Дизра. — Ти ме увери, че по-голямата част от имперското присъствие е изтеглено от сектор Шелша.

— Така беше — отвърна намръщено Колдра. — Останали са да патрулират Възмездие и няколко антични дреднаута, двата останали армейски гарнизона на Минкринг и Честърн Фор и това е.

— Тогава обясни ми откъде се взеха всички тези щурмоваци — възрази Дизра. — От Възмездие?

— Възмездие не се е мяркал на по-малко от петдесет светлинни години от Друност — каза Колдра, набръчкал носа си от отвращение. — Капитан Озел обича прости, комфортни маршрути. Човекът е болезнено предвидим.

— Добре. Те дойдоха отнякъде! — излая Дизра. — Комодорът каза, че оцелелите хора на Барглег са ги преценили като поне три взвода плюс поддръжка от тежки оръжия.

— Обадили са се да му поплачат на рамото — презрително рече Колдра. — Надявам се, че са пратили съобщение.

— Не звучи така — каза Дизра. — Още повече ревът работи по-добре, когато е лице в лице.

Физиономията на Колдра се вкочани.

— Обадили са се на Гепарин директно? — настоя той. — Тъпи идиоти!

— Повечето от тези тъпи идиоти са мъртви — напомни му Дизра. — Отнасяйки милионите кредити за наемането им със себе си, ако смея да добавя.

— Забрави парите — отсече Колдра. — Ти сляп и тъп ли си? Директното повикване оставя запис в системата на Холомрежата, който може да бъде проследен.

— Проследен от кого? — възрази Дизра. — И докъде? Сигурно има стотици хиляди холонет транслации от Друност всеки час. Никой не би могъл да предвиди коя от тях е тяхната.

— Пак си е левашко изпълнение — настоя Колдра, леко поуспокоен. — Но пък какво можеш да очакваш от пикиращата банда.

— Аз лично очаквах да си струват парите — каза Дизра. — Оцелелите искат да се махнат от Друност, а Комодора иска компенсация за кораба, който са използвали да отидат там.

— Корабът конфискуван ли е?

— Корабът е разрушен — поправи го Дизра. — Поддръжката от тежките оръжия го е направила.

Колдра се намръщи.

— Добре, ще проверя — каза той. — Може пораженията да не са толкова лоши, колкото те смятат.

— А ако са?

— Обединените доставчици имат чудесен малък банков трезор близо до хъба — каза Колдра. — Ще организирам някои хора и ще събера компенсацията за Комодора.

— Добре. Докато се занимаваш с това, може да отделиш малко време да хвърлиш поглед на Ранклин — предложи Дизра. — Получих сведения преди няколко часа, че човекът, който ти сложи за шеф на патрула в Джанусар, е свален. Със сила.

— Това не е възможно! — каза Колдра с равен глас. — Кав’Саран си знае работата. Първото, което би направил, е да конфискува всяко оръжие в окръга.

— Сигурен съм, че е бил много усърден — каза Дизра. — За съжаление щурмоваците са били още по-усърдни да поставят свой шеф.

Един мускул се стегна на бузата на Колдра.

— Още щурмоваци?

— Да, още щурмоваци — повтори Дизра. — Като вземем предвид, че Кав’Саран има триста души на своя страна, трябва да са били поне пет взвода.

Погледът на Колдра леко се разфокусира.

— Да, добре, вероятно хората му не са били толкова корави — размишляваше той. — Сигурно нарочно не е наел никой по-скъп за малък град, пълен с невъоръжени цивилни. Той винаги се е стискал за кредити.

— Той никога няма да научи този урок, уви — каза Дизра. — Мъртъв е, заедно с шест от неговите хора. Командирът на щурмоваците е идентифицирал своята група като „Ръката на правосъдието“, между другото.

— Интересно обозначение — замислено каза Колдра. — Не е съгласно стандартния формат.

— Може да подадеш оплакване до командването на щурмоваците — кисело каза Дизра. — Аз още чакам от теб обяснение откъде довтаса тази Ръка на правосъдието.

— Те със сигурност не са официална част — бавно каза Колдра. — Офисът на губернатора би следвало да бъде информиран, когато имперски военни части оперират в неговия сектор, а и моите собствени източници в разузнавателната система не са забелязали извънредни щурмовашки части да са разпределени в областта.

— Мислиш ли, че Барглегите и половината от Джанусар са халюцинирали?

— Едва ли — каза Колдра, като гласът му изведнъж стана мрачен. — Мисля, че може да имаме имперски агент в нашия сектор.

Дизра почувства, как устата му пресъхва.

— Имперски агент? Имаш предвид, че Имперският център стои отзад?

— Не е задължително — отговори Колдра. — Агентът може просто да е по следите на „Кървавите рани“.

— Мисля, каза, че Имперският център не се интересува повече от пиратите.

— Като цяло — не. Обаче превзехме осем военни превоза през последните осемнадесет месеца. Може би Имперският център най-накрая е забелязал.

— Чудесно — изгъргори Дизра. — Тези военни цели се предполагаше да бъдат замаскирани от всички цивилни цели, които ударихме. Това беше една от причините, която доведе до потрошаването на толкова пари по другите пиратски групи.

— Повярвай ми, когато дойде времето, ще си щастлив да имаш цялата тази огнева мощ под централен контрол — каза Колдра.

— Ако стигнем толкова далеч — предупреди Дизра. — А какво ще правим с този имперски агент?

— Какво за него? — каза Колдра. — Имперският център не знае нищо. Ако знаеха, щяхме да имаме поне дузина звездни разрушители в сектора, вместо един агент и няколко взвода щурмоваци. Можем да си позволим да ги оставим да ровят на повърхността за известно време.

— А ако започнат да ровят надълбоко?

— Трябва да се ориентират накъде, първо — каза Колдра. — Ако предположим, че повече никой няма да направи някоя глупост — като да се обажда директно, — няма начин даже и имперски агент да може да нацели или „Кървавите рани“, или нас. Не и преди ние да сме готови да действаме.

Дизра се намръщи. Но Колдра бе този, който имаше военен опит. Би трябвало да знае за какво говори.

— А Ранклин? — попита той. — Без Кав’Саран нямаме никой достатъчно близо за удар по този завод за I-7.

— Няма проблем — увери го Колдра. — Може да е по-готино да ударим завода по суша, но можем да го вземем и от небето също така лесно. Ще питам Комодора да препоръча някого да свърши работата.

— Някой свиреп, компетентен и заменим?

— Най-вече — каза Колдра. — Колкото до бластерните пушки, които Барглегите изгубиха, оказва се, че това ще бъде напълно без значение. В момента имам стока, която даже ще ми свърши по-добра работа, за да неутрализирам гарнизоните в Минкринг и Честърн фор.

— Нови E-Web повторители?

— Не, ние имаме достатъчно от тях вече — увери го Колдра. — Ще видим дали „Кървавите рани“ ще могат да го вземат — техният най-добър кораб и команда вече е на път.

Той се замисли за момент.

— Но може Комодора да не иска да ни го предаде, ако нямам парите за компенсацията за техния унищожен кораб. По-добре да подкарам тази операция.

— Само внимавай — каза Дизра. — С имперски агент наоколо не можем да си позволим залитания.

— Няма и да има — увери го Колдра. — Споко, Дизра. Вашият губернатор е на път да влезе в историята. Помниш ли? — С тънка усмивка той пресече стаята до скритата врата и изчезна из секретните коридори.

Чак тогава Дизра си позволи да се усмихне. Да, губернаторът Чорд наистина щеше да влезе в историята.

Но не и по начина, по който всички очакваха.

* * *

Пиратските капитани, беше обяснявал един от инструкторите на Мара, рядко въвеждат на корабите си стандартните военни три смени. Най-често те ползват еднодневен цикъл и всички освен един дежурен пилот се прибират в каютите си да спят през нощта.

Оказа се, че Шако беше типичен пиратски капитан.

Мара изкара първите две нощи, разхождайки се спокойно из кораба, като търсеше навсякъде с изключение на каютите и мостика дейта картата на Колдра. Каютите бяха по-трудно предизвикателство, но след няколко дни следене на движението на пиратите тя установи, че те прекарват по-голямата част от свободното си време през деня извън тях: или на смяна на мостика, или в инженерното помещение, или работеха върху въоръжението в предния склад. С прикритие и прецизност, осигурени от Силата, тя успя да се вмъкне и да претърси всяка каюта.

За съжаление от никой от набезите й нямаше полза. Или Шако бе скрил дейта картата на мостика — място, което тя все още не бе имала шанс да претърси, или си я носеше със себе си.

А времето намаляваше. Търсенето й бе отнело почти четири дни, като оставаше само един до насроченото нападение. Тя обаче продължаваше да избягва контактите с екипажа, защото още един необясним инцидент със загуба на съзнание по време на едно и също пътуване би накарал и най-тъпия пират да се замисли. Но ако нямаше друг начин, тя просто трябваше да го направи.

Четвъртият корабен ден свърши и тя чакаше в своята бърлога в трюма всички да се оттеглят за през нощта, когато чу тихи стъпки.

Тя леко се надигна и усили сетивата си. И предишните четири дни бяха идвали случайни посетители в трюма, но при тях стъпките бяха нормални и безгрижни. Посетителите отиваха до един или друг контейнер и си тръгваха почти веднага. Сега нахалниците идваха в група и явно се стараеха да не бъдат чути.

На всичко отгоре вървяха точно към групата контейнери, където Мара се криеше.

Тя се изправи с приведен гръб и се увери, че бластерът и светлинният меч са й под ръка. Опря гърба си във варела, който поддържаше тавана на скривалището й и се приготви за битка. Първият ход на нашествениците сигурно ще е някакъв вид граната…

И разбира се, секунда по-късно една малка ударна граната елегантно се промуши през един от отворите, които си бе оставила за въздух между контейнерите и издрънча на пода точно пред нея.

Моментално тя се превъртя надясно и назад през рамо и присви крака към главата си. На половината от обратното салто тя се изви отново, този път наляво и изпъна крака, оттласквайки се от пода с лявото рамо и предмишница.

Тя тъкмо се превъртя в ново кълбо към далечната страна на варела, когато гранатата избухна.

Взривът беше оглушителен, ударът повдигна контейнерите с няколко сантиметра от пода и засили варела към гърба й. Шокът бе прекалено силен за деликатното равновесие, което бе създала, и когато тя се отдръпна от варела, цялото скривалище се срина. Двата сандъка точно над нея се измъкнаха от подпорите си и се сринаха точно към нея. Със Силата тя ги отрази и ги пренасочи от двете си страни.

Щеше да бъде по-лесно, ако бе използвала Силата още от началото, за да хване и изхвърли гранатата от скривалището си. Но това щеше да предупреди нападателите, че плячката им е разбрала за тях. Сега обаче щяха да дойдат с понижено внимание, очаквайки че жертвата е безпомощна или мъртва. Мара извади бластера си и зачака.

Нападателите бяха четирима пирати, разделени в полукръг около нея. Очите им се озъртаха за неочаквано появяване на жертвата, бластерите им бяха в ръцете, но бяха небрежно отпуснати към пода. Мара вдигна оръжието си и откри огън.

Тя свали двамата в средата, преди някой от тях да успее да вдигне бластера си. Човекът от ляво бе най-бързият и на Мара й се наложи да се наведе за да избегне първия му изстрел, който изсъска край главата й. Тя използва Силата и вторият му изстрел за негов върховен ужас изкара от строя авера му отдясно, след като Мара изви ръката му в тази посока.

Той гледаше с невярващо изражение, какво е направил, когато последният изстрел на Мара прекрати всичките му бъдещи изражения.

Тя се измъкваше от руините на бившето си скривалище, когато под стъпалата си почувства удар по корпуса, потреперване без съпровождащ звук, последвано от по-слаби и продължителни вибрации. Тя се намръщи, чудейки се какво ново нещо са подхванали пиратите.

И тогава с приток на адреналин тя разбра. Ударът беше от отварянето на предния трюм с оръжията. Вибрациите бяха от изстрелите на четирицевните лазерни оръдия и йонните оръдия, а пълната липса на звук се дължеше на пълната липса на въздух в трюма.

Един ден преди графика пиратите бяха започнали нападението си.

Мара бе на половината път от трюма с оръжията, когато осъзна, че там не може да направи нищо, за да ги спре. Нахлуването в помещение, отворено към космоса, щеше просто да източи въздуха от останалата част на кораба, убивайки нея, заедно с всички останали на борда. Имаше резервни скафандри в машинното отделение, но обличането на някой би й отнело ценно време.

Ако не можеше да спре директно атаката, може би щеше да успее индиректно.

Тя очакваше бронираната врата към мостика да бъде заключена и се оказа права. Тя също очакваше светлинният й меч да няма проблем да разреже ключалката и отново се оказа права. С блестящото пурпурно острие ангард тя скочи вътре.

Имаше четирима пирати на мостика, включително Шако и Танис, всичките с извадени бластери и в очакване. Но вместо да стрелят залпово, което би й създало неприятности, те откриха огън повече или по-малко в случаен ред. Техните изстрели рикошираха от меча и изсъскваха в посока към пода, вратата или тавана. Бавно Мара се придвижи напред, размахвайки острието, като внимаваше рикошетите да не засегнат контролните прибори или по-лошо — прозрачния купол.

— Предайте се! — нареди тя. Думите излязоха трудно, защото трябваше да отклони достатъчна част от вниманието си, заето със защитата, за да накара устата си да работи.

— Оди се шибай — изръмжа Шако в отговор. — Шибана импер…

Псувнята премина в гъргорене, когато Мара отклони неговият собствен изстрел към гърлото му.

Останалите трима пирати удвоиха усилията си — първият признак на страх започна да се промъква през яростта им. Но нито страха, нито яростта можеха да им помогнат. Мара беше на подходящо разстояние и перфектно избра момента така, че още два изстрела пратиха двама от пиратите при техния капитан. Последният — Танис, се поколеба за половин секунда, после вдигна бластера си и стреля предизвикателно право в лицето на Мара.

Понеже бе останал само един противник, Мара можеше да си позволи известен финес. Вместо да върне изстрела към главата или тялото му, тя го насочи към бедрото му. Той изпищя от болка и се препъна, когато раненият му крак се преви под него. Бластерът му се отклони встрани. Мара направи крачка напред, завъртя меча в спирала и разсече оръжието му на две. Тя вдигна лявата си ръка с дланта към него и с тласък на Силата го запрати обратно в креслото на копилота.

— Стой там! — нареди тя, пристъпи край него и се вторачи през купола. Целта на пиратите беше голям рендилийски^[1] товарен кораб, от висока класа на външен вид. Или поне някога е бил от висока класа. С пораженията по корпуса и двигателния сектор от пиратските лазери той бързо бе загубил лустрото си. Тя погледна към контролния панел и намери управлението на компенсатора на ускорението.

В системата имаше вградена „защита от глупаци“, която да попречи да бъде лесно изключена, затова тя не се и помъчи да опитва. Вместо това заби лазерния меч в тази част на панела и даде накъсо контролите, като изпрати импулс през системата, който тя се надяваше, че ще унищожи всичко по пътя си.

Индикаторите на компенсатора светнаха червено. Мара изключи меча и го остави настрана.

— По-добре си сложи колана — посъветва тя Танис и седна на пилотското място и сама се пристегна там.

С периферното си зрение забеляза, че Танис е спрял да стиска ранения си крак и прави същото като нея. Оцеляващ тип явно, помисли си Мара и остави тази информация настрани за по-късна употреба.

Тя подаде команда към основния двигател и той реагира с единичен силен импулс. Невидима ръка я блъсна силно в облегалката на креслото. Танис сдържано изпъшка — реакция, на която Мара напълно симпатизираше. Никой не летеше без компенсатори и въпреки че резките маневри могат да ги претоварят и да пропуснат част от ускорението, даже Мара не бе напълно готова за усещането за летене без компенсатори.

Тя изключи двигателя и свръхтежестта изчезна толкова рязко, колкото се беше появил. Мара се стегна и включи предните ускорители.

Невидимата ръка промени посоката си, като този път я натисна напред в коланите. Със запалени предни ускорители тя включи страничните дюзи за маневриране и те притиснаха десния й хълбок в страничната облегалка.

Стрелбата от оръжейния трюм замря, заменена от вой и проклятия по комуникатора. Игнорирайки протестите, Мара изключи ускорителите. После запали дюзите на левия борд, след тях предните, после тези от десния борд и главните ускорители. След това пусна заедно основните и тези от десния борд. Накрая тя изключи всичко и се наведе напред за да погледне през купола.

Те бяха там. Десет тела в скафандри, изхвърлени през отворения капак на оръжейния трюм от маневрите на Мара, които сега се носеха, огъваха се и се извиваха безпомощно в пустотата извън кораба.

Повечето от протестите от комуникатора спряха, заменени от ужасни проклятия. Мара ги изключи и пренастрои канала за връзка.

— Рендилийски товарен кораб, говори Корелиан HT-2200, който стреляше по вас — обяви тя. — Аз поех командването и прекъснах нападението. Моля, идентифицирайте се, както кораба, така и товара си.

Последва кратка пауза.

— Кой е там? — подозрително запита глас.

— Новият господар на този кораб — отговори Мара. — На този етап това е всичко, което трябва да знаете. Идентифицирайте себе си, кораба си и товара.

Последва втора пауза, доста по-дълга този път. Явно човекът от другата страна се опитваше да разбере какъв нов номер му подготвя нападателят му. Също така явно не можа да измисли какво би могъл нападателят да спечели от това.

— Аз съм капитан Норело, командвам „Харпърс Уей“ — каза той накрая. — Ние сме частен превозвач от Чандрила, нает от Имперската армия.

Аха, товарът, който Колдра беше набелязал за себе си, бяха имперски военни припаси. Интересно!

— А товарът ви?

Последва нова кратка пауза.

— Петдесет AT-ST, предназначени за гарнизона в Лиоркан.

Мара почувства присвиване в стомашната област. Всъдеходните скаутски транспортьори бяха едни от най-универсалните бойни превозни средства, подходящи за може би почти всички терени, от подвижните гори до препълнените вътрешни градове. Добре въоръжени, петдесет от тях можеха да опустошат цял окръг или даже да превземат и задържат малък колониален свят. Какво, в името на Космоса, целеше Колдра?

— Колко тежки са ви повредите? — попита тя.

Чу се изсумтяване:

— Няма да можем да се придвижим на никъде за известно време.

— Трябва ми по-добра оценка от това — каза Мара язвително. — Имате ли военен персонал с командирски ранг на борда?

— Нямаме никакъв военен персонал — отговори Норело. — Ние сме цивилен транспорт.

— Да, вече ми го съобщихте — каза Мара и напрегна мозъка си. Като Ръка на Императора тя теоретично имаше достъп до всеки персонал или ресурси, които избере. Обаче на практика такъв достъп изискваше да намери някой, който да може да потвърди идентификацията й. — Къде е най-близкият кораб на Имперския център?

— Откъде да знам?

— Вие превозвате военен товар — настоя Мара. — Това означава, че имате списък с контакти в случай на тревога.

Последва пауза, преди Норело да се обади отново. Този път тя долови лека нотка на респект в гласа му.

— Да, мадам, имам — отговори той. — Най-близкият кораб на Центъра е звезден разрушител „Възмездие“. Мога да ви дам информация за контакт.

— По-добре вие ги извикайте. Пиратските кораби често имат джаджи, които препредават далекообхватните съобщения до главната им база.

— Да, мадам — отговори Норело. — Какво да им кажа?

— Кажете им, че искам да говоря с капитана. И само с капитана!

— Разбрано — отговори Норело.

Комуникаторът замлъкна и Мара се обърна към Танис.

— Къде трябваше да бъдат доставени тези AT-ST?

Той я измери с поглед. В очите му се четеше болката от ранения крак.

— Какво ще получа насреща?

— Живота си? — предложи Мара.

Танис поклати глава.

— Добро начало, но мисля, че може да се справиш и по-добре.

Мара огледа кабината. Единствените видими дейта карти бяха наредени в рамка до коляното й. Тя се наведе и ги издърпа.

— Не е там — каза Танис.

— Кое не е там? — попита Мара, докато ги преравяше.

— Картата с данните за нападението — отговори Танис с нотка на мрачно задоволство. — Шако никога не оставяше подобни неща да се търкалят на места, където някой може да ги открие. Той предаваше списъка на Комодора, запомняше данните за своите цели и го унищожаваше.

— Тогава предполагам, че е по-добре да говоря с Комодора — каза Мара. — Къде мога да го открия?

— А аз какво ще спечеля? — повтори Танис.

Мара го изследва със Силата. Даже през всичката болка и страх тя почувства твърда като скала упоритост. Танис знаеше, че той има нещо, което тя иска и бе готов да заложи всичките си чипове на шанса, че тя го иска толкова силно, за да е готова на сделка.

— Вие нападнахте кораб, превозващ имперски товар — каза тя. — Наказанието за това е смърт.

— Знам. И?

— Имам власт да го смекча на 20 години в наказателна колония.

Той сви замислено устни, после тръсна глава.

— Не! Никакъв затвор.

Мара вдигна вежди.

— Майтапиш се. Даже и да мога да приема подобна сделка, колко мислиш, че струва твоята информация?

— Аа, можеш да направиш сделка, добре — каза той. — Слушай, получихме съобщение от един от нашите контакти…

— Имаш предвид Колдра?

Челюстта на Танис падна надолу.

— Даа, Колдра — каза той и се огледа предпазливо. Може би се бе надявал да изтъргува това име.

— Той ни каза, че може да има имперски агент, който души наоколо — очите му се спряха на телата на тримата му мъртви колеги, струпани на сгърчен куп там, където зверските маневри на Мара ги бяха запратили. — Чудя се дали не си ти. Така че или залагай, или офертата изтича.

— Един звезден разрушител има пълен набор оборудване за разпити — напомни му Мара.

Танис преглътна.

— Това ще отнеме време — каза той, явно още не се бе отказал от арогантния подход. — Ако не направим доставката или поне не я насрочим, Комодора ще разбере, че има нещо сбъркано и ще се измъкне.

Той може би блъфираше, помисли си Мара, но болката и цялата му нервност правеше невъзможно правилно да го разчете. Но ако не блъфираше и Комодора наистина се измъкнеше, тя щеше да стигне до там, от където бе започнала. А тази мисия вече беше станала твърде интересна за нея, за да рискува да я провали.

— Мадам — чу се гласът на капитан Норело от говорителя. — Имам връзка с „Възмездие“.

— Свържете ме и изключете вашия комуникатор — инструктира го Мара. — Ще примигна със светлините за кацане, когато можете отново да се включите.

— Да, мадам.

Последва прищракване.

— Тук е капитан Озел от имперски звезден разрушител „Възмездие“ — се чу сърдит глас през говорителя. — Кой, по дяволите, е там?

— Код за разпознаване Hapspir, Barrini, Corbolan, Triaxis — отговори Мара. — Трябва ли да повторя?

— Не — отговори Озел, като резкостта в гласа му незабавно беше изчезнала. — Какво е Вашето… в смисъл, как да Ви наричам?

— Ръка на Императора — каза Мара. — Имате ли текущите ни координати?

— Тъй вярно — потвърди Озел.

— Тогава прекъснете сегашната си дейност и елате тук с най-бързата си скорост! — нареди Мара.

— Разбрано — каза Озел сковано официално този път. — Ще бъдем при вас за приблизително десет стандартни часа.

— Добре. Ръка на Императора — край.

Тя изчака щракването, което потвърди, че „Възмездие“ е изключил връзката, след което примигна два пъти със светлините за приземяване.

— Норело — гласът на капитана се обади веднага.

— Имате ли вече преценка за времето за поправка?

— Смятаме, че ще ни трябват около 30 часа, за да можем да пуснем пак двигателите. Имаме някои лоши пробойни на корпуса, които първо трябва да оправим.

— Оправете пробойните — нареди Мара. — „Възмездие“ идва насам. Ще накарам инженерите им да ви помогнат, когато дойдат. Какъв е най-малкият екипаж, който може да работи с кораба?

— Четирима — каза Норело, като нова нотка на предпазливост се вмъкна в гласа му. — Защо?

— Ще ви информирам, когато „Възмездие“ се появи. А сега можете да изпратите лодка да събере тези десет пирати, които се носят около нас. Предполагам, имате сигурно място, където да ги затворите?

— Ще намерим място — увери я мрачно Норело. — Искате ли ги живи?

Мара погледна към Танис. Той я гледаше така, сякаш виждаше призрак. Явно слуховете за Ръката на императора бяха достигнали чак до ръба на Галактиката.

— Само докато разберем дали имаме полза от тях — отговори тя на Норело.

 

Капитан Озел изключи своя комуникатор и погледна човека, който седеше от другата страна на бюрото му.

— Ръката на императора — каза той и тръпка пробягна през тялото му.

— Спокойно, капитане — строго отговори полковникът от Имперското бюро за сигурност Вак Соморил. — Не чух нищо в този разговор да показва, че тя знае нещо за нашите дезертьори.

А ако знаеше, прецени Озел, Соморил щеше да намери начин да прехвърли всичко на капитана на „Възмездие“ и да се измъкне сух.

— Трябва да докладваме — изсумтя той. — Не трябваше да се оставям да ме уговориш да потуля случая.

— Наистина ли искаш твоите началници да разберат, че си оставил петима щурмоваци да избягат? — попита Соморил. — Особено с оня щурмовак заедно с тях? И че на всичко отгоре излезе от хиперпространството за тяхно удобство?

— Няма нужда да се безпокоиш за моята репутация — язвително възрази Озел. — Твоят заместник е убит със собственото му оръжие. Искам да съм на следваща сесия за обсъждане на бюджета, когато представителите на ИБС започнат да говорят за своите толкова професионални професионалисти.

За една дълга секунда той се зачуди, дали не е престъпил границите. Лицето на Соморил се стегна и в очите му се появи смъртоносен блясък. После бавно блясъкът изчезна.

— Мисля, че и двамата разбираме ситуацията, капитане — каза Соморил. — Има много потенциални щети за кариерите и на двамата. Въпросът е какво точно трябва да направим.

— Като начало, не трябва да позволяваме да се качи на борда на „Възмездие“ — каза Озел. — Тази история с нападнатия търговски кораб може да е само повод за разследване.

— Аз си мислех за по-трайно решение — каза Соморил. — Колко души знаят за смъртта на майор Дрелфин?

— Твърде много — тежко каза Озел. — Командир Брилстоу и някои от неговата смяна на мостика, целият щурмовашки контингент…

— Казах за смъртта на Дрелфин, не за дезертьорите — прекъсна го Соморил.

— А — замисли се Озел за момент. — Това е човекът, който намери тялото, медикът, който го изследва, два медицински дроида, командир Брилстоу, вие и аз. Плюс някой от вашата група, на когото може би сте казал.

— Не съм казал на никого — каза Соморил, като разсеяно почукваше по брадичката си с пръсти, докато гледаше някъде зад рамото на Озел.

— Така, трима други, освен нас. Колко си сигурен, че техникът и медикът не са казали на никой друг?

— Достатъчно сигурен — каза Озел, замислен докъде щеше да стигне полковникът. — Предупредих ги да си мълчат, според вашите инструкции.

— Знам какви бяха инструкциите — кисело каза Соморил. — Питах колко сериозно се вземат под внимание тези инструкции.

Той пое дълбоко дъх и преднамерено бавно го изпусна.

— Добре. Капитане, Вие сте упълномощен да включите във Вашия доклад факта, че досега необясненото отпътуване на товарен кораб „Джилиа“ беше всъщност секретна мисия на ИБС, предприета от майор Дрелфин и петима щурмоваци, които той е избрал от вашия контингент.

Озел се втренчи в него.

— Да не сте полудял? При нас е трупът на Дрелфин!

— Който ще изчезне още този час — с равен тон каза Соморил. — Още преди да тръгнем за срещата с „Харпърс Уей“.

— А техникът и медикът?

Соморил сви устни.

— Ще добавите в доклада си, че Дрелфин е поискал в частен разговор с Вас да отделите техник и медик за екипа му.

Озел почувства как кръвта се отича от лицето му.

— Не говорите сериозно!

— Хайде, хайде — сардонично каза Соморил. — Гнусливостта не пасва добре на старши имперски офицер.

— Не искам да участвам в това — настоя Озел. — Говорите за предумишлено убийство…

— Това е война, капитане — грубо го прекъсна Соморил. — Хората умират постоянно по време на война. Това е нищожна цена, която може да се плати, за запазването на службата на двама опитни старши офицери.

Той повдигна вежди.

— Или пък предпочитате да бъдете разжалван и позорно изгонен от армията?

Озел сбърчи лице. Адмиралските пагони проблеснаха във въображението му.

— Не, разбира се, не — промърмори той. — Правете, каквото смятате за редно.

— Благодаря Ви — каза Соморил и се изправи на крака. — Пратете техника и медика да ми докладват, след това пригответе кораба за тръгване.

Той мрачно се усмихна.

— Нашата славна Ръка на Императора ни чака.