Тимъти Зан
Преданост (7)

Четвърта глава

— И така, — каза император Палпатин, като очите му проблясваха от сянката на качулката му. — Както и предполагах, моф Гловсток се оказа изменник!

— Той е най-малкото далавераджия, господарю — каза Мара. — Още не знам дали наистина е планирал бунт.

— Аз приемам кражбата от имперските фондове като бунт — възрази императорът. — Твоето участие в тази история приключи, дете мое. Други ще поемат случая нататък. Ти свърши чудесна работа.

— Благодаря! — каза Мара и почувства как топлината от одобрението я обзема. — Ако няма нещо по-спешно, моля за позволение да направя разследване на шестте произведения на изкуството, които намерих в сейфа на Гловсток. Те изглежда са част от десетте, които бяха откраднати преди пет години от една галерия по време на атаката на бунтовническа клетка от Кринтрино.

Лицето на императора помръкна:

— Значи, освен аферист, Гловсток може да се окаже свързан и с бунтовниците?

— Или пък е свързан с имперските сили, които са извършили атаката? — посочи предпазливо Мара. — Императорът беше мъдър и добър човек, но имаше странната склонност понякога да вижда бунтовници и бунтовническа конспирация там, където в действителност нямаше такова нещо. — Или пък може да е имало пирати или крадци, които са използвали предимството на хаоса около атаките, за да грабят и да избягат. Интересното е, че Гловсток явно е купил нещата от аукцион, което означава, че и той, и търговецът са искали да легитимират сделката.

— Ти каза, че откраднатите неща са десет — каза Императорът. — Обаче само шест са намерени в сейфа на Гловсток?

— Да — потвърди Мара. — И всичките шест, както изглежда, са купени по едно и също време преди около осемнайсет месеца.

— Къде са другите четири?

— Доколкото знам, още липсват — каза Мара. — Това е един от въпросите, на който бих искала да открия отговора. Другият е защо първоначалният собственик изведнъж е решил, че има нужда от такава огромна финансова инжекция преди около година и половина.

Императорът притихна за около минута и Мара почувства тръпка на задоволство. Частни трансфери на ценни обекти се случваха непрекъснато из Империята, по най-различни легални или на границата на законното причини. Подобен въпрос, зададен от много от другите съветници на императора, по-скоро би бил отхвърлен като неуместен. Но Мара бе Ръката на императора — вербувана и тренирана лично от него, и той се доверяваше на нейните инстинкти.

— Загубата на „Звездата на смъртта“ бе огромен шок даже и за най-твърдите ми привърженици — каза той накрая. — Някои може би се колебаят дали моята Империя в крайна сметка ще е победител в този конфликт с Бунтовническия съюз.

— Разбира се, че ще е! — отвърна Мара автоматично.

Императорът й отправи нова, тънка усмивка.

— Естествено — съгласи се той. — Но не всеки вижда нещата толкова ясно, както ти и аз. Ако Гловсток не е свързан с бунтовниците, то тогава може би някой от нашите по-богати граждани е решил да играе и за двете страни. Кажи ми какво е текущото бунтовническо присъствие в сектор Шелша?

— Не знам засега — отговори Мара. — Планирах да отида в Шелконва и да поискам в офиса на губернатор Чорд да съставят рапорт.

— Недей! — каза Императорът и краищата на устните му се изкривиха надолу в знак на презрение. — Баршнис Чорд е компетентен администратор, обаче има твърде много връзки с богатите и силните в своя сектор. Той може да изтърве новината за твоето разследване точно пред хората, които търсиш. Не, вместо това използвай личната ми библиотека за твоите издирвания.

Мара склони глава:

— Благодаря, господарю.

Императорът протегна ръка към нея:

— Върви!

Мара пристъпи напред, пое протегнатата ръка и почувства как в нея се влива нова вълна от топлина и сила, след това пристъпи отново назад.

— Още нещо, господарю — каза тя. — Когато арестувате моф Гловсток и администрацията му, бих желала да помоля един от членовете на екипа му, генерал Дериан, да бъде освободен от мъчения.

Императорът я погледна замислено.

— Вярваш, че той не е замесен в бунта на Гловсток?

— Уверена съм — каза Мара. — Той също е честен и почтен човек. Не бих искала Империята да се лиши от службата му.

Устните на Императора сякаш се стегнаха при споменаването на думата „почтен“. Но той просто кимна:

— Както желаеш, дете мое. Аз незабавно ще изтегля генерал Дериан на позиция тук, в Имперския център, където той ще остане незасегнат от непосредственото унищожение на Гловсток.

— Благодаря! — каза Мара, след което се завъртя, прекоси пространството на тронната зала, премина покрай застиналите имперски гардове в червени мантии и се качи на турболифта.

 

Императорската библиотека бе много обширно и много секретно място, използвано само от няколко от най-големите му фаворити и само с негово изрично разрешение. Обикновено имаше няколко служители под ръка, които да помагат, обаче докато Мара вървеше между високите стелажи с дейта карти към терминалите в центъра, тя беше поразена от необикновената тишина. Очевидно всички служители изведнъж бяха почувствали нужда да бъдат някъде другаде.

След като зави покрай последния стелаж, тя откри причината за тяхното отсъствие. Пред една от трите компютърни станции бе седнал сам Дарт Вейдър.

— Лорд Вейдър — каза тя учтиво, докато минаваше край него, а очите й механично пробягаха през екрана пред него. Неговата ръка се повдигна леко, достатъчно да попречи на погледа й.

— Ръка на Императора — поздрави той в отговор с глас, по-дълбок, по-твърд и по-мрачен от обикновено. — Какво желаете?

— Имам позволение да направя някои разследвания — каза Мара, продължи да върви покрай него и седна на една от останалите станции. Но даже и след като включи конзолата и започна да набира данните за търсене, тя можеше да почувства как неговото внимание преминава от разследванията към самата нея. Вейдър беше винаги достатъчно учтив, но даже и без нейния афинитет към Силата й бе достатъчно ясно, че той не я харесва. Тя никога не бе успяла да разбере защо. Без съмнение техните цели бяха еднакви — да служат на Императора и неговия Нов ред. Може би той смяташе, че нейното обучение отнема твърде много от императорското време и внимание или може би я подозираше, че тя се опитва да заеме мястото му в очите на великия човек.

И двата варианта бяха нелепи, разбира се. Мара си имаше нейна работа, Вейдър — негова, и нямаше никакъв смисъл да се опитва да отгатне мъдростта на императора по начина, по който използваше всеки един от тях. Но тя все още не бе намерила начин да убеди Вейдър в това.

— Търсите информация за бунтовниците? — попита Вейдър.

— Не правим ли и двамата същото? — каза Мара сухо. — По-точно, аз се интересувам от тези в сектор Шелша. Случайно да знаете нещо за тях?

— Няма известни или предполагаеми бунтовнически бази в този сектор — избоботи Мрачният лорд. — Единственият голям шпионски пост бе атакуван и унищожен преди няколко дни. Аз подозирам, че през сектора сигурно минават някои важни снабдителни канали, но това предстои да бъде проверено.

— Някои важни привърженици?

Усещането за студ около него стана по-дълбоко.

— Те имат привърженици навсякъде — отговори той. — Както и такива, които замислят да свалят началниците си.

Мара почувства неприятна тръпка.

— Лорд Вейдър, бъдете уверен, че нямам никакво намерение…

— Приятен ден, Ръка на Императора — прекъсна я Вейдър. — Обгърнат с вихрушка от черно наметало, той стана, изключи конзолата, завъртя се и се отправи навън.

— Благодаря за съдействието, лорд Вейдър — извика Мара след него.

Вейдър не отговори. Чувството за студенина избледня, след като той се отдалечи. Плъзгащата се врата се отвори при неговия жест и той излезе от библиотеката.

Мара пое дълбоко дъх и го изпусна в уморена въздишка. За какво се безпокои той все пак? Лоялността бе в края на краищата едно от най-великите качества на императора — лоялност към всички, които са лоялни към него. Как можеше Вейдър въобще да си помисли, че неговият господар ще го пренебрегне заради някой друг? Особено заради някой толкова млад и неопитен, колкото Мара.

Тя тръсна глава и се съсредоточи отново върху конзолата, принуждавайки ума си да се върне към работата. Така, бунтовниците имаха снабдителни канали в сектор Шелша. Добре беше да го знае. Тя довърши заявката за търсене на основните данни за бунтовниците, след това добави търсене на големи и малки трасета, космодруми извън главните маршрути, както и центровете на контрабанда и други криминални дейности.

Компютърът започна работа, а Мара се отпусна назад да чака… и докато отпускаше уморените си рамене, погледът й се плъзна към конзолата на Вейдър. Тъмният лорд не беше никога особено любезен, но докато си мислеше за кратката им среща й се струваше, че сега бе още по-рязък, отколкото обикновено. Може би трябва да разбере защо.

Тя погледна към изхода, стана и отиде до конзолата и за кратко си помисли какво би направил Вейдър, ако я засече, че го прави. Но това бе твърде добра възможност, за да я пропусне. Тя приседна и включи машината. Имаше един трик, който сигурно Тъмният лорд не се бе сетил да блокира…

Не се бе сетил. Тя въведе необходимия код и извади последния файл, който бе отворен от този терминал. Това бе програма за търсене. Много усъвършенствана, която делово бе проучвала записите на персонала на стотици звездни системи, докато Вейдър не бе прекъснал работата й и я бе изключил. И не само записите на персонала, но и отчетите за движението и наблюдението, финансовите профили, разрешителните за пътуване и всички други средства, с които Империята разполагаше за намиране или проследяване на всеки от своите граждани.

Тя скролна до началото, за да намери списъка с имена за издирване. Ако Вейдър опитваше отново да проследи връзките на принц Шизър с Черното слънце^[1], Императорът щеше да му бъде много ядосан. Обаче за нейна изненада имаше само едно име в списъка:

Люк Скайуокър.

Мара се намръщи, ровейки в паметта си. Чувала ли бе някога по-рано това име?

Сигурно не. Но тя бе само на осемнайсет и отскоро в императорския двор. Междувременно тя си имаше нейна работа за вършене. Записа си името за по-нататъшна справка, изключи конзолата и се върна към своето разследване.

 

За пълна липса на изненада на Хан, мястото на срещата бе също като останалите малки скривалища, които генерал Рийкан бе разпръснал из Империята. То беше тихо, разумно изолирано и с извинение, най-далечното подобие на военна база, което някога бе виждал.

Обаче имаше едно компенсиращо качество. Лея бе там.

— Хан — поздрави го тя с нейната обичайна официална усмивка, докато той слизаше по рампата на „Сокола“. — Изглежда сте били на косъм.

— Всъщност не — увери я той, като се усмихна в отговор. Хладната учтивост на усмивката й не го заблуди и за момент, разбира се. — Всички други се измъкнаха, нали?

— Повечето — каза тя, като леко се намръщи. — Чивкайри още не се е появил.

Хан погледна през рамо към Люк и Чубака, които помагаха на техниците да изкарат оборудването си от складовете на „Сокола“.

— Искаш ли аз и Чуи да ги потърсим?

— Опасявам се, че проблемът е друг — каза тя с огорчение. — Ние имаме някои затруднения с цялата им организация.

— Аха, политика — кимна Хан — В такъв случай по-добре да ме държиш настрана.

— И аз мисля така — каза Лея. — Обаче Мон Мотма иска да ни види всички — теб, Люк и мен, в командния център.

— Кой?

— Мон Мотма — търпеливо повтори Лея. — Главният командир на Съюза.

— Ооо — каза Хан, когато името най-после изплува в ума му. — Тя.

— Да, тя — отговори Лея. — Тя има работа за нас.

Хан потисна гримасата си. Хайде пак — всеки приемаше, че те с Чубака са официално на борда на този продупчен кораб.

— Чудесно — каза той. — Ние ще идем при нея, щом приключим.

Лея леко повдигна вежди и за момент той си помисли, че тя ще му припомни мястото му. Но може би тя се сети навреме, че той всъщност нямаше такова.

— Ще се видим там — каза тя и се отдалечи.

— Неприятности? — попита Люк зад гърба му.

Хан се обърна да види хлапето, идващо към него.

— Не повече от обикновено — каза той. — Защо?

— Лея изглеждаше обезпокоена.

— Нейно кралско височество е винаги обезпокоена — изгъргори Хан, раздразнен от себе си. Откакто бяха измъкнали принцесата от „Звездата на смъртта“, Люк се мотаеше около нея, а след Явин той предполагаше, че те имат дълбока духовна връзка, както можеше да усети от нейните настроения и чувства. Или пък това бе част от целия рицарско-джедайски ритник, който бе получил. Понякога бе трудно за Хан да прецени кое в личността на Люк бе най-дразнещо. Все пак като цяло момчето си беше свястно. Доста повече от много хора, с които Хан си бе имал работа през годините.

— Тя има много отговорности — напомни му Люк тихичко. — А и Олдерон не беше кой знае колко отдавна.

Хан се намръщи. Хлапето бе право, разбира се. Лея бе твърде заета, за да реагира много ентусиазирано, но от случилото се на Явин имаше повече от достатъчно време скръбта и ужасът от разрушението на света да започнат да отминават. Ако ставаше въпрос за това, Люк също бе претърпял няколко тежки удара наскоро. Първо загубата на леля му и чичо му, после бе видял как старият Кеноби бе убит пред очите му. Най-малкото, което Хан можеше да направи, беше да ги накара да се поотпуснат малко. И двамата.

— Да, знам — каза той. — Между другото, нашата велика главнокомандваща ни иска в командния център, когато имаме време.

— Чудесно — каза Люк и видимо грейна пред перспективата за нова задача. — Да вървим. Чуи може да направлява останалата част от разтоварването.

„Скачай, щом ти заповядат. — припомни си Хан старата военна поговорка. — Питай «Колко високо?» по пътя нагоре.“ Каквито и възражения да имаше Хан относно бунтовниците, Люк бе скочил при тях с двата крака. Бе скочил, бе по пътя нагоре и въобще не се вълнуваше да попита колко високо.

„Накарай ги да се поотпуснат — припомни си Хан. — Много да се отпуснат.“

— Добре — каза той. — Да видим какво иска Нейно високо височество.

 

Мон Мотма бе величествена жена с къса, кестенява коса и сини очи с блед зеленикав оттенък. Тя носеше обикновена бяла мантия, украсена единствено с някакъв медальон около врата. Седеше начело на масата, вдясно от нея седеше генерал Рийкан, вляво — Лея. Тя беше точно това, което Люк бе очаквал да види начело на Бунтовническия съюз — сърдечна, силна и целенасочена.

— Благодаря за отделеното време, капитан Соло, мастър Скайуокър — каза тя, кимвайки сериозно към всеки. — И двамата служихте на Бунта смело и цялата Галактика има огромен дълг към вас. Сега съм дошла за да ви помоля да ни окажете нова услуга.

Люк погледна Хан и забеляза предупредителния блясък в очите му и леката извивка на устните му.

— Ще се радваме… — започна той.

— Слушаме Ви — прекъсна го Хан.

Люк потръпна. Но Мон Мотма или не забеляза грубостта, или реши да я игнорира.

— Както знаете, Бунтовническият съюз се състои от много групи, които по-рано водеха собствена борба срещу тиранията на император Палпатин — каза тя. — Чак когато ние започнахме да обединяваме и координираме нашите усилия…

— Знаем историята — отново се намеси Хан. — Каква е мисията?

Зад Мон Мотма Лея се размърда в стола си и погледна сърдито Хан с мълчаливо предупреждение. Но отново, даже и да бе раздразнена или засегната, Мон Мотма не го показа.

— Една от нашите групи от Republic Redux^[2] се предвожда от един адерианец, Йеру Чивкайри — каза по-възрастната жена. — Той има предложение, което смята, че ще даде силен тласък на бунтовниците.

— Това е добре — каза Хан. — Какъв е проблемът?

— Проблемът е — отговори Мон Мотма, — че лидерите на две от другите групи от същия сектор се противопоставят твърдо на проекта, щом Чивкайри го подкрепя.

— Колко твърдо? — попита Хан.

Мон Мотма присви устни.

— Те заплашват, че ще се оттеглят, ако се приеме планът на Чивкайри.

— А струва ли си да се задържат? — попита Хан.

Люк го погледна невярващо.

— Що за въпрос е това?

— Напълно нормален — отговори Хан с леко отбранителен тон. — Аз мислех, че причината да оттеглим наблюдателния пост на Отронена сълза беше защото Съюзът няма много какво да прави в Шелша.

— Всъщност, Скайуокър, това е действително добър въпрос — каза Рийкан. — Ние имаме затруднения да намерим реална подкрепа в сектора, частично поради културни проблеми, частично заради вътрешни конфликти като този.

— Ако говорим конкретно за числа, групата на Чивкайри е най-малката от трите, които обсъждаме — добави Лея. — Адерианците имат своя строга кастова система, което означава, че Чивкайри може да вербува почти единствено и само хора от второ ниво, каквото е неговото собствено. Останалата част от населението изглежда няма интерес да се бори против Империята.

— Мислех, че всеки би трябвало да се откаже от подобни противоречия, когато се присъедини към Съюза — каза Люк.

— Това беше споразумението — каза Рийкан, — обаче адерианците са твърдоглави хора. Щом веднъж решат нещо, почти е невъзможно да си променят решението — той премести поглед към Лея. — Освен ако алтернативната идея не идва от по-висше ниво. Затова и ще изпратим принцеса Лея да опита да посредничи.

— Струва ми се, че не знаете много за предложението на Чивкайри? — попита Люк.

— Всъщност нямаме представа за какво става въпрос — отвърна Рийкан. — Той отказва да го обсъжда по холонета, даже и през криптиран канал. Единственият начин да разберем е да отидете до сектор Шелша и да говорите с него.

Около секунда бе нужна на Люк, за да забележи местоимението. Хан, както обикновено го засече веднага.

— Ние да отидем? — попита натъртено.

— Да — отговори Рийкан, гледайки го в очите. — Бих искал вие със Скайуокър да придружите принцесата.

Люк усети, че пулсът му се ускорява леко. Нова мисия за бунтовниците и възможност да прекара повече време с Лея?

— Искаме да не привличаме внимание, доколкото е възможно — обясни Лея. — Това означава без кораби и без явен персонал от Съюза.

— Без явен персонал от Съюза? — повтори Хан.

Люк се намръщи. Какво беше ял Хан тази сутрин, по дяволите!

— Тя просто казва, че ние нямаме официален ранг или статус тук — обясни той, опитвайки се да помогне.

Това явно бе грешка. Хан го стрелна почти гневно, след това се обърна към Рийкан.

— Къде точно трябва да отидем?

— Както принцесата каза, не трябва да привличаме вниманието, включително и на Чивкайри — отвърна генералът. — Той живее в Макрин Сити, седалището на правителството на главната планета Шелконва, но вие ще се срещнете в една ненаселена система на няколко часа полет от там.

— Не знаем дали Империята следи неговото придвижване — добави Лея, — но ако го прави, той би трябвало да може да се измъкне за толкова кратко без да задейства някоя аларма.

— Ако приемем, че ще можеш да изгладиш противоречията без да потрябва поне седмица за дискусии — каза Хан.

— Тя ще успее — каза Мон Мотма напълно уверено. — Съгласни ли сте да я придружите?

— Аз да — твърдо отговори Люк, осмелявайки се да отправи лека усмивка към Лея. Наградата му бе също така незабележима усмивка в отговор.

— Да, предполагам — каза Хан с далеч по-неохотен тон. — Кога тръгваме?

— Не през следващите няколко дни — отговори Рийкан. — Трябва първо да съберем информация относно някои детайли, свързани с Чивкайри и другите лидери.

— Как ще изглежда графикът на конференцията? — запита Хан.

Лея и Рийкан размениха погледи.

— Ще ви осведомим за графика веднага щом го получим — отговори генералът. — Благодаря, че дойдохте.

— И още веднъж да повторя, Съюзът ви е длъжник — добави Мон Мотма.

— Правилно — отвърна Хан, след което стана и излезе от стаята. Люк го проследи с поглед, чудейки се какво му става. Този въпрос очевидно тормозеше всички:

— Какво го притеснява? — попита Рийкан.

— Нямам представа — отговори Люк. — Все е такъв, откакто тръгнахме от Отронена сълза.

— Ще поговоря с него — предложи си услугите Лея и стана. — Благодаря Ви, Мон Мотма, генерал Рийкан.

— И аз благодаря — каза спокойно Мон Мотма.

— Уведомете ме, ако мога да направя нещо за Соло — каза Рийкан. — Имаме нужда от всички свестни хора, които можем да привлечем.

— Наистина ли мислите, че под всичко това се крие добър човек? — сухо запита Лея.

— Разбира се, че има — сви рамене Рийкан. — Все някъде.

 

Лея достигна Хан при „Сокола“ точно когато техниците изкарваха последните части от оборудването от Отронена сълза.

— Хан — поздрави го тя студено.

— Ваше високоблагородие — контрира той, накланяйки глава към нея.

С усилие тя потисна жлъчта, която искаше да излезе от устата й. Защо той направи това? Добре знаеше, че тя мрази този вид сарказъм. Или може би точно затова го направи?

Вместо това тя каза:

— Беше малко рязък днес. И непочтителен.

Устните на Хан се извиха.

— Не мисля така — отговори той. — Аз ги уважавам. Или най-малкото Рийкан. Виждал съм достатъчно лоши офицери, за да мога да разпозная добрия, когато го видя.

— Добре, ако това не беше неуважение, то бе твърде добра имитация — каза Лея.

Хан й обърна гръб и започна да човърка нещо по оборудването на „Сокола“ от долната страна.

— Просто не обичам политиците — каза той през рамо.

— Не става въпрос за политика, Хан — каза тя. — Става въпрос за оцеляването на…

— Разбира се, че е за политика — прекъсна я той и се обърна отново с лице към нея. — Винаги става въпрос за политика. Един бунтовнически лидер напъва да получи каквото иска, други лидери искат да му попречат да гепи всички кредити, а ти, Мон Мотма и Рийкан се опитвате да ги спрете да си скубят перушината. Това не е оцеляване, принцесо, това е политика.

— Това ли те тормози? — попита Лея, прекъсвайки тирадата му — Не получаваш достатъчно кредити?

— Естествено, че получавам достатъчно кредити — отвърна той. — Не помниш ли оня блестящ медал, който ми окачи на врата?

Лея усети, как бузите й пламнаха.

— Моите извинения, капитан Соло — каза тя с повече жлъч, отколкото й се искаше. — Аз просто се опитвам да те разбера.

За кратка част от секундата, тя помисли, че вижда нещо почти ранимо в неговите очи. Но моментът отмина и маската на цинично безразличие се върна на мястото си.

— Не се мъчи — посъветва я той. — Дори да го направиш, няма да повярваш.

Той се обърна отново, като се преструваше, че е зает с разни части от оборудването на „Сокола“. Лея изчака още няколко секунди, докато стана ясно, че разговорът е приключил. Тя се завъртя и тръгна през хангара, все още със зачервени бузи. Никога в живота си не бе срещала друг мъж, на чиято сила толкова да се възхищава, докато в същото време й се искаше да го удуши с голи ръце.

Люк я чакаше зад вратата на хангара.

— Как е? — попита той.

— Просто обичайното раздразнение — каза Лея с въздишка. — Може би ти можеш да измъкнеш нещо от него.

Люк премигна:

— Може би е по-добре да изчакаме да се поуспокои.

— По-скоро бих искала на първо място да разбера какво го е разстроило — каза Лея. — Той говореше за политика, обаче знам, че това не е цялата история.

— Междувременно ние трябва да стигнем до сектор Шелша — каза Люк. — Надявам се, че генерал Рийкан има добър резервен план за транспорт.

— Сигурна съм, че има — отвърна Лея. — Обаче разполагаме с няколко дни. Може би ще успеем да върнем Хан при нас.

— Мдаа — каза Люк със съмнение. — Може би.