Тимъти Зан
Преданост (5)

Втора глава

Огневият пръстен се бе разформирал, когато ЛаРон пристигна. Единствено Грейв стоеше в далечния край на кабината със своята Т-28, опряна на бронираното му рамо.

— Грейв — попита ЛаРон, — как си?

Около минута Грейв не отговори. Той продължи да обстрелва спокойно и методично, довършвайки района, който му бе зададен. ЛаРон гледаше на монитора как Грейв улучва цел след цел с акуратност, която следва да се очаква от щурмови снайперист.

Най-накрая бластерът утихна. Грейв остана в снайперистка поза още няколко секунди, докато ехото замре, след това положи оръжието на рафта пред себе си и отвори шлема си.

— Беше като по времето на Войните на клонингите — каза той, без да обърне лице към приятеля си. — Целият град. Всички. Заклани на място.

— Знам — отвърна ЛаРон. — Току-що говорих с Корло Брайтуотър — познаваш го, разузнавача. Той каза, че е чул, че в официалния доклад ще се твърди, че бунтовниците са организирали засада по време на издирването.

— Невъзможно! — отсече Грейв. — Аз бях на покрива да осигурявам снайперистка подкрепа. — Не видях даже и един да си покаже носа навън.

— Възможно е — съгласи се ЛаРон, усещайки пристъп на съмнение. — Просто предполагам, че е възможно да е имало бунтовническа активност в някоя от секциите на града, които не съм могъл да видя.

— Разбира се, би могло — отговори Грейв. — Но след като никой от нас не е видял нищо, всеки може да се сети какво е станало. Типична ИБС гадост. — Той опря отново своята Т-28 на рамо и изстреля още няколко заряда. — За да ни замажат очите. А всеки изстрел, който чух, бе от Е-11.

— Знам — призна ЛаРон. — Дали имаше и един бунтовник в този град? Или това беше просто гаден урок?

Грейв поклати глава:

— Ти ми кажи — каза той. — Всичко, което знам… — той прекъсна изречението — Добре, от това, което можах да видя, изглеждаше, че първи сред поразените бяха извънземните.

— Така се виждаше и от моята позиция — потвърди ЛаРон. — Никой не издаде някаква конкретна заповед. Тези от ИБС просто посочваха целите и заповядваха стрелба.

— И при това следяха дали някой не стреля встрани нарочно?

ЛаРон почувства, как стомахът му се присви. Тази мисъл не му бе минавала.

— Мислиш, че това може да е бил тест за нас?

Грейв сви рамена.

— От това, което съм чувал, ИБС никога не са харесвали идеята да бъде отворена армията за доброволци като нас. Те винаги са искали щурмоваците да бъдат само клонинги.

ЛаРон изръмжа:

— Това бе допреди девет години. Те трябва да са го преодолели досега.

— Нормалните хора биха — отговори Грейв. — Но ние говорим за ИБС — той погледна ЛаРон. — Надявам се да си стрелял изключително точно днес.

— Изпълних си дълга — отвърна ЛаРон твърдо. — Грейв, не мислиш ли, че ИБС може да знаят нещо, което ние не знаем? Като например, че всички са били симпатизанти на бунтовниците?

— Имаш предвид, както всички на Олдерон?

Гърлото на ЛаРон се сви. Олдерон!

— Грейв, какво се случи с нас? — попита той тихо. — Какво се случи с Империята?

— Не знам — отвърна Грейв. — Може би заради бунтовниците. Може би те натискат прекалено здраво и всички слаби шевове започват да се пръскат — той стисна устни силно. — А може би Империята винаги е била такава. Може би не сме го забелязвали преди Олдерон?

— Какво да правим тогава?

— Ние няма да правим нищо, ЛаРон! — каза Грейв с предупредителен тон — Какво можем да направим?

„Да се присъединим към бунтовниците?“ Тази мисъл проблесна в ума на ЛаРон. Но това бе нелепа идея и той го знаеше. Той и останалите се бяха заклели на Империята да защитават нейните граждани и нямаше начин да вземат да се съюзяват с хора, които се опитваха да сринат всичко назад към хаоса.

— Не знам — каза той. — Но не за това подписах договора.

— Това, за което си подписал, е да се подчиняваш на заповеди — каза Грейв и се обърна отново към огневата линия. Изхвърли празния пълнител, взе нов от колана си и го зареди. — Със сигурност не си подписал, за да позволиш на ИБС да те подведе под отговорност за антидържавни намерения.

— Така е — съгласи се ЛаРон и потрепери. По друг начин казано: повече не говори по този начин.

— Още повече, очаква се да станем тактическа единица на ИБС до няколко дни — продължи Грейв. — С техни превозвачи, тяхно командване и техни щурмоваци.

— Къде чу това?

— От Маркрос, разбира се — каза Грейв, като лека иронична усмивка се показа неохотно върху умислената му физиономия. — Откъде научава всичко това, нямам грам идея!

— Мислиш ли, че самият той е от ИБС?

— Няма шанс! — отсече Грейв твърдо — Той е твърде готин пич. Не, той просто обича да се ослушва наоколо.

— Надявам се — отвърна ЛаРон. — Между другото, изглежда някой много сериозно е приел този лов на бунтовници.

— Това ме устройва — каза Грейв. — И възнамерявам да бъда готов следващия път, когато се сблъскаме с истински бунтовници. — Той се обърна, затвори шлема си и се огледа за нови цели.

Докато се прицелваше, ЛаРон тихо се измъкна от кабината.

 

Приемът бе в разгара си, огромната бална зала в двореца на моф Гловсток бе обляна с безброй светлини. От терасата във форма на пръстен се спускаха флагове и се носеше тиха музика, свирена от живи музиканти. Съвсем мъничко по-малко блестящи изглеждаха богатите и могъщи посетители. Техните разговори добавяха приглушен контрапункт към музиката. Имаше поне петстотин мъже и жени, прецени Мара Джейд, докато се носеше ведро покрай и сред разговарящите групички от елита на елита на целия сектор. Гловсток явно бе надскочил всички граници тази вечер. Интересно, откъде бе намерил кредит, за да плати за всичко.

— Оо, графиня Клерия!

Мара се обърна. Застаряващ мъж в генералска униформа си пробиваше път през тълпата към нея, следван от по-млад мъж в обикновени официални дрехи.

— Здравейте отново, генерал Дериан — поздрави Мара с усмивка. Очите й примигнаха към неговия спътник. Тя го разпозна като Минк Болис, един от адютантите на Гловсток. Супер, щом приближеният му кръг започва да пристига, самият моф ще бъде някъде наблизо. — Аз мислех, че вие сте отишли да инспектирате бюфета.

— Бях, но се натъкнах на мастър Болис — генералът посочи по-младия мъж. — Като си спомних нашия по-раншен разговор за проблемите с пиратите във вашия свят, реших, че той би могъл да помогне.

— Графиньо — поздрави я Болис, като старомодно повдигна дясната й ръка и я целуна. Неговият хищнически поглед се спря на зелените й очи и червеното злато на косата й, премести се върху рамото й, украсено с каскада от плетени цветя, после се плъзна по тънката й фигура, покрита с рокля с дълбоко деколте. Пиратите и проблемите с тях очевидно бяха последното нещо, за което мислеше.

— Уверявам ви, че моф Гловсток и цялото правителство на сектора ще ви помогнат за вашия проблем. Защо да не намерим тихо ъгълче, където да ме запознаете с детайлите на ситуацията?

— Това би… — Мара прекъсна на половин дума, като за момент леко се смущение мина през лицето й, преди то да се изглади отново. — Това би било чудесно.

— Добре ли сте? — попита Дериан.

— Просто за момент се почувствах малко странно — отвърна Мара. Тя отново направи измъчена физиономия, като този път добави и известна нестабилност в позата си.

— Може би трябва да седнете за момент — каза Дериан, гледайки я критично. — Амбростинът може да ви подведе, ако не сте свикнали с него.

— Мисля, че така се получи — каза Мара с леко дрезгав глас. Всъщност тя бе достатъчно добре запозната с амбростина, както и със симптомите в резултат от прекаляването с него.

Болис също беше добре запознат с тях или поне със загубата на задръжки, която настъпваше в следващата фаза.

— Нека да ви заведа някъде, където да можете да полегнете за малко — предложи той с леко блеснали очи. Той се приближи до нея, като протегна ръка, за да й помогне.

Мара бе малко изненадана, когато Дериан се намеси.

— Моф Гловсток ще очаква да се занимавате с гостите му — напомни генералът на Болис, като ловко отстрани Мара от по-младия човек. — Аз познавам двореца и ще й намеря място, където тя ще е в безопасност.

Преди Болис да намери подходящите думи за учтив протест, Дериан бе завъртял Мара покрай двойка облечени с блестяща коприна и я бе насочил към една от страничните врати.

Извън балната зала коридорите бяха пусти с изключение на двойките охранители, стегнати в ливреи, които стояха на пост на всяка пресечка. Никой от тях не спря Дериан, докато той я водеше към един затъмнен офис два коридора по-нататък.

— Моите офиси получават мебели от същия доставчик, който моф Гловсток използва за своите подчинени — каза той на Мара, като намали осветлението, след което я заведе до мястото за разговори в кабинета. — Мога да ви уверя от личен опит, че тези дивани са много подходящи за кратка дрямка.

— Точно сега ми се струва, че бих заспала и в яма с чакъл — промърмори Мара, заваляйки леко думите, като остави клепачите си затворени. — Благодаря ви.

— Няма проблем, графиньо — каза Дериан, като й помагаше да се изпъне на един от диваните. — Както казах, амбростинът е коварен враг.

— Исках да кажа… знаете…

Той й се усмихна:

— Няма проблем — увери я той. — На колко сте? Осемнайсет? Деветнайсет?

— Осемнайсет.

Усмивката на Дериан леко помръкна.

— Аз имам внучка на тази възраст — каза той. — Не бих искал тя да остане сама с Болис. Спете колкото искате, графиньо. Уверявам ви, че няма да бъдете обезпокоявана.

Той излезе, като затвори вратата след себе си. Мара скочи от дивана, прекоси стаята и притисна ухо до вратата, като използва техниката за усилване на слуха, на която Императорът я бе научил. Даже с нейна помощ тя успя да чуе само думите, които Дериан каза на най-близката охранителна двойка. Тя се увери, че той ги инструктира с ясни думи да не позволяват никой да смущава младата дама. Разговорът приключи и стъпките на Дериан затихнаха в посока на балната зала. Мара превключи слуха си на нормално ниво, угаси светлината и се плъзна обратно през стаята.

Време бе за работа.

В нейната безспорно кратка кариера като Ръка на Императора Мара бе забелязала странната смес от предпазливост и небрежност, която много имперски топ политици проявяваха. Гловсток не бе изключение. Даже тук, на десетия етаж на двореца, прозорците бяха защитени с предупредително поле за нарушители. В същия момент под перваза имаше прекъсвач за локално изключване на полето, за да могат обитателите на офиса да си вземат чист въздух, без да се налага да искат позволение от служителите по сигурността. След кратко проучване тя откри ключа, изключи алармата, внимателно отвори прозореца и се наведе през него.

Освен гардовете, които обикаляха по техните маршрути и летящите коли, които патрулираха по външния периметър, нищо друго не се виждаше. Посредством Силата тя повдигна пакета, който бе скрила по-рано под декоративните храсти около външната стена, и го придърпа.

За момент нищо не се случи. Тя се концентрира по-съсредоточено и този път дръжката се освободи и полетя нагоре, а кордата, която я свързваше с пакета, се проточи зад нея. Малко по-късно бе в ръцете й. Мара натисна бутона. Моторчето вътре забръмча и започна да навива кордата, в чийто край имаше доста по-тежък пакет.

След минута той вече беше в стаята, съдържанието му бе разпръснато по пода. Подир още две минути тя бе сменила свободната рокля със сив боен костюм, вместо цветната украса на рамото висеше сгъваем стокли стик^[1], колан със закачен за него лазерен меч замени бродирания шарф на талията й.

Пакетът съдържаше също балон със сгъстен въздух и надуваем манекен, облечен с дрехи, идентични на тези, които носеше досега. Тя го наду и го намести на дивана като примамка за всякакви любопитни очи. Своята истинска рокля скри зад бюрата, далече от погледа, насочи се към прозореца и се плъзна навън.

Мара се бе запознала със зашеметяващия стик само преди няколко месеца и от тогава работеше здраво, за да го овладее и да го добави до своята вече обширна колекция от средства и оръжия.

Целия този гамбит вече бе проиграла безброй пъти в своя тренировъчен център в Императорския дворец. Тя прекрачи перваза, насочи устройството под ъгъл нагоре към външната стена и натисна спусъка. Чу се остро изсъскване и зашеметяващият стик отскочи назад, а от предния край се разпръсна фина мъгла. Във въздуха тя се превърна в течност, която бързо се втвърди и оформи клатещ се мост до каменната зидария, по който можеше да се покатери. Мара спря спрея, отметна стика настрани и започна да лази. Наложи й се на два пъти да използва спрея отново, докато стигне до двадесетия етаж и частните квартири на Гловсток. Неговите прозорци бяха защитени със същото поле срещу нашественици както офисните, със същата вградена слабост. С помощта на Силата тя първо изключи полето, а после завъртя и ръчката на прозореца. След минута вече беше вътре.

Квартирата беше празна. Гловсток и неговите хора бяха долу, на грандиозното парти. Въпреки това Мара остана нащрек, докато се движеше мълчаливо между стаите. Мофът спокойно можеше да е оставил някой дроид или даже няколко, които да пазят частната му собственост. Но пък дроидите можеха да бъдат открити със скенер или пък препрограмирани и Гловсток явно не бе искал да поеме такъв риск. Вместо това той бе избрал да се довери на две изключително авангардни аларми на скрития сейф. Авангардни обаче само от негова гледна точка. Професионалните обирджии, които Императорът бе наел да обучават Мара в нейните умения, биха се изсмели на двете системи. Самата Мара, макар и с далеч по-малко опит, само се усмихна и ги неутрализира за десетина минути. След всички предварителни стъпки самото отваряне на сейфа бе почти елементарно. Две минути по-късно тя отвори тежката врата и влезе вътре.

Едната стена на сейфа беше пълна изцяло с шкафове за карти с данни, съдържащи копия на административните записи на сектора. Интересно, разбира се, но дори ако Гловсток беше бил достатъчно небрежен, за да остави следи, която да доведе до предполагаемите му финансови нередности, щеше да е необходима малка армия от счетоводители, която да ги проучи. Вместо това Мара отиде до гърба на сейфа, търсейки по-лични неща.

Там тя откри доказателството, което й трябваше.

Един дълъг момент тя се взираше в половин дузина произведения на изкуството, които освети лъчът на фенерчето й. На пръв поглед частната колекция изглеждаше доста слаба, особено като се има предвид броят на ценните съдове, скулптурите, орнаментите и бижутата, които декорираха публичните части на двореца.

Мара не се заблуди. Нещата долу бяха грандиозни, но на практика евтини. Още по-важно, те бяха съвместими с бюджета на честен администратор на позицията на Гловсток.

Шестте парчета в сейфа обаче бяха нещо напълно различно. Всяко едно от тях щеше да донесе към сто милиона кредита от най-богатите частни колекционери в Галактиката, без да се задават излишни въпроси. Взети заедно, те може би струваха три пъти колкото стойността на двореца на Гловсток заедно с всичко вътре. Което показваше, че подозренията на Императора бяха основателни. Гловсток присвояваше част от данъчните приходи, които трябваше да праща към имперската столица.

Мара взе един плосък съд и го обърна наопаки. На светлината на фенерчето гърбът изглеждаше равен и без маркировка. Обаче търговците на предмети на изкуството имаха някои малки трикове, за които Гловсток едва ли знаеше. Мара нагласи фенерчето на специална ултравиолетова честота и опита отново. И ето: появи се пълен списък на всички дилъри, аукционни къщи и търговци, през чиито ръце паницата бе минала през дългата си история.

Мара се усмихна. Дилърите бяха направили тези списъци невидими, за да не загрозяват произведенията с подобни банални надписи и да предпазят от накърняване грижливо поддържаната елегантност на техния свят. Професионалните крадци на предмети на изкуството системно заличаваха маркировките, за да направят плячката си трудна за проследяване. Гловсток не го бе направил, което означаваше, разбира се, че не се бе снабдил с тези предмети от професионалисти. Интересно!

Тя отбеляза последния запис — аукционна къща Певън, Кровна и сложи паницата на мястото, откъдето я бе взела. После изследва по същия начин още два предмета от колекцията, след което напусна сейфа, затвори го и включи отново алармите.

Спускането обратно по стената бе дори по-лесно и бързо от изкачването. Втвърденият стокли спрей щеше да сублимира в следващите няколко часа, без да остави следи, даже и ако хората на Гловсток решат да огледат наоколо.

Тя отново бе облечена в своята рокля, а екипировката й грижливо скрита под храста, когато вратата на офиса предпазливо се помръдна, разкривайки малка пролука към коридора.

— Графиньо? — тихо прозвуча гласът на Дериан.

— Да, генерале — отвърна тя, седейки на дивана и се протегна. — Моля, влезте.

— Надявам се, че се чувствате по-добре? — каза генералът и влезе вътре.

— Много по-добре — увери го тя с усмивка. — Благодаря ви за загрижеността.

— Удоволствието е мое — каза той, усмихвайки се в отговор и й предложи ръката си. — Ще се върнем ли на приема?

— Разбира се — каза тя и го хвана под ръка.

„Нека всички да се забавляват добре — помисли си тя, докато преминаваха покрай бдителните часови. — Това е последното парти, което Гловсток организира.“