Тимъти Зан
Преданост (4)

Първа глава

Имперският звезден разрушител „Възмездие“ се носеше тихо през мрака на Космоса, приготвяйки се за акция срещу бунтовниците, които заплашваха да разкъсат Галактиката на части.

На командния мостик, прав, с ръце, хванати зад гърба, капитан Кендъл Озел се взираше в планетата Отронена сълза право отпред. Чувството на очакване се смесваше с мрачните мисли, вихрещи се в съзнанието му. По негово мнение планетата бе змийско гнездо, натъпкано с контрабандисти, третокласни пиратски банди и всякакви други утайки на обществото. Ако той командваше „Звездата на смъртта“ вместо този идиот Таркин, той би, той щеше да избере някое място като Отронена сълза вместо Олдерон за първия сериозен полеви тест на оръжието. Обаче той тогава не командваше и сега и Таркин, и „Звездата на смъртта“ бяха в небитието, превърнати в отломки край Явин 4. В един кратък, ужасен момент Бунтовническият съюз се бе трансформирал от някакво дребно неудобство в опасен противник. Обаче Имперският център отговори. Преди по-малко от три дни дойде заповедта да не се проявява никаква милост нито към бунтовниците, нито към техните симпатизанти. Не че Озел би показал и най-малка милост. Премахването на бунтовниците и поддръжниците им беше най-добрият и най-краткият път към успеха в Имперския флот. Може би най-добрият път към адмиралските нашивки.

— Статус? — извика той, обръщайки се назад.

— Четиридесет и седем стандартни минути до орбита, сър — отговори от кабината навигационният офицер.

Озел кимна:

— Следете внимателно — заповяда той — нито един да не напусне планетата!

Той се втренчи в слабо осветения диск пред тях.

— Нито един — повтори тихо.

 

— Люк? — повика Хан Соло от кабината на „Хилядолетния сокол“. — Давай, хлапе — действай! Тук имаме строг график.

— Те са вътре вече! — долетя обратно гласът на Люк Скайуокър. — Рампата е запечатана.

Хан вече бе научил това от информацията от контролния панел, разбира се. Ако хлапето смята да продължи да се навърта тук, трябва да се научи да не трови корабната атмосфера с празни приказки.

— Окей. Чуи, подкарай го! — каза Хан.

До него Чубака изръмжа утвърдително и „Сокола“ се издигна плавно над отъпканата повърхност на Отронена сълза. Всъщност явно не толкова плавно. От задната част на кораба долетяха няколко приглушени или по-скоро възмутени възклицания.

— Хей! — извика някой.

Хан завъртя очи, докато увеличаваше мощността към субсветлинните двигатели.

— Това е категорично последният път, когато вземаме пътници! — каза той твърдо на партньора си.

Отговорът на Чубака бе с лек оттенък на несъгласие.

— Не, наистина го мисля — настоя Хан. — От сега нататък който не плаща, няма да лети.

Зад него се чуха стъпки и той погледна да види как Люк се отпуска в креслото зад Чубака.

— Всички са настанени — декларира Люк.

— Страхотно — каза Хан саркастично, — щом минем в хиперпространството, ще им събера поръчките за питиета.

— О, стига — възрази Люк, — във всеки случай, ако мислиш, че тази група не струва, да бе видял онези, които се качиха на по-ранните кораби. Тук са просто техниците, които отговаряха за опаковането на последните няколко контейнера с оборудване.

Хан направи физиономия. Контейнерите, които запълваха трюмовете на „Сокола“, не оставяха място за платен товар, даже и ако той успееше да намери такъв по пътя до мястото на срещата. Това се очертаваше да бъде напълно, 100-процентова благотворителна дейност, както всичко останало, което той и Чубака бяха направили за Люк и неговите нови приятели от Бунтовническия съюз.

— Добре, добре, виждал съм достатъчно много безполезни техници и преди — измърмори той.

Той очакваше Люк да отговори в защита на техниците, когато залп от лазерен огън рикошира от задния щит.

— Какво, мамка му… — измърмори Хан, вкарвайки „Сокола“ в остър лупинг.

Инстинктивната маневра може би спаси кожите им. Друг тежък залп, идващ от друга посока, прониза пространството, което току-що бяха освободили.

Хан превъртя отново кораба, като за момент си помисли дали пасажерите са затегнали добре коланите си, след това за секунда погледна екрана за обратно виждане. Един поглед към половин дузината кораби от всякакъв вид, насочващи се към тях, му бе достатъчен:

— Пирати — извика той към останалите и увеличавайки мощността, насочи кораба нагоре.

Да срещне пирати дълбоко в гравитационния кладенец на дадена планета, без прикритие и без шансове за бързо бягство към хиперпространството, бе една от най-лошите ситуации, с които може да се сблъска пилот. Даже и „Сокола“ не беше в състояние да избяга на всички тези кораби.

— Чуи, изведи ни от тук — каза той, докато разкопчаваше коланите си. — Люк, хайде!

Хлапето беше вече станало и се бе втурнало през вратата на кокпита в отчаян бяг. Хан го последва, зави зад ъгъла навреме, за да види как Люк се шмугва покрай пътниците и се насочва по стълбата към горната оръдейна кула.

— Капитане? — извика един от пътниците.

— Задръж — отвърна му Хан и се плъзна към долната кула. Той се задържа за момент, когато гравитацията се завъртя на 90 градуса, след това се хвърли върху седалката.

Ситуацията изглеждаше още по-зле от тук, отколкото от кабината. Втора вълна пиратски кораби се беше присъединила към първата. Тази втора група запълваше с лазерен огън пространството около кръга, оформен от първата и създаваше цилиндър на смъртта около полетния вектор на „Сокола“. Те искаха да накарат плячката да остане в този цилиндър, така че първата група да успее да я настигне.

Бяха успели да ги изненадат. Докато настройваше четирицевното оръдие с една ръка, той нахлузи слушалките на главата си с другата и тресна бутона:

— Люк?

— Тук съм. Някаква специална стратегия имаш ли, или просто започваме с най-големите и да видим колко бързо можем да ги пръснем на парчета?

Хан се намръщи, но докато хващаше контролния лост, една странна идея се зароди в главата му. Начинът, по който втората вълна бе позиционирана…

— Поеми големия водещ кораб — каза той. — Аз ще опитам нещо хитро.

Люк отговори с лазерен залп по лидера на пиратите.

Другият кораб се извъртя рязко — пиратите не очакваха такава огнева мощ от един обикновен товарен кораб. След това пилотът бързо възстанови позицията на кораба в бойния строй. Цялата водеща вълна наближи, сгъстявайки редици, за да получи максимална защита от припокриващите се щитове. Хан наблюдаваше внимателно, очаквайки очевидния следващ ход и чу писуканията от арматурното табло, когато водещите кораби обединиха щитовете си в двоен фронт. Което неизбежно водеше до отслабване на задните им щитове.

— Чуи, рязко гмуркане! — нареди през интеркома.

„Сокола“ пропадна изведнъж и след секунда втората вълна кораби стана видима зад ръба на щитовете на първата. Хан беше готов и изстреля двоен залп покрай първата вълна по фланга на най-големия кораб от втората. Корабът се отклони рязко от курса си, тъй като главната му управляваща система бе разсипана на прах. В резултат лазерният огън от кораба, който досега бе част от огнения капан, опърли кърмите на корабите от водещата вълна.

Това бе, на което Хан се надяваше. Два от по-малките кораби мигновено се отклониха от формацията, тъй като двигателните им отсеци бяха взривени. Първият улучи един от другите пирати по своя път към забвението. Вторият се заби под ъгъл в друг и двата кораба излязоха от строя. Люк, използвайки разсейването на противника, превърна друг от водещите кораби в огнен прах.

Тогава, за ужас на Хан, „Сокола“ пропадна и по дъга се насочи отново към повърхността на планетата.

— Чуи? — изкрещя той — Какво по…

Уукито изръмжа предупредително. Намръщено Хан изви врат, за да погледне в посоката, в която гледаше Чуи, и видя добре познатата форма на имперския звезден разрушител да се подава над планетарния диск.

— Хан! — изстена Люк.

— Виждам, виждам — отговори Хан, докато умът му работеше на високи обороти. Наистина, бунтовническата клетка на Отронена сълза се бе изнесла точно навреме. С изключение на последната половин дузина членове на тази клетка, които в момента седяха на няколко метра над него в салона на „Сокола“. Ако имперските сили ги хванеха тук…

В този момент му просветна какво целеше Чубака с последната маневра.

— Люк, изключи оръдието! — заповяда той, като същевременно перна прекъсвачите на своето. Последното, което искаше, бе имперците да сканират кораба и да установят, че „Сокола“ има такова въоръжение.

— Чуи, дай ми връзка.

Чу се прищракване.

— Тревога! — извика той, добавяйки отчаяние към гласа си. — Пристигащ превозвач „Аргус“ моли за съдействие от планетарната отбрана на Отронена сълза.

Разбира се, нямаше отговор от повърхността. Предвид криминалните наклонности на повечето жители и посетители на планетата, Хан въобще се съмняваше дали изобщо имаше някакви реални отбранителни сили долу. Но той въобще не се вълнуваше дали някой на планетата го чуваше или не. Всичко, което го вълнуваше…

— Превозвач „Аргус“, уточнете вашата цел и проблема — отговори рязък военен глас.

— Медицински екип от Бристън в помощ на пострадалите от земетресението на остров Пор’ст — отговори Хан. Той забеляза как зад „Сокола“ оцелелите пиратски кораби се прегрупират, за да подновят атаката. Същевременно те не бяха забелязали новия посетител в орбита.

— Ние сме подложени на нападение — мисля, че пиратско.

— „Аргус“, прието. Поддържайте сегашния си курс.

— Но ако аз…

Той не завърши фиктивния си протест. Зад тях група от сдвоени ярки зелени турболазерни мълнии прерязаха пиратската формация, взривявайки четири от корабите на парчета.

Пиратите разбраха намека. Оцелелите развалиха строя и се пръснаха във всички посоки, някои обратно към планетата, други се опитваха да избягат през хиперпространството. Никой вариант не помогна. Спокойно, систематично, прецизно звездният разрушител продължи да стреля, взривявайки пиратите един по един, докато накрая „Сокола“ остана сам.

— А сега? — измърмори Люк в слушалките на Хан. Хан го игнорира.

— Огромни благодарности, капитане — извика той. — Щастлив съм да видя, че Империята приема проблема с пиратите сериозно.

— Моля, „Аргус“ — чу се нов глас. — А сега обръщайте обратно към къщи.

— Как? — Хан настоя, опитвайки да звучи оскърбен и потресен. — Но, капитане…

— Това е заповед, „Аргус“ — другият го отряза. — От тоя момент Отронена сълза е под имперска възбрана. Връщайте се на Бристън и чакайте, докато блокадата бъде вдигната.

Хан пророни въздишка:

— Разбирам — промърмори, стараейки се да запази неутрално звучене. Понякога някой особено умен човек би могъл да усети усмивката на задоволство даже и през аудиовръзка. Не че специално този имперски офицер изглеждаше да е особено умен или проницателен.

— Чу ги, пилот — продължи той. — Обърни обратно. Отново, капитане, благодаря за спасяването.

Хан се смъкна от седалката и се изкачи по стълбата.

— Капитан Соло, настоявам да знам какво се случва! — каза високомерно един от пътниците, докато Хан прекосяваше салона, на път към кабината.

— Возим ви към мястото на срещата — Хан надяна най-добрата си учудено-невинна физиономия. — Защо?

Преди оня да се съвземе и да поднови въпроса си, Хан успя да изчезне.

Чубака водеше кораба по курс за излизане от гравитационния кладенец на планетата в момента, в който Хан се сгромоляса в седалката си.

— Страхотна маневра, Чуи! — каза той, докато преглеждаше информацията за състоянието на кораба.

Атаката бе добавила няколко нови вдлъбнатини към обшивката на кърмата, но ако се имаше предвид наличието на доста други по-раншни, това не беше нещо, което да си струва вниманието.

— Винаги е готино, когато можем да се подчиним на имперска заповед, за разнообразие.

Зад тях Люк влезе в кабината:

— Той наистина повярва? — попита, като се наведе над рамото на Хан, за да види имперския разрушител, останал далеч зад тях.

— Защо не? — отвърна Хан — той ни видя да пристигаме и ние му казахме, че пристигаме. Понякога е достатъчно да помогнеш на хората да мислят това, което искаш от тях.

— Опасявам се — каза Люк, с глас, пълен със съмнение, — че те все още могат да решат да проникнат на борда и да ни обискират.

— Няма шанс — отговори Хан. — Това, че обикалят наоколо с голям, лачен кораб не означава, че са умни. Те са тук, за да ловят бунтовници, а не за да инспектират товари. След като Чуи ни подкара обратно, единственият смислен въпрос е дали капитанът смята, че е организирал учение по стрелба на оръдейците си.

— Доста кофти, че няма никога да разберат, че са пропуснали целта — измърмори Люк, погледна за последно към разрушителя и седна обратно. — Наистина съм щастлив, че вие двамата сте на наша страна.

Хан се намръщи през рамо. Обаче Люк се бе вторачил в екрана на навигационния компютър, видимо напълно забравил какво бе казал току-що. Хан премести поглед към Чубака, за да види, че уукито го гледа накриво.

— Какво? — запита той.

Уукито сви масивните си рамене и се обърна обратно към приборите за управление. Хан погледна отново към Люк, но хлапето бе напълно откъснато от околната действителност. Той се обърна напред, усещайки леко огорчение. „На наша страна.“ На негова страна, с други думи. На страната на принцеса Лея Органа и генерал Рийкан и може би на страната на всичките шибани бунтовници.

Проблемът беше, че Хан по никакъв начин не можеше да си спомни кога бунтовниците бяха станали неговата страна.

Да, той беше издухал ония TIE файтери от гърба на Люк по време на дивата битка край Явин. Голяма работа! Това беше просто услуга за хлапето и може би малко отмъщение за начина, по който имперските сили го бяха придърпали на борда на „Звездата на смъртта“ и после бяха тъпкали из целия „Сокол“ с мръсните си крака. Той не възразяваше бунтовниците да му бъдат поне малко благодарни за това. Което обаче не означаваше, че се е включил в Голямата кауза.

Чубака беше готов да направи това, разбира се. Неговата лична история с Империята, както и начинът, по който те се отнасяха към хората му като цяло, го бяха изпълнили с дълбока омраза към тях. Той би се присъединил към бунтовниците за един сърдечен удар време, ако Хан също бе се съгласил. Обаче Хан нямаше да позволи ничии страсти да му дават насока по този въпрос. Не Чубака и със сигурност не Люк! Имаше си свой собствен живот.

Звездният разрушител бе влязъл в орбита около планетата, когато „Сокола“ направи скок в хиперпространството.

 

С последен залп, по-скоро почувстван, отколкото чут, турболазерите на „Възмездие“ утихнаха. Седнал на пейката на Десантен кораб три, Дерек ЛаРон усили звука на аудиосистемата на шлема си, питайки се дали битката ще продължи с още далечни залпове от батареите на звездния разрушител. Но не успя да чуе нищо и след малко намали звука отново.

— Чудя се дали това бе всичко? — промърмори той.

До него Саберан Маркрос леко присви рамене. Движението предизвика леко изпукване от бронята му.

— Може би бунтовниците се опитват да избягат — измърмори той в отговор.

— Ако опитат, няма да стигнат далеч — Такстро Грейв се обади от своето място на пейката, като стисна по-здраво своята BlasTech T-28 — автоматична снайперска пушка.

— Погледни го от добрата му страна — предложи Джоак Куилър до тях. — Ако всички са избити, можем да прекъснем тази операция и да отидем на някое по-обещаващо място.

— Които и да приказвате там, млъкнете! — властен глас извика от предната част на десантния кораб.

— Да, сър! — Маркрос отговори от името на всички.

ЛаРон се наведе леко, за да погледне към намръщения офицер, седящ до лейтенант Колф. Върху гърдите му бяха поставени майорски нашивки; над пагоните се виждаше лице, което ЛаРон не си спомняше да е виждал някога.

— Кой е този? — прошепна той.

— Майор Дрелфин — прошепна Маркрос в отговор, — ИБС (Имперско бюро за сигурност — б.прев.).

ЛаРон почувства как го побиват тръпки и се облегна отново назад. Имперското бюро за сигурност беше сред най-мрачните и брутални инструменти на император Палпатин.

— Какво търси той на „Възмездие“?

— Някой нагоре по веригата трябва да е решил, че имаме нужда от извънредна помощ — каза Маркрос. Тонът му бе подбран внимателно неутрален, но ЛаРон го познаваше достатъчно, за да разпознае презрението, скрито зад думите. — Те изпратиха няколко души от ИБС, които да проведат нападението.

ЛаРон се намръщи:

— Ясна работа — каза той със същия тон като Маркрос.

От кабината избръмча сигнал за внимание.

— Готовност за десант — извика пилотът. — Скок на пет.

ЛаРон погледна през пътеката към Куилър и забеляза лекото му раздразнение. Куилър бе отличен пилот и следователно кофти пътник.

— По-полека — измърмори Куилър.

Куилър леко поклати глава и ЛаРон се усмихна на напрегнатото изражение, което знаеше, че се крие зад анонимната бяла лицева повърхност на каската.

Внезапно пейката се наклони под него. Десантният кораб потегли.

Усмивката на ЛаРон избледня зад повърхността на собствената му каска. Мислите му се зареяха в миналото, към този съдбоносен ден преди десет стандартни години, когато имперските вербовчици дойдоха на Коперлайн и отвориха павилион. В спомена той видя себе си как се присъединява към други тийнейджъри, които се трупаха в кабината, заслепени от презентацията, свежите униформи и неизказаното, но очевидно предположение, че това е най-добрият и най-бързият начин за измъкване от собствения малък свят.

Обаче този път в своята мечта ЛаРон каза не.

Той първоначално вярваше в Империята. Наистина вярваше. Той бе на десет, когато флотът и пехотата бяха дошли на акция и прекараха пет месеца, докато изчистят гнездата на пиратите, които тормозеха Коперлайн от десетилетия. Осем години по-късно, когато дойдоха вербовчиците, той подскочи от радост при шанса да може да стане част от тези благородни хора. Три години след това, когато му бе предложено място в елитния корпус на имперските щурмоваци, той подскочи още по-високо, работейки здраво, проливайки реки от пот и молейки се за шанса да бъде достоен за това крайно предизвикателство.

В продължение на шест години всичко вървеше добре. Той служеше с цялото си сърце и душа, сражавайки се срещу силите на злото и хаоса, които заплашваха да срутят Новия ред на император Палпатин. И беше служил с отличие или поне така смятаха командирите му.

За ЛаРон наградите и отличията не означаваха нищо. Той носеше бялата броня и от него зависеше нещо. Това беше важното!

Но тогава дойде Елрис, където целият град трябваше да се строи навън в проливния дъжд в продължение на шест часа, докато идентичностите им бяха двойно и тройно проверени. След това дойде Бомпрейл, където толкова много цивилни пострадаха ужасно, докато те се сражаваха, за да изкоренят бунтовническа клетка.

И тогава дойде Олдерон.

ЛаРон се размърда върху пейката. Детайлите още не бяха много ясни, но официалните доклади бяха единодушни, че планетата е била център на бунтовническите сили и че е била унищожена едва когато не е изпълнила заповедта да предаде изменниците.

ЛаРон не можеше да оправдае мотивацията. Бунтовниците бяха станали по-силни, по дръзки и по-опасни от всякога. Те трябваше да бъдат спрени, преди да са разрушили всичко, което императорът бе създал, и да са върнали Галактиката в хаоса от ерата на Войните на клонингите. Но наистина ли цялата планета е била на страната на бунтовниците? Наистина ли?

И тогава започнаха да се шепнат плахи слухове. Някой каза, че Олдерон не е бил изобщо бунтовническа база и че нейното разрушение не е било нищо повече от полеви тест на имперската „Звезда на смъртта“. Други шептяха, че великият Моф Таркин, командирът на „Звездата“, на границата на психично разстройство бе унищожил тези милиарди хора заради лична вражда с Баил Органа.

Но всъщност нямаше значение какви точно са били причините. Същественото бе, че ударът се намираше на светлинни години от всяка провокация, която бунтовниците биха могли да организират.

Нещо се бе случило с Империята, на която ЛаРон служеше толкова дълго и толкова добре. Нещо ужасно!

И ЛаРон се бе озовал точно в центъра му.

— Приземяване след три минути — извика майор Дрелфин от челото на десантния кораб. — Щурмоваци, готови за разгръщане!

ЛаРон пое дълбоко въздух, изтласквайки съмненията настрани. Той бе имперски щурмовак и бе на служба. Само това имаше значение.

Първият от десантните кораби предпазливо увисна на няколко метра от повърхността. Когато рампата се спусна, Корло Брайтуотър запали своя Aratech 74-Z спидер байк, който изрева в тихия следобед.

— TBR четири-седем-девет, дръпнете се назад — изръмжа в ухото му гласът на командира лейтенант Натром. Формирайте разузнавателна формация Jenth^[1].

— Четири-седем-девет — слушам! — отвърна Брайтуотър и хвърли бърз поглед наоколо, докато завиваше в широка дъга, която щеше да го отведе зад останалите разузнавачи, също тръгнали да излизат от транспортния кораб. Те започнаха да сканират повърхността в посока север, където стърчаха няколко ниски хълма, покрити с разредени дървета, зад които на неколкостотин метра се намираше целевият град.

Той активира сензора на шлема си и бързо, но внимателно сканира хълмовете, докато завиваше обратно към транспортния кораб. Нямаше данни за някаква активност от какъвто и да е вид където и да е, което му се видя извънредно подозрително. Хълмовете включваха зона за отдих, няколко алеи за разходки и няколко дървета, които бяха търпеливо отгледани и манипулирани през десетилетията, за да се превърнат в детски катерушки със сложни форми. Би трябвало да има поне някой, който да разпуска на хълмовете в такъв приятен, тих следобед. Обаче нямаше никого. Очевидно нещо бе задържало жителите на града вкъщи. Нещо като новината за предстоящата имперска атака например?

Брайтуотър тръсна раздразнено глава. Това беше провал. Информацията бе изтекла и бунтовниците сигурно се криеха някъде на около половината път до външния пръстен.

— TBR четири-седем-девет до командването — той се обади през комуникатора — Не е забелязана активност в разузнаваната област. Операцията може да бъде прекратена. Повтарям, операцията…

— Разузнавач, осигурете периметъра — прекъсна го непознат глас.

— Командване, приехте ли? — попита той — Няма следи от активност…

— TBR четири-седем-девет, ограничете коментарите си само до тактически доклади — отново го прекъсна непознатият глас. — До всички транспорти: започнете кацане.

Брайтуотър наклони врат. Щурмовите кораби вече се виждаха високо над него и се спускаха надолу към повърхността като грабливи птици на лов за плячка.

Само дето долу нямаше нищо, което си заслужаваше да се ловува.

Някакво движение вдясно привлече окото му. Той погледна назад и видя партньора си Тайбрен да идва към него. Брайтуотър повдигна ръка в ням въпрос. Другият скаут поклати глава в знак на също така тихо предупреждение.

Брайтуотър се намръщи. Обаче Тайбрен бе прав. Който и да беше този идиот, който командваше, той беше или прекалено праволинеен, или изключително тъп, за да направи нещо разумно. Щурмоваците нямаше какво да правят, освен да обиколят наоколо и да приемат цялата работа като още едно тренировъчно упражнение. Той кимна одобрително на Тайбрен и пришпори спидера си към предназначения за него сектор.

По времето, когато обкръжиха града, десантните кораби бяха вече долу, техните тежки оръдия се насочиха към редиците от предимно едноетажни сгради, люковете им избълваха формированията от щурмоваци и командващи офицери.

Брайтуотър управляваше спидера и наблюдаваше с професионален интерес как войските оформят двоен пръстен и приближават града. За разнообразие всичко, изглежда, вървеше перфектно, даже без дребните засечки, които по правило съпровождат операциите от такъв мащаб. Наистина бе жалко, че в града не са останали бунтовници, за да могат да го оценят.

Щурмоваците и офицерите изчезнаха от погледа му, когато навлязоха между и в сградите, и Брайтуотър отклони вниманието си към областта извън периметъра на разузнавачите. Бунтовниците почти със сигурност бяха напуснали планетата, но пък се срещаха отделни звена с повече дързост, отколкото разум, които избираха да останат и да опитат да направят засада.

Брайтуотър по-скоро се надяваше, че тукашната клетка е избрала този вариант. В такъв случай следобедът нямаше да бъде напълно изгубен и това би дало възможност щурмоваците да ги издухат на открито, вместо да се налага да ги издирват между цивилните. Той кръжеше около гребена на близкия хълм с включени на пълна мощност сензори, когато чу звук от бластерен огън зад себе си. Направи остър завой, оглеждайки периметъра откъм далечната страна на града. Обаче всички разузнавачи бяха по местата си на своите спидери без някакви признаци, че някой е стрелял по тях. Чу се нов залп от бластерен огън и тогава разбра, че той идва от самия град. С намръщено изражение спря спидера. Залповете бяха последвани от по-неорганизирана пукотевица, но всички изстрели имаха характеристиката на щурмовашките BlasTech E-11 пушки. Къде бе какофонията от смесицата от военни, спортни и оръжия за самозащита, които бяха запазена марка на Бунтовническия съюз?

И тогава, обзет от внезапен шок, той разбра.

Форсира спидера си до пълна скорост, натискайки носа му надолу, в посока към града. Какво, в името на Императора, си мислеха, че вършат!

— TBR четири-седем-девет, върнете се на поста си! — прозвуча гласът на лейтенант Натром в слушалките.

Брайтуотър превключи с език селектора на комуникатора на частен канал.

— Сър, нещо се случва в града — каза той бързо. — Моля за разрешение да разследвам.

— Отказано — отвърна Натром с добре контролиран тон, но Брайтуотър можеше да долови гнева зад него. — Върнете се на поста си!

— Сър…

— Това е заповед, TBR четири-седем-девет, и няма да бъде повторена!

Брайтуотър пое дъх дълбоко. Той познаваше Натром, познаваше и този тон. Каквото и да се бе случило, те нищо не можеха да направят. Вдишвайки дълбоко за пореден път, в опит да се успокои, той зави обратно.

Слънцето залязваше над западния хоризонт, когато бластерният огън приключи.