Тимъти Зан
Преданост (25)

Двадесет и втора глава

Губернатор Чорд явно харесваше неговите градини да са диви и примитивни. Щом те преминаха през стената и прекосиха тесния поток, който течеше край нея, те се натъкнаха на широк участък с дървета, гъсто разположени храсти и тръстикоподобни растения, поникнали от земната повърхност, съставена предимно от каменни плочи и осеяна с люспи от мъртва кора.

Странно, в първите няколко минути изглеждаше сякаш врагът напълно е пропуснал тяхното нахлуване. Мара не видя и не чу никого, докато те се промъкваха между дърветата, нито усещаше внезапно повишена бдителност никъде около тях.

Горският участък продължи около трийсет метра, след това внезапно бе прекъснат от широка тревиста площ, по която имаше два реда шезлонги, наредени покрай стената на самия палат.

— Това е мястото за игри — каза Маркрос, сочейки към поляната. — Тази врата зад шезлонгите води до кухненско разширение, където се приготвят закуски за играчите и зрителите.

— Къде води разширението?

— До главната кухня — каза Маркрос. — От там може да се стигне до частната трапезария на първия етаж, до официалната трапезария и главната бална зала.

— Стълбища?

— Най-близките са зад кухнята, след сервизния коридор — каза Маркрос. — Има и няколко турболифта.

Мара присви устни замислено. Всичко изглеждаше съвсем просто. Обаче обикновено първите впечатления се оказваха измамни. Стилно оформените стени на двореца бяха съчетани с внимателно поставяне на декоративно цветно осветление, което създаваше сенчести участъци през еднакво разстояние. Повечето от тези сенки сигурно прикриваха часови — хора, животни или дроиди, чиито очи и други сензори бяха тренирани да следят ливадата, която тя и щурмоваците трябваше да пресекат.

Но Мара все още криеше няколко фокуса в ръкавите си. За две минути тя придвижи една малка тубичка срещу вятъра и над мястото, откъдето трябваше да минат, се издигна странна, упорита мъгла.

ЛаРон измърмори нещо и пропълзя плътно до нея.

— Брайтуотър наблюдава главния изход. Има поне петдесет цивилни ландспидера.

Мара се намръщи. Спешна среща на аверите конспиратори на Чорд?

— Може ли това да е знак, че има съвещание?

ЛаРон предаде въпроса.

— Спидерите са прекалено скъпи дори за високопоставени държавни служители — отговори след малко. — По-вероятно е Чорд да е поканил гражданите от висшето общество на вечерно парти.

— Това ще ни затрудни — каза Мара, взирайки се отново в осветените кухненски прозорци. Ако Чорд изхранва цяла зала гости, кухнята нямаше да е най-доброто място за проникване. — Маркрос, какво има над кухнята?

— Точно отгоре е складът — отговори Маркрос. — Маси и допълнителни столове. До склада има стаи за срещи, които имат врати към приемната пред главната бална зала…

Изведнъж, без предупреждение, огромна тъмна маса от лозници се издигна тихо от градината зад тях.

Четиримата щурмоваци изпсуваха тихо, докато се завъртяха с насочени бластери към явлението.

— Не! — изкрещя Мара.

Но предупреждението дойде твърде късно. Докато тя включи меча си, четирите бластера забиха изстрелите си в центъра на нещото. С пращящ рев цялата маса избухна в пламъци.

А с това тайната част на тяхното нашествие приключи.

— Вътре! — извика Мара, изключи меча си и се втурна от храстите към откритата ливада.

— Какво по дяволите бе това? — попита ЛаРон, когато я настигна.

— Ноуландска димка — каза сподавено Мара.

От затъмнените места започнаха да се появяват сенчести фигури, от бластерните им пушки изскочиха пламъчета, докато те се придвижваха да пресекат пътя на нашествениците.

— Използват ги на разни места да правят димна завеса пред нарушителите.

ЛаРон изсумтя:

— Съвсем буквално, както виждам.

— Именно — съгласи се Мара. — Безчувствени, даже не и особено опасни, но са големи, плашат и са много запалителни. Трябва да са ги инсталирали след като Маркрос е спрял да идва тук.

Най-близката двойка часови откри огън. Изстрелите им просвистяха край главата на Мара. ЛаРон върна два прецизни изстрела в отговор и единият от часовите падна на земята и остана неподвижен. Куилър произведе единичен изстрел, който свали другия от двойката.

— Какъв е новият план? — извика той.

— Същият, както стария — каза Мара, като забави крачка, за да им позволи да я настигнат. — Оформете клин.

Четиримата щурмоваци я заобиколиха и минаха пред нея. ЛаРон и Маркрос отпред, Куилър и Грейв зад тях, малко по-встрани. Мара зае позиция в средата на формацията, като внимателно и систематично се прицелваше по разпръснатите двойки гардове, налитащи към тях. Въздухът се изпълни с бластерни изстрели сега, когато повечето от техните противници достигнаха оптимално разстояние за стрелба, и Мара чу как някой от щурмоваците изпъшка, когато изстрел премина през бронята му. На половината път до вратата на кухнята изстрелите започнаха да се чуват от още по-близо.

Тогава на петдесет метра от ъгъла на сградата се появи двойка пикиращи спидери. Те се гмурнаха надолу към нашествениците, без много да се грижат за безопасността на гардовете между тях и техните цели, и откриха огън с бластерни оръдия.

— Продължавайте — извика Мара, пъхна бластера си в кобура и включи меча.

— Джейд… — започна ЛаРон.

— Това е заповед! — прекъсна го Мара. Тя излезе от относителната защита на техния движещ се щит и се обърна с лице към идващите спидери.

За нейна изненада и раздразнение, те я игнорираха напълно. Те преднамерено заобиколиха, за да продължат атаката срещу щурмоваците.

Мара преглътна проклятието, което й напираше на устата и извади отново бластера. Тези оръдия можеха да разкъсат щурмовашка броня от достатъчно близко разстояние и Мара нямаше намерение да позволи това да се случи. Тя нагласи бластера на пълен автомат, за да отвори клапата към резервоара с газ и го хвърли във висока дъга срещу налитащите спидери. Със Силата тя го насочи към водещия спидер точно пред огъня на бластерното оръдие.

Последвалата експлозия мина по план. Следващият изстрел на оръдието пръсна газовото резервоарче, като раздроби оръжието на парчета и запали огнено кълбо от разширяващия се бластерен газ.

Но макар самата експлозия да не беше особено впечатляваща, нейното прецизно разположение свърши работа. Енергията на взрива удари носа на спидера и го накара да скочи назад, като полудяло животно.

Ездачът, съсредоточил по-голямата част от вниманието си върху щурмоваците, нямаше шанс. В тази първа критична секунда спидерът му се понесе надолу и той се опита да си върне контрола. При това той удари странично партньора си и двата спидера полетяха към земята.

Втората двойка, налитаща след тях, маневрира рязко, за да ги заобиколи. По време на завоя Грейв ги закова и двамата със своя Т-28. С още два изстрела той довърши и двамата падащи.

— Идвате ли? — попита ЛаРон Мара.

— Отделно от вас — отговори тя. За момент се спря, за да отрази два изстрела, след това спринтира след щурмоваците. Те бяха достигнали вратата и ЛаРон се бореше с изненадващо упорита ключалка на вратата, когато тя стигна до тях.

— Отстъпи — нареди тя и бързо преодоля съпротивата на ключалката с един удар с лазерния меч.

— Четиримата влизайте вътре — продължи тя, докато тя отваряше вратата. Зад нея тя мярна кухненско оборудване и трескаво отстъпващ кухненски персонал, но поне за сега никакви бластери. — Новини от Брайтуотър?

— Обезвредил е гардовете при портала, включително по-голямата част от транспорта им — каза ЛаРон. — Извинява се за пикиращите, не е разбрал, че идват.

— Кажи му само да се пази — каза Мара като погледна назад към приближаващите гардове. — Влизайте, аз ще поема ариергарда. Запечатайте вратата зад вас, ако можете.

— Какво? Но…

— Имате заповед, командире — остро каза Мара. — Ако аз не успея, довършете мисията.

— Тъй вярно, мадам — каза ЛаРон, този път с подходящия професионален тон. — Успех!

С финален залп срещу идващите гардове той и останалите щурмоваци се вмъкнаха и затвориха вратата след себе си.

Мара подпря гърба си на вратата и няколко секунди продължи да отразява бластерния огън. Обаче противниците й идваха все по-близо и заради скъсената дистанция времето за реакция намаляваше. Тя знаеше, че след секунди камуфлажният ефект на плаща и бойния й костюм, както и защитата с помощта на Силата нямаше да са достатъчни, за да се справи с всички.

Все пак остана още две секунди, достигайки лимита на възможностите си, за да даде повече време на щурмоваците да запечатат вратата. След това, отблъсквайки се от вратата за по-голяма инерция, тя спринтира към горската ивица и стената зад нея.

Направи две крачки, преди гардовете да успеят да реагират и още три, преди бластерните изстрели да я последват. Тя направи още две крачки, след това заби краката си в земята, превъртя се и спря рязко. Присви колене, пресегна се за Силата и скочи.

За секунда тя се извиси над яростта на бластерния огън, докато гардовете за втори път успеят да реагират на нейната неочаквана тактика. Върхът на дъгата, която описа, достигна на височина над втория и по-близо до третия етаж, преди да започне да се спуска надолу. Щом достигна стената, тя завъртя светлинния меч пред себе си в широк кръг и изряза отвор в камъка. Тя сви крака към гърдите и се заби в средата на кръга.

С гръмовен трясък отрязъкът от стената падна вътре. Ударът отне инерцията на Мара и за една спираща сърцето секунда тя се олюля на ръба на дупката, борейки се да си възвърне баланса. Тогава със свободната си ръка успя да докопа ръба на разреза и в момента, в който бластерните изстрели я последваха, тя успя да се пъхне вътре в безопасност.

Озова се в складовото помещение, за което спомена Маркрос. То бе празно, с изключение на две колички, натоварени с кръгли сгъваеми маси и три купа столове с високи облегалки, издигащи се до половината разстояние от ниския, щедро украсен таван. В далечния край имаше една-единствена врата. Мара изключи меча си и тръгна към нея.

Намираше се на половината път, когато странна миризма подразни носа й. Докато се придвижваше, тя приложи техниката за усилване на сетивата.

Изведнъж чу плясък под краката си. Тя погледна надолу и видя че последните й стъпки бяха в локва от някаква течност. Локвата бе само няколко милиметра дълбока, но тя се стичаше покрай стъпалата й и ставаше по-дълбока.

А миризмата не оставяше място за съмнение каква бе тази течност.

Едната от количките с маси беше на два метра от нея отляво. Незабавно тя скочи като почти си удари главата в тавана. Масите изтрещяха, когато тя се стовари върху тях и тя сграбчи ръбовете на две от тях, за да не се плъзне долу.

— Имперски агент Селина или каквото там е истинското ти име?

Мара вдигна очи проучвайки тъмната стая. Гласът беше приглушен, което означаваше, че притежателят му беше зад вратата. Имайки предвид течността, която се увеличаваше бързо, тя мрачно си помисли, че да бъде отвън беше много правилно решение.

— Тук съм, Колдра — извика тя. Ръбът на локвата бе стигнал до задната стена, оставяйки я затънала в средата на стаята. — По-добре извикай поддръжката. Има сериозен теч тук.

— И то тъкмо навреме — отвърна Колдра. — Очаквах, че ще влезеш през прозореца на някоя от стаите за срещи, не директно през стената. Май съсипах няколко килима за нищо.

— Ще съсипеш доста повече неща, ако тази работа гръмне — предупреди Мара. — Между другото, каква е тая работа с тебе и огъня? Да не би като дете да си се бил изгорил или нещо подобно?

— Не точно — увери я той. — Просто през годините научих, че огънят и водата са двете неща, за които даже и професионалистите не са подготвени.

— Ще го запомня — обеща Мара.

— Сигурен съм — каза Колдра. — А ако си мислиш да скочиш върху мен, когато вляза със запалката, не се безпокой. Краят на локвата се показа вече в приемната, което значи, че мога да пална огненото езеро без да отварям вратата.

Мара смръщи вежди. Това беше наистина тактиката, която си бе наумила.

— Тази можеше да я свършиш по всяко време досега, без да дърдориш толкова много — отбеляза тя. — Затова мисля, че искаш нещо.

— Много интелигентна забележка — одобрително каза Колдра. — Искам да направя сделка.

Мара повдигна вежда.

— Слушам те.

— Основно, искам да изчезна — каза Колдра. — Да изчезна напълно. Ще напусна Шелконва, а ти няма да повдигаш обвинения, няма да ме преследваш.

— А в замяна ще мога да изляза от тук неопечена?

— Да, плюс това ще получиш всички записи, които ти трябват, за да заковеш главен администратор Дизра до стената.

— А, и Дизра ли е в лайната? — попита Мара, оглеждайки стаята. Нямаше прозорци, нито други врати, а локвата запалителна течност вече достигаше до глезените.

Но оставаше дупката, която тя бе изрязала във външната стена. А вътре бяха и трите купа столове.

— Затънал е до уши — каза презрително Колдра. — Всъщност мисля, че той е главният двигател и координатор на тази работа от самото начало.

— Наистина? — каза Мара, пресягайки се със Силата към най-горния стол от близкия куп. За момент той се закачи за този под него, но след това се освободи. Той прелетя през стаята и се намести на пода на три метра от количката й с масите в посока към дупката.

— Изненадана съм, че някой като губернатор Чорд е позволил на друг да води неговото шоу вместо него.

— Шоуто на Чорд? — изсумтя Колдра. — Майтапиш се. Този тъп идиот си няма и идея за него.

Мара се усмихна леко.

— Добър опит, Колдра, но аз знам по-добре. Необходим е моф или пълен губернатор, за да може да командва имперските сили наоколо. Даже и главен администратор не може да го направи.

— Кой е казал, че го е направил? — възрази Колдра. — Ние няма да командваме даже местните гарнизони на Шелша. Готвехме се за тотално унищожение.

— Не се прави на тъп — посъветва го Мара, като премести втори стол на три метра от първия. — Говоря за нападението на „Възмездие“ срещу Гепарин.

— „Възмездие“ — повтори Колдра. — Тръгнала си по грешна следа. Това няма нищо общо с нас. Това е опит на капитан Озел да замете своите лайняни следи. Опит да бъде сигурен, че няма да оживееш, за да разкажеш на някого за неговите дезертьори.

Мара потръпна.

— Неговите какви?

— Неговите дезертьори — излая през смях Колдра. — Оо, това е рядък случай. Някой е направил постановка да те убие, а ти даже не знаеш защо?

— Прескочи злорадството и ме просветли — изръмжа Мара.

— За да го насадят на пачи яйца, петима щурмоваци от „Възмездие“ комай са утрепали един майор от ИБС, откраднали са един от техните специализирани кораби и забегнали с него.

Мара почувства, как дъхът й застива в дробовете й. Петима щурмоваци?

— Знаеш ли нещо повече за тях? — внимателно попита тя.

— Само това, че даже и след зачезването си те продължиха да се мотаят из сектор Шелша и да си ровят носовете в нашите планове — каза с ръмжене Колдра. — Първо провалиха заграбването на едни тежки бластерни пушки, на които бяхме хвърлили око. После гръмнаха шефа на патрула, когото бяхме поставили да осигури нападението срещу един завод за TIE-файтери.

Сега странният коментар, който Брок направи в командната зала на „Кървавите рани“ изведнъж стана ужасно смислен. „Знаеше ли вече за дезертьорите? И за това ли ровеше в компютрите на «Възмездие»?“

Дезертьори! Щурмоваци! Петима!

Ръката на правосъдието!

— Във всеки случай това е една интересна история — каза тя, опитвайки се да запази небрежен тон. — Къде са тези ренегати сега?

— Сигурно някъде да вършат добри дела — каза Колдра. — Номерът е, че Озел не е рапортувал за тяхното изчезване и е сметнал, че вратът му е на дръвника, след като си разпитвала другите му щурмоваци или каквото там си правила, докато си била на неговия кораб.

— Наистина рових в компютрите му — каза Мара. Една ужасяваща мисъл я разкъсваше, като острие на нож. Нападението на „Възмездие“ срещу Гепарин, само това нападение беше стоварило категорично тежестта на вината върху раменете на губернатор Чорд. Но ако Колдра казваше истината, Чорд спокойно би могъл да бъде напълно невинен.

Невинен човек, срещу когото тя току-що бе изпратила петима щурмоваци дезертьори, за да го убият.

Тя стисна зъби. Трябваше непременно да се измъкне от тук и трябваше да го направи сега. Тя вдигна още един стол от купа и го сложи в редицата. Още един и щяха да са достатъчно.

— И какво точно искаш? — извика тя, за да спечели време.

— Казах вече — каза Колдра, като в гласа му започна да се прокрадва подозрение. — Искам свободен пропуск от тук. Какво правиш в момента вътре?

— Чакам да изясниш подробностите — отговори Мара, като мислено се прокле. Заета със своя план за бягство и още повече с провала на правосъдието, което беше привела в действие, тя напълно бе забравила, че Колдра вече беше представил исканията си.

— Познавам хората като теб — импровизира тя. — Искате всичко да бъде свършено според точни инструкции.

— Абсолютно — каза Колдра и подозрителността в гласа му се задълбочи. Ще взема „Харпърс Уей“. Ще ни трябва бърза поправка на трюма най-напред и след това ще ми осигуриш свободно напускане на Шелконва и достатъчно гориво…

— Секунда! — прекъсна го Мара, като постави последния стол в редицата. Сега оставаше да помисли какво да прави, след като веднъж се измъкне навън. — Не очакваш да те пусна да отлетиш с кораб, пълен с военно оборудване, нали?

— Смятай го за награда за помощта, която ти оказах да пресечеш потенциална катастрофална политическа криза — възрази Колдра. — Дизра е подготвил всичко, за да обяви декларация за независимост и да извади сектор Шелша от Империята.

— Трябва да се шегуваш — подигра се Мара и премести нов стол до стената. За разлика от останалите, тя не го постави в изправено положение, а го остави легнал с облегалка, която стърчеше през отвора. — Или пък Дизра се шегува. Ако го направи, половината флот ще се стовари над главата му за по-малко от седмица.

— Наистина ли мислиш, че Палпатин ще предприеме явна военна акция? — попита Колдра. — Не мислиш ли, че би сключил сделка, за да го запази в тайна?

— Император Палпатин не прави подобни сделки — каза Мара, вдигна още два стола и ги премести към дупката. Остави единия временно встрани от пътя, а другия нагласи върху краката на легналия, опитвайки да ги закачи заедно, така че новият стол да укрепи висящия навън.

— Не, даже и ако един от неговите суперспециални агенти му го препоръча?

Мара кимна мрачно на себе си, щом причината за този разговор стана ясна накрая. Колдра не се интересуваше от никакви сделки. Това, което искаше, беше да разбере намеренията й, като се опита да прецени реакцията на Имперския център към тяхната откачена неосепаратистка схема.

— Даже и тогава не — каза му тя, докато вплете и последния стол с другите два. — Но това е спорен въпрос, на първо място никога не бих направила такава препоръка. Говориш за измяна, а измяната автоматично води до смъртно наказание.

През вратата тя чу въздишката му.

— Много лошо — каза той. — В такъв случай нямаш никаква стойност за мен. Сбогом, агент.

И се чу изстрел от бластер…

И изведнъж пред вратата изригна огнен вал с височина до кръста и се втурна през стаята към нея.

Мара реагира незабавно, като се метна от нестабилното си гнездо върху масите към първия от редицата столове. Докосна го с крака и се метна към втория.

Тя бе на половината път във въздуха, когато огненият фронт я застигна и обгърна краката й с пламъци. Със Силата тя потисна болката и продължи. Отпред през кълбящия се дим и маранята от жегата неясно се виждаше отворът. Тя се приземи върху последния стол от редицата, наведе глава и скочи през отвора върху облегалката на стола, стърчаща навън.

Столът изскърца зловещо, когато тежестта й падна върху него, но другите два стола, използвани като противотежест, го задържаха. Хладният нощен въздух я обгърна и тя изчака малко, за да поеме няколко пъти дълбоко въздух с обгорените си дробове.

Обаче новата й позиция не бе много по-сигурна от тази допреди малко. Гардовете, от които тя беше избягала преди минути, все още обикаляха долу, в търсене на нови цели. Даже щом за малко обърна лице към пламъците, отнякъде се чу вик, че са я видели и заваляха бластерни пламъци. Мара извади светлинния меч, запали го и се отблъсна от облегалката на стола, целейки се в прозореца на третия етаж.

Оказа се, че прозрачната стомана се реже много по-лесно в полет, отколкото каменната стена, с която се бе справила първия път. Новият прорез водеше до широка приемна и след като стъпи на пода, тя притича тихо по дебелия килим до мястото, където предполагаше, че е краят на горящото складово помещение отдолу.

Тя достигна до там, измина още пет крачки и спря.

— Ето нещо, което не си очаквал — измърмори тя и изряза кръг около себе си в пода.

С пукот от разбито дърво и камък кръгът пропадна надолу. Мара остана на него и при удара в пода отдолу сви колене, за да погълне импулса.

Четирима от тях бяха групирани около вратата на склада: Колдра и трима въоръжени мъже в цивилни дрехи. И четирите глави бяха обърнати към Мара, когато тя пристъпи от разпарчосаната част от тавана, израженията им варираха от зашеметени до втрещени. Човекът най-отляво се съвзе преди другите, вдигайки бластера си за бърз изстрел. Наградата му бе да умре първи, когато мечът на Мара отрази изстрела му обратно към него.

Вторият и третият, независимо от техните цивилни дрехи, бяха военни, колкото и самият Колдра. Без нито дума, даже и без да си разменят жестове, те едновременно се разделиха в различни посоки и двамата откриха огън в движение. Мара отрази единия изстрел и направи къс скок, така че изстрелът на втория изсъска точно зад гърба й. Очите на първия се разшириха, когато тя направи още една бърза стъпка към него. Той направи още два безполезни изстрела, преди пурпурното острие да разсече тялото му. Мара светкавично се извъртя, точно навреме, за да вдигне меча и да върне последния изстрел на втория обратно към него.

Колдра остана сам.

— Запазих те за десерт — каза Мара разговорливо, държейки меча в стандартна защитна позиция срещу бластера, насочен към нея. — Някакви последни думи?

— Отхвърляш голяма възможност — предупреди Колдра. Гласът му бе стегнат, но Мара можеше да долови, как умът му преглежда спокойно и безстрастно неговите опции. — Все още не е твърде късно да направим сделка.

— Сделката приключи, когато опита да ме сготвиш — каза Мара, пристъпвайки към него.

— Поне ми дай шанс за двубой — каза Колдра с нотка на неискрена молба в гласа. Той свали бластера си и го хвърли настрана. — Ти си боец. Аз съм боец. Да решим спора ръка срещу ръка, воин срещу воин, без оръжия.

Мара повдигна вежди.

— Опитваш се да засегнеш професионалната ми гордост? — попита тя.

— Апелирам към твоето чувство за честна игра — поправи я Колдра. — Или и ти си като Вейдър и нямаш такова?

Лицето на Мара се стегна:

— Ти си на ход.

Без да си играе да изключи светлинния меч, тя го хвърли в страни.

Щом го направи, Колдра вдигна лявата си ръка и разкри скрит бластер.

— Глупачка — извика той и стреля.

Право в острието на меча, който Мара тихомълком бе извикала обратно в ръката си.

Колдра се разтресе, когато отразеният изстрел го прониза през средата на гръдния кош. За момент той остана прав, взирайки се невярващо в Мара. След това коленете му се свиха и той се пльосна на пода.

Мара пристъпи към него и подритна бластера.

— Аз винаги играя честно — тихо каза тя. — Точно толкова честно, колкото и моят опонент.

Невиждащите очи не реагираха. Мара изключи меча си и се огледа наоколо. Тя беше в друга широка приемна, същата като онази, през чийто под бе преминала преди малко. От другата страна имаше двойка резбовани врати, вход към балкона на балната зала. Ако Брайтуотър бе прав, че губернаторът има гости, балната зала бе добро място да го търси.

Тя само се надяваше да стигне до него преди ЛаРон.

 

Понеже ключалката вече не бе свързана с главната част на вратата, входът на кухнята беше трудно да бъде запечатан. Грейв направи всичко, което можа, откъсна тръба от водопровода и я пъхна между дръжката и стената. После, щом ЛаРон даде знак, те влязоха вътре.

По-голямата част от кухненския персонал беше избягала с писъци по времето, когато щурмоваците се промъкваха през различните работни сектори и купчини с оборудване към вратата в далечния ъгъл по диагонал.

— Накъде? — попита ЛаРон.

— Балната зала — кратко отговори Маркрос.

ЛаРон кимна, спомняйки си предположението на Брайтуотър, че губернатор Чорд се забавлява.

— Добре — каза той. — Бъдете готови за неприятности.

Неприятностите ги чакаха в коридора, щом те изскочиха от вратата на кухнята. Половин дузина гардове стояха в полукръг с извадени бластери.

За късмет на тези гардове Ръката на правосъдието не убиваше, без да е необходимо. За още по-голям късмет те бяха в обсега за зашеметяване на Е-11.

— Нагласи за зашеметяване — заповяда ЛаРон, щракна селектора и натисна спусъка. Изскочи син пръстен и най-близкият гард потръпна и падна, бластерът му произведе последен, спазматичен изстрел към тавана. Един от останалите успя да стреля два пъти, като единият изстрел удари ЛаРон в гръдната плоча, преди всички да се озоват на пода.

— Добре ли си — попита Грейв и се наведе, да види почернялото петно върху бронята на ЛаРон.

— Няма проблем — увери го ЛаРон, като се смръщи, помръдвайки с рамо. Определено имаше обгаряне, но бронята бе блокирала по-голямата част от енергията и нараняването не бе достатъчно лошо, за да забави движенията му. Маркрос вече се движеше надолу по коридора, към арката, обгърната от леко развълнувана светлинна завеса.

— Маркрос, забави!

Но Маркрос или не чу заповедта, или я игнорира. Той продължи да се движи, като свали своя Е-11 в позиция за стрелба от хълбок, когато достигна до завесата. Щом я докосна, от бронята му бликнаха многоцветни отблясъци и той изчезна.

ЛаРон изпсува тихо и хукна бързо. Грейв и Куилър го последваха. Те стигнаха завесата и ЛаРон се мушна през нея.

Балната зала бе пълна с елегантно облечени мъже и жени, видимо най-висшето общество на Шелконва. Но в момента те изглеждаха като елегантно облечени статуи, а не като живи същества. Те стояха зашеметени и тихи, някои с напитки застинали до устните им, вторачени в Маркрос, който крачеше към средата на залата.

Там, също толкова изненадан, колкото и своите гости, беше губернатор Чорд, огромният му обем беше напъхан в официални одежди, пищната му брада проблясваше на артистичното осветление.

— Обградете го — прошепна ЛаРон на останалите и тръгна след Маркрос, опитвайки се да го достигне и същевременно да поддържа професионална и достолепна крачка. Тълпата се стопи, щом я наближиха и те достигнаха Маркрос точно когато той спря на няколко метра от Чорд.

Както ЛаРон бе предрекъл на ум, губернаторът взе първи думата:

— Какво означава това? — настоя той.

ЛаРон пое дълбоко дъх:

— Губернатор Баршнис Чорд, обвинен сте в измяна и сте осъден на смърт — обяви той. — Ние сме оторизирани да изпълним тази присъда.

— Какво! — извика Чорд и челюстта му падна от изненада. — Това е абсурд!

ЛаРон видя с периферното си зрение, че Грейв и Куилър вече бяха приготвили своите Е-11. А Джейд бе дала прекалено ясна заповед.

Но щом ЛаРон отвори уста, командата заседна в гърлото му. Не можеше да заповяда стрелба по несъпротивляващ се цивилен. Не и така. Не и след Отронена сълза.

— Ще ни последвате ли тихо? — попита той вместо това.

— Да последвам имперски щурмоваци? — изсумтя Чорд. — Определено не!

Той посочи с пръст към висок мъж, носещ туника, чиито краища бяха драпирани с кожа:

— Синър, извикай моите гардове. Кажи им, че нашествениците, които търсят, са тук.

— Всички останете там, където сте! — нареди ЛаРон, опитвайки се отчаяно да реши, какво да прави. Дали неподчинението на Чорд му даваше достатъчно оправдание да изпълни заповедта на Джейд? И наистина ли го искаше?

И тогава, за негово изумление, Маркрос се обърна и насочи бластера си към гърдите на ЛаРон.

— Свалете оръжията — каза той с тих, но уверен глас. — Всички!

— Какво? — попита ЛаРон.

— Чу ме — стегнато каза Маркрос. — И тримата! Сега!

За един дълъг момент ЛаРон се взираше в белия лицев панел, опитвайки се да прочете нещо, каквото и да е, в позицията на Маркрос. Но нямаше нищо.

— Сериозен съм, командире — каза Маркрос в крехката тишина. — Свалете ги.

„Командире“… и мислено ЛаРон се видя отново на борда на „Суонтек“, след схватката с пикиращата банда — първата им битка като екип. „Тази част от лидерството“ — беше казал Маркрос, когато двамата бяха сами в трюма. — „Да познаваш и разбираш хората, които са под твоя команда. И да им се доверяваш.“

Да им се доверяваш.

— Свалете оръжията — потвърди ЛаРон тихо, свали дулото на своя Е-11 и се наведе, за да го постави на пода пред себе си. Зад него се чуха две леки изтраквания, когато Куилър и Грейв направиха същото.

— Не разбирам нищо от това — каза Чорд, още със сърдит но и пълен с объркване глас. — Какво по дяволите става!

— Става това — Маркрос насочи своя Е-11 към губернатора, — че току-що ви спасих живота. Той направи крачка назад и свали шлема си.

Чорд ококори очи.

— Саберан?

— Здравей, чичо Баршнис — каза Маркрос и му кимна. — Мина много време.