Тимъти Зан
Преданост (23)

Двадесета глава

— Това е напълно откачено — каза Хан.

— Това казах и аз — кисело се обади Куилър зад него. — ЛаРон никога не ме слуша.

Люк се мръщеше, докато се взираше през предното стъкло на транспортния спидер. Беше си лудост, трябваше да признае. Да излязат сами в напрегнатата тишина на града, само седмина, с всички щурмоваци на Вейдър навсякъде и самият Вейдър, за капак, някъде в града. Даже и с Чубака, който остана скрит в „Суонтек“ (след мощни протести, разбира се), Люк знаеше, че той и Хан нямаше да могат даже да излязат от космодрума на Гринклиф без да бъдат спрени и разпитани.

Обаче ескортирани от петима щурмоваци в пълно бойно снаряжение, единият от които водеше ескорта на спидербайк, подозренията и въпросите на местните патрули се изпаряваха като роса от горещ пясък.

Същественият въпрос беше какво щеше да се случи, ако и когато те се натъкнат на някои от имперските издирвачи. За Люк всички щурмоваци изглеждаха еднакво, но от коментарите, разменяни между останалите, той разбра, че щурмоваците имаха начин да се различават един от друг. Ако щурмоваците от 501-ви легион, които в момента шетаха из града, разберяха, че ЛаРон и неговите приятели не са от тяхната част, щяха да последват неудобни въпроси.

Обаче за целта трябваше първо 501-ви да ги забележат най-напред… а за такъв случай те имаха секретно оръжие, което даже и Вейдър не би могъл да очаква.

Люк почувства леко побутване от Силата.

— Завий наляво на следващия ъгъл — каза той на ЛаРон и посочи с ръка. Шлемът на ЛаРон леко кимна, докато той сигнализира на Брайтуотър за тази нова маневра.

— Искаше ми се да има още няколко превозни средства на пътя, сред които да можем да се смесим — промърмори Хан, докато гледаше през страничното стъкло как завиват. — Да не би всички да отиват да вечерят едновременно по тези места?

— Те не са се прибрали, за да ядат — мрачно каза Маркрос. — Прибрали са се, за да се скрият.

— Нали се сещаш — кацнали са имперски сили — обади се Грейв зад Хан. — Или очакваш гражданите да изпълнят улиците и да устроят парад на Вейдър?

— След това завий надясно ей там — каза отново Люк, сочейки напред.

— Знаеш ли, това наистина започва да ме притеснява — коментира Грейв. — Как би могъл да знаеш къде са другите претърсващи части? Аз се рових известно време в тяхната групова честота и даже тогава не можах да разбера разпределението им.

— Не се мори да питаш — сухо каза Хан. — Той просто ще ти каже, че това са джедайски работи.

— Направо от групата хора, за които се предполагаше, че са били унищожени преди години — обади се Куилър. — Леко ме побиват тръпки.

— Колко още далеч? — попита ЛаРон.

— Не много — увери го Люк. — Един или два квартала.

Ако щурмоваците вече претърсваха района, те щяха да могат да издърпат Лея изпод носовете им. Това би изкарало въпроса за идентификацията на щурмоваците отново на преден план.

Люк чу почувства внезапно сигнал в ума си. Смес от приклекналия за скок хищник и ясно различимото предупреждение, че ги заплашва опасност.

— Спри колата — извика той. — Веднага!

Миг по-късно той увисна на предпазните колани, когато ЛаРон скочи върху спирачките.

— Какво стана? — попита той.

Зад тях дойде ясният звук от тежки бластерни оръдия. Люк се завъртя на седалката и усука врата си, за да погледне през задното стъкло.

Тъкмо навреме, за да види, как малък кораб с подпален машинен сектор се спускаше по спирала към улицата зад тях.

 

„Харпърс Уей“ седеше тихо върху надраскания пермакрит, когато Мара спусна нейния Z-10 към определеното й място в полупразния космодрум на Гринклиф. Тя остави двигателите на стендбай и разгледа товарния кораб. Не се забелязваха движение или други признаци за живот.

Беше ли успял Колдра да избяга вече?

Имаше един начин да разбере. Със светлинния меч в ръка тя спусна стълбата и излезе. Тя подсили сетивата си като особено внимаваше за страничното зрение, в случай че той е устроил засада в сянката на някой кораб, и тръгна напред.

Тя бе на половината път, когато товарният отсек на кърмата на кораба изригна.

Управляваните от Силата рефлекси я хвърлиха на земята, тялото й се превъртя и тя пое експлозията с гърба си, вместо с лицето си. Ударната вълна мина над нея остъргвайки кожата й, която бе само частично излекувана от предишните изгаряния. Тя се превъртя отново, когато около нея започнаха да падат парчета, скочи на крака и включи меча си.

Щом го направи, през назъбения отвор в корпуса на кораба, полузакрита от дима, тя успя да види ръбестата форма на един AT-ST. Командният модул се наклони, за да се насочи към лицето й и двете му предни оръдия откриха огън.

Мара се метна встрани, а на мястото, където лежеше, се появиха две дупки. Модулът се насочи отново и оръдията стреляха пак. Тя избегна единия изстрел и се опита да отрази другия с острието и да го върне към източника.

Това движение едва не сложи край на битката. Тя никога не се бе опитвала да блокира такъв залп по-рано и вместо да върне изстрела, лазерният меч едва не бе избит от ръцете й. Тя успя да увисне на оръжието и побягна с пълна сила към най-близкото прикритие, като опитваше да отклони следващите изстрели.

Тя успя, но на косъм, като се хвърли зад стара, твърде корозирала вагонетка за руда, която изглеждаше сякаш не бе ползвана с години. Последният залп на AT-ST-то проби две дупки в стената на вагонетката. Мара бързо се премести към задния й край, където големият обем на двигателите й даваше някаква защита.

Но не за дълго. Последва кратка пауза и след това Мара чу ритмичното щракане на коленните връзки на AT-ST, докато се спускаше и излизаше от дупките, които оръдията направиха в пода на хангара. Тя внимателно слушаше, очите й изучаваха паркираните кораби наоколо и си набеляза два спасителни изхода в зависимост откъде Колдра щеше да реши да заобиколи вагонетката. Нямаше начин да изпревари AT-ST на права отсечка, поне не на сериозна дистанция, но криволичейки между препятствия, тя бе по-маневрена, отколкото голямата машина. Ако успееше да се гмурне под оръдията и да среже част от някой от краката му, може би щеше може да го повали.

Механичните щракания започнаха отново да се приближават, насочвайки се отдясно. Мара се премести в ляво зад носа на вагонетката, където да може да се пъхне под нея и да избяга в момента, когато AT-ST се появи.

Но канонерката не се появи, нито изглеждаше, че идва по-близо. Всъщност, както Мара съдеше по звука, машината сякаш се отдалечаваше.

Тя изведнъж разбра. Мушна се под носа на вагонетката и избяга настрани.

Колдра в момента не я преследваше. Вместо това беше подкарал голямата бойна машина на юг от площадката за кацане. Даже когато Мара се появи на открито, AT-ST-то продължи да си пробива път през ниската ограда около площадката за ландспидери и се насочи към широките, пусти градски улици.

Мара изсъска през зъби. Явно Колдра бе усетил капана и отказваше да захапе стръвта. В тази част на града улиците бяха доста тесни, но относително прави, което даваше на AT-ST предимството на хода по права линия. Всичко, което Колдра трябваше да направи, е да мине един-два квартала, да открадне ландспидер и щеше да е далеч, преди тя да може да го хване.

Или поне така си мислеше. Тя погледна за последно към отдалечаващата се канонерка и се затича към нейния Z-10. Две минути по-късно тя бе във въздуха, насочвайки се на юг.

Тя мислеше, че Колдра може да опита да смени посоката, щом се измъкне от пряката видимост откъм космодрума, с надежда да обърка преследвачите си. Но въпреки че имаше няколко малки групи от високи сгради, повечето постройки в тази част на града бяха основно дву и триетажни и не даваха добри условия за подобни игри на криеница. Щом Мара се издигна над паркираните кораби, видя канонерката, която си пробиваше път на юг. Тя включи двигателя на пълна атмосферна мощност и продължи преследването.

За съжаление, същите тези ниски сгради, които даваха лошо прикритие за лова, правеха същото и за ловеца. Освен това единственото оръжие на Z-10 беше един малък автоматичен бластер, чийто огневи контрол беше неудобно включен в сензорния пакет на кораба. Ако Мара искаше да спечели, трябваше да успее с първия изстрел, и то да го направи от упор.

От друга страна, наблюдателната система на AT-ST позволяваше пълен, 360-градусов обзор. Единственият ъгъл за атака, който й даваше някакъв шанс, бе директно отгоре. Мара се издигна в небето и когато се изравни с канонерката, пикира право надолу.

Тя бе насочила мерника на автоматичния бластер към входния люк на канонерката, когато видя, че кулата с лекия бластер, закачена отляво на командния модул, се завъртя и се насочи към нея. Тя незабавно завъртя контролния лост като опита да мине от дясната страна на канонерката, където този бластер нямаше да може да я уцели.

Но системите на Z-10 не бяха проектирани за такива резки маневри. Тя бе половин секунда по-бавна, което се оказа фатално. Миг по-късно корабът подскочи, когато получи попадение в двигателния отсек.

Тя падаше към земята.

Мара се бореше с ранения кораб през целия път и успя да завърти кораба така, че да избегне фаталното забиване на носа в земята. Вместо това той се плъзна по корем, като подскочи няколко пъти. По инерция измина два блока, като стърженето на метал върху пермакрита пронизваше черепа й през целия път.

Най-накрая стърженето затихна и корабът спря да се влачи. Като дишаше тежко и потрепваше от острия мирис на изгорял метал и изтичащи химикали, тя стана от седалката. Входният люк с рампата бе разбит при кацането, но с три замаха със светлинния меч тя си отвори изход в прозрачния купол. Плъзгането я беше изхвърлило на около три квартала южно от мястото, където Колдра унищожи двигателя й. Тя предпазливо се измъкна от разрушения кораб и погледна на север, очаквайки че той ще използва катастрофата, за да смени посоката или обратно към „Харпърс Уей“, или на запад към палата, където беше крайната му цел.

Но не, AT-ST продължаваше да крачи право към нея, предните му бластери проследяваха напред-назад улицата по цялата й дължина, като разтревожен страж, обикалящ периметъра си.

Явно Колдра бе решил да зареже бягството в полза на отмъщението.

 

Раненият кораб изчезна под нивото на покривите и секунда по-късно ЛаРон чу далечен шум от метал, стържещ върху пермакрита.

— Падна — каза той и огледа околността. В далечината на юг видя паркиран ландспидерен транспортьор. Неговият екипаж от щурмоваци сигурно се беше разпръснал между сградите. Не се виждаха други превозни средства или служители. Може би нямаше други такива наоколо.

Никой друг, освен Ръката на правосъдието.

— Излизай — махна той към Люк, като завъртя спидера обратно. — Ти също, Соло. Намерете вашата приятелка, ние ще видим дали можем да помогнем на пилота.

За изненада нито Люк, нито Соло оспориха решението му. Малко по-късно ЛаРон подкара спидера към мястото на катастрофата, следвайки Брайтуотър на неговия спидербайк.

Катастрофата беше на север от тях и както се оказа, два квартала на запад. ЛаРон зави зад последния ъгъл и пред него се разкри невероятна картина. Половин квартал по-нататък бяха останките от лекия кораб, който видяха да пропада, усукани и разкъсани. Над него се издигаха кълба черен дим, изригващи от горящия му двигател. През зейнала пукнатина в кокпита, пилотът — млада жена с червено-златна коса излизаше от него.

А два квартала по-далеч на север се виждаше да стърчи кулата на AT-ST, което хлопаше с твърдите си стъпала в тяхна посока.

— Какво се случва тук, по дяволите! — измърмори Куилър.

— Брайтуотър, провери! — заповяда ЛаРон.

Докато водеше спидера към катастрофата, почувства нещо странно в дълбините на стомаха. Жената там може би беше приятелката на Люк и Соло — това бе единствата възможна причина някой да праща AT-ST след нея. И сега, когато бе идентифицирана и бе на ръба да бъде заловена, пленяването на Люк и Соло предстоеше.

Явно Маркрос бе следвал същата логическа нишка:

— Ние не бива да се замесваме — предупреди той от задната страна на спидера. — Те вече са я хванали.

— А Люк и Соло? — попита Грейв. — Не можем да оставим те да бъдат заловени.

— Може би нямаме избор — мрачно каза ЛаРон. Все пак трябваше да опитат. Той направи широка дъга със спидера, за да се подготви да завие обратно към мястото, където свалиха двамата бунтовници, с надежда, че все още има време да ги върнат обратно в относителната безопасност на „Суонтек“. Пред тях Брайтуотър бе наближил канонерката.

Без предупреждение предните бластери на канонерката се наведоха и откриха огън.

Пълната неочакваност на атаката почти коства живота на Брайтуотър. Той направи остър вираж, като периферията на изстрела разби десния му заден стабилизатор. Завършвайки завоя, той натисна дросела на пълна мощност. Заради повредите по стабилизатора неговите обикновено стегнати, неуловими маневри по-скоро изглеждаха като пиянски слалом. Оръдията на AT-ST стреляха още два пъти, преди да замлъкнат.

Но крачещата машина все още приближаваше.

Брайтуотър се върна към останките в момента, когато ЛаРон спря спидера, скочи на земята и вдигна своя Е-11 в защитна позиция.

— Стой! — извика той към червенокосата жена. Сега той видя, че тя беше млада, не повече от двадесетгодишна.

— Аз съм имперски агент — извика тя. — Ниво К-12, разпознавателен код Hapspir Barrini. Има бандит в този AT-ST.

ЛаРон остана за момент с отворена уста. Но годините на обучение си казаха думата.

— Слушам, мадам — каза той. — Заповеди?

— Да започнем с малко въздушна поддръжка — каза агентката. — Извикайте командира на групата си по комуникатора.

ЛаРон потрепери.

— Всъщност ние не сме с главната група…

— Просто ги извикайте по комуникатора — прекъсна го тя.

— Не можем — мрачно каза Маркрос. — AT-ST-то заглуши напълно комуникациите.

— Тогава ще се справим сами — каза жената с ледено спокойствие. — Скаут, спидера ти все още функционален ли е?

— Достатъчно функционален, мадам — каза Брайтуотър, като се завъртя отново с лице към канонерката, която се поклащаше към тях. ЛаРон забеляза, че бронята му имаше мехури по протежение на левия му крак, където бластерните оръдия го пропуснаха на косъм.

— Направи заблуждаваща атака към лявата му страна и пробвай да отклониш огъня му — нареди агентката. — Ако и когато той завърти командния модул, за да те прихване с предните си оръдия, снайперистът ще го порази с ударния гранатомет от дясната му страна.

— Разбрано — каза Грейв и вдигна своя Т-28 в положение за стрелба.

— Ако не завърти модула или когато се обърне отново обратно — продължи тя към Брайтуотър, — завърти зад него и опитай да простреляш радиаторите на двигателите му и изпускателните клапани. Предавателят му е там. Може би ако го повредиш ще престане заглушаването и ще можем да повикаме подкрепа. Ако снайперистът успее да обезвреди гранатомета му, ще си в относителна безопасност от оная страна, но внимавай за лекия бластер на лявата кула.

— Ще се справя — увери я Брайтуотър.

— Само не забравяй, че ако не успеем да ударим гранатомета му, ще стане опасно — припомни му жената. — Ако стане много горещо, заобиколи зад сградите и се върни обратно насам. Ти си единствената мобилна част наоколо в момента и не искам да се жертваш за нищо!

ЛаРон бе поразен от изненада. Имперски агент, на когото наистина му пука за войските, които командва? Това бе нещо ново.

— А ние? — попита Маркрос.

— Започнете прикриващ огън с цел да раздвоите вниманието му — отвърна агентката. — Отдръпнете се, когато приближи, и опитайте да го прекарате покрай останките от моя кораб. Аз ще го чакам там.

ЛаРон погледна Грейв. Скупчването в средата на горящите останки на пътя на ловуващ AT-ST не беше добър начин да доживееш до пенсионна възраст.

— Мадам, ако мога да предложа…

— Действайте — прекъсна го младата жена, отстъпи назад и се приведе край разрушения кораб. — Ако успеете да го примамите достатъчно близо, аз ще мога да го съборя.

Да го събори? ЛаРон се намръщи невярващо. Тогава със закъснение забеляза тънкия цилиндър, който тя стискаше в дланта си.

Светлинен меч!

Той погледна младежкото й лице отново и внезапно потрепери. Имперски агент, светлинен меч… Слуховете бяха верни в крайна сметка.

Жената бе Ръката на императора!

— Имате си заповеди, щурмоваци! — изрече той през внезапно пресъхналите си устни. — Действайте!

 

На един квартал разстояние се виждаха дузина щурмоваци, които целенасочено крачеха по пътеката, когато Люк внезапно спря.

— Какво не е наред? — настоятелно попита Хан, гледайки щурмоваците.

— Нищо — каза Люк. — За тук сме.

Хан се намръщи, поглеждайки за първи път лекьосаната врата и помътнялото стъкло върху менюто пред него.

Тапкаф?

— Тя се крие тук?

— Мисля, че не е зле да влезем вътре — настоя Люк и кимна към приближаващите щурмоваци.

Хан поклати глава. Нейно кралско високоблагородие да се крие в подобно място? Мистичните джедайски фокуси на Люк май бяха дали накъсо.

От друга страна, всяко място настрана от погледа на щурмоваците беше добро. Той дръпна вратата и влезе…

И се закова на място, не вярвайки на очите си. През мрачната зала, между гроздовете от извънземни глави той я видя. Тя не просто седеше в задния ъгъл. Не се опитваше да се прикрие с качулка. Тя бе на крака, движеше се пъргаво през препълненото помещение и сервираше напитки.

Нейно кралско съвършенство, нахлузила престилка, сервираше ичкии на пияндетата!

— Тя е там! — възбудено каза Люк.

— Аха, видях я — каза Хан и огледа още веднъж, по-внимателно салона. Не се бе възцарила внезапна тишина, нито главите на посетителите се бяха завъртели масово към тях, но в салона изведнъж се бе почувствало статично напрежение. Всички бяха забелязали новопристигналите и не изглеждаха много щастливи от това.

— И сега? — нетърпеливо попита Люк.

Хан се изпъна назад.

— Леко и спокойно — измърмори той на хлапето. Той доближи ръката до бластера си толкова, колкото да не е очевидно, и започна да си пробива път между масите.

Беше на половината път, когато двама адерианци в прашни работни костюми застанаха тихомълком на пътя му.

— Споко — каза Хан и повдигна пред себе си ръцете си с дланите нагоре. — Само хлътнах за малко да видя една приятелка.

— Хан? — повика го Лея.

Хан я видя между двамата адерианци да приближава с изражение на изненада и успокоение.

— Да не прекъсваме нещо? — небрежно попита той.

— Толкова съм щастлива, че сте тук — каза поемайки дъх тя, а очите й погледнаха над рамото му към Люк. — И двамата. Как разбрахте, че съм в беда? Няма значение. Трябва да се махаме оттук.

— Мда, без майтап — каза Хан. — Това място има ли задна врата?

— Да, насам — каза Лея и дръпна Хан за ръката. Двамата адерианци се отдръпнаха настрани и Лея го поведе между масите към кухнята.

Една жена мунгра чакаше на задната врата.

— Безопасно пътуване, Лея Органа — избоботи тя. — Ние няма да Ви забравим.

— Нито аз ще Ви забравя, Викрия — каза Лея, като склони глава към мунграта. — Някога, когато премахнем робството на Империята…

— Ще ви почерпим — прекъсна я Хан. Той хвана Лея за рамената и я избута през вратата. Отвън имаше тясна и зле осветена алея и за момента пуста.

— Давай — каза той, като премести хватката си от рамото на ръката на Лея и я задърпа по алеята на север.

— Хан, това бе грубо — обвинително каза тя. — Тези хора ми помогнаха да се скрия…

— Искаш да си седиш тук и да й благодариш, докато Вейдър цъфне на входната врата ли? — прекъсна я Хан. — Хайде, Чуи ни чака на космодрума.

Те почти бяха стигнали до края на алеята, когато Люк рязко сграбчи Хан за ръката.

— Зад нас. Някой идва — изсъска той.

Хан се огледа. Докъдето можеше да види, алеята беше все още пуста.

Но хлапето толкова пъти вече се оказваше право през това пътуване и Хан не се усъмни.

— Насам — каза той, извади бластера си и дръпна Лея край няколко кофи за боклук встрани от алеята. Той я набута зад тях и се притисна до нея, за да има някакво прикритие от кофите, докато гледа назад по алеята.

— Хан… — започна Лея.

— Шшшт!

— Хан, ще ме смачкаш — протестира Лея през стиснати зъби.

— Искаш да ме гръмнат ли? — възрази Хан.

Нещо се движеше там долу в тъмнината и идваше бързо към тях. Те преминаха през слабо осветено място…

— Скаути — измърмори Хан и стомахът го стегна.

Това беше картината на деня. Основното ядро от щурмоваци претърсваше сградите от страната на главните улици, а скаутите на спидербайкове патрулираха по задните алеи да гледат за бежанци. Стегнато, чисто, ефективно.

А Хан разполагаше с трийсетина секунди, за да измисли как да се справи с тях.

Лея се притисна до рамото му.

— Не мърдай — прошепна той, докато се оглеждаше за вдъхновение. Нямаше други прикрития, абсолютно нищо, където да могат да се скрият. Това означаваше, че ще трябва да стреля по имперските войници. Проблемът беше, че докато гръмне един от засада, другият нямаше да стои услужливо на място и да чака следващия изстрел.

Но се налагаше да рискува.

Някъде от близка дистанция тихият нощен покой бе разкъсан от внезапен залп бластерен огън. Хан стисна зъби, вдигна бластера си и се прицели в първия скаут.

С последно усилие Лея се промъкна между него и кофите за боклук.

— Какво по дяволите правиш? — тихо попита той.

— Дай ми бластера си — нареди тя, гледайки приближаващите скаути.

— Вижте, Ваша чест…

Без да каже дума тя се пресегна и измъкна бластера от ръката му. Хан се опита да си го вземе обратно, но тя избягна хватката му, като го избута с лакътя си. Той погледна към Люк, но хлапето зяпаше надолу по алеята към приближаващите скаути със сбръчкано от съсредоточаването чело. Далечният бластерен огън изглежда се засилваше и Хан видя, че двамата скаути се спогледаха и ускориха спидерите си.

Лея стреля.

Не по войниците, а покрай сградата от другата страна на алеята. Хан погледна намръщено и за своя изненада видя как двадесетметров улук се откачва от стената и тромаво се огъва надолу от четвъртия етаж. С трясък той се откачи и се срина върху алеята. Удари се в пермакрита пред спидербайковете и подскочи точно навреме, за да посрещне шлемовете на скаутите.

Те се преметнаха назад от спидерите си. Единият се просна върху земята, другият направи четвърт оборот, преди да се присъедини към него. Байковете, останали без ездачи, спряха постепенно, а скаутите не помръднаха повече.

— Да вървим — каза Лея и завря бластера в ръката на Хан. — На кой космодрум казахте, че сте?

— Гринклиф — каза Хан, като погледна озадачено за последен път към войниците и разбития улук. Някой ден трябваше да попита Лея как й бе дошло на ума.

— Добре, давайте да вървим — повтори тя нетърпеливо и го дръпна за ръката. — Преди да са усетили липсата на тези двамата.

— Задръж за секунда — каза Хан, гледайки към свободните байкове. Той знаеше, че бе рисковано — цивилни върху военни спидери щяха задължително да привлекат погледите на всеки минаващ щурмовак. Но спестеното време може би щеше да си струва, поне за минаването на няколко квартала.

— Карала ли си някога нещо подобно? — попита той, като я побутна към по-близкия байк.

— Не — каза Лея. — Хан, аз не мисля…

— Не, прав е. Трябва да ги вземем — каза Люк. Той отиде до единия байк и предпазливо се качи.

— Добре — каза Лея, все още не съвсем убедено. — Но аз ще карам.

— Каза, че никога не си го правила по-рано — напомни й Хан.

— А ти? — попита тя.

— Ами, не и военната версия…

— Тогава аз ще карам — заключи тя. — Между другото трябва ръцете ти да са свободни за бластера, ако налетим на опасност.

Хан направи физиономия. Женска логика!

Все пак тя имаше право. Независимо от умелия изстрел по улука, той бе по-добър стрелец, особено при стрелба в движение.

— Абсолютно съгласен, Ваше превъзходителство — каза той. Да тръгваме.

Те се покатериха на единия спидер. Лея седна на седалката, а Хан трябваше да балансира върху торбата за спешна помощ зад нея. Той уви лявата си ръка около кръста й, отбелязвайки си със скрито задоволство, че тя потръпна леко от докосването. Това можеше да се развие по-добре, отколкото той си мислеше.

На Лея и Люк им отне около минута, докато се ориентират в управлението и първите двайсет метра друсаше доста, докато се научат да ускоряват плавно. Обаче след това те се ошлайфаха и бързо се изнесоха до края на алеята. За щастие останалите скаут патрули не бяха стигнали засега толкова на север.

Или пък на всички щурмоваци в района внезапно им се бе наложило да се безпокоят за по-сериозни проблеми, отколкото за избягалите бунтовници. Бластерният огън от северозапад бе станал още по-интензивен с участието на няколко различни вида оръжия. Явно наблизо се разгаряше сериозна битка, точно където ЛаРон ги бе изритал от транспортния спидер.

Но ако щурмоваците имаха проблеми, поне за момента трябваше да се оправят сами. Може би когато успееха да качат Лея на „Суонтек“, той и Люк щяха да могат да се върнат и да видят какво става.

Бяха минали почти три квартала и Люк и Лея бяха успели да постигнат гладък ритъм на езда, когато с крайчеца на окото си Хан забеляза на юг нещо да лети точно над нивото на покривите в западна посока. Той погледна…

— Спри! — излая той, стискайки по-здраво Лея за кръста. — Люк!

— Какво става? — Извика Лея праз рамо, докато спираше.

— Това е нашият кораб — каза й Хан, сочейки мястото, където „Суонтек“ току-що изчезна зад покривите.

— Какво? — попита потресено Люк. — Къде?

— Натам, от където се чува бластерният огън — мрачно каза Хан. — Чуи се насочи право натам.

— Не звучи добре — каза Люк.

— Без майтап — изръмжа Хан, като издърпа рязко комуникатора си и прекара пръст по него.

Обаче веднага го изключи, щом чу експлозията на статичен шум от него.

— Заглушават всичко — каза той и закачи отново комуникатора на колана си, после показа към следващото кръстовище. — Да вървим нататък. Трябва да го измъкнем от там.

— Добре — каза Лея и насочи спидера в нужната посока. Люк вече летеше към кръстовището.

Хан се намръщи и стисна здраво Лея, когато тя направи вираж и подкара байка на пълна скорост. Със сигурност ЛаРон и приятелите му бяха в беда, можеше да заложи десния трюм на „Сокола“. И съвсем естествено и Чуи беше там, опитвайки се да ги спаси.

Ако се измъкнеха живи от тази история, обеща си мрачно той, двамата с Чуи щяха да имат дълъг разговор по тези въпроси. Много дълъг разговор.

 

Скаутът излетя надолу по улицата, като с криволичене тъчеше незабележима плетеница и стреляше предизвикателно и напълно безполезно към приближаващата канонерка. Мара, която се бе прикрила близо до своя горящ кораб и примижаваше от кълбящия се наоколо пушек, мислено кръстоса пръсти. Предните оръдия на AT-ST замлъкнаха за малко, за да проследят войника, и за момент тя реши, че Колдра ще попадне на клопката.

Обаче оръдията се вдигнаха отново, страничната оръдейна кула се завъртя и откри огън. Скаутът започна да лавира между изстрелите, гмурна се между огромните съчленени крака и се появи от другата страна. Страничната кула се завъртя, продължавайки да стреля. Докато скаутът маневрираше наляво, за да излезе от обсега на кулата, гранатометът от другата страна на AT-ST изстреля ударна граната срещу него.

Гранатата избухна върху пермакрита, експлозията пръсна прозорците на почти половината квартал и удари Мара като с кадифен чук. Тя се взря напрегнато през пушека, но когато димът се разсея, видя скаута все още върху спидера си да изчезва зад една от сградите в страничната улица. Непокътнат или поне не сериозно ранен, той се появи пак за нов опит.

Останалите щурмоваци междувременно също не мързелуваха, а с ритмичен огън засипваха ставите и сензорите на AT-ST. Но канонерката беше проектирана за точно такъв вид битки и понасяше леко огъня. Всъщност изглеждаше сякаш Колдра се кефи на битката, особено на нейната едностранчивост. Вместо да подкара AT-ST на пълен ход, той управляваше със скорост като за разходка, позволявайки на опонентите си да могат да се прицелват добре.

Мара усети движение откъм нейната страна и видя командира на взвода да пропълзява към нея.

— Заповядах да останете отзад! — каза тя.

— Имам нужда от консултация — стегнато каза той. — Мислим, че знаем как да го съборим.

— Обяснете.

— Жироскопите са разположени между долната част на командния модул и платформата на краката — започна командирът. — Ако мога да пратя снайпериста в една от сградите пред него, той може да има възможност за пряк изстрел.

Мара погледна към отстъпващите щурмоваци. Да, там имаше няколко сгради, които биха могли да свършат работа.

Проблемът беше, че снайперистът щеше да има право само на един изстрел. Ако пропуснеше или ако системата на жироскопите беше достатъчно здрава, да го издържи, Колдра щеше само да завърти модула и да направи на трески цялата сграда заедно със снайпериста.

Нещо, което и командирът, и снайперистът знаеха много добре.

— Нека да се приготви — нареди Мара. — Да се надяваме, че няма да се наложи да го използваме.

— Тъй вярно — командирът събра краката си и се подготви да спринтира.

Но преди да успее да мръдне, нещо изтрещя точно над главите им. Огънят от всички бластери на AT-ST се насочи нагоре. Инстинктивно Мара се сви и очите й се вдигнаха да открият нашественика. Дали разпръснатите преследвачи на Вейдър най-после не бяха решили да разберат какъв е този шум откъм края на града?

Но това не беше щурмовашки транспорт. Всъщност даже не бе никакъв вид имперско превозно средство. Беше някакъв вид товарен кораб, формите му се размиваха от пушека, мрака и високата му скорост. Докато го гледаше, той направи остър вираж и намали скоростта, сякаш за да разгледа странната сцена на улицата под него.

— Разкарайте го от тук — нареди Мара.

— Комуникациите са заглушени — напомни й командирът.

— Знам — отсече Мара. — Помахай му да се махне, ако не — направи нещо! Той се мотае точно над нас.

— Ще опитам — Командирът се изправи и вдигна високо ръце. А в този момент проблеснаха много бластерни огньове зад AT-ST.

 

Люк достигна до главната улица и спря спидера си до ръба на ъгловата сграда. Лея спря зад него, Хан скочи и пробяга последните няколко метра. С готов бластер той погледна зад ъгъла.

На по-малко от половин квартал се виждаше имперско AT-ST с гръб към тях, крачещо тромаво на юг по улицата. На края на квартала димяха някакви останки, може би от товарния кораб, който той и останалите бяха видели да се срива прострелян. През кълбата дим съзря някакъв човек да стои прав на открито, видимо в неведение за приближаващата канонерка, докато зад него няколко по-неясни фигури изглежда стреляха по нея.

А над главите им, сякаш с идеята да таранира канонерката, Чубака правеше вираж със „Суонтек“ на ЛаРон.

— Май работата е по-сериозна, отколкото мислех — каза Лея отстрани.

— Можеш да се обзаложиш — каза Хан, а умът му работеше на високи обороти. Ако можеше да предупреди Чуи някак си, може би щеше да успее да го накара да се върне до космодрума. Но когато всички комуникации бяха прекъснати…

Той погледна пак AT-ST към процепа между командния модул и структурата за краката. Ако техническите данни, които беше виждал, бяха верни, там трябваше да се намират антените. Включително тези, които заглушаваха комуникациите.

Струваше си да опита. Той се прицели с бластера си към процепа и откри огън.

 

— Помахай му да се махне, ако не — направѝ нещо! — бе заповядала Ръката на императора.

— Ще опитам — каза ЛаРон и се изправи.

„Не стреляй! — мълком помоли той, докато размахваше ръце в усилие да привлече вниманието на Чубака. — Моля те, не стреляй!“ С подобренията, които ИБС бе внесло във въоръжението на „Суонтек“, един залп би направил AT-ST на скрап.

За съжаление той би пробил защитата на високо енергийните силови клетки и би превърнал AT-ST в огнено кълбо, което щеше да погълне щурмоваците, повечето околни сгради, а може би и самия „Суонтек“ заедно с тях.

За щастие, Чубака изглежда разбираше това. Той само летеше наоколо, но нямаше индикация да е активирал лазерните оръдия. ЛаРон размаха отново ръце, опитвайки да го накара да се оттегли.

Тогава изведнъж статичният шум от комуникатора му изчезна.

— Имаме връзка — извика той на жената до себе си.

— Някой прекъсна заглушителя на AT-ST — каза тя. — Сега го предупреди.

— Чубака, говори ЛаРон — каза той с приглушен глас. — Трябва да се махнеш от тук. Ние можем да овладеем ситуацията.

Явно не бе достатъчно приглушен.

— Познаваш този пилот? — настоятелно попита Ръката на императора.

— Той е прикрепен към нас — импровизира ЛаРон. — Казах му да се върне на космодрума.

— Добре… Не! Почакай малко! — каза младата жена. — Тя погледна отново приближаващата канонерка и лицето й придоби възбудено изражение. — Каква защита има този кораб?

— Сравнително добра — каза ЛаРон, чудейки се неспокойно, какво тя има предвид. В момента, когато „Суонтек“ влезеше в сериозна битка, тя със сигурност щеше да разбере, че е от дегизираните специални оперативни кораби. Десет минути по-късно той и останалите щяха да чакат в ареста за разпит. Час след разпита те щяха да са в лапите на ИБС.

— Добре, защото ще ни трябва още малко огнева мощ — каза жената. — Ето новия план…

 

— ЛаРон иска да направиш какво? — настоятелно попита Хан по комуникатора, гледайки как „Суонтек“ прави голяма дъга в западна посока и се насочва към Гринклиф. — Това е шантаво!

Чубака изръмжа своя отговор.

— Да, той също е откачен — изгъргори Хан.

— Къде отива той? — попита Люк.

— Кой е ЛаРон? — попита Лея.

— Не знаем кой точно е ЛаРон — мрачно каза Хан, — но той иска Чуи да послужи за примамка.

— За AT-ST? — втрещено попита Лея.

— Не се бой, този кораб е по-здрав, отколкото изглежда — каза Хан. — Не е това проблемът. Проблемът е, че след като тоя джангър приключи, това място ще се напълни с имперски агенти твърде скоро.

— Какво да правим тогава? — обади се пак Люк.

— Къде да отидем? — заяде се Хан. — Обратно на космодрума и да се преструваме, че само пазаруваме? Това е нашият транспорт, там горе, помниш ли?

— Това е нашият транспорт? — намеси се Лея. — Какво стана със „Сокола“?

— Там е — каза Люк, преди Хан да успее да отговори.

„Суонтек“ се обърна надясно зад щурмоваците. Той наведе нос и се засили право срещу идващото AT-ST.

 

Мара беше приклекнала на гърба на спидербайка и се взираше по тясната алея към улицата половин квартал по-надолу, когато чу приглушеното потвърждение от комуникатора на скаута. Тихомълком тя броеше обратно секундите, като се държеше за раменете му, докато се свиваше зад него…

И щом нейният вътрешен хронометър отчете нула, той форсира спидера и те полетяха.

Мара присви очи от внезапния вятър, който я удари в лицето и се притисна здраво до бронята на скаута. Някъде напред и вдясно AT-ST все още се приближаваше, но заради сградите отстрани, тя не можеше да види нито него, нито кораба, който в момента би трябвало да лети право срещу него. Командирът на взвода беше сметнал числата и Мара можеше само да се надява, че той знае какво прави.

Спидерът наближи края на алеята. Отпред тя забеляза размазания блясък на кораба, който прелетя наблизо и започна да набира височина. На фона на рева на двигателите му тя чу и стрелбата от AT-ST, видя как едно от широките му стъпала стъпи на пермакрита точно пред тях. Спидерът изскочи от алеята.

Мара разбра, че рискът проработи. Колдра наби спирачки, щом залпът на нашественика мина край него, оръдията му се вдигнаха колкото може по-нагоре. Лекият бластер на кулата отляво се вдигна също и всички оръжия застреляха с пълна мощ. Това бе логичната реакция срещу този огромен и неразпознат нападател. Още повече, такава бе реакцията и първия път, когато товарният кораб го бе нападнал.

Обаче той бе забравил, че като вдигне всичките си оръжия нагоре, земята около краката му остава незащитена. С изискано умение скаутът завъртя спидера точно на пътя на AT-ST, на сантиметри от следващата негова стъпка. Щом минаха пред канонерката, Мара скочи. Изпънатите й ръце се захванаха за челюстните оръдия, точно в основата им, инерцията й я завъртя около оръдията и я приземи върху неустойчивия фундамент на корпуса. Тя се изтласка още веднъж и скочи върху командния модул.

С едната си ръка се хвана за дръжката до входния люк, с другата извади и включи лазерния меч и изряза отвор през дебелата броня директно към кокпита с двете кресла.

Нищо не се случи.

За момент тя продължи да стои на колене до люка вцепенена, докато канонерката продължаваше да крачи по улицата. Това бе невъзможно! Кокпитът на AT-ST беше почти толкова тесен, колкото и на TIE-файтер. Нямаше начин да не забележи пилота!

Освен ако такъв липсваше.

Тогава всичко си дойде на място. Като изпсува през зъби, тя се отдръпна назад към решетката на охладителната система и заби лазерния меч в заключващия механизъм на люка. Тя изключи меча и отвори капака.

Кокпитът бе празен.

Тя се плъзна през тесния отвор и се насочи към тясното пространство около пилотското кресло. Автопилотът и защитният модул грееха в бодро зелено. Ядосано Мара изключи и двата блока. Тромавото крачене престана. Бластерните оръдия се прибраха в основна позиция.

За момент Мара остана на място, взряна в настройките, чувствайки се като пълна глупачка.

Компютърът на AT-ST лесно можеше да се справи с несложния градски терен, докато защитната му система можеше да обстрелва всичко, което дойде достатъчно близко, и не излъчва необходимия опознавателен код. Всичко, което Колдра е трябвало да направи, е да насочи машината в необходимата посока достатъчно бавно, та Мара да реши, че има шанс да я спре и да се изпари в нощта.

Императорът щеше да побеснее. Вейдър щеше да й опява безкрайно.

Тя пое дълбоко дъх и се отърси от виденията. Никой от двамата нямаше нужда да научава за грешката й, защото тя още не се бе провалила. Компютърът на AT-ST може да бе достатъчно компетентен, да се справи с прости градски улици, но не бе достатъчно умен, за да маневрира около дупката, която Колдра направи в хангара на „Харпърс Уей“. Това означаваше, че тогава Колдра е бил вътре, тоест бил е на космодрума на Гринклиф. Което пък значеше, че не е много далеч пред нея. Още повече, тя знаеше къде той смята да отиде.

Просто трябваше да стигне първа до там.

 

Потокът от заповеди и рапорти, който изведнъж нахлу през общата комуникационна честота беше първият индикатор за ЛаРон, че имперските търсачи в района най-после бяха реагирали. Но даже и той не бе подготвен за бързината, с която улицата започна да се изпълва с щурмоваци. Повечето отидоха към сега замрялото AT-ST, други се насочиха към „Суонтек“, който бе кацнал на улицата един квартал по-надолу с нос, насочен към канонерката, а левият му борд бе почти допрян до редицата на сградите.

А някои от тях, твърде голяма част, се бяха насочили право срещу ЛаРон и компания.

Командирът на групата се отдели от другите, лицевият панел на шлема му се обърна към всичките петима, преди да се спре на ЛаРон.

— Ти — рязко каза той. — Идентифицирай се и рапортувай.

— AT-ST е откраднат при размирица — каза ЛаРон, сочейки към канонерката. — На моя взвод бе заповядано да помогне за обезвреждането му.

— Заповядано от кого? — настоя ротният командир.

— Заповядано от мен — чу се глас над тях.

ЛаРон погледна и видя Ръката на императора да се спуска пъргаво надолу по страната на канонерката, а лазерният й меч бе натикан дискретно странично на колана й.

— А вие сте? — попита командирът.

— Имперски агент — каза младата жена и скочи последните три метра до пермакрита. — Разпознавателен код Hapspir Barrini.

Командирът се изпъна леко.

— Да, мадам — каза той и гласът му внезапно придоби официален, параден тон. — Лорд Вейдър ни уведоми за Вашето присъствие в Макрин Сити.

Той посочи към ЛаРон:

— Тези мъже с Вас ли са?

— За момента, да — каза тя. — Защо?

— Трябва ми информация за частта им и назначението им, за моя рапорт.

— Не знам, коя е частта им — каза Ръката. — И не ми пука.

Тя посочи ЛаРон:

— Предай на пилота на товарния кораб моите благодарности и му кажи да се връща на космодрума. Скаут, това нещо още функционално ли е?

— Да, мадам, освен ако не желаете някаква каскада — увери я Брайтуотър.

— Тогава да продължаваме — каза тя. — Останалите — мятайте се във вашия транспортен спидер.

— Момент, мадам — каза командирът на групата с леко смутен глас. За Вейдър се чуваше, че е педантичен относно прецизността на процедурите, а тази бе далеч от всякакви правила. — Този кораб трябва да бъде претърсен, преди да се оттегли.

— Може да го претърсите на космодрума — каза Ръката на императора. — Не искам да стои там и да запречва улицата!

— Мадам…

— Имате заповеди, ротен командир — прекъсна протеста му тя и се обърна към ЛаРон. — Командире?

— Да, мадам — каза ЛаРон, като го прониза студена тръпка, докато избираше тяхната честота на комуникатора. Ръката не забеляза — тя бе в AT-ST по това време, но когато Чубака приземи „Суонтек“ на пермакрита, страничната му рампа се бе спуснала. От този ъгъл и разстояние ЛаРон не можеше да види, дали някой се бе качил на борда, грижливото позициониране на уукито бе твърде прецизно, за да е случайно. Соло и Люк почти сигурно бяха на борда, може би заедно с тяхната изгубена приятелка.

А ако търсачите на 501-ви ги бяха открили…

Но той нямаше какво друго да прави, освен да се подчини на заповедите.

— Пилот, свободен си да се върнеш на космодрума в Гринклиф — извика той, стараейки се да звучи авторитетно. — Благодарим за съдействието.

Той се напрегна, чудейки се дали гърленият отговор на уукито няма да е прекалено силен, за да се чуе през шлема му. Обаче…

— Разбрано — вместо него се чу гласът на Соло. — Можете да ни повикате по всяко време. Винаги ще се радваме да ви помогнем.

С леко колебание „Суонтек“ се издигна над пермакрита, завъртя се на 180 градуса и се насочи обратно към космодрума.

— Той благодари и казва, че се радва, че е помогнал — предаде ЛаРон.

— Добре — каза Ръката на императора. — Сега се качвайте в спидера.

— След като уточните коя е вашата част — намеси се ротният командир, като застана между ЛаРон и спидера. Ръцете му вдигнаха неговия Е-11 от гърдите му и го насочиха към ЛаРон.

ЛаРон се смръщи. „Това е краят“ — премина през ума му. — Не в славна битка срещу някой враг на Империята, а в тих срам.

Само защото видя кораб да катастрофира и реши да опита да помогне.

 

Тогава, за негово изумление Ръката на императора пристъпи между него и насочения бластер.

— Те са с мен — каза тя. Гласът й бе спокоен, но с леден оттенък. — Тяхното назначение е да ми помагат, тяхната оторизация идва от мен. Имате ли други въпроси?

— Мадам…

— Питам, имате ли други въпроси?

Гръдната плоча на командира помръдна, когато той пое дълбоко дъх.

— Не, мадам — каза той и върна бластера обратно.

— Чудесно — каза жената. — Лорд Вейдър помоли да не преча на вашето издирване. Най-добре да продължите с него.

— Да, мадам — ротният командир хвърли последен поглед към ЛаРон, обърна се и се отдалечи.

Младата жена проследи първите му няколко стъпки, после се обърна отново към ЛаРон.

— В спидера! — каза остро тя. — Първа спирка — космодрума.

Минута по-късно те се насочиха на север. ЛаРон управляваше спидера.

— Къде точно на космодрума, мадам? — попита той.

— Товарен кораб „Харпърс Уей“ — каза тя. — От там дойде непослушното AT-ST.

— Мислите ли, че крадецът се е върнал там обратно?

— Възможно е, но се съмнявам — каза тя. — По-скоро искам да го запечатам, за да съм сигурна, че той няма да се измъкне отново по тоя начин. Също искам да взема някои неща, които оставих на борда.

ЛаРон повдигна вежда. Тя е оставила неща в кораба на крадеца?

— Разбирам — каза той, като му се искаше наистина да е така.

— След това — добави жената — отиваме в палата на губернатора.

Мускулите на ЛаРон се стегнаха.

— В палата? — внимателно попита той.

— Да — каза тя. — Това проблем ли е за вас?

ЛаРон погледна с периферното си зрение Маркрос, който седеше до него. Даже и през бронята той можа да долови неговата неестествена скованост.

— Не, мадам — каза ЛаРон. — Моят взвод е напълно на ваше разположение.

— Да — каза тя меко. — Знам.