Тимъти Зан
Преданост (22)

Деветнадесета глава

— Пристигаме на Шелконва — съобщи Куилър. — Нашите гости готови ли са да напуснат?

— Да, доколкото знам — каза ЛаРон, гледайки през кокпита към профила на Маркрос. Даже и през премигващата светлина от хиперпространството напрегнатостта личеше по лицето и врата му. — Грейв и Брайтуотър ги държат под око. Маркрос?

Изражението на Маркрос леко омекна и той сякаш се върна от някое далечно и мрачно място.

— Какво? — попита той, като се извърна наполовина към ЛаРон.

— Просто да се уверя, че си добре — каза ЛаРон. — Изглеждаш малко странно още от Гепарин.

— Добре съм — каза Маркрос и се обърна отново наред. — Просто искам това да свърши.

— Ако успеем да намерим свръзката на „Кървавите рани“ — коментира Куилър. — Знам, че ти смяташ, че си научил достатъчно от този лог на холонет…

— Научих достатъчно — прекъсна го Маркрос.

— Чудесно — продължи Куилър. — Само отбелязвам, че Шелконва е голяма планета…

— Казах, научих достатъчно.

— Не мислиш ли, че е време да споделиш тази информация и с останалите от нас? — предположи ЛаРон. — Поне ни дай номера на контакта, който беше в лога, в случай че нещо се случи с теб и се наложи ние да го открием.

Напрежението отново изби на лицето на Маркрос.

— Няма нужда да го проследявате — каза той. — Изменникът е в палата.

ЛаРон се облещи.

— Палатът на губернатора?

— Това е единственият палат там.

— Знам, но…

— Но какво? — прекъсна го Маркрос. — Не мислиш ли, че изменниците се срещат сред всички форми, размери и рангове? Само погледни тримата, които са в задната част на нашия кораб.

— Стигнахме — обади се Куилър и изключи хиперпространствения двигател. — Звездите отново се появиха…

Куилър замръзна на седалката си.

— Ооо, не — промърмори той. — Не, не, не!

— Спокойно — обади се ЛаРон, но и неговото сърце се стегна при вида на огромния командирски кораб, носещ се на висока орбита над планетата. Имаме легален идентификационен номер. В ред сме.

Комуникаторът прозвъня.

— „Екзекутор“ до пристигащия „Суонтек“ — обади се хрущящ глас. — Получихме военния ви идентификационен номер. Моля, потвърдете кодовете за достъп.

— Куилър — повика ЛаРон.

Нямаше отговор. Куилър още се взираше в огромния кораб, сякаш виждаше призрак.

— Аз ще ги пратя — каза Маркрос, като се завъртя и се надвеси над контролния панел.

За момент настъпи тишина.

— Кодовете — потвърдени — обади се гласът. — Направление?

— Макрин Сити — каза Куилър. — Палатът на губернатора.

— Зоната за кацане на двореца е временно затворена — каза гласът. — Мога да ви позволя кацане в Макрин — Главен, или Гринклиф — Регионален. Кажете предпочитанията си.

— Защо зоната на двореца е затворена? — попита ЛаРон и придърпа карта на региона. Макрин — Главен беше в сърцето на северния градски квадрант, само на няколко километра от палата на губернатора, докато Гринклиф — Регионален беше доста по-малък космодрум, натикан между североизточната част на града и редицата на скалите, които го ограждаха от изток.

— Има военна операция в ход — отговори гласът. — Портът на палата е затворен поради съображения за сигурност.

— Какво търсят?

— Секретно е — гласът започна да звучи изнервено. — Кажете предпочитанията си за кацане.

Маркрос погледна към ЛаРон и повдигна въпросително вежда.

— Макрин — Главен е по-близо — промърмори той.

— Но Гринклиф ще е по-малко натоварен — промърмори ЛаРон в отговор.

Маркрос помисли и после кимна:

— Избираме Гринклиф — каза той гласно.

— Прието. Имате разрешение за Гринклиф — Регионален.

— Благодарим — Маркрос изключи комуникатора. — Куилър? Добре ли си?

— Разбира се, добре съм — каза Куилър с гробовен тон. — Предполагам, че никой от вас даже не обърна внимание на името на този кораб?

Маркрос погледна начумерено към ЛаРон.

— „Екзекутор“ — каза Маркрос. — Защо?

— Предполагам, до вас, земните бойци, не са достигали много новини от флота — Куилър пое внимателно дъх. — „Екзекутор“ е чисто новият флагмански кораб на лорд Дарт Вейдър.

ЛаРон се взря в кораба и стомахът го присви. Вейдър?

— Какво за Бога прави той тук?

— Предполагам че е по следите или на нашия изменник, или на бунтовническия приятел на Соло — промълви Куилър. — Предполагам, че той ще се окаже малко по-важен, отколкото предполагахме.

— Мисля, че той бе казал, че може би са затворили достъпа до планетата — напомни му ЛаРон.

— Мислех, че преувеличава — отвърна Куилър. — Не знам за вас двамата, но аз не искам да съм в един и същ град с Дарт Вейдър. Не искам да съм даже в една и съща звездна система.

— Не те обвинявам — каза Маркрос със стегнат, но решителен глас. — Ако искаш, можеш просто да ме оставиш на космодрума.

— За какво говориш? — намръщено попита ЛаРон.

— Аз отивам за изменника — каза Маркрос. — Останалите няма нужда да идвате. Наистина Куилър е прав. Щом Вейдър е тук, ще бъде много по-сигурно за всички, ако не дойдете.

— Забрави — каза ЛаРон. — Ние сме заедно в тази каша.

— Не ми дължиш нищо — настоя Маркрос.

— Ние сме задължени на хората от сектор Шелша — възрази ЛаРон. — Само защото една база на „Кървавите рани“ бе унищожена, това не значи, че цялата конспирация е приключила. Ние трябва да я изтръгнем от корен.

— Ако Вейдър те докопа, ще ти се иска ИБС да те бяха хванали първи — предупреди Маркрос. — Просто ме свалете долу и бягайте.

— Всъщност присъствието на Вейдър тук може да проработи в наша полза — отбеляза ЛаРон. — Той почти сигурно ще има свой личен щурмовашки легион на повърхността, който да извършва разследването му. Ние можем просто да се смесим с тълпата.

Куилър го погледна с недоверие.

— Шегуваш се, нали? ЛаРон, това не е просто някаква случайна щурмовашка единица, към която да се вмъкнем. Това са най-добрите от най-добрите.

— Е, и? — противопостави се ЛаРон, опитвайки да потисне своите собствени опасения. — Най-добрите от най-добрите обличат броните си по същия начин, както и ние.

Куилър изсъска през зъби.

— Ти си луд, знаеш ли го!

— Има такива слухове — съгласи се ЛаРон.

— Тук всички сме съгласни — каза Куилър с въздишка. — Добре. Ако ти и Маркрос сте откачили, може всички да откачим заедно. Следваща точка: Какво ще правим със Соло, Люк и уукито?

— Добър въпрос — съгласи се Маркрос. — Ако Вейдър издирва техния човек, ние не бихме искали те да се мотаят там. Особено с това, което знаят за нас.

— Напълно сигурно е, че те няма да се смесват с най-добрите от най-добрите — добави Куилър. — От друга страна, не виждам огромно количество други варианти. Съмнявам се, че ще сме в състояние да ги задържим на борда. Поне не и без да ги гръмнем, което носи своята порция проблеми.

— Главният от които е къде точно трябва да гръмнеш уукито, за да си сигурен, че си го ликвидирал — каза ЛаРон. Една странна мисъл внезапно изникна в главата му. — Добре, да опитаме иначе. Защо вместо да ги пуснем свободно не ги ескортираме?

Предложението предизвика точната реакция, която ЛаРон очакваше: Ченетата на Маркрос и Куилър паднаха. Маркрос пръв се съвзе:

— Куилър бе прав — каза той. — Ти си луд.

— Твърде възможно — каза ЛаРон. — Но да оставим въпросите за психичното здраве настрана. Те ще бъдат в компанията на легитимни щурмоваци, което по̀ ги предпазва от подозрение или разпит от някой от местните патрули. А ако се натъкнем на войските на Вейдър, ще твърдим, че са наши информатори.

— Или затворници, които водим за разпит? — предложи Куилър.

— Това също би могло да проработи — поколеба се ЛаРон. — И ако с по-лошото дойде и най-лошото и ако попаднем в престрелка… хмм, съмнявам се, че тогава ще остане нещо за разследване на Вейдър.

— Да не искаш да кажеш, че ще ги застреляме? — с равен глас попита Маркрос.

Призраците от Отронена сълза затрептяха пред очите на ЛаРон.

— Не ние — твърдо отговори той. — Срещу най-добрите от най-добрите се съмнявам, че ще ни се наложи.

Куилър тръсна глава:

— Те никога няма да го направят, нали знаеш?

— Кои? — попита ЛаРон. — Соло и Люк или Грейв и Брайтуотър?

— Никой от тях.

ЛаРон сви рамене:

— Хубаво. Първо трябва да кацнем, преди да вземаме всякакви решения. Може би ще измислим нещо по-добро.

 

Звънът на алармата на кораба за пристигане прозвуча така както Мара го бе нагласила предварително, преди да изпадне в лечебен транс с помощта на Силата.

Тя бе пристигнала на Шелконва.

За момент полежа тихо на сгъваемото легло на кораба, за да направи бърз разбор. Изпитваше чувство за глад и жажда — типичен страничен ефект от лечебния транс, но изгарянията и ожулванията, които получи в базата на „Кървавите рани“, бяха напълно премахнати.

Мара отиде до кокпита, като взе няколко порционни блокчета и бутилка с вода от бюфета по пътя. Тъкмо бе привършила първото блокче, когато компютърът подаде сигнал и тя изведе кораба от хиперпространството. Мъгливият диск на столицата на сектор Шелша се появи пред нея, на фона на осеяния със звезди мрак.

А между нея и планетата се носеше може би последното нещо във Вселената, което бе очаквала да види.

Комуникаторът й пропука:

— Пристигащ Z-10 Seeker, говори имперски командирски кораб „Екзекутор“ — чу се хрущящ глас. — Заявете своя идентификационен номер и каква работа имате на Шелконва.

Мара стисна здраво зъби, докато набираше кодовете. Какво на майка си… диреше Вейдър тук!

— Екзекутор, говори Z-10 Seeker, идентификационен номер — неизвестен — просъска тя. — Лорд Вейдър на борда ли е?

Последва кратка тишина, докато комуникационният оператор успее да пренастрои мозъка си към този напълно нестандартен отговор.

— Ъъъ…

— Там ли е или не? — настоя Мара.

— Да, лорд Вейдър е на борда — каза операторът нервно. — Адмирал Бентро е командващ…

— Информирайте лорд Вейдър, че Ръката на императора желае да говори с него — прекъсна го Мара.

— Ъъъ — кого?

— Лорд Вейдър — изсъска Мара. — Веднага!

Нямаше отговор. Мара преглътна напиращото проклятие и обърна носа на кораба си към звездния суперразрушител и подкара напред. Ситският лорд вероятно се криеше в личната си камера или крачеше по командния мостик в едно от тези настроения, при които никой не смееше да го доближи.

Обаче Мара имаше работа за вършене. По един или друг начин той щеше да се види с нея.

Тя бе стигнала почти до защитната зона на кораба и многобройните защитни съоръжения на „Екзекутор“ се бяха насочили към нея, когато комуникаторът се обади отново.

— Ръка на Императора — избоботи познатият глас на Вейдър. — Това е неочаквано удоволствие.

— Също и за мен — отговори Мара, като знаеше, че и двамата не го мислят. — Лорд Вейдър, трябва да разговаряме.

— Както желаете — каза Вейдър. — Елате на борда.

 

Първият офицер на „Екзекутор“ зае мястото си, деактивира защитата и насочи Мара към персоналния хангар на капитана. Чакаше я ескорт от личния на Вейдър 501-ви щурмовашки елитен легион и не след дълго стигнаха до малка конферентна зала.

Вейдър я чакаше, застанал като мрачен буреносен облак до предния край на масата.

— Разбрах, че сте настояли да ме видите — каза той без предисловие.

— Извинявам се за по-раншния си тон — каза Мара, като наведе главата си в знак на смирение.

— Има само една личност в Империята, която може да изисква моето присъствие — продължи Вейдър с тежък глас. Видимо не бе в настроение да приема извинения. — Тази личност не сте вие. И никога няма да бъдете — добави той зловещо.

— Тогава позволете ми да приключа колкото е възможно по-бързо — каза Мара. Тя самата не беше в най-доброто настроение. — Аз съм тук по важна мисия и се нуждая от уверение, че вашето присъствие няма да й попречи.

— Че моето присъствие няма да попречи на вас? — попита Вейдър, като гласът му се снижи с половин октава. — Стъпвайте леко, Ръка на Императора.

— Не мога да стъпвам леко, когато става въпрос за измяна — продължи Мара. — Аз съм по следите…

— Не! — прогърмя Вейдър, гласът му прокънтя в стаята и премина директно през черепа на Мара. Той направи голяма крачка край ръба на масата към нея, черният му плащ се развълнува, ръката му, облечена в ръкавица стисна светлинния меч. Тя е моя.

— Какво? — успя да каже Мара, като собственият и задушаващ гняв се изпари, щом осъзна, че е в голяма опасност. — Но аз…

Обаче беше твърде късно. Вейдър извади меча си от колана и с остро изсъскване блестящото червено острие се появи. Държейки оръжието в позиция за атака, той пристъпи към нея.

Мара направи стъпка назад и извади своя меч, но не го включи. Последното нещо, което искаше бе да кръстоса острие със ситския лорд. Тя хвърли бърз поглед към вратата, приготвяйки се да спринтира навън.

Но Вейдър или забеляза погледа й, или прочете езика на тялото й. Той промени посоката си и покри пътя към вратата, като блокира всякаква възможност за бягство.

С гримаса Мара прехвърли теглото на тялото си на другата страна, претърколи се върху масата през лявото си рамо и се приземи наведена от далечната й страна.

— Полека — извика тя с колкото може по-успокоителен тон. — Какви са отношенията ви с губернатор Чорд, между другото?

Вейдър вдигна лазерния меч и удари с острието масата през средата.

Мара се дръпна бързо назад, когато двете секции на масата се стовариха на пода. Със стената зад гърба си и Вейдър от страна на вратата, тя имаше само един вариант за действие.

— Желаете неприятности? — извика тя и най-накрая включи меча си и го вдигна в защитна позиция пред себе си. — Чудесно. Действайте.

Единственият отговор на Вейдър беше да вдигне отново меча си в атакуваща позиция и да тръгне към нея през пролуката между двете половини на масата. Със Силата Мара натисна ключа за светлината на стената зад него.

Това беше трик, който тя никога нямаше да опита с нормален противник. Двата лазерни меча не даваха достатъчно светлина, но имаше повече от достатъчно, за да могат да работят биологичните очи, докато се приспособяват към мрака.

Обаче шлемът на Вейдър бе снабден с оптически сензори за виждане при слаба светлина, имащи всички предимства и недостатъци, характерни за подобно оборудване. Имаше шанс в първата решаваща секунда, преди механизмът да е нагласил контраста, той да вижда само светещото острие на лазерния меч, носещо се в пълен мрак.

Тя бе права. С мучене ситският лорд наклони меча си и замахна зловещо в хоризонтална дъга на половин метър от искрящото пурпурно острие.

Обаче Мара не беше вече там. Тя задържа със Силата меча на предишното място и се хвърли на пода в момента, когато светлината угасна и се превъртя далеч от погледа на Вейдър зад едната част от потрошената маса.

Вейдър се спря и за един дълъг момент стаята остана тиха с изключение на жуженето от светлинните мечове. Мара слушаше внимателно, но равномерният звук показваше, че той държи оръжието неподвижно. Беше ли достигнало до съзнанието му?

И тогава, за нейно успокоение, тя чу познатия звук при изключване на меча. Момент по-късно светлината в стаята блесна отново.

— Какво казахте за губернатор Чорд? — попита Вейдър. Гласът му бе отново спокоен.

Предпазливо Мара се измъкна от прикритието си, внимавайки за някой евентуален номер. Но Вейдър се бе отдръпнал на крачка зад масата и мечът му отново висеше на колана. Внезапната лудост бе отминала.

— Чорд е наел пиратски банди, за да нападат военни доставки — каза тя, като придърпа меча си при себе си и го изключи. — Преди няколко дни той изпрати „Възмездие“, за да унищожи базата им и да си прикрие следите. Те също така почти щяха да убият мен по време на акцията.

— Това би било жалко — каза Вейдър. Мара не долови сарказъм в гласа му, но бе сигурна, че го има. — Обаче вашата информация съвпада с моята.

Мара се вторачи в него.

— Казвате, че вече знаете?

— Новината е прясна — увери я Вейдър. — Но тя не представлява интерес за мен — добави той и гласът му помръкна. — Когато разобличи своя губернатор, главен администратор Дизра също така твърдеше, че Лея Органа е в Макрин Сити. Нея издирвам тази вечер.

— Наистина ли? — каза Мара. Думата обсебване проблесна в ума й, щом най-после разбра по-раншното избухване на Тъмния лорд. Можеше да предположи, че това има нещо общо с бившата принцеса на Олдерон и бунтовниците. — Какво прави тя там?

— Дизра твърди, че тя се е консултирала с местните бунтовнически лидери — каза Вейдър. — Той ме увери, че може да даде имена.

— Много добре — каза Мара. — Знаем ли къде е този Дизра точно сега?

— Отиде до двореца, за да събере записите от наблюдателните камери, които могат да ни бъдат полезни в разследването.

Или може би е там за да унищожи други, уличаващи записи?

— Трябва да отида там веднага — каза Мара.

— Нещо спира ли ви?

Мара изкриви устни. Даже когато Вейдър не беше застрашителен, събеседването с него не беше приятно.

— Не като цяло — каза тя. — Приятен лов.

Тя му кимна и тръгна към вратата.

— Ръка на Императора?

Тя се обърна и видя, че черният визьор на маската му бе обърнат към нея.

— Да?

— Докато изсипвате вашето правосъдие върху главата на губернатор Чорд — меко каза той, — постарайте се да не се препречвате на моя път.

 

Небето потъмня и стана мъгливо, беззвездно и сиво — типично за големите градове. Лея току-що бе приела поръчка от група мунгри, когато Чивкайри се появи от задната врата на кухнята с лоши новини.

— Започна се — каза той с треперещ глас. — Имперски щурмоваци са пристигнали на космодрума и се разпръскват из града.

Лея внимателно пое въздух. Имперският отговор бе дошъл най-накрая.

— Разбирам — каза тя.

— Не, не мисля, че разбирате — притеснено каза Чивкайри, поглеждайки крадешком и в двете посоки по алеята. — Докладваха ми, че Дарт Вейдър е с тях.

Тази част не беше напълно неочаквана, помисли си Лея. Вейдър винаги бе искал да се заеме лично с нещата и нейната роля в унищожаването на Звездата на смъртта беше достатъчно лично за него. Въпреки това споменаването на името му я накара да потръпне.

— Разбирам — каза тя отново. — Благодаря за предупреждението. Вие по-добре вървете.

— Какъв е смисълът? — уморено каза Чивкайри. — Никой не е избягал от лорд Вейдър.

— Разбира се, че са успявали — твърдо каза Лея. — Предлагам ви да отидете в катакомбите. Предполагам, че местните патрули вече са ги претърсили, което значи че едва ли ще повторят.

Чивкайри подсмъркна.

— Щурмоваците няма да се интересуват какво са направили местните и какво не са.

— Обаче щурмоваците не търсят вас — припомни му Лея. — Съмнявам се техните заповеди да включват някой друг освен мен.

— Права сте — каза Чивкайри. — Простете ми момента на отчаяние.

— Всеки има подобни моменти — каза Лея, бузите й се зачервиха и тя си спомни за своята последна битка с подобни емоции. — Номерът е да се уверите, че си остават само моменти, а да не позволявате да се разтегнат в часове или дни.

— Или цял живот — каза Чивкайри.

— Ние ще победим — тихо прошепна Лея. — Някой ден. Знам, ще успеем.

Тя се наведе през вратата и огледа алеята. Все още празна.

— Сега вървете. Отново ви благодаря за всичко.

За момент адерианецът изучаваше очите и лицето й, сякаш искаше да ги запомни завинаги. След това сведе глава и забърза навън.

— Налага ли се и вие да напуснете?

Лея се завъртя. Викрия, шефката на тапкафа, стоеше до един от шкафовете, оранжевите й очи изглеждаха по-ярко от обикновено на слабата светлина.

— Не още — каза Лея.

— Защото вие можете да тръгнете веднага, когато потрябва — продължи Викрия. — Вие не принадлежите на това място и всеки, който ви е видял през последните дни, го знае.

Лея преглътна.

— Тогава повече от всякога съм ви благодарна за вашата дискретност.

Викрия тръсна глава — еквивалентът на свиване на рамене при мунгрите, от движението през гривата й премина лека, флуидна вълна.

— Много са идвали в този район през годините, за да се крият — каза тя. — Но повечето бяха арогантни или омразни, или злобни. Малцина показаха такава чест и учтивост като вас.

Тя тръгна към вратата, която Чивкайри току-що бе освободил, и вдигна поглед към прозореца на третия етаж от другата страна на алеята.

— Ние ще ви се отплатим с пълна дискретност — тихо каза тя. — Вие сте винаги добре дошла при нас, Лея Органа.

Гърлото на Лея се стегна. Та те дори знаеха коя е тя!

— Вие сте хора с огромна чест, Викрия — каза тя. — Ще направя всичко възможно, за да не пострадате вие и съседите заради вашата доброта.

— Не се жертвайте за нас — предупреди Викрия, като тонът й загрубя. — Вие сте от далеч по-висока каста от нас.

— Уверявам ви, че няма да отхвърля небрежно дара, който ми дадохте — увери я Лея. — Но по отношение на нашите касти, аз не ги смятам за подходяща мярка за стойността ни като живи, мислещи същества. Те не са никакъв индикатор за лоялност или кураж.

— Странен начин на мислене — каза Викрия. — Но вие сте от друг свят. Вашите идеи и мисли не са подобни на тези на адерианците и мунгрите.

— Може би — каза Лея. — Но аз разбрах, че копнежът за свобода прескача всички граници и бариери. Не само тези между различните хора, но и между различните касти.

— Наистина странен начин на мислене — каза Викрия. — Все пак вие сте права — докато чужди войници претърсват улиците, по-добре е да останете тук.

— Да се крия на видно място, както моят приятел по-рано предложи — съгласи се Лея. Разговорът за общества и касти видимо бе станал достатъчно неудобен за Викрия и тя искаше да смени темата.

Но Лея бе посяла семената. Може би в крайна сметка нещо щеше да израсте от тях.

— Всъщност — добави тя, — аз все още не мога да напусна.

— Защо не?

Лея повдигна таблета си:

— Имам да изпълня още две поръчки.

 

Дизра взе последните двайсет метра до своя офис на спринт, блъсна вратата и се хвърли към комуникатора.

— Говори Дизра — задъхано каза в микрофона. — Колдра?

— Най-сетне — отговори Колдра. — Къде беше? Зарежи! Какви по дяволите са всички тия имперци тук?

— Нямат нищо общо с нас — увери го Дизра. — Търсят бунтовнически лидер, който се предполага, че е забелязан в Макрин Сити преди няколко дни.

— Това няма ли да бъде проблем?

— Не, разбира се — каза Дизра, мислейки бързо. След прекъснатия холонет разговор с Комодора и последвалия неуспех на Дизра да се свърже отново с базата на „Кървавите рани“, той бе предположил, че Колдра е убит. Явно човекът за пореден път бе изиграл смъртта.

Което предлагаше някои интересни възможности. Дизра вече имаше всичко, което му трябваше, но присъствието на Колдра можеше да внесе някои допълнителни нюанси. Стига да успееше да го примами.

— Пристигаш, предполагам?

— Пристигам на Гринклиф — Регионален — отговори Колдра. — Идиотът, който управлява трафика от „Екзекутор“, каза, че не е позволено никой да каца до двореца.

— Не поиска ли разрешение за Макрин — Главен?

— Той искаше да ме прати там — каза Колдра. — Аз му отказах.

Дизра се намръщи.

— Че защо? Макрин — Главен е и по-близо, и е по-голям.

— И е тъпкан с имперци — възрази Колдра. — Имайки предвид, че товарът ми се състои от петдесет AT-ST, не мисля че някой от нас иска да съм някъде по-близо до тях.

Ченето на Дизра падна.

— Петдесет какво?

— Помниш ли, че ти казах, че „Кървавите рани“ са изгубили специалния ми товар? — припомни му Колдра, звучейки мрачно доволен от себе си. — Върнах си го.

— И го докара тук?

— „Екзекутор“ не ми даде възможност да обърна и да избягам — кисело каза Колдра.

Петдесет откраднати AT-ST. Ставаше от хубаво по-хубаво.

— Забрави за имперците и Гринклиф — каза Дизра. — Ще се обадя на „Екзекутор“ и ще ти осигуря маршрут директно тук, до палата.

— Вече ти казах, контролът на трафика ми каза, че не мога да кацна там.

— Защото губернатор Чорд затвори космодрума — възрази Дизра. — Но каквото е забранил губернаторът, може да го разреши отново. Продължавай и смени вектора си за кацане. Аз ще се погрижа.

Комуникаторът замлъкна. Дизра се отпусна в стола си и трепна, когато потният му гръб докосна свежия хлад на ризата му. Петдесет AT-ST. Ясно защо Колдра бе толкова разстроен, когато бяха изчезнали. С тях, плюс „Кървавите рани“ и техните съюзени банди, те биха могли да задвижат великия си заговор.

Или щяха да могат, ако Дизра някога бе имал намерение да го направи.

Но въпреки че цялата шарада бе много близо до края си, все още не бе дошло времето. Дизра набра код и повика „Екзекутор“.

 

Мара беше вече почти на нокти, когато далеч напред забеляза, че един от корабите, отиващи към планетата, се отклони от линията.

Тя сбърчи чело, когато проверяваше новия вектор на товарния кораб. Някаква неизправност може би? Сензорите й не показваха проблем, но оборудването на този кораб едва ли отговаряше на стандартите, с които бе свикнала. Може би при другия пилот е възникнал проблем със системата за ориентация, особено в момента на навлизането в атмосферата. Далечният кораб се завъртя леко и тя го видя по-добре.

Мара задържа дъх. За момент само гледаше, после се хвърли върху клавиатурата за да извика най-голямото увеличение.

Най-доброто, което корабът можеше да й предложи, не беше особено добро. Но бе достатъчно добро. Кацащият кораб бе „Харпърс Уей“.

Тя тресна ключа на комуникатора.

— „Екзекутор“, един кораб нарушава ограничението за кацане — каза стегнато тя. — Осведомете ни какви са намеренията му.

Имперската военна бюрокрация беше прословута и тя очакваше, че ще трябва да се бори, за да изкопчи някаква информация. Но отговорникът явно не бе забравил младата жена, която успешно си уреди среща с Вейдър и още по-важно — бе й позволено да си тръгне от срещата.

— Товарен кораб „Харпърс Уей“ бе току-що оторизиран да кацне до губернаторския дворец — отговори той.

Губернаторския дворец. Тя трябваше да разбере.

— Мисля, казахте, че на никого не е позволено да каца там?

— Очевидно е било направено изключение.

Мара тръсна глава, докато гледаше как корабът се отдалечава от вектора към Гринклиф. Играта беше ясна. Губернаторът бе отворил достъп за Колдра, който щеше да измъкне откраднатите AT-ST под носа на обединените имперски сили.

— Забранете му — каза тя.

— Моля? — потресено запита отговорникът.

— Казах, забранете му — повтори Мара. — Той имаше разрешение за Гринклиф и трябва да кацне там.

— Но от офиса на губернатора разрешиха да кацне на техния порт.

— Неуместно — каза Мара. — Офисът на губернатора има юрисдикция върху палата и прилежащите му земи и въздушни райони, но корабът е още в откритата атмосфера.

Тя се поколеба, но нямаше време за половинчати мерки.

— Кажете им, че ако не се върнат във вектора за Гринклиф, ще ги свалите.

Последва пауза и Мара чу леко щракване от прехвърлянето на връзката.

— Ръка на Императора, говори адмирал Бентро — чу се нов, хладнокръвен глас. — Не мога да заплашвам цивилни кораби без причина. Особено ако са под протекцията на секторен губернатор.

— Заповядвам ви, капитане — каза Мара. — Разпознавателен код Hapspir, Barrini, Corbolan, Triaxis.

Последва нова кратка пауза.

— Разбирам — каза Бентро. — Но ако може първо да се свържа с лорд Вейдър…

— Не е необходимо позволението на лорд Вейдър — прекъсна го Мара. — Между другото, нямаме време. Пратете съобщението, адмирале.

Чу се рязко издишване.

— Прието — каза той. — Командир, заповядайте на „Харпърс Уей“ да се върне на първоначалния си курс и направление за кацане.

— Благодаря, адмирале — каза Мара. — Не се тревожете, пилотът няма да поеме риска да бъде свален. Той е прекалено уверен, че може да се изплъзне от всяка мрежа, която ние можем да изплетем.

— Разбрано — каза със съмнение Бентро. — Желаете ли да изпратя войски или въздушна поддръжка на Гринклиф?

Мара се поколеба. Всички имперски сили долу бяха под директното командване на Вейдър и тя нямаше желание да му се препречва два пъти за един ден.

— Не, аз ще се погрижа — каза тя на Бентро. — Благодаря за съдействието.

— Удоволствието е мое — каза адмиралът. — Сензорите ни показват, че „Харпърс Уей“ се връща на предварителния курс.

— Виждам — потвърди Мара. — Ще се свържа с вас, ако имам нужда от по-нататъшно съдействие.

— Да, мадам — каза Бентро и тя ясно забеляза леката нотка на облекчение в гласа му. Ако Мара не искаше да дразни Вейдър, още по-малко го искаше едни флотски адмирал.

Комуникаторът се изключи. Наблюдавайки внимателно „Харпърс Уей“, Мара настрои кораба си за кацане. Според сегашната дистанция между тях Колдра щеше да има десетина минути на повърхността, преди Мара да го догони.

За миг тя се замисли дали да напусне мястото си и да се премести напред, за да бъде точно над него, когато се приземи. Но ако той не беше я забелязал още, това щеше със сигурност да го предупреди. По-добре да му даде тези десет минути да се подготви за който или каквото го бе изритало внезапно извън сигурността на палата.

Тя очакваше с нетърпение да види какво е измислил.