Тимъти Зан
Преданост (21)

Осемнадесета глава

Лея очакваше, че войските на губернатор Чорд вече ще са обкръжили хотела, когато стигнат с Чивкайри до него. Обаче хотелът и градините изглеждаха точно така, както когато бяха тръгнали преди час и половина от там.

Въпреки това Чивкайри настоя да влезе сам, за да вземе вещите им, като я насочи към тапкафа от другата страна на улицата, където обслужваха другопланетни видове. Лея влезе и поръча някаква малка напитка, колкото за прикритие, после седна на маса, от която можеше лесно да наблюдава през прозореца.

Стори й се, че измина цяла вечност, преди Чивкайри да се измъкне от хотела, преметнал небрежно чантите й през раменете си. Той се огледа и пресече улицата в нейна посока. Лея остави няколко кредита на масата и излезе за да го посрещне.

— Защо се забавихте толкова? — попита го тя, докато вземаше багажа си.

— Реших, че ще е добре да направя няколко обаждания — каза той и посочи надолу по улицата, далеч от хотела.

— Простете ми нахалството, но това не ми изглежда особено мъдро — отбеляза Лея. — Можеше да бъдете проследен и заловен.

— По-добре е така, отколкото във ваше присъствие — каза Чивкайри. — Във всеки случай, мисля, че имаме малко време да си поемем дъх. Макар че портовете са затворени за всички жени с вашето описание, моите приятели ми съобщиха, че няма данни за широкомащабна патрулна дейност, поне не в първостепенните райони, където е най-вероятно да започне търсене.

— Или пък Чорд е достатъчно умен да се сети, че ние ще избягваме точно тези места.

— Едва ли — спокойно отвърна Чивкайри. — Има голяма популация на адерианци в Макрин Сити и околностите. Губернатор Чорд е добре запознат с нашите силни страни и със слабостите ни, както и с начина ни на мислене. Освен това главен администратор Дизра за съжаление ме познава много добре. Знае, че няма да позволя гост да отседне в квартира под нивото на неговата каста.

— Но вие го направихте — отбеляза Лея.

Чивкайри наклони глава.

— Не — каза той със засрамен тон. — Аз ви позволих да се регистрирате в хотела, но по никакъв начин не мислех, че ще останете в него. Бях планирал да пратя слугата си да вземе вашите принадлежности след срещата и да ги отнесе в моя дом.

Лея направи физиономия. Това наистина бяха непреклонни хора.

— И така, къде отиваме сега?

— Не се безпокойте, принцеса Лея — каза Чивкайри с мрачен, но твърд глас. — Моят кастов статус няма да бъде никога повече проблем за нас, нито пък ще затъмнява моето мислене и ще диктува действията ми.

Той сякаш събираше кураж да продължи.

— Както видяхте, заради моите действия продадох мой гост. Нямам друг избор, освен да се откажа от моето име, моя дом и моя кастов статус.

Лея го погледна с удивление. За един адерианец такова действие беше социалният еквивалент на това да си отреже ръката. Осъзнаваше ли го той? Тя отвори уста да попита…

И благоприлично я затвори. Естествено, той разбираше.

Но с присъединяването си към бунтовниците той бе изразил желание да даде живота си за свободата. Днес той беше дал социалния си статус. За един адерианец това бе по-трудно решение.

— Благодаря — промълви Лея. — А сега?

— Сега — каза Чивкайри, удължавайки крачка — ще намерим начин да използваме кратката отсрочка, която получихме.

Лея също ускори крачка, за да успява да го настига. Тези хора може да не бяха гъвкави, но бяха почтени и смели.

Те изминаха три квартала и стигнаха до един от обществените въздушни превози, насочващи се на северозапад към главния космодрум. После пропътуваха шест квартала и се прехвърлиха на друг транспорт в посока юг, към главния междузвезден финансов район и жилищните комплекси на третата каста. В началото на района отново смениха транспорта с друг на изток, където Макрин Сити свърши рязко до редица високи скали, осеяни с тъмни пещери.

— Катакомбите — каза Чивкайри, сочейки към далечните дупки, видими между сградите и случайните дървета, докато вървяха по оцветена пешеходна пътека. — През вековете в тях са се крили престъпници и заточеници, бежанци или болни. В наше време те са дом на отритнати от много видове, хора, дошли на Шелконва, за да търсят по-добър живот, но не успели да го постигнат.

Лея сбърчи нос и незабавно се засрами от реакцията си. Звучеше мрачно, но не по-лошо от много други места, където беше попадала през годините. Ако Чивкайри можеше да се принизи и да се смеси с най-ниските касти от своето общество, тя също би могла.

Освен това пещерите едва ли смърдяха по-лошо от миризмите, които я атакуваха от редиците сгради край улицата.

— Изглежда добро място за скривалище за известно време — каза тя.

— Идеално място е — потвърди Чивкайри. — Точно затова не отиваме там. Пещерите ще са от първите места, които губернатор Чорд ще заповяда да бъдат претърсени, щом осъзнае, че не сме в никое от местата, обитавани от първата каста. Ние обаче ще оставим някои ваши лични вещи там по-късно, за да объркаме по-добре преследвачите.

— Добра идея — каза Лея. — Щом не отиваме към пещерите, къде ще идем?

Внезапно Чивкайри спря.

— Тук — каза той и посочи сградата до нея.

Лея погледна. Бяха до малък тапкаф, вмъкнат между два магазина за стоки втора ръка, с избледняла табела над вратата с надпис на адериански и меню на четири езика върху цветния прозорец.

— Тук? — повтори тя.

— Понякога е умно да се скрие плячката на видно място, нали? — каза Чивкайри. Той се опитваше да изглежда скромен, но беше напълно ясно, че бе много доволен от себе си. — При това съм ви намерил работа.

Лея за момент напълно загуби способност да говори, нещо което не се бе случвало често в живота й.

— Оо… — рече тя, просто за да каже нещо.

— Аз лично търсих обяви на работодатели, за да елиминирам всички шансове да бъда проследен до някой слуга или приятел, продължи Чивкайри.

— Благодаря — каза Лея, отново колкото да каже нещо. Тапкафът, както тя с безпокойство забеляза, изглежда бе източникът на повечето неприятни миризми на квартала. — Какво точно ще правя?

— Ще сервирате, разбира се — каза Чивкайри. — Освен ако не предпочитате да готвите?

— Не, не, сервирането става — увери го Лея. — Аз не знам никакви адериански рецепти.

— В тапкафа също сервират и на мунгри и на други видове — каза Чивкайри. — Може би по-късно ще искат да готвите за някои от тях. Но ще започнем със сервирането засега. Елате, входът за персонала е зад блока. Мениджър Викрия ви очаква.

Викрия се оказа дългунеста женска мунгра с тъмночервени акценти в иначе оскъдната й грива.

— Тази позиция изисква носене на тежки подноси — каза тя със съмнение, докато оранжевите й очи измерваха тънката фигура на Лея.

— Разбирам — увери я Лея. — Не се безпокойте, аз съм по-силна, отколкото изглеждам.

— Скоро ще разберем дали е истина — каза Викрия. — В този шкаф има престилки. Сложи една и ела в офиса ми да вземеш таблет за поръчки.

Лея кимна:

— Благодаря.

На Олдерон сервирането се вършеше от обслужващи дроиди BD-3000. Но на Лея често се бе случвало да бъде обслужвана от живи същества, така че тя отдавна беше свикнала с тази идея. Всъщност след първите няколко такива преживявания тя почти не забелязваше сервитьорите, освен ако не се случи някаква грешка или инцидент. Затова и бе добила впечатление, че тази работа е проста и до голяма степен не изисква големи усилия.

За около час тя забрави частта от предубежденията си относно простотата на работата. Сервирането даже на тези адерианци от ниските касти беше коварно минно поле от малки вътрешнокастови различия, които изискваха да вземе поръчките в правилния ред от по-високите рангове, към по-ниските, а не просто как клиентите са се подредили около масите. Понеже явно протоколът изискваше персоните с по-висок ранг първи да си изберат местата, които предпочитат, последвани от следващите по ранг, нямаше даже някакъв устойчив шаблон, който да се повтаря. Лея отнесе няколко ледени оплаквания, преди да го схване.

Мунгрите не бяха чак толкова тежки в социално отношение, но и те представиха свой собствен набор от предизвикателства. Почти облекчение беше, когато в късния следобед нахлуха три човешки същества. Или щеше да бъде, ако те не бяха вече толкова отвратително пияни.

Частта относно малкото усилия отне около три стандартни часа, преди да се изпари.

Беше малко след полунощ, когато най-после тя се затътри по стълбището към редицата апартаменти на четвъртия етаж, които тапкафът осигуряваше на служителите си. Чивкайри я чакаше, като придрямваше в широко кресло, което комфортно би приютило и някой свръхтежък гаморианец.

— А — каза той, разсънвайки се, когато тя затвори вратата след себе си. — Вярвам, че вечерната работа е минала добре?

— Мина доста добре — потвърди тя, огледа се наоколо, свали престилката и я постави на закачалката до вратата. Апартаментът беше малък и неудобен, не по-голям от корабна каюта и само малко по-добре мебелиран. Обаче имаше комфортно изглеждащо легло и това всъщност беше всичко, което я интересуваше в момента.

— Следобедът, от друга страна, беше почти бедствие — добави тя. — Как мина вашият ден?

— Слабопродуктивен — отвърна Чивкайри. — Патрулите започнаха да търсят в хотелите за първа и втора каста, подпомогнати от контингент от войските на двореца на губернатор Чорд. Има храна в бюфета, ако сте гладна.

— Благодаря — Лея отиде до нишата за готвене и отвори бюфета. В дъното имаше остатъци от адерианска храна, пред нея — храна, по-подходяща за човешки същества.

— Звучи сякаш са се захванали сериозно — каза тя, извади храна и я сложи в печката.

— Много по-сериозно, отколкото предполагате — сериозно каза Чивкайри. — Докладваха ми, че съобщение за вас е било изпратено до Имперския център.

Лея се намръщи. Тя бе очаквала, че Чорд ще задържи за известно време издирването на локално ниво с надежда да пожъне някакъв политически престиж, ако лично я предаде на Императора. Вместо това явно бе решил да остави имперските сили да свършат тежката работа.

— Имате ли представа, колко бързо могат да изпратят войски тук?

— Те може да са вече тук — каза Чивкайри. Има два армейски гарнизона в сектор Шелша. Единият от тях е на само шест часа полет от тук. Има и един патрулиращ звезден разрушител, който може да бъде докаран.

— И сигурно ще бъде — каза Лея. Те ще искат сериозна поддръжка от орбита, в случай че се противопоставим.

Чивкайри дълбоко въздъхна:

— Съжалявам, принцесо. Аз ви подведох. Не виждам никакъв изход за нас.

— Била съм и на по-лоши места — увери го Лея, като се бореше срещу съблазнителното отчаяние. Единственото нещо в края на този път беше поражението. — Всичко, което можем да направим, е да се задържим на свобода колкото можем по-дълго и да се оглеждаме за възможности. Не забравяйте, че Воколи и Слани се измъкнаха успешно от Шелконва и вече трябва да са приказвали с ръководството на Съюза.

— Които са твърде далеч, за да дойдат на помощ преди имперските сили да са пристигнали — посочи Чивкайри. Той погледна лицето й и промени физиономията си. — Извинявам се — каза той, като наведе глава. — Не трябваше да казвам това. Знам, че Съюзът ще направи всичко възможно, за да ви спаси.

Лея се обърна към печката и внезапно в ума й проблесна спомен. „Аз съм Люк Скайуокър — припряно каза твърде ниският щурмовак и свали шлема си. — Тук съм, за да ви спася.“

Той би могъл и сега да бъде тук, при нея, ако само си бе държала устата затворена на оная среща. Също би могъл да бъде и Хан, ако не бе толкова вбесяващо твърдоглав относно политиката. Вместо това двамата като луди се щураха из сектора в опит да намерят начин да спасят каналите за доставка на Съюза от пирати.

Една мисия, която скоро щеше да стане съвсем безсмислена, мрачно помисли тя. С надвисналото залавяне на Чивкайри и с Воколи и Слани, уведомени вече за Чорд и неговите хора, присъствието на бунтовниците в сектор Шелша беше пред провал. Щом веднъж то се сринеше, нямаше да има смисъл от канали за доставка.

Тя рязко тръсна глава. Това отново беше отчаяно мислене. Това, от което се нуждаеше точно сега, беше твърдо да отстрани всички подобни мисли, да хапне и да спи. Физическото състояние се отразяваше на емоционалното, а тя бе толкова изтощена физически в момента, както не й се бе случвало от много време.

Тя бе извадила вечерята си от печката, когато през полуотворения прозорец чу лек звук от счупено стъкло.

Чивкайри моментално се изправи на крака с бластер в ръка.

— Наведете се — прошепна той, докато предпазливо се промъкна към прозореца.

Лея го игнорира, като отиде до вратата и угаси светлината. В настъпилата тъмнина тя извади скрития бластер от джоба си и се присъедини към Чивкайри до прозореца.

Имаше по-малко улични лампи в тази част на града, отколкото в районите за висшите касти. Обаче светлината беше достатъчна, за да види две сенчести фигури на покрива на триетажната сграда от другата страна на широка, тъмна алея, плюс трета фигура, която в момента се промъкваше през тъмен прозорец на третия етаж.

— Обирджии — измърмори Чивкайри с глас, пропит с презрение.

— Мислите ли, че има някой в дома? — попита Лея.

— Едва ли — каза Чивкайри. — Това трябва да са домове на служители от театъра на съседната улица и той няма да приключи по-рано от час. Типично за страхливци…

— Чакайте — каза Лея и се ококори. Два прозореца надолу от този, в който беше влязъл крадецът… дали завесите не трепнаха леко?

Те отново трепнаха и тогава за ужас на Лея леко се разтвориха и малко адерианско личице се втренчи тревожно в нощта.

Лея пъхна бластера си отново в джоба и доотвори прозореца.

— Какво правите? — възкликна Чивкайри с изплашен глас.

— Там има дете — каза му Лея, като се наведе от прозореца. Точно под нея имаше малък декоративен перваз, простиращ се на около двадесет сантиметра навън от каменната облицовка, която опасваше сградата. Под него следваше отвесен скок към перваза на третия етаж, след него такъв към втория и последен до алеята отдолу. Над нея подобни первази маркираха пътя до прозорците на десетия етаж. Каменната облицовка на сградата беше стара и ронлива, с множество пукнатини и неравности, които един опитен катерач с подходяща екипировка би могъл да използва успешно.

Лея обаче не беше опитна, нямаше катерачески средства, а и даже да имаше, този маршрут нямаше да я преведе през двадесетметровата междина до мястото, където искаше да отиде.

— Не бива да се намесвате — предупредително каза Чивкайри, дърпайки я за ръкава. — Ако дойде патрул…

— Няма да зарежа това дете — прекъсна го Лея. — Виждала съм какво могат да направят крадците, ако попаднат на някое дете.

На метър ляво от прозореца имаше пластмасов улук от покрива до алеята, прикрепен до стената на всеки етаж с крехка на вид скоба. Тя се наведе през перваза на прозореца, стъпи на декоративния перваз и разтърси улука. Той се размърда в хватката й, скобите се оказаха не достатъчно крехки, за да може просто да разкъса тръбата с ръка. Тръбата от своя страна изглеждаше достатъчно здрава, повече от достатъчно, за да издържи теглото й. Тя се завъртя, извади бластера и го насочи към най-горната скоба.

— Принцесо, умолявам ви — обади се Чивкайри с отчаян тон. — Ако патрулите дойдат, свършени сме. А и крадците могат да чуят.

— Съмнявам се някой да различи бластерен изстрел в квартала — каза Лея. — Или да му пука.

Тя задържа дъх, прицели се внимателно и натисна спусъка.

Бластерният изстрел прозвуча два пъти по-силно, отколкото обикновено при относително същата нощна тишина, ехото от съседните сгради почти се припокри с лекото тракане на парчетата от раздробената скоба върху перваза. Тя простреля следващата скоба.

Може да не беше толкова добра сервитьорка, помисли си тя с мрачно задоволство, но можеше да се състезава с най-добрите стрелци.

Тя беше забелязала с периферното си зрение, че Чивкайри потрепваше при всеки изстрел.

— Сега какво? — попита той, когато тишината отново се спусна над квартала.

Лея се намръщи. Това, осъзна тя, беше много добър въпрос. Планът й бе да гръмне скобите, да измъкне тръбата от горния край и да я огъне така, че да легне върху отсрещния покрив, след което да се спусне по нея до него, където да се спречка с крадците. Но сега със закъснение осъзна, че докато пълзи по тръбата ще бъде идеална мишена за двамата съучастници, чакащи на другия покрив.

А даже ония и да не я гръмнат, какво? Ако тя успее да предпази детето и да ги прогони всичките, как щеше да се върне в стаята си обратно? Да се изкатери като акробат обратно по тръбата?

Заради умората си тя не бе премислила достатъчно нещата. За съжаление вече нямаше време за подробно обмисляне. Детето бе в опасност и да се прехвърли на другата сграда бе единственият начин да му помогне. Тя се наведе отново и хвана здраво тръбата…

— Чакайте — каза Чивкайри, като я хвана за крака. — Вижте, те си тръгват.

Наистина, крадецът, когото Лея бе видяла да влиза в прозореца, се бе появил отново и се катереше по въжетата със застрашаваща бързина. Над него единият от съучастниците помагаше, дърпайки въжетата, докато другият френетично събираше екипировката им в тъмна раница.

— Предполагам, че са чули изстрелите — коментира Лея.

— Вашите изстрели са предупредили целия квартал — каза Чивкайри с такъв тон, сякаш не бе сигурен дали да е доволен, или притеснен. — Злосторниците са се изплашили.

Лея погледна към прозореца със завесите. Със сигурност бандитите не бяха имали време да наранят детето.

Тогава завесите се разтвориха и детското лице погледна уплашено навън.

Лея издиша с облекчение и се усмихна окуражително на детето, въпреки че се колебаеше дали то ще успее да види изражението й в тъмното. Тя погледна към покрива и видя триото разбойници да прескачат през ниския парапет към съседната сграда и да изчезват от погледа.

— Моля ви — обади се Чивкайри, като я дръпна отново за крака. — Преди някой да ви е видял.

Момент по-късно Лея бе отново в стаята.

— Това беше смела, почтена постъпка — каза той и затвори прозореца зад тях. — Трябва да се надяваме, че тя няма да ни донесе беди.

— Възможно е — призна Лея, прекоси стаята и запали отново осветлението. — Но това бе нещо, което бях длъжна да направя. Причината, поради която съществува Бунтовническият съюз, е да освободи Галактиката от тиранията. Страхът от насилието и беззаконието не е по-малка тирания от указите, които идват от императорския трон.

Тя прибра бластера в джоба си и се върна при печката.

— А междувременно, даже защитниците на свободата трябва да ядат.

 

За известна изненада на Лея патрулите не се дойдоха тази вечер. Не се появиха и на сутринта. Не я очакваха и когато тя се яви за своята смяна в тапкафа точно преди обед.

През първите два часа сърцето й подкачаше всеки път, когато вратата се отвореше, след което усещаше прилив на облекчение, щом това се окажеше поредният клиент. Още преди следобедното затишие да започне да прелива в напрежението на часовете преди вечерята тя усети едва доловима промяна в поведението на клиентите към нея.

Първоначално просто реши, че вече са свикнали с нея, може би са решили, че няма смисъл да очакват от нея да схване нюансите на тяхната култура, така че е безсмислено да я укоряват, даже и учтиво, когато ги обърка. Но това можеше да обясни новата учтивост на постоянните посетители, а не и на тези, които вчера не са били свидетели на неловките й изпълнения.

Беше по средата на суматохата около вечерята, когато пристигна голямо, но тихо адерианско семейство… което включваше детето, чието лице тя бе видяла през прозореца предишната нощ.

Най-после тя разбра. Чивкайри бе прав — нейните изстрели наистина бяха разбудили всички в съседство. Но вместо да я докладват на патрулите, те бяха разбрали, че тя бе опитала да помогне, при това успешно.

Явно тяхната нова толерантност към грешките й бе техният начин да й благодарят.

Лея се върна в апартамента си по-късно, също толкова изтощена тялом, както и предишната нощ. Но този път липсваше отчаянието, което тровеше мислите й. Може би хората от Макрин Сити не бяха още готови да се противопоставят на имперската тирания. Но вече бяха близо.

Дали тази нова решителност и уважение щяха да оцелеят, когато имперските войски започнеха да маршируват по улиците, това, разбира се, бе друг въпрос.

По един или друг начин Лея щеше да го разбере твърде скоро.