Тимъти Зан
Преданост (20)

Седемнайсета глава

Внезапно бомбардировката секна. Все още притисната до големия наземен транспортьор, Мара сканира околността с подсилените си сетива. Въздухът бе наситен с лютив дим и тя можеше да чуе пращенето от пламъците от поне три места в близост. Но турболазерният огън от небето определено беше престанал.

Тя не знаеше защо, но със затишието дойде и възможността да се придвижи. Стъпвайки внимателно над купчините развалини около нея, тя се насочи към коридора. Огненият капан, който Колдра им беше спретнал, беше почти изгорял, оставяйки лютив дим да се носи из въздуха. Като примигна няколко пъти, Мара се върна до мястото, където беше оставила Танис.

Той беше там, лежащ неподвижно на задимения под.

— Танис? — повика го тя, закачи меча си на колана и приклекна до него.

Не отговори, но поне беше още жив. Мара проучи пораженията — основно изгаряния от огнения капан на Колдра. После тя се върна до разбития команден пункт, за да вземе комплект за спешна помощ.

Нямаше време да се занимава с изгарянията, когато се очакваше, че техните нападатели се готвят за втора серия. Тя избра няколко армейски болкоуспокоителни и стимулатори и му ги инжектира в незасегната част от ръката. След около половин минута той беше на себе си и премигваше от пушека към нея.

— Как си? — попита го Мара.

— Сякаш умирам — промърмори Танис и гласът му звучеше ужасно. — Какво стана?

— Колдра ни направи малка изненада — каза му Мара, като реши за момента да прескочи бомбардировката. — Ще можеш ли да повървиш малко?

— Не знам — каза Танис. — Колко далеч трябва да отидем?

— Мисля да спрем за минута във вашия авариен бункер, после да се върнем на кораба и да те сложа в медицинската капсула.

— Ще опитам — каза Танис. С изкривена от усилието физиономия той опита да се повдигне с едната си ръка.

— Спокойно — каза Мара и със Силата го повдигна. — Всичко, което трябва да направиш, е да се насочваш в нужната посока. Аз ще свърша тежката работа с повдигането.

— Забравих — каза Танис, като леко се усмихна. — Къде сме в момента?

— Извън главния контролен център.

— Аха — Танис се огледа. — Натам — каза той и посочи коридора, по който бяха вървели, когато се натъкнаха на капана на Колдра. Тя дръпна ранения пират до себе си, хвана го здраво през кръста и те тръгнаха.

Базата беше в безпорядък. Поне пет от сградите бяха напълно разрушени, две от тях още горяха в яростни пламъци. Другите — нищо повече от тлеещи отломки. Имаше и много трупове, пръснати наоколо. Някои от пиратите бяха напълно облечени, но други явно бяха спали в леглата си, когато нападението е започнало. В началото Мара се чудеше за липсата на подготовка и сензорно оповестяване, докато се сети, че тримата души, които Брок и Гилинг бяха убили в контролния център, бяха дежурните, които трябваше да забележат опасностите и да вдигнат тревога. Двамата от ИБС или не бяха забелязали наближаващите нападатели, или не им е пукало.

Или пък ги бяха очаквали. „Ако не, ще дойдат и други, за да завършат работата“, беше казал Брок в контролната зала.

— Там — промърмори Танис и посочи една от срутените сгради.

Сградата бе почти цялата разрушена с изключение на една голяма стая на долния етаж в далечния ъгъл, която беше все още непокътната.

— Добре — каза тя, дишайки тежко, като видя купищата срутена зидария пред тях. — Това няма да стане лесно.

Танис явно също беше видял назъбените парчета.

— Просто ме остави тук — каза той. — Вземи данните, които търсиш, и се върни за мен.

— Забрави — каза Мара и намести захвата си около кръста му. Обстрелът можеше да бъде подновен всяка минута и нямаше начин да го остави тук на открито. Особено след като имаше по-безопасно място на петдесетина метра от тях. — Внимавай къде стъпваш.

Те започнаха да се промъкват през развалините. Въпреки че Мара поддържаше по-голямата част от тежестта на Танис, той се мъчеше с неравния терен и накрая тя се принуди да използва Силата, за да го вдигне напълно във въздуха и да го пренесе над препятствията като кошница със зарзават. Тя се оглеждаше непрекъснато и горещо се надяваше, че никой няма да стреля по тях, докато е толкова натоварена и съсредоточена, за да успее да реагира.

Стаята в ъгъла се оказа само въздушен шлюз към самия бункер — доста по-голям комплекс от стаи на два подземни етажа. Явно Комодора беше приел сериозно възможността за въздушна атака.

Не че това му бе помогнало. Разкъсаното му тяло се бе свлякло върху една седалка пред контролния панел. Мъртъв.

— Това е то — измърмори Танис, когато Мара го положи в една от другите седалки. — Свърши. Всичко свърши.

— Така изглежда — съгласи се спокойно Мара и се огледа. Комуникационната система бе добро място за начало, реши тя. Освен ако Комодора и неговият незнаен съюзник не са били толкова параноични, че да управляват бизнеса си само с лични срещи, би трябвало да има записи на техните връзки по холонет. Тя отиде до контролния панел и леко отмести стола с тялото на Комодора встрани.

Видя, че той е бил в процес на започване на връзка по холонет, когато поразеното му тяло накрая се е предало. Номерът за контакт и честотата не й говореха нищо, но не и направлението.

Шелконва. Столицата на сектор Шелша.

— Ръка! — изхриптя Танис. — Тактически дисплей… там.

Мара се обърна. Дисплеят за наблюдение не работеше, но главният тактически дисплей над отбранителната конзола действаше. На него се виждаха седем червени триъгълника — вражески изтребители, приближаващи бързо базата. Явно вторият рунд започваше.

Само че този път, за разлика от първия рунд, в битката участваха две страни.

Мара прибяга до конзолата, седна и с бърз поглед върху уредите прецени възможностите. Главните лазери можеха да прихванат едновременно три цели. Освен тях имаше много от предпочитаните от „Кървавите рани“ протонни торпедни ракети, чакащи в резерв. Лазерите вече бяха в готовност. Тя ги приведе в пълна активност и зачака.

Нападателите бяха приближили почти до оптимален обхват, когато изведнъж се разделиха и оформиха знака на Победата. Мислено Мара сви рамене. Тя залепи по едно кръстче върху двама от нападателите и стреля.

Лазерите превърнаха мишените мигновено в облаци от шрапнели. Мара промени целта, като част от съзнанието й се чудеше каква е тази конкурентна банда, чиито членове са толкова безгрижни, или толкова самоуверени, че да изпратят изтребители без поне минимална способност за защита. Тя стреля отново и втора двойка нападатели последва съдбата на първата.

Може би разчитаха на маневреността си, за да избегнат пораженията, помисли тя и отново смени целите. Разбира се, те бяха достатъчно пъргави и правеха луди маневри, за да избегнат компютъризирания прицел на лазерите. Група от индикатори замигаха в червено, когато те успяха да се откачат от прицела. Но Мара не се нуждаеше от подобни технологични играчки. Тя разполагаше със Силата и цялата маневреност във Вселената не можеше да помогне на нападателите. Тя превключи лазерите на ръчно управление и продължи да стреля, като методично и хладнокръвно унищожаваше изтребителите един по един. Тя забеляза, че сензорите засякоха друг наближаващ кораб в далечината. Кораб с размери на транспортен, но числата показваха, че ще дойде твърде късно, за да помогне.

Последните два изтребителя се бяха приготвили да атакуват и Мара чу над себе си пукането от лазерния огън, когато те започнаха последен, отчаян яростен обстрел срещу бункера. Със Силата тя почувства какви ще бъдат техните следващи маневри и премести мерника в перспектива. Тя стреля отново и остана само един нападател.

Още веднъж тя нагласи мерника… и спря за момент. Огневият контрол бе събрал всички данни за нападателите по време на битката, които тя би могла да вземе и да проучи в свободното си време. Но и един директен визуален контакт също не би бил лоша идея. Тя за кратко отклони вниманието си от битката, поемайки риска да позволи на врага макар и кратък момент да си поеме дъх и включи дисплея за наблюдение.

Сензорите бяха претърпели сериозни удари по време на бомбардировката и образът на екрана беше тъмен, на зърна и разкривен. Но ставаше. Имаше само един изтребител в цялата Галактика с този профил и дизайн.

Пиратската база бе атакувана от имперски TIE-файтери.

Тя се взираше в образа, мозъкът й отказваше в началото да повярва на доказателствата от очите й. Това беше невъзможно — имперското внимание беше напълно погълнато от бунтовниците, вътрешната нестабилност и вълненията на извънземните. С пряка заповед на Императора пиратите и други подобни разбойници бяха прекласифицирани като проблем за силите за сигурност на планетите и планетарните системи. Това не би могло да е някаква официална операция срещу „Кървавите рани“.

Освен ако не беше срещу самата Мара.

Тя с каменна физиономия се върна към лоста за управление на огъня и пръсна на парчета и последния изтребител. Каквото — такова. Вече не ставаше въпрос за гигантска схема за обединение на всички пиратски банди в сектор Шелша в една мощна групировка. Не беше и въпрос за връзката между пиратите и бунтовниците. Този път нещата сочеха към имперска територия. Право към върха!

Тя погледна тактическия дисплей. Непознатият транспорт беше още твърде далеч, за да бъде заплаха, но продължаваше да приближава.

Бе време за тръгване.

Танис се бе свлякъл на стола си, дишането му беше учестено и плитко.

— Готов ли си за още една малка разходка? — попита го Мара, като приклекна до него.

— Ще пробвам — тихо промълви Танис. — Намери ли това, което търсеше?

— О, да — меко каза тя. После прихвана Силата и повдигна Танис от стола, толкова леко, колкото можа.

— Само още няколко минути — каза тя, докато го пренасяше към вратата. — Хайде, ще те отнеса до медицинската капсула на „Харпърс Уей“…

Тя прекъсна, понеже той се свлече върху рамото й.

— Ако не издържа — изхриптя той, а очите му бяха почти затворени, докато гледаше в лицето й, — погреби ме в Космоса. Чу ли ме?

— Ще издържиш — каза Мара. Лъжата дойде автоматично на устните й, въпреки че я обля вълна на разочарование. Тя бе изучавала много техники за самолечение, базирани на Силата, но нищо, което да може да бъде използвано върху друг. Но докато още имаше живот, имаше надежда.

— Дръж се — каза тя и се насочи към стълбите.

Вече пресичаха полето от развалини, близо до мястото, където до скоро беше главният контролен център, когато Мара чу далечен рев от субсветлинен двигател.

Тя видя, как „Харпърс Уей“ се издигна от руините около площадката за приземяване. Той се завъртя мързеливо около оста си, сякаш пилотът разглеждаше разрушенията наоколо, след това се насочи към космоса.

Мара го гледаше как се отдалечава, а сърцето й падна в петите. Това беше то. Корабът й замина, а от пламъците в края на комплекса й беше ясно, че всички останали кораби са унищожени.

Тя и Танис бяха изоставени.

Обаче имаше още един кораб с размери на товарен, който внимателно приближаваше планетата. Ако пилотът беше достатъчно глупав да кацне в средата на разрушенията, тя би могла да изкомандва екипажа и да си тръгне от тук.

Освен ако корабът не беше част от третия рунд срещу нея. В този случай тя би могла просто да убие всички на борда.

До нея Танис се размърда.

— Защо спряхме? — промърмори той.

Мара се фокусира в него, в изгореното му лице и затрудненото му дишане. Не, тя не можеше да чака пристигащия кораб. Трябваше да му помогне сега.

И тогава, най-накрая, очевидният отговор блесна пред нея.

По-голямата част от сградите на командния център бяха в руини, но входовете на три от минните тунели, където Колдра се бе укрил, бяха все още отворени. Прахът от атаката беше покрил всички следи, които той можеше да е оставил, обаче на метър от левия тунел тя намери пресен отпечатък от ръка.

Нямаше осветление, но подът бе достатъчно равен, а тунелът се спускаше надолу под не много голям ъгъл. След два леки завоя по-късно, може би на стотина метра от входа, те стигнаха слабо осветена област и авариен спасителен кораб, какъвто тя се надяваше да намери — един компактен Startled Z-10 Seeker. Корабът беше подготвен за път. Явно Колдра беше планирал да си тръгне с него, преди да забележи незасегнатия „Харпърс Уей“ и да реши да вземе него. Мара настани Танис в медицинската капсула и я настрои за спешно лечение, след което издигна кораба над земята и го насочи внимателно през тунела.

 

Пожарите вече догаряха, когато Хан останалите внимателно се запровираха през пълната с развалини база.

— Готино е, че Империята прояви интерес към пиратите отново — коментира неадресирано към никого той.

— Това не беше свързано с пиратите, Соло — каза мрачно ЛаРон. — Това беше прикриване на далавера.

Хан се намръщи. Всъщност не беше вярвал, че е толкова елементарен случай.

— Каква далавера? — обади се Люк.

— Някой наема пирати — каза Маркрос с още по-мрачен от обикновено глас. — Някой, както сам видя, със здрави имперски връзки. Много на високо.

— Кой? — попита Люк.

— Ето за това сме тук, да разберем — каза ЛаРон. — Куилър?

— Нищо не шава, нито отгоре, нито отдолу — чу се гласът на пилота от комуникатора на колана на Хан. — Този транспорт, който излетя, докато ние приближавахме, трябва да е носел последните оцелели.

— Няма ли следи от „Сокола“ — запита Хан.

— Още не — отговори Куилър. — Аз не бих се безпокоил. Сигурно още чака, за да се увери, че „Възмездие“ е тръгнал по следите му, преди да обърне обратно.

Хан направи физиономия. Да, точно това вероятно правеше в момента голямото тъпо ууки.

— Съобщи ми, щом го засечеш.

— Ще го направя — обеща Куилър. — ЛаРон, засичам няколко дълбоки тунели отпред, с размер на проучвателни, напълно функциониращи. Може да има повече хора и оръжие долу, отколкото мога да засека.

— Докато си стоят долу, не могат да ни навредят — каза ЛаРон. — Само им хвърляй по едно око. Още ли нямаме карта?

— Тъкмо дойде — отговори Куилър. — Изглежда, че единственото място, което все още черпи мощност, е на север и малко на изток от епицентъра на атаката. Малка стая на повърхността, голям комплекс отдолу. Някакъв бункер или редут, предполагам. Ще ви насоча натам.

Подземният комплекс наистина беше бункер, разположен професионално. Тясно стълбище водеше до широка командна зала, с врати на три от стените. Имаше един труп, свлечен до стол в близост до комуникационната конзола.

— Огневият контрол е още на стендбай — каза Брайтуотър, поглеждайки в една от страничните стаи. — В леглата не изглежда да е спал някой. „Възмездие“ трябва да ги е изненадал.

— Небрежност — каза Грейв.

— Те са пирати — напомни му Брайтуотър.

— Какво точно търсим — попита Хан, като отиде до една от другите врати и погледна вътре. Това беше малка оръжейна с бластери и гранати, чакащи в случай че някой нападател се умори от въздушния обстрел и реши да поеме нещата лично.

— Да започнем с това, с кого последно са се свързали — каза Маркрос и отиде до комуникационния панел.

— Добра идея — каза Хан и се огледа. Останалите се бяха събрали около Маркрос с гръб към тях с Люк. Той смигна на Люк и кимна към въоръжението, след това приближи към групата, окръжила Маркрос. Люк погледна учудено, но кимна в отговор и започна да се промъква към арсенала.

— Открихте ли нещо? — попита Хан, когато дойде до ЛаРон.

— Видяхме настройките за последното обаждане — отговори ЛаРон. Гласът му звучеше особено през шлема.

— И? — попита Хан като наклони врат, за да погледне.

— Не е твоя работа — каза Маркрос и бързо изключи дисплея. Но не и преди Хан да забележи името на системата. Беше Шелконва, столицата на сектор Шелша. Същото място, където Люк беше казал, че Лея е хваната в капан.

— Значи отиваме към Шелконва? — попита толкова внимателно, колкото можа.

— Ние отиваме към Шелконва — каза Маркрос със студен глас. — Вие отивате, където поискате. С вашия кораб.

— Можете да тръгнете веднага, щом той пристигне — добави ЛаРон. — Благодарим отново за вашата помощ.

— Няма защо — каза Хан и през прилива на объркани емоции изведнъж осъзна, че това беше всичко. Ако Люк бе прав, че Лея е в капан на Шелконва, той, Чуи и Хлапето не можеха да направят нищо. Имперците щяха да обявят цялата планета под възбрана и нямаше начин „Сокола“ да премине през такава блокада. Не всички имперски служители бяха толкова тъпи и лековерни като капитан Озел.

Лея трябваше да се оправя сама. Но това беше добре. Тя беше умна и изобретателна, имаше Чивкайри и неговите приятели на планетата, както и Мон Мотма, Рийкан и техните приятели отвън. Те щяха да я измъкнат някак си от Шелконва и да я пъхнат в някое скривалище на половин галактика разстояние, където най-вероятно Хан никога повече няма да я види.

А щом веднъж Лея излезеше от играта, щеше да отпадне и последната причина да се занимава с шантавите бунтовници.

Той беше свободен. Свободен да остави Люк при неговите нови приятели, свободен да оправи нещата с Джаба, свободен да се върне към простия живот, който водеше, преди да се срещне с Люк и стария Кеноби в оная кръчма на Мос Айсли. Нямаше да има кой да го преследва. Никой нямаше да очаква от него да направи нещо. Никой нямаше да му дава заповеди, освен той самият. Всичко свърши.

Ако наистина искаше това.

Той погледна обратно, когато Люк се измъкна от оръжейната, надянал преднамерено нехайно изражение, хванал бластер, притиснат до бедрото му.

Хан въздъхна. Не, нищо не беше приключило. Не още. Люк и Лея бяха негови приятели… и въпреки че той не бе готов да се закълне във вярност пред Рийкан и цялата тая бунтовническа история, той не можеше просто да зареже приятелите си.

— Всъщност ние също мислим да отидем до Шелконва — каза той на ЛаРон. — Не виждам причина да не можем да пътуваме заедно.

— Мога да измисля поне дузина причини — възрази Маркрос и се завъртя към него. Бластерът му бе изваден, макар и да не бе насочен точно към Хан. — Защо толкова бързате към Шелконва?

— И защо да не отидете там със своя кораб? — добави ЛаРон.

Нямаше какво друго да направи, освен да им каже. Още повече, ако щеше да възникне проблем, по-добре щеше да стане още тук, вместо по пътя им към Макрин Сити.

— Имаме приятелка, която го е закъсала малко там — каза той. — Всъщност, не само малко. Предполагам, че в момента цялата планета е блокирана.

— Столицата на сектора да бъде блокирана? — обади се Брайтуотър. — Какви ги е свършила вашата приятелка там? Да не е обрала палата на губернатора?

— До момента не е направила нищо — каза Хан, надявайки се това да е повече или по-малко истина. — Имам предвид, че вие сте военни — вие ще можете да минете, а ние не можем.

За един дълъг момент стаята остана тиха. След това ЛаРон се размърда.

— Ясно — каза той с тон, сякаш беше получил отговор на отдавна висящ въпрос. — Вие сте бунтовници.

— Всъщност имаме само слаби контакти с тях — коригира го Хан.

— Значи сте само частични предатели? — кисело попита Грейв.

— Добре де, нали вие сте дезертьори — обади се Люк.

Това определено беше едно от най-неподходящите неща за казване. И четиримата щурмоваци замръзнаха и Хан лесно можеше да си представи израженията им зад шлемовете.

— Наречи ни още веднъж така, момче — каза с леден глас Грейв — и тогава по-добре да бъдеш готов да използваш този бластер.

— Хвърли го, Люк — нареди Хан. Никога ли нямаше хлапето да се научи да си държи устата затворена! — Както и да е, това няма значение.

— Има значение — възрази ЛаРон, докато Люк тихо остави бластера до близката конзола. — Без значение какво е сегашното ни положение, ние сме войници на Империята.

— И сме се заклели да я защитаваме от хора като вас — добави Брайтуотър.

— А, знам я тая клетва — каза Хан, като се изпъна малко. — И аз някога се клех.

Полунасоченият бластер на ЛаРон като че ли малко потрепери.

— Бил си в армията?

— Кариданската академия — отговори Хан и потокът от сладко-горчиви спомени го заля. — Завърших с отличен. Имах кариера пред себе си.

— Какво се случи? — попита ЛаРон.

Хан се намуси:

— Видях как Империята се отнася с хората — отговори той. — Особено с тези, които не са от човешката раса.

В този момент и четирите бластера определено потрепнаха.

— Също и ние — промърмори Грейв.

— Ти кога… напусна? — попита Брайтуотър.

— Не напуснах — каза Хан. — Опитах се да помогна, моите началници не харесаха това и ме изхвърлиха. Край на историята.

Последва нова пауза. От техните пози Хан получи странно усещане, че те вече са водили подобна дискусия.

— Вие, бунтовниците, искате да разрушите реда и стабилността — каза най-накрая ЛаРон. — Всичко, което работихме толкова здраво да създадем след Войната на клонингите.

— Нямаме проблем с реда и стабилността — увери го Хан. — Никой не иска да ги руши. Ние искаме само да отстраним лошите неща.

— Защо да не ги оставите да се оправят отвътре? — противопостави се Брайтуотър.

— Защото хората, които движат нещата, не искат да ги оправят.

Хан посочи към тавана:

— Моят партньор, Чуи, е бил имперски роб. Много от неговите хора още са. Мислите ли, че губернаторите, мофите и адмиралите искат това да се промени?

— Може би уукитата са доволни — промърмори Грейв.

— Ще опиташ ли да кажеш това на Чуи?

— Не, разбира се, не — каза Грейв. — Само посочих, че би могло да бъде и по-лошо. Понякога е по-лошо.

— Имаше операция на Отронена сълза, точно преди да се разделим с компанията от „Възмездие“ — каза Брайтуотър. Думите му видимо идваха със затруднение. — Всъщност част от причините, поради които напуснахме. Беше нападение срещу заподозряна бунтовническа клетка в малък град в хълмовете.

Хан погледна Люк. Отронена сълза. Не беше ли мястото, където едва се бяха измъкнали от пиратска банда и звезден разрушител?

— Всички бунтовници бяха заминали — каза той на щурмоваците. — Много преди вие да се появите там.

Атмосферата изведнъж отново стана напрегната.

— Сигурни ли сте в това? — попита ЛаРон с тон на човек, който не е сигурен, дали наистина иска да научи отговора.

— Съвсем — каза Хан. — Аз и Люк тъкмо измъкнахме последната група, когато вашият кораб се появи.

— Случи ли се нещо лошо? — внимателно попита Люк.

ЛаРон се обърна към него.

— Те бяха… ние… заповядаха ни да ги убием — каза той. — Всички.

— Всички в града — каза Грейв. Той се поколеба. — Като започнем с извънземните.

— О, не! — възкликна Люк. — Но вие… Вие не сте… Нали?

ЛаРон не отговори.

Хан гледаше Люк и стомахът го пристегна. След Олдерон какво друго можеше да очаква? Какво друго очакваха всички останали?

— И вие наистина ли мислите, че подобни неща могат да бъдат поправени отвътре?

— Ние не сме тук да поправяме Галактиката, Соло — каза Грейв. — Ние сме само войници.

— Даже не сме сигурни дали още сме такива — измърмори Брайтуотър.

— Аз също не съм тръгнал да поправям Галактиката — увери ги Хан, като грижливо подбираше думите си. Той вече достатъчно добре бе преценил тези хора и най-добрият начин да се разбере с тя беше би било да отразява собствените им чувства и мотиви обратно към тях. — Искам само да поправя по някое ъгълче от нея, тук и там.

Той махна с ръка към звездите:

— Спасяването на приятел е едно от тези ъгълчета.

— Нашата клетва за вярност беше към Императора.

— Сигурно — отговори Хан. — Но ако ме попитате, истинската работа на войника е да пази хората.

— Нямаме нужда да ни обясняваш какъв е нашият дълг — тихо се обади Маркрос. На Хан му направи впечатление, че това беше първият коментар, който той прави, откакто разговорът беше тръгнал в тази посока. — Губим си времето.

— Прав си — съгласи се Хан. — И сега какво?

Комуникаторът на Хан издаде звук.

— ЛаРон, тук е — обади се Куилър. — „Сокола“. Изглежда ми добре. Вие приключвате ли вече?

Хан погледна ЛаРон, като му се щеше да може да види лицето на мъжа.

— От теб зависи — каза му той.

ЛаРон огледа всички подред. После почти неохотно се обърна отново към Хан.

— Куилър, кажи на уукито, че ние ще закараме него и неговите приятели до Шелконва — каза той. — Кажи му да скрие кораба си някъде, в случай че „Възмездие“ се върне. Щом го направи, нека ти даде координатите си и ще дойдем да го вземем.

— Или пък аз и Люк да дойдем с вас, а Чуи да закара „Сокола“ до Шелконва — предложи Хан. — Може да се срещнем в някое спокойно място в системата и той да дойде на борда.

— Предполагам, че така става — каза ЛаРон. — Куилър?

— Ще го уведомя — каза Куилър. — Намерихте ли всичко, което ви трябваше?

ЛаРон погледна Маркрос.

— О, да — отговори Маркрос. — Всичко.

— Ще сме отново на площадката до десет минути — ЛаРон се обърна отново към Хан. — ОК, ще ви отведем до Шелконва. Но стигнем ли веднъж, оставате да се оправяте сами. Ако успеем да се срещнем отново, ще ви откараме до там, където ще сте оставили „Сокола“. Обаче това е всичко, което ще направим за вас и за вашите приятели бунтовници. Разбра ли?

— Разбрах — отговори Хан.

— А ти можеш да зарежеш тоя бластер където е — добави той за Люк. — Имаме по-добри на „Суонтек“.

Той се завъртя и тръгна към изхода.

Хан сви рамене:

— Чу човека — каза той. — Да вървим.

 

Изходът на тунела беше на десет километра в една камуфлажна пещера на север от базата. Когато Мара вдигна кораба над хълмовете пред нея, видя, че пристигащият транспортьор кацна на площадка 8 — мястото, където беше „Харпърс Уей“.

За момент тя помисли да се върне и да ги удари, когато са най-уязвими — на повърхността. Но не. Тя нямаше реални доказателства, че те бяха свързани с атаката, а и нямаше излишно време. Тя настрои навигационния компютър за най-близката система, където има надеждна медицинска помощ, и отпътува.

Час по-късно тя изкара кораба от хиперпространството, за да изпълни последната молба на Танис.

Тя знаеше, че Императорът не си падаше по възпоменанията и изпитваше силно презрение към практиката да казваш думи над загиналите. Въпреки това Мара каза няколко думи, запомнени от детството, преди да изпрати тялото на Танис към празнотата на Космоса.

Когато седна отново пред пулта за управление, душата й бе изпълнена с мрачен и вледеняващ гняв. TIE-файтерите и турболазерите заедно свидетелстваха за звезден разрушител. Според капитан Норело обаче единственият такъв кораб в сектора беше „Възмездие“.

Капитан Озел почти сигурно не беше директно свързан с „Кървавите рани“. Човекът беше амбициозен и надут, обаче това изискваше специален вид дързост, за да предприемеш такъв риск, каквато Озел не притежаваше. Полковник Соморил притежаваше и дързост, и пълна липса на морални принципи, но даже и старши офицер от ИБС не би могъл да заповяда на капитан на звезден разрушител да предприеме такава битка. С изключение на някои специални случаи, включващи и самата Мара, единствен човек извън командната верига на флота, който би могъл да го направи, е само секторният губернатор.

А както тя бе видяла в бункера, последното действие на Комодора беше да потърси някого в столицата на сектора.

Мара погледна за последен път тялото, което се носеше в пустотата и завъртя кораба към Шелконва. Губернатор Чорд беше пратил „Възмездие“ да затрие „Кървавите рани“ и да прикрие следите си. Той бе изменник на Империята.

И Мара щеше да го свали.