Тимъти Зан
Преданост (18)

Петнадесета глава

Мара очакваше, че храната за вечеря на „Кървавите рани“ ще е лека и проста, може би малко по-добра от порционите на корабите. За нейна изненада се оказа, че е цял пир, почти като банкет за Деня на жътвата. Явно един от хората на Комодора се смяташе за гурме готвач.

Причината, поради която пиратите полагаха такива усилия, станаха ясни, когато Комодора се нахвърли на първото блюдо. Острите линии на лицето му се изгладиха, ярките отблясъци на лудостта в погледа му избледняха и когато второто беше сервирано, той изглеждаше почти нормален.

Мара седна по средата на масата на Комодора, притисната от двете страни между един от неговите лейтенанти и един от капитаните на новодошлите кораби. Винис с голяма рана на брадичката там, където Мара го бе ударила, стоеше тихо зад нея като неин частен сервитьор и без съмнение като частно куче пазач. Брок и Гилинг бяха сложени на две други маси със собствени сервитьори-гардове, които стояха в готовност до тях. Танис беше на четвърта маса и макар да изглеждаше, че се присъединява към общите разговори с хората около себе си, Мара беше сигурна, че по-голямата част от вниманието му е съсредоточено върху нея. Колдра за нейно леко учудване липсваше.

Нямаше разпити по време на яденето. Видимо Комодора обичаше прекалено много храната, за да я разваля с работа. Независимо дали ставаше въпрос за директна заповед или само за инстинктивна предпазливост, пиратите около Мара внимаваха да не говорят за текущите си планове, за силата на корабите на „Кървавите рани“ или нещо друго, свързано с организацията. В резултат вечерята бе запълнена само от леки разговори, подобни на останалите, които Мара беше слушала по всякакви официални и неофициални вечери навсякъде из Галактиката. Това беше в ярък контраст с ежедневния груб език на пиратите.

След вечеря Комодора заведе Мара и двамата от ИБС в малка конферентна зала и преговорите започнаха сериозно.

Мара си спомняше за първия път, когато направи нещо подобно — да обсъжда неща, които не са реални, с някой, който е твърдо убеден, че са. В тези ранни дни процедурата й изглеждаше тайнствена и сюрреалистична, почти сякаш самата Мара проявяваше изкривено чувство за реалност. Сега това просто беше едно от многото средства в нейния арсенал.

— Ние ще искаме съотношение седемдесет към трийсет, седемдесет за нас — каза Мара. — Всичко, което трябва да правите, е да ни казвате кой кораб или какъв кораб ви трябва и ние ще вършим останалото.

— И защо бихте избрали договорка, която ще ви принуди да се лишите от трийсет процента? — попита Комодора.

— Защита от конкурентни групи или власти, от една страна — каза Мара. — Защитени места, където да закараме корабите, когато ги превземем. Вие можете да осигурите допълнителен персонал, когато е необходимо.

— Звучи ми по-скоро като съотношение четиридесет към шестдесет процента, като шейсет са за нас — предложи Комодора.

— Това е доста малко, като се има предвид, че ние ще вършим цялата работа.

— Не и след като се има предвид факта, че ще имате „Кървавите рани“ и нашия патрон за съюзници — блеснаха очите на Комодора. — А не като врагове.

— Разбирам — призна Мара. — За съжаление не съм упълномощена да стигна толкова далече от параметрите, които са ми дали шефовете. Ще бъде ли възможно да ползвам вашата холонет връзка, за да го обсъдя с тях?

С крайчеца на окото си тя забеляза, как Брок помръдна на стола си. Но Комодора само се усмихна.

— Утре ще е достатъчно скоро за това — каза той. — Аз винаги обичам да дам възможност на бъдещите си съюзници да преспят при такива решения. Вие ще останете тази нощ, разбира се?

— За нас ще е чест — каза Мара. — Но не искаме да ви натоварваме излишно. Ако предпочитате, ще спим на борда на „Харпърс Уей“.

— Не мисля така — твърдо отговори Комодора. — Винис ще ви покаже вашите квартири.

Стаята, до която Винис я заведе, беше на последния етаж на една от триетажните секции на комплекса. Тя имаше един прозорец, който гледаше към минния комплекс в далечината. Купчина разпилени строителни останки под прозореца обезкуражаваха всеки опит за спускане през него. За щастие това не беше посоката, в която Мара планираше да отиде.

Тя изчака три часа, преди всички прозорци, които се виждаха от нейния, да угаснат и шумовете по долните етажи да затихнат. Всички, освен случайно тътрене на крака от гардовете, които Комодора беше поставил пред вратата.

Както повечето цивилни дрехи на Мара, нейният зелен гащеризон бе проектиран с двойна функция. Тя го извади и го обърна откъм неговата сиво-черна страна за нощни битки и го облече. Декоративната шнола, към която пиратите бяха толкова подозрителни, беше следващата. Мара я разглоби и я сглоби отново във форма на ръкавица с куки. Тя отвори прозореца, отпусна се в студения нощен въздух и започна да се изкачва.

Това беше едно от най-сложните изкачвания, които някога бе правила. Стената беше доста гладка, без декоративни облицовки или текстури, които да могат да бъдат използвани. За щастие ерозията през годините беше натрупала достатъчно малки пукнатини, в които можеше да закачи куките. Все пак тя беше щастлива, че не й се налага да ходи твърде далеч.

Тя спря на нивото на покрива и със Силата потърси евентуални гардове или средства за наблюдение, които Комодора би могъл да разположи наоколо. Обаче нямаше такива. Тя се претърколи на покрива, прибра куките в джоба си и запълзя по покрива до мястото, където бе скрила светлинния меч.

За да открие, че той липсва.

Тя пропълзя напред-назад по дължината на улука, пулсът й се качи в гърлото, докато се чудеше дали не се е объркала. Но не. Това беше мястото. Тя виждаше драскотините в прахта, където беше сложила оръжието. Някой го беше намерил и взел.

Което значеше, че те са я разобличили.

Тя се сви на покрива, насили се да се успокои и се опита да мисли. Добре. Комодора знае вече, че един от неговите посетители е нещо повече от това, което той или тя изглежда външно. Но дали щеше задължително да определи Мара за тази роля?

В този смисъл дали той непременно подозираше някого от тях? С голямата вербовъчна мрежа, която Колдра ръководеше, „Кървавите рани“ сигурно са имали доста посетители през миналите седмици. Не можеше ли някой от тях да е оставил оръжието за бъдеща употреба? Това обясняваше защо тя и останалите бяха поканени на вечеря, вместо в напълно оборудвана килия за разпити.

Но беше трудно да лежи на тази кълка. Тя трябваше да се добере до командния център и да опита да изрови името на мистериозния патрон на Комодора, после да вземе Брок и Гилинг и да излети от тази скала.

На средата на покрива имаше незаключена врата към стълбището. Мара се вмъкна през нея и тръгна надолу. Стълбището беше празно, както и коридорите, и проходът към съседната сграда, където се намираше командният център. Единствените мисли, които можеше да долови наоколо, носеха характерната неяснота на дълбокия сън. Какъвто и да беше Комодора, той играеше много добре.

Тя беше почти пред вратата на командния център, когато най-после долови човешко присъствие. Тя се сви до стената на шкаф за оборудване, който стоеше до стената на коридора и се пресегна за Силата. Бяха двама — реши тя, напълно въоръжени и напълно нащрек. Всъщност както е характерно за нощната дежурна смяна. Може би това беше мястото, където Комодора бе решил да направи своя ход.

Ако беше така, колебанието нямаше да даде никакво предимство на Мара. Тя огледа шкафа за импровизирани оръжия, разопакова два силови щепсела с размер на юмрук и взе по един във всяка ръка. После отиде до вратата, разкодира ключалката и се хвърли надолу и надясно, щом тя се плъзна встрани.

Осветлението беше слабо — стандартна процедура за нощните операции. Имаше дузина конзоли, подредени в редове, пред всяка имаше по един или два стола. В далечната страна на помещението през два широки прозореца от прозрачна стомана^[1] се виждаше осветеният от звездите минен комплекс, заемащ целия пейзаж.

Всички столове бяха празни. Както и цялото помещение.

Но тя бе доловила нечие присъствие! Тя се намръщи и със Силата опита да провери следващото помещение.

Мигът невнимание за малко не й струва живота. Тя забеляза проблясъка в последния момент и когато се хвърли към средата на стаята, бластерен изстрел отляво изкърти парче от мазилката там, където бе допреди малко. Тя забеляза едно лице да се мярка край една от конзолите и запрати единия от силовите щепсели към него.

Нападателят и опита да се сниши надолу, но се оказа една идея по-бавен. Щепселът го удари здраво по челото и с проклятие лицето изчезна.

Проклятието бе изречено от познат глас.

— Брок? — повика Мара, като прекъсна бягството си.

За втори път моментното колебание се оказа почти фатално. От дясната й страна втори бластер изплю огън и болка прониза лявото й рамо.

— Не стреляйте, аз съм! — извика тя и превивайки се от болка се хвърли към близката конзола. Думите й бяха съпроводени от нов изстрел в момента, в който се блъсна в шкафа на конзолата и се претърколи отгоре му. Още две бластерни проблясвания изсъскаха от двата противоположни края на стаята. И двата я пропуснаха и тя се приземи зад конзолата.

Тя се озова свита между три трупа, които лежаха на пода, където бяха замъкнати и оставени. Явно пиратите, които са имали нещастието да поемат нощната смяна.

— Казах, спрете огъня! — извика тя отново и изви врата си, за да погледне раненото си рамо. Не изглеждаше много зле. — Глухи ли сте?

— Чухме те достатъчно ясно — каза Гилинг. — Защо не излезеш и не го направиш по-леко за себе си?

— Какво си мислите, че правите? — извика Мара. — Аз съм имперски офицер.

— Не, ти си едно арогантно малко момиченце, което знае повече, отколкото е добре за нея — каза Брок. — Съжалявам, хлапе, но ние имаме свои заповеди. Заповеди от истински имперски офицер.

— Кой офицер? — попита Мара. — Капитан Озел?

— Тоя идиот? — присмя се Гилинг. — Едва ли.

— Млъкни, Гилинг — каза Брок. — Той е прав, ще знаеш. Ти само удължаваш агонията.

— Няма проблем — не съм планирала нищо друго за вечерта — каза Мара, като притисна гърба си до конзолата и се огледа наоколо. Освен столове и конзоли помещението не предлагаше други скривалища и освен втория щепсел, единствените други оръжия бяха столовете. Не особено добра ситуация.

— Какво точно знам, че полковник Соморил така горещо е притеснен?

Тя усети лека промяна в техните емоции.

— Ти си сладка и затова ще ти кажа — каза Брок. От звука на гласа му Мара прецени, че той е започнал да се придвижва по лявата страна на стаята към нейната позиция.

— Само от любопитство, дали вече знаеше за дезертьорите и дали заради тях си ровела в компютрите на „Възмездие“?

Мара трепна. Дезертьори?

— Не знам нищо за някакви дезертьори — отговори тя. — Нито ми е работа, даже и да знам. Това си е работа на флота, не на някой като мен.

— Не, разбира се, че не — каза Брок със силен сарказъм. — На Императора не му дреме, ако няколко щурмовака избягат от постовете си. Ни най-малко.

— Щурмоваци? — каза Мара като се ослушваше много внимателно. Това бе много, много стар трик. Единият от заграждащата двойка бърбореше непрекъснато за да заглуши всички звуци, докато другият се промъква към жертвата. Най-общо казано, не се предполагаше, че говорещият ще извърши диверсията си посредством наистина полезна информация. Или Брок беше просто тъп — не че бе невъзможно за човек от ИБС, или пък той и Гилинг бяха прекалено самоуверени.

— Това няма да проработи, ще знаете — каза Мара, протегна се за Силата и с нея хвана един от столовете близо до мястото, където тя предполагаше, че Гилинг ще направи своето смъртоносно появяване. — Даже заедно не можете да ме хванете.

— О, мисля, че можем — каза Брок. — Ако не, ще има други, които да довършат работата. Може би до минута всъщност.

И докато течеше разговора тя усети лек шум от плъзгането на входната врата. Брок продължаваше да ломоти, когато залата бе залата от буря от бластерен огън.

Мара се сви под конзолата, примигвайки заради дима и летящите парчета от керамика и метал докато стрелбата продължаваше, като първо разруши прикритията на Брок и Гилинг, а после отнесе и тях. Тя чу безсловесен възглас над шума и стрелбата спря така внезапно, както беше започнала.

— Хайде, Селина — каза гласът на Комодора студено в тишината. — Ръцете горе и да са празни!

— Добре — отговори Мара. — Не стреляйте. Мога да ви предложа добра оферта. Тя остави силовия щепсел до себе си на пода и с изострени сетива и ум вдигна празните си длани над конзолата. Никой не се опита да стреля по тях. Тя стана и се завъртя. Имаше дузина пирати, събрани в задната част на стаята, всички набързо облечени, всички с бластери, насочени към нея.

— Нова сделка? — попита меко Комодора.

— Истинска този път — каза Мара. — Дойдох тук за определена информация. Ако вие ми я дадете, аз ще си тръгна с мир.

— Какво те кара да мислиш, че въобще ще си тръгнеш някога? — попита Комодора. — С мир или по друг начин?

— Защото това ще е във ваш най-голям интерес — каза Мара. — Имам могъщи приятели.

Комодора подсмъркна и погледна за момент надупченото тяло на Брок.

— Като че ли не се оказаха толкова могъщи.

— Те не бяха точно приятели освен това — каза Мара. — Опитваха се да ме убият и предполагам, че ви събудиха всички. Имам предвид други приятели.

Комодора сви устни и я измери с поглед.

— Каква точно информация искаш?

— Вие споменахте за вашия патрон по-рано. Искам името му.

Тя се пресегна със Силата, понеже знаеше, че въпросът автоматично ще повика името в ума на Комодора и се надяваше да успее да го измъкне от мислите му. Но мислите бяха твърде мрачни, обвити с твърде много гняв и омраза, и лудост и тя не успя да докопа нищо.

— Ти си твърде безочлива. Ще ти го кажа — коментира Комодора. Неговият спокоен глас рязко контрастираше с раздразнението в ума му. — Във всеки случай, твоята сделка е твърде едностранчива.

— Мога да го поправя — предложи Мара. — Само кажете какво искате в замяна. Ако е във властта ми да го направя за вас — аз имам много повече власт, отколкото мислите, — ще го направя.

Усмивката на Комодора изчезна.

— Сигурен съм, че ще го направиш — увери я той. — Защото това, което искам си ти. Мъртва.

Той разгъна ръце и вдигна пръст към тавана.

— Почакайте за минута — намеси се Танис със стегнато гърло. — Сър… Комодоре… Тя не може да направи нищо хубаво за нас, ако е мъртва.

Комодора го погледна, а пръстът му още сочеше към тавана.

— Вие мислите, че тя ще направи нещо хубаво за нас жива, мастер Танис? — попита той. — Вие, който я доведохте при нас?

Танис трепна.

— Признавам, че ме заблуди — каза той. — Но тя успя да заблуди и капитан Шако също. Ние можем поне…

— Ако капитан Шако е бил наистина заблуден — възрази Комодора. — Ако капитан Шако е все още жив.

Изведнъж лицето му се изкриви в нещо нечовешко.

— Обаче той не е, нали? Той е мъртъв, както останалите от вашия екипаж.

— Не, разбира се, че не — протестира Танис и лицето му леко пребледня. — Имам предвид, че те всички бяха добре, когато тръгнахме. Но ако я задържим за откуп, можем поне да вземем някакви пари за нея.

— Интересна идея — Комодора отново погледна към Мара, лицето му се смекчи и стана почти нормално. — Добре, шпионке. Струваш ли някакъв откуп?

— Има хора, които ще платят, за да ме получат обратно — съгласи се Мара. Със Силата тя вдигна силовия щепсел на нивото на горния край на конзолата, задържайки я малко извън погледа на пиратите. — Мога да ви дам някои холонет връзки, където да се обадите.

— Сигурен съм, че можеш — Комодора кимна към Танис. — А тоя?

— Какво за него? — попита Мара. Това също беше древен номер. — Той беше полезен инструмент. Не е толкова лекомислен като Шако, но подходящ за нуждите ни.

— Както и мислех — каза Комодора. — Ваграл — убий го!

Без колебание Ваграл се пресегна, хвана дулото на бластера на Танис и го измъкна от хватката му.

— Почакайте — извика Танис, гласът му трепереше от напрежение. — Комодоре…

Протестът му беше прекъснат от Ваграл, като тресна дръжката на бластера върху лицето му и го блъсна назад. После превъртя бластера и го насочи заедно със своя към лицето на Танис.

Мара повдигна щепсела два сантиметра нагоре и го заби странично в главата на Ваграл. Преди някой да успее да реагира, тя прихвана бластерите от неговите внезапно отпуснати ръце, завъртя ги към пиратите и откри огън.

Човекът до Ваграл пое пълната сила на първия залп и се свлече на пода без звук. Миг по-късно останалата част от стегнатата редица се разпадна, щом пиратите се хвърлиха на земята за прикритие, а всички очи и бластери се обърнаха към тази нова заплаха.

Всички очи с изключение на тези на Комодора.

— Не него, глупаци — изрева той посред шума. Погледът му изгаряше Мара и той насочи своя бластер. — Нея! Тя е джедай!

Мара знаеше, че нямаше начин пиратите да схванат подобна концепция, не и след като джедаите бяха изчезнали отдавна, със сигурност не и в разгара на битката. Но по-важната военна концепция за незабавното подчинение те ясно разбираха. Въпреки че лицата им показваха недоумението им, те зарязаха контраатаката срещу Ваграл и обърнаха бластерите си отново към нея.

Мара пристъпи назад и със Силата вдигна един стол и го запрати към двама пирати, които бяха достатъчно невнимателни, за да застанат близо един до друг. Те паднаха на пода, а Мара запрати друг стол към друга част от групата. В този момент периферното й зрение засече блясъка от сребърен метал, който полетя към нея отляво. Ръката й се стрелна за да отбие предмета, като тя се чудеше, кой ли пират беше наистина толкова прост, че да метне граната в такова тясно пространство.

Но това не беше граната… умът й със закъснение догони видяното от очите й и тя обърна дланта си, за да смени блока със захват.

И лазерният й меч със звучен плясък се озова в ръката й.

За миг тя забеляза Танис, докато се гмурваше странично към една от другите конзоли, а ръката му все още довършваше дъгата от хвърлянето. Тогава пръстът й напипа бутона за активиране на меча и пурпурното острие се появи със съскащ звук.

Чак когато Мара уби и последния от пиратите с неговия собствен отразен изстрел, Комодора сякаш изведнъж осъзна какво се случва с хората му. С дрезгав вик той се измъкна иззад последния пират, който все още беше прав — един родианец, стреля над рамото на пирата към Мара и се стрелна припряно към вратата. Макар Мара да повали родианеца, в следващия момент Комодора бе успял да избяга.

— Танис? — повика Мара и угаси меча си и тръгна между конзолите към мястото, където го бе видяла, че се бе скрил. — Добре ли си?

— Горе-долу — отговори той през стиснатите си зъби и се изправи в седнало положение и погледна към купчината тела. — А аз си мислех, че те бива само когато си с Кавалкадата. Как, в името на Космоса, са успели да ви унищожат вас, джедаите!

— Стриктно казано, аз не съм джедай — каза Мара и се огледа. — До скоро спретнатата командна зала беше в хаос. — Има ли резервна командна зала някъде?

— Да, в аварийния бункер — каза Танис. — Предполагам, че искаш да те заведа там.

— Ако не ме заведеш, всичко, което стана тук, ще е напразно.

— Бива — каза Танис и въздъхна със свистене. — През вратата и наляво.

Той погледна Мара с крива усмивка.

— Мисля, че е по-добре да вървиш първа.

— И аз го планирах така.

Мара включи лазерния меч, перна с него ключалката на вратата и излезе в коридора. Никой не се виждаше наоколо.

— Народът май здраво спи въпреки шума — коментира тя, докато вървяха в посоката, указана от Танис.

— По-скоро Комодора ги е накарал да приготвят корабите за бързо изтегляне — каза Танис като поглеждаше нервно всяка врата, покрай която минаваха. — Предполагам, не си успяла да отстраниш Колдра, преди да започне мелето тук.

— Съжалявам — каза Мара. — Всъщност не съм го виждала от вечерята насам. Може би се е махнал.

— Надявам се — потрепери Танис. — Тоя пич ме плаши.

— Не се безпокой за него — каза Мара. — Благодаря за помощта, между другото. Как успя да съхраниш моя меч?

— Отидох и го взех от улука, където ти го остави, разбира се — каза Танис кисело. — Може би си мислиш, че беше много готина и прикрита, но аз видях как нещото се носеше между кулите и го проследих през целия път. Почти ми докара инфаркт.

— Ти си го видял само защото си имал готовност да го видиш — посочи Мара, впечатлена, че той беше засякъл нейния трик.

— Може би — каза Танис. — Но със сигурност не исках да разчитам, че всички останали са го пропуснали. Веднага, щом успях да остана сам, отидох на покрива…

— Задръж — каза Мара, спря го с лявата си ръка и вдигна меча в защитна позиция вдясно. Право пред тях, зад купчина варели…

Порой от бластерен огън я заля от края на варелите. Виждаха се двама мъже — един висок и един нисък. Мара върна изстрелите с меча към двамата нападатели и ги принуди да се скрият зад бариерата.

— Имаш ли представа какво има в тези варели? — попита тя Танис.

— Никаква. Не съм виждал до сега нищо подобно, струпано по средата на пътя.

Нападателите стреляха отново. Мара отговори и дочу слаб хрущящ звук, когато единият отбит изстрел проби един от варелите и по пода потече тъмна течност. Секунда по-късно бластерният огън прекъсна и Мара видя как два силуета се втурнаха в бързо отстъпление.

— Давай — каза Танис и тръгна напред.

— Полека — предупреди Мара и го задържа. Със своите техники за усилване на сетивата тя подуши внимателно въздуха.

Еднократно подушване й бе достатъчно.

— Назад! — заповяда рязко тя на Танис като го дръпна с ръка от прииждащата течност.

Те успяха да направят три стъпки, преди течността да избухне с ярък жълт пламък.

Мара реагира инстинктивно, като дръпна Танис на пода до себе си. Момент по-късно варелите се взривиха и изпратиха огнени топки в двете посоки по коридора. Мара се притисна към пода, чувствайки горещината по краката, гърба и главата си. Танис изкрещя нещо и едва тогава и едва смътно тя осъзна, че също гори. Фронтът на пламъка премина над тях и продължи по коридора като оставяше свръхнагорещен въздух след себе си. Премигвайки през сълзи, Мара се сви на кълбо и използва Силата, за да потисне болката. Тя бе спряла меча си по време на лудото търкаляне и сега го включи наново.

Точно навреме. Едва бе вдигнала острието в защитна позиция, когато чу предупредително изсвистяване и се завъртя на трийсет градуса надясно, а два бластерни изстрела дойдоха откъм една тъмна ниша, която беше защитена от взрива.

Бластерът утихна и Мара чу тихо кискане.

— Впечатляващо — чу се гласът на Колдра. — Имам ли честта да се обърна към Ръката на императора?

— Ръката на императора е само слух — каза Мара.

— Разбира се — отговори Колдра. — Аз съм поласкан от мисълта, че Императорът би пратил някой като теб, за да ни спре.

— Само най-доброто за вас и вашия патрон — каза Мара, като реши да пропусне факта, че тя се озова в тази схема по чиста случайност. — Готин капан, между другото.

— Само най-доброто за теб и твоя предател.

Колдра стреля отново — два продължителни залпа към главата и към краката й. Мара бе готова и ги отби и двата.

— Вие двамата трябва да сте зле ранени, си мисля — продължи Колдра.

— Справяме се — увери го Мара. Всъщност тя нямаше представа в каква форма бе Танис, но не смееше да рискува да отклони вниманието си от престрелката и от потискането на собствената болка, за да провери. — Това не е нищо в сравнение с това, което ще почувствате при подробен имперски разпит.

Колдра изсумтя презрително:

— Тук ли се предполага, че трябва да изпея тайните си и да моля за милост?

— Изпяването на тайните може да направи нещата по-лесни за теб — каза Мара. — Мога да приема молбата или да я откажа.

— Аха — отговори Колдра. — Съжалявам, че ще те разочаровам, но трябва да си ходя. Поздрави твоите приятели.

За учудване на Мара тя изведнъж изгуби усещането за присъствието на Колдра.

Като остави Танис да лежи на пода на коридора, Мара направи няколко предпазливи стъпки към нишата, като я проучи със Силата. Колдра наистина беше изчезнал. С готов за употреба меч тя приближи още и разбра, че това, което смяташе за ниша, бе голяма врата навътре в стената. Като огледа още веднъж коридора, за да е сигурна, че никой не я дебне, тя отвори вратата. Стаята зад нея беше значително по-голяма, отколкото очакваше, мрачна и мухлясала и единствената светлина идваше от звездите през широк прозорец в средата на покрива. На слабата светлина се виждаха ръждясало минно оборудване, подземни копачки и прашни стелажи с тръби и подпори. Може би остатъци от времето, когато пиратите са превърнали тази част от миньорския комплекс в тяхна база.

А близо до задната част на стаята, защитени от високи парапети, имаше три широки кръгли ями.

Мара мрачно се усмихна. Наистина ли Колдра мислеше, че може да избяга, като се напъха в изоставен минен тунел? Силата бе помощник на Мара и нямаше значение, колко засукани и заплетени бяха тунелите, нямаше да има проблем да проследи Колдра през тях.

Тя тръгна към най-близката яма и щом го направи, с периферното си зрение засече яркозелено проблясване сред звездите. И изведнъж цялото здание се разтресе от грохота на далечна експлозия. Рефлективно Мара се сви до близката копачна машина. Втори зелен блясък освети небето и втора експлозия вдигна прахоляка около нея.

Пиратската база бе атакувана.