Тимъти Зан
Преданост (10)

Седма глава

— Силата — сухо коментира Лея — наистина има чувство за хумор.

— Или поне чувство за ирония — каза генерал Рийкан, мръщейки се над таблета си. — Сигурни ли сме, че тези щурмоваци наистина не са знаели кого спасяват?

— Нямаше ли да арестуват групата на Портър, ако знаеха? — попита Люк.

— Може да са ги оставили да си тръгнат, за да не прекъснат снабдителната верига — каза Лея, докато изучаваше лицето на фермера. Имаше нещо, което го смущаваше, нещо извън мисията, за която се подготвяха. Даже и извън странното спасяване от щурмоваци на бунтовническата група на Друност. — Оставили са ги на лозата, защото се надяват да докопат по-голям плод.

— Кейсмънт каза, че никой не ги е проследил — забеляза Рийкан. — А и Портър е в постоянна връзка с Таргетър оттогава и не са забелязани никакви проблеми.

— Все още мисля, че е добра идея да прекъснем цялата снабдителна верига — каза Лея. — Поне засега.

— Не съм сигурен, че можем — предупреди Рийкан. — Има голяма пиратска активност в момента в сектор Шелша. Ако затворим тази верига, може да не успеем да създадем нова.

— Това ще създаде на Чивкайри добро настроение за преговорите — промърмори Люк.

Лея се нацупи. Той беше прав. Чивкайри вече се чувстваше пренебрегнат от ръководителите на Съюза и последното нещо, от което се нуждаеха, бе да го разстроят допълнително.

— Което означава, че трябва да измислим решение преди да му кажем за проблема — каза тя. — Какво знаем за тези пирати?

— За начало те, изглежда, са почти навсякъде — каза Рийкан. — Кейсмънт спомена за една група, наречена Кървав белег, но самостоятелна група не може да бъде достатъчно голяма, за да прави толкова поразии из сектора. Предполагам, че има няколко групи, които са си разделили сектора на отделни територии.

— Май първото, което ни трябва, е по-добро разузнаване — каза Лея. — Някой трябва да отиде там, да говори директно с нашите доставчици и да види ще можем ли да се справим с това, което става.

— Това трябва да е някой по-добре запознат с различните видове банди — добави Люк.

Лея се намръщи:

— За Хан ли говориш?

Люк смутено сви рамене:

— Основно да. Имам предвид, не ми се иска да го подлагаме на такъв риск…

— Няма да е толкова опасно — вметна Рийкан. — Той ще отиде на разузнаване, а не да се захване сам с пиратите.

— Знам — съгласи се Люк, но изглеждаше само малко по-спокоен. — Имам предвид, че той не пасва никъде тук. Ако не можем да го накараме да се чувства полезен, струва ми се, че ще го изгубим — той погледна към Рийкан. — Не мисля, че искаме това да се случи.

— В такъв случай ние определено желаем да му помогнем — каза Рийкан.

— Съгласна съм — каза Лея, като се приведе напред. За краткото време, откакто се познаваха с Люк, тя бе започнала да усеща добре чувствата му и бе сигурна, че той няма да хареса това, което тя се кани да каже. — И мисля, че ако той приеме, Люк трябва да отиде с него.

Долната челюст на Люк пропадна няколко милиметра, очите му се разшириха приблизително в същия порядък.

— Мислех, че ще пътувам с теб.

— Аз ще се срещна с доверени лидери на Съюза на безопасно място в дълбокия Космос — напомни му Лея. — Хан ще се сблъска с бандити, а може би даже и с имперски и местни правителствени патрули. Той ще има нужда от теб много повече, отколкото аз.

— Но Чуи е с него — протестира Люк. — По-рано това му е било достатъчно.

— Тогава той не е бил в имперския списък за наблюдение — намеси се Рийкан. — Съгласен съм с принцеса Лея. Ако Соло отиде, трябва някой да тръгне с него.

— Но… — Люк спря насред дума. — Прави сте — продължи с въздишка. — Аз ли трябва да му кажа?

Рийкан погледна към Лея и повдигна вежда.

— Не, аз ще го направя — каза тя и се изправи на крака.

— Междувременно, ще имате нужда от информация за контактите — каза Рийкан, завъртя се към терминала си и натисна клавишите. — Момент, да извадя някои имена и локации за вас.

Те седнаха заедно пред екрана, Рийкан в оптимистично настроение, Люк с прикрито разочарование, а Лея напусна стаята.

Тя намери Хан в хангара, превит над товарния ръкав на десния борд с ръце, заровени до лактите в един от отворите за поддръжка.

— Хан? — повика го тя.

— Задръж за секунда — каза той, като се изправи и завъртя врата си, за да погледне над корпуса в пилотската кабина.

— Чуи? Пробвай сега.

Лея чу приглушения от прозрачния капак отговор на уукито. За момент нищо не се случи. После с приглушено боботене от отвора се показа тънка струйка дим.

— Чудесно — извика Хан. — Спри го.

Последва ново потвърждение и Хан събра оксижена, с който работеше и се спусна на земята.

— Чудесно? — повтори Лея и повдигна вежди.

— Аха — каза той иронично. — Защо?

— Не си спомням димът да е част от добър, чудесен ремонт на космически кораб.

— А, това ли? — той махна с ръка. — Допълнително спояващ компонент. Няма проблем.

— Щом казваш — каза тя, като част от нея беше доволна, че не й се налага да лети с това нещо до нейната цел. — Излезе нещо, с което генерал Рийкан иска ти да се заемеш.

Той усука устни.

— Това преди или след като те закарам до твоя гранд-роял-елит-ВИП бал?

Лея с усилие запази спокойствие. През тяхното кратко познанство Хан някак бе успял да научи къде са бутоните, които включват раздразнението й, и изпитваше голямо удоволствие да ги натиска непрекъснато.

— Всъщност ти си свободен от тази работа — каза тя.

— Какво? — запита той с възмущение. — Казваш, че дезинфекцирах „Сокола“ за нищо?

— Не се безпокой, сигурна съм, че той е имал нужда от това — каза Лея, решена да не му позволи да я предизвиква.

— Поръчах и нов килим…

Лея стисна зъби.

— Искаш ли да чуеш за какво става въпрос или не?

— Разбира се.

Лея му разказа в резюме за ситуацията в сектор Шелша.

— Демек, нещо като „изпрати боклука да събере боклука“ — попита той, след като тя свърши.

— Няма да събираш нищо — каза тя. — Всичко, което искаме, е информация и може би някоя и друга идея как да променим нашите снабдителни вериги, за да не могат пиратите да ги закачат.

— Там е номерът — съгласи се той с умислена физиономия. — Хората, които опитват да избягнат скенерите, когато летят, стават добра мишена и всеки пират в Галактиката ги знае.

— Така е — каза тя. — И след като ти сигурно си бил в подобна ситуация поне един-два пъти, помислихме че сигурно знаеш начини да се измъкнеш от нея.

Хан сви рамене.

— Основното е, че трябва наистина сериозно да се потрудиш да имаш най-бързия кораб — каза той, но Лея забеляза, че той бе заинтригуван от мисията. Или пък просто се бе успокоил, че няма да му се налага да присъства на срещата с Чивкайри.

Или пък беше доволен, че няма да трябва да прекарва толкова много време със самата Лея.

— Значи ще сте само ти и Люк на твоето сандвич парти? — запита той небрежно.

— Какво? — Лея се върна обратно в разговора, раздразнена, че бе позволила на ума си да блуждае. Особено относно тези неща. — Не. Не, ние помолихме Люк да тръгне с теб.

Хан повдигна вежди.

— Ние помолихме? — повтори той с особен оттенък в гласа.

— Генерал Рийкан и аз взехме решението — отговори Лея. Тя осъзна, че трябваше да извърти изречението така, че да стовари цялата отговорност върху генерала, но бе твърде късно. Доколкото познаваше Хан, той трябваше да стигне до извода, че Лея не иска Люк или поне не го иска без Хан. Това не само бе напълно невярно, но и я караше да чувства…

Всъщност, тя не бе напълно сигурна как я караше да се чувства. Но тя знаеше, че това не й харесва.

— Аха — кимна Хан. — Има смисъл.

Той се правеше на сериозен, но Лея усещаше подигравателната развеселеност в гласа му. И определено погрешното заключение, което бе направил.

— Не е точно така — настоя тя.

— Не е как? — невинно попита той.

— Няма значение — каза тя през зъби. Той го бе направил отново. Как успяваше винаги да го направи? — Генералът дава в момента на Люк локациите и контактите. Можете да тръгнете, когато сте готови.

— Абсолютно, Ваше високоблагородие — каза той. — Вашето най-просто желание е моето…

— Успех, и опитай да се опазиш жив — прекъсна го Лея.

— Разбира се — каза той подигравателно-тържествено. — Ти също.

Тя се обърна и с цялото достойнство, което успя да събере, излезе от хангара. Обаче чувстваше погледа му върху гърба си през целия дълъг път навън.

 

ЛаРон правеше проверка на целостта на един от комплектите броня в своя таен килер, когато Куилър му се обади.

— Тук сме — съобщи пилотът.

— Идвам.

Другите вече се бяха събрали, когато той стигна кабината.

— Как е? — запита той, когато се появи зад тях.

— Северните континенти са нашият най-добър избор — каза Куилър, като посочи картата на Ранклин пред него. — Ако избягваме Ранклин сити и завода за изтребители на Инком, ни остава избор от един голям град с приличен по размери порт и около стотина дупки, разпръснати из животновъдните и миньорските региони.

— Колко голям е градът? — попита Грейв.

— Не особено — отговори Куилър. — По-скоро малко по-голямо градче.

— Нищо ли няма на южния континент? — поинтересува се Брайтуотър.

— Само гражданска война — отговори Маркрос мрачно. — Продължаваща последните десет години.

— Дайте да го пропуснем това. Задължително! — трепна ЛаРон.

Като следствие от Войната на клонингите новосформираната Империя полагаше сериозни усилия да потушава такива планетарни и регионални конфликти в опит да възстанови реда. Но имаше твърде много подобни проблеми и накрая Палпатин се бе отказал и се бе насочил към по-важни въпроси.

— Предложения? — запита ЛаРон.

— Ние опитахме кратко посещение на Друност и я свършихме така, че разпердушинихме една банда — каза Грейв. — Гласувам този път да пробваме някъде, където има прилично присъствие на патрули.

— Патрули, които може да имат нашите снимки на таблетите си? — многозначително попита Брайтуотър.

— Ако групите в големия град ги имат, същото ще е и в малките градчета — отговори Куилър.

— Но пък е по-лесно да си прочистим пътя за бягство на малък космодрум.

— Няма да си прочистваме пътя никъде — каза ЛаРон твърдо. — Няма да стреляме по патрулите, които просто пазят имперските граждани. Вместо това имаме тези пагони на ИБС. Всичко ще бъде наред.

— Щом казваш — каза Брайтуотър, все още не съвсем убедено. — Какво е името на това градче?

— Джанусар — отговори Куилър. — Има приличен космодрум, добра противовъздушна отбрана, която да обезкуражи евентуални нападатели, и всякакви магазини за припаси, каквито ни трябват.

— Добре звучи — каза ЛаРон. — Обади се на ръководителя на полети на космодрума и ни избери пристан.

Куилър кимна и включи комуникатора.

— Джанусар, ръководител полети, тук е товарен кораб „Вили Брок“. Искаме съдействие за кацане.

— Товарен кораб „Вили Брок“, тук ръководител полети — отговори глас. — Какъв е товарът ви?

Куилър се намръщи през рамо към ЛаРон и натисна клавиша за заглушаване.

— Трябва ли да питат за това?

— Не знам — каза ЛаРон и в ума му се надигна неясно подозрение. — Никога не съм чувал да питат за това, когато каца товарен кораб.

— Може да е местно правило — предположи Грейв.

— Та какво да им отговоря? — попита Куилър.

— Кажи им, че ще товарим нещо от тук — каза Маркрос.

— Нямаме товар в момента, Джанусар. Надяваме се да натоварим нещо при вас.

— От кого?

— Засега не знаем — отговори Куилър. — Както казах, надяваме се да намерим. Ако се притеснявате за пристанищните такси, те не представляват проблем.

— Чудесно — отговори след кратко мълчание ръководителят на полетите. — Док 22.

На картата на Куилър започна да мига индикатор, който показваше мястото за кацане.

— Док 22, прието — отговори Куилър.

— Между впрочем, имате ли оръжия на борда?

ЛаРон се усмихна озъбено. „Само да знаеха…“

— Нищо съществено — отговори той. — Защо?

— Само питам. Джанусар ръководител полети — край.

Куилър изключи комуникатора.

— Любопитни типове — коментира той.

— Странно любопитни — потвърди Маркрос. — Чудя се защо се интересуваха от оръжията.

— Не знам — каза ЛаРон. — Но според мен въпросът означава, че задължително трябва да сме въоръжени. С прикрити оръжия, поне докато не се наложи да ги използваме.

Космопортът на Джанусар се състоеше от основен регион, добре поддържан, но въпреки това възрастта му личеше. Той бе заобиколен от по-нови части, които бяха добавяни през годините. ЛаРон забеляза, че новите части, изглежда, бяха разделени по-късно на секции от ниска и висока класа. Док 22 внушаваше впечатление, че принадлежи към секциите от ниска класа.

— Струва ми се, че корабите, които идват да душат за възможност за случаен превоз, обикновено не получават много работа от търговците от горната класа — коментира Куилър докато изключваше системите на „Суонтек“.

— Аха, освен ако нямаш секретна парола, за да се добереш до най-добрите части на града — каза Грейв.

— Няма значение — каза ЛаРон. — Всичко, което ни трябва, е храна и гориво и можем да ги намерим навсякъде. Задачите са същите, като последния път: Грейв идва с мен, останалите чакат тук…

— Задръж! — прекъсна го Маркрос и се наведе към десния край на купола, взирайки се към товарната рампа на щирборда.

— Имаме компания — петима патрулиращи и офицер. Май сержант.

— Има още пет тук — каза Куилър, гледайки към бакборда. — Без офицери.

Брайтуотър промърмори нещо под носа си и тръгна към кърмата.

— Хайде, Грейв, да приготвим оръдията. Какво беше казал някой, че няма да си прочистваме с бой пътя за бягство?

— Изчакай секунда — каза Маркрос, като все още гледайки през купола, хвана Грейв за ръката. — Това е твърде малка група, ако целта им е да залавят военни дезертьори.

— Прав е — съгласи се Куилър. — Имат само ръчни бластери, за сега прибрани в кобурите. Те са тук по-скоро да съберат пристанищните такси.

— И им трябва цял взвод за това? — подозрително попита Брайтуотър.

— Може би товарните кораби, пристигащи без товар, задействат сигнал за повишено внимание — каза ЛаРон.

Откъм щирборда се чу звук от юмрук, удрящ по метал.

— Давайте, ако не отговорим, действително ще задействаме сигнал за тревога — отбеляза Маркрос и стана от седалката. — Хайде, ЛаРон!

Посетителите подновиха чукането в момента, в който ЛаРон и Маркрос стигнаха до товарната рампа. ЛаРон плесна ключалката с длан и рампата за качване се спусна, откривайки шест намръщени лица отвън.

— Тъкмо навреме — изръмжа сержантът и тръгна към вътрешността на кораба. — Идете да пуснете моите хора от другата страна и ми дайте регистъра и митническата декларация.

— Регистърът — каза ЛаРон и подаде една дейта карта, а Маркрос мина през коридора и спусна и другата рампа. — Както казах на ръководителя на полетите, нямаме товар.

Петте човека от другата страна на „Суонтек“ изкачиха с тропот рампата и се присъединиха към първите.

— Екипаж? — запита сержантът, пъхна картата в таблета и се вторачи в него.

— Ние, плюс още трима в кабината — отговори ЛаРон и издърпа прясно напечатания си идентификационен бадж. Сержантът въобще не го погледна.

— Добре — каза той и върна дейта картата. — Ще започнем с двеста за пристанищна такса.

Той махна на патрула и тръгна към кърмата.

— Момент — каза ЛаРон намусено. Макар да нямаше опит с финансовия аспект на тези дейности, двеста кредита за третокласен док изглеждаше малко множко. — Ще започнем от двеста?

— Не, ще започнем от двеста и петдесет — грубо отговори сержантът и присви очи. — Искате ли да поспорим още малко?

Аз не споря, помисли си ядосано ЛаРон. Той отвори уста да го каже, когато Маркрос го спря с предупредително докосване по ръката.

— Правилно, слушай приятеля си — саркастично каза сержантът. — Къде е трюмът на тази летяща кочина?

— Назад, вляво и дясно. Направо е машинното — отговори Маркрос.

— Благодаря — каза сержантът с пресилена вежливост. Той започна да се обръща, но току повдигна вежда. — Между другото, да ви вярвам ли, че нямате оръжия на борда?

— Само две лазерни оръдия, монтирани пред рампите за качване — каза Маркрос.

— Чудесно — изпръхтя сержантът. — Това са допълнителни сто и петдесет за всяко.

За момент той загледа ЛаРон, очаквайки той да оспори сумата. Но ЛаРон си бе научил урока. Той остана тих и с второ изпръхтяване сержантът се обърна към кърмата и махна на хората си. Той докосна ключалката на вратата и ги въведе в салона.

ЛаРон изчака да влязат всички и вратата да се затвори, преди да каже това, което си мислеше:

— Що за гнусно изнудване беше това?

— Сигурно стандартното — каза Маркрос. Гласът му бе спокоен, но личеше, че е повече от раздразнен. — На вашия космодрум не е ли имало такива проблеми?

— Ако е имало, не съм разбрал — каза ЛаРон. — Мисля, че ще можем да си позволим това, което ще поискат да гепят от нас.

— Това е готиното — каза одобрително Маркрос. — Прилично и скромно и скоро ще можем да издухаме прахта на този свят зад гърбовете си.

— Надявам се — каза ЛаРон. — Давай, да видим да не вземат да свият приборите от камбуза.

Каюткомпанията беше празна, когато влязоха вътре. Също така и отсекът за екипажа след салона. ЛаРон отвори първата каюта — на Куилър, но и там нямаше никого.

— Може да са решили да отидат директно до трюмовете — каза Маркрос, след като провери каютата на Грейв.

— Аха — отговори ЛаРон и затвори вратата на каютата. — Може би ще мине по-бързо, отколкото мислех. Те бяха минали през коридора, когато видяха двама от патрулите през вратата към трюма на десния борд. Те забелязаха Маркрос и ЛаРон и им помахаха.

— Насам, образи — извика единият от тях. — Уистър ви вика.

Останалите от патрула стояха тихо, разпръснати из трюма, очите им се завъртяха към ЛаРон и Маркрос, когато те влязоха вътре. В центъра беше сержантът с тънка усмивка на лицето си. Левият му лакът беше облегнат небрежно на кормилото на единия от двата спидербайка.

— Твърде много за без товар! — каза той. — Имате ли разрешение за тези неща?

ЛаРон преглътна псувнята, която бе на устата му. Той бе живял сред военно оборудване толкова дълго, че не му бе идвало на ума, че цивилните гледат на тези неща по съвсем друг начин.

— Купихме ги на разпродажба — импровизира той. — Разбито и разрушено оборудване.

— Не ми изглеждат много разбити.

— Ние работихме по тях.

— Аха — Уистър потупа седлото. — Разбира се, преди да ви ги продадат, те би трябвало да премахнат…

Той наведе шия, за да погледне отдолу.

— Я! Виж ти! — каза той с подигравателно учудване. — Някой е забравил да махне бластерното оръдие.

Сержантът погледна ЛаРон и повдигна вежда.

— А някой друг е забравил да ги добави в списъка на оръжията.

— Забравих за тях — съгласи се ЛаРон, — но това бе неволно. Виждате, не сме се опитвали да ги скрием.

— Така е — потвърди Уистър, като гласът му стана копринено мек. — Но при контрабандни стоки това няма особено значение. Умишлено или не, стоките ще бъдат конфискувани.

ЛаРон погледна странично към Маркрос. Лицето на другия отразяваше неговите собствени мисли. Брайтуотър ще ги изхвърли и двамата живи в Космоса, ако позволят на някакви планетарни плъхове да отнесат безценните му байкове.

— Няма ли начин да се оправят нещата? — попита той. — Имам предвид, да попълним съответните формуляри и да платим необходимите такси, разбира се?

Уистър се засмя отново и очите му блеснаха.

— Ще бъде скъпичко, мисля.

— Разбираме — обади се Маркрос. — Каква е процедурата?

— Елате в патрулния център в осем вечерта — отговори Уистър. — Маркетстрийт пет. Ще съм готов с формулярите, които да попълните.

— Ще бъдем там — каза ЛаРон. — Предполагам, нямате представа какви такси ще трябва да се платят?

Уистър сви рамене.

— Няма как да знам, преди да погледна в регистрите.

В превод: „Ще зависи с колко още хора ще трябва да дели своя дял.“

— Но ще е скъпо, така ли?

— Възможно е — отговори Уистър. — Той посочи с пръст един от патрулите. — Като говорим за скъпо, Чивърс държи останалия списък. Трябва да му платите, докато ние вземаме тези неща със себе си.

 

ЛаРон пое дълбоко дъх.

— Отивам до сейфа.

Десет минути по-късно ЛаРон и останалите стояха до началото на рампата и гледаха как патрулът отнася двата байка, завързани прилежно върху два антигравитационни транспортьора.

— Трябваше да ни извикаш — каза Брайтуотър. Гласът му бе мрачен и заплашителен. — Щяхме да ги спрем.

— Щяхте да изгубите главите си — чу се глас зад тях.

ЛаРон се извъртя, а ръката му се стрелна машинално към скрития бластер. Човек в мръсен работен комбинезон вървеше към тях под корема на „Суонтек“ и теглеше дебел маркуч за гориво след себе си.

— Кой сте вие? — запита той.

— Името ми е Кринкинс — каза човекът, видимо стреснат от реакцията. — Отдел за гориво. Вие сте поръчали зареждане, нали?

— Поръчахме — потвърди Куилър.

— И нямаше да си изгубим главите — тросна се Брайтуотър.

— Щяхте — Кринкинс направи пауза и ги прецени с поглед. — Добре, можеше и да не ги изгубите — призна той. — Поне не веднага. Но по-скоро или по-късно щяха да ви хванат. Те са твърде много, за да се биете с тях.

— Искаш да кажеш, че взводът на Уистър не върши това сам? — попита ЛаРон.

Кринкинс изсумтя:

— Уистър не е този, който движи нещата. Това блато стига до началника на патрула Кав’Саран.

— Началника? — повтори с недоверие Маркрос.

— Какво ви учудва? — попита Кринкинс.

— Правителството на сектора е длъжно да проверява пълномощията на хората, определени за високопоставени правоприлагащи длъжности — отговори Маркрос.

— Да, правилно — изсумтя Кринкинс.

— Имам предвид — настоя Маркрос, — че има бюрократична мрежа из целия Шелконва, чиято работа е да следи за такива неща.

— Е, очевидно отговорникът на Ранклин е потънал в дълбока дрямка на бюрото си — горчиво каза Кринкинс. — Ние се оплаквахме много в миналото. Без никаква полза. Не, разбира се, Кав’Саран увери по холомрежата, че такива неща не се случват.

— А какво прави Империята? — попита Куилър.

Кринкинс излая кратък, подигравателен смях.

— Империята? Само един имперски кораб бе дошъл до Ранклин през последните осем години и това беше круизен кораб от Старата република, който взе няколко дипломати, които се бяха отказали да опитват да посредничат в Гражданската война в Саут Конт. Империята даже не подозира, че съществуваме. Или не й дреме.

— А вие и останалите местни? — попита ЛаРон. — Или гражданите на Джанусар не ги е еня, че техните чиновници ошушкват посетителите?

— Останалата част от Джанусар ги мрази — каза Кринкинс чистосърдечно. — И не са само посетителите. Те по-скоро газят прекалено силно всички нас. Но е твърде трудно да се биеш срещу бластери с голи ръце.

— А аз помислих, че изглеждат прекалено заинтересувани от нашите оръжия — промърмори Маркрос.

— И вашите, и на всички други — каза Кринкинс. — Преди осем месеца, точно след като Кав’Саран зае длъжността, те обиколиха всички къщи до двеста километра от тук и конфискуваха оръжията, които успяха да открият. Може би не повече от дузина пушки са останали в целия окръг и повечето от тях са във фермите, където хората имат нужда от тях, за да пазят стадата от хищници. — Той се огледа плахо наоколо. — Не мисля… не, няма значение…

— Нямаме оръжия за продан, ако за това се колебаете — каза ЛаРон, като хвърли предупредителен поглед на останалите. Те нямаше начин да знаят дали Кринкинс беше наистина такъв, какъвто изглеждаше. — Колко хора има Кав’Саран?

— Около триста — каза зареждачът. — Всички униформени патрули — той уволни или стъпка честните, след като взе властта. Плюс няколко цивилни, които обикалят наоколо и дебнат за размирници.

— Не те ли е страх да говориш с нас? — попита Грейв. — От къде знаеш, че не сме доносници?

Кринкинс изсумтя и започна да прикачва маркуча към резервоара на „Суонтек“.

— Не знам — отговори той. — Обаче аз съм в такова положение, че вече не ми пука особено. Ако искате, обадете се на Кав’Саран, за да ме затвори за размирна дейност. Давайте!

— Приветствам куража ти — каза ЛаРон. — Има ли и други като теб, които са достатъчно отвратени, за да рискуват?

Кринкинс се намръщи, на лицето му се появи странно изражение.

— Какво имаш предвид? — запита той предпазливо.

— Само си помислих, че всеки, готов за промени, може да поиска да дойде пред патрулния център тази вечер — отговори ЛаРон. — Да речем, около седем.

Кринкинс изсумтя.

— Ако говорите за протест, забравете — каза той. — Те просто ще го игнорират. Поне докато не им писне от тълпата и не я разгонят с разсеян бластерен огън.

— Ти само ги доведи — каза ЛаРон на зареждача, като с усилие се опитваше да възпре своя надигащ се гняв. Нямаше място за емоции сега. — И се постарай да поканиш всички тези честни бивши патрули, за които спомена.

Две минути по-късно петимата щурмоваци се събраха в каюткомпанията. Брайтуотър бе този, който заяви, че ЛаРон знае какво мислят другите.

— Надявам се, че осъзнаваш обаче — каза той, — че каквото и да направим тук, като цяло ще е напълно безумно.

— Съгласен — потвърди Грейв. — Нямаме хора, нито поддръжка.

— Да не споменавам властите — промърмори Куилър.

— Не съм съгласен — каза ЛаРон. — Ние сме положили клетва да служим на Империята. Тези хора са имперски граждани.

— А Кав’Саран действително престъпва своята собствена клетва — обади се Грейв. — Съгласен съм, че пичът е алчно копеле. Това не променя факта, че не можем да се справим с триста въоръжени мъже сами.

— Няма да сме сами — каза ЛаРон. — Ако съм успял да преценя правилно Кринкинс, ще имаме солидна тълпа, когато влезем в патрулния център довечера.

— И всички те ще са невъоръжени — напомни му Брайтуотър.

— Не за дълго — каза ЛаРон. — Ще превземем патрулния център. Там трябва да има достатъчно бластери по пирамидите.

— И ти ще ги раздадеш на разгневената тълпа? — протестира Куилър.

— Не. Точно затова помолих Кринкинс да доведе бившите патрули — отговори ЛаРон. — Да се надяваме, че те имат и обучението, и моралния авторитет, за да се държат отговорно.

— Все още си остава безумно — настоя Брайтуотър. — Маркрос? Ти нещо си прекалено тих?

— Разбира се, че е безумно — съгласи се Маркрос. — Единственият ми въпрос е как точно искаме да ги обединим.

Брайтуотър погледна Куилър и Грейв с невярващ поглед.

— Шегувате се — каза той и се обърна пак към Маркрос. — Точно ти от всички искаш това?

— Помните ли, че сме бегълци? — попита Грейв.

— И сме бегълци, защото в крайна сметка не бяхме съгласни да изпълняваме заповеди да злоупотребяваме с нашата власт — възрази Маркрос. — Ще си избираме ли срещу кои злоупотреби да се противопоставяме и на кои да обръщаме гръб?

— Сигурен ли си, че не си просто набрал много на подобни хора, които управляват твоя роден сектор? — попита Куилър.

— Признавам, че и това го има — съгласи се Маркрос. — Но личните ми чувства не променят реалността на ситуацията.

Той посочи към ЛаРон:

— Преди минута ЛаРон спомена моралния авторитет. Ако ние, като представители на Империята го нямаме, кой ще го има?

— С изключение на това, че ние не сме представители на Империята — напомни му Куилър. — Никога вече няма да сме.

— Кав’Саран няма откъде да го знае — отговори ЛаРон. — А ако свършим работата както трябва, той няма да знае също, че нямаме цял легион зад гърба си.

За дълго време каюткомпанията остана тиха. После Грейв сви рамене:

— Колкото и да сме всички съгласни, че е лудост, аз съм навит да действаме. Още повече, трябва да си приберем байковете на Брайтуотър.

— Така е — каза неохотно Брайтуотър.

Куилър тръсна глава и рязко издиша:

— Мхм, защо не? Ако приемем, че можем да измислим поне наполовина работещ план.

— Не се притеснявай за това — увери го ЛаРон мрачно. — Единственият сериозен въпрос е колко щети искаме да нанесем на хората на Кав’Саран. Това се чудя…