Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (7)

Лекция VІ
Предпоставки и техника на тълкуването

Дами и господа! Видяхме, че ни е нужен нов път, нов метод, за да се придвижим напред в изследването на съня. Сега искам да ви предложа нещо близко до ума. Нека приемем като предпоставка за всичко по-нататък, че сънят не е телесен, а психичен феномен. Вие разбирате значението на това, ала какви са основанията ни за подобно допускане? Никакви, но няма и пречки да го направим. Работата е там, че ако сънят е телесно явление, той не ни засяга; той може да ни интересува само, при условие че е душевен феномен. Затова нека приемем, че наистина е такъв и да видим какво ще произлезе от това. Изходът от работата ни ще реши дали ще се придържаме и по-нататък към това допускане и ще го разглеждаме вече като резултат от нашите изследвания. Какво всъщност искаме да постигнем, към какво се стремим? Онова, към което се стреми цялата наука — разбиране на явленията, откриване на връзки помежду им и в крайна сметка, доколкото е възможно, разширяване на нашата власт над тях.

И така ще продължим работата си, приемайки, че сънят е психичен феномен. В такъв случай той е дейност и проява на сънуващия, но дейност, която не ни говори нищо и която не разбираме. Какво ще направите, ако кажа нещо непонятно за вас? Ще ме помолите да го обясня, нали? Защо да не направим същото, да попитаме сънувалия какво означава сънят му?

Спомнете си, веднъж вече бяхме в такова положение. Това беше при изследването на някои грешки, на един случай на говорна грешка. Човекът беше казал „Тогава се изсвиниха някои неща“ и ние го попитахме — не, за щастие не ние, а други хора, нямащи нищо общо с психоанализата, те го попитаха какво иска да каже с тези непонятни приказки. Той веднага отговори, че е имал намерение да каже „Това бяха свинщини“, но го е потиснал за сметка на по-мекото „Тогава се изясниха някои неща“. Още там ви обясних, че този случай е образец на психоаналитичното изследване, и сега разбирате, че техниката на психоанализата е да оставя изследваните лица, доколкото е възможно, сами да разкриват загадките. Така и сънувалият трябва сам да ни каже какво означава сънят му.

Но, както е известно, при съня това не е толкова просто. При грешките то беше възможно само в част от случаите; по-късно се натъкнахме на такива, за които запитаният не искаше нищо да ни каже, дори отхвърляше възмутено отговора, който му подсказвахме. При сънищата случаи от първия вид изобщо не се срещат; сънувалият винаги казва, че нищо не знае. Нашето тълкуване той не може да отхвърли, защото не сме в състояние да му предложим такова. Дали не трябва да се откажем и от този опит? Щом като сънувалият не знае отговора, ние също не го знаем, а още по-малко може да го знае някой трети, изглежда, че няма никакви изгледи някога да го научим. Е, да, ако искате, можете да се откажете. А ако не, продължете заедно с мен. Аз твърдя, че е напълно възможно, дори много вероятно сънувалият да знае значението на съня си, но да не знае, че го знае, да мисли, че не го знае.

Навярно ще ми обърнете внимание, че въвеждам ново допускане, вече второто в тази кратка част от изложението, с което извънредно много намалявам убедителността на своя метод. При условие че сънят е психичен феномен и още, при условие че в душата има неща, за които човек знае, без да знае, че ги знае, и т.н. Достатъчно е само да си представим маловероятността на всяко от тези две допускания, за да отвърнем с чиста съвест интереса си от изводите, до които би се стигнало чрез тях.

Дами и господа, аз не съм ви поканил тук, за да ви заблуждавам или да скривам нещо от вас. Вярно, обявил съм, че ще чета „Елементарен курс за въведение в психоанализата“, но нямам намерение да ви предлагам изложение usum dephini^[1], което да ви представи нещата в пълна хармония, с грижливо прикриване на всички трудности, запълване на всички празноти, замазване на съмненията, та да повярвате безрезервно, че сте научили нещо ново. Напротив, тъкмо защото сте начинаещи, исках да ви покажа нашата наука такава, каквато е, с нейните грапавини и трудности, с нейните изисквания и колебания. Защото знам, че в нито една наука нещата не са по-различни и не могат да бъдат по-различни, особено в началния й стадий. Знам също, че в началото преподаването обикновено се старае да скрие от обучаващия се трудностите и несъвършенствата. Но при психоанализата това не е възможно. И така аз наистина направих две допускания, едното в рамките на другото, и онзи, за когото всичко това е прекалено трудно и неопределено, който е свикнал на повече сигурност и на по-елегантни доказателства, може да се откаже от по-нататъшно участие в нашата работа. Искам да кажа, че той трябва изобщо да се откаже от психологичните проблеми, защото се опасявам, че няма да намери тук такива ясни и сигурни пътища, по каквито му се иска да върви. А освен това е напълно излишно наука, която има какво да предложи, да се бори за слушатели и привърженици. За нея трябва да говорят резултатите й и тя може да изчака, докато те привлекат вниманието върху себе си.

А онези от вас, които искат да продължат, ще предупредя, че двете ми допускания не са равностойни. Първото, че сънят е душевен феномен, е онова, което искаме да докажем чрез успеха на нашата работа; другото вече е доказано в друга област и аз само си позволявам да го пренеса оттам върху нашите проблеми.

Къде, в каква област е доказано, че има знание, за което човек нищо не знае, както искаме да приемем тук за сънуващите? Това би било забележителен, изненадващ, променящ цялото ни виждане за душевния живот факт, който няма защо да се крие. Впрочем един факт, който се отрича сам чрез наименованието си и въпреки това претендира да бъде истина, едно contradictio in adjecto^[2]. Всъщност той съвсем не се крие. Не е негова вината, че не го знаят и не го зачитат. Както не е и наша вина, че всички тези психологически проблеми се отхвърлят от хора, които се държат настрана от решаващите тук наблюдения и опити.

Доказателството произхожда от областта на хипнотичните явления. Когато през 1889 година наблюдавах изключително впечатляващите демонстрации на Лиебо и Бернхайм в Нанси, станах свидетел на следния експеримент. Един човек беше доведен до сомнамбулно състояние, при което го накараха да изживее халюцинаторно най-различни неща. Когато го събудиха, той отначало като че ли не помнеше нищо от случилото се по време на хипнотичния му сън. Бернхайм направо поиска от него да разкаже какво е ставало по време на хипнозата. Той твърдеше, че не може нищо да си спомни. Но Бернхайм настояваше, насилваше го, уверяваше го, че знае, че трябва да си спомни и ето че човекът започна да се разколебава, започна да си припомня, най-напред смътно си спомни едно от внушените му преживявания, после друго, споменът ставаше все по-ясен, все по-пълен и най-сетне беше възстановен изцяло. И тъй като накрая се оказа, че човекът знае, а не можеше междувременно да е научил нещо от някого, налага се изводът, че е знаел и преди това. Но споменът беше за него недостъпен, той не знаеше, че знае, смяташе, че не знае. Както виждате, съвсем същият случай, какъвто предположихме при сънищата.

Надявам се, че сте изненадани от този факт и ще ме попитате: „Защо не се позовахте на това доказателство по-рано, още при грешките, когато приписахме на един човек, допуснал говорна грешка, намерения, за които той не знаеше и които отричаше? Щом някой смята, че не знае нищо за преживявания, които носи в паметта си, то тогава не е така невероятно той да не знае и за други душевни процеси у себе си. Този аргумент щеше несъмнено да ни направи впечатление и да ни улесни в разбирането на грешките“. Разбира се, че можех да се позова на него още тогава, но го спестих за друго място, където е още по-необходим. Грешките отчасти се изясниха от само себе си, а в другата си част ни оставиха указанието, че заради логиката на нещата е по-добре да приемем съществуването на душевни явления, за които човекът сам не знае. При сънищата сме принудени да търсим обяснения от другаде, а освен това разчитам, че преносът на хипнозата върху съня ще ви се види по-приемлив. Състоянието, в което допускаме грешка, сигурно ви изглежда нормалното, нямащо нищо общо с хипнозата. Докато между хипнотичното състояние и сънното състояние, което е условие за сънуването, съществува явно родство. Та нали хипнозата е изкуствен сън: ние казваме на лицето, което хипнотизираме: „Заспете!“, а внушенията, които му правим, могат да се сравнят със сънищата при естествения сън. Психичните ситуации в двата случая са действително аналогични. При естествения сън отвръщаме вниманието си от външния свят, а при хипнозата — от целия свят, с изключение на човека, който ни хипнотизира и с когото оставаме в рапорт^[3]. Впрочем известният сън на кърмачката, при който тя остава в рапорт с детето и може да бъде събудена само от него, е нормална разновидност на хипнотичния сън. Тъй че пренасянето на едно положение от хипнозата върху естествения сън не изглежда чак толкова дръзко начинание. Допускането, че и сънувалият знае за своите сънища, но няма достъп до това знание и затова сам не вярва в неговото съществуване, не е съвсем изсмукано от пръстите. Нека отбележим, че тук ни се открива трети подстъп към изучаването на сънищата — първият бяха смущаващите съня дразнители, после сънищата наяве, а сега се прибавят и внушените в хипнотично състояние сънища.

Сега може би ще се върнем с повече увереност към нашата задача. Видяхме, че е много вероятно сънувалият да знае за смисъла на своя сън; работата се състои в това да му дадем възможност да стигне до своето знание и да го сподели с нас. Не изискваме веднага да ни съобщи смисъла на съня, но би могъл да определи произхода му, онзи кръг от мисли и интереси, който го е породил. Припомнете си, че в случая с грешката го попитахме как е стигнал до думата „изсвиниха се“ и първото негово хрумване ни даде обяснението. При сънищата нашият похват е много прост, подобен на този от примера. Пак ще запитаме човека как се е получил при него този сън и първия отговор, който ни даде, ще приемем за обяснението. Ще пренебрегнем въпроса, дали самият той смята, че знае отговора или не, и ще третираме двата случая като идентични.

Този похват несъмнено е много прост, но се опасявам, че ще породи у вас най-остро несъгласие. Ще кажете: още едно допускане, третото! И най-неправдоподобното от всички! Ако запитам сънувалия какво му идва наум във връзка с неговия сън, нима тъкмо първото му хрумване трябва да донесе желаното обяснение? Та нали не е задължително да му хрумне нещо или пък може да му хрумне бог знае какво. Не разбираме какво ни дава основание за подобно очакване. То наистина е проява на прекалено лековерие там, където би подхождала повече критичност. Освен това сънят не е отделна сгрешена дума, а се състои от много елементи. Към кое от хрумванията трябва да се придържаме?

Вие сте прави по всички второстепенни въпроси. Един сън се различава от говорната грешка и по множеството на своите елементи. Методът трябва да се съобразява с това. Ето защо ще ви предложа да разделим съня на елементите му и да извършим изследването за всеки елемент поотделно; така аналогията с говорната грешка ще бъде възстановена. Освен това запитаният наистина може да отговори, че не му хрумва нищо към отделните елементи. Има случаи, в които приемаме такъв отговор, по-късно ще разберете кои са те. Показателно е, че за тези случаи самите ние имаме определени идеи. Но в общия случай, ако сънувалият твърди, че не му хрумва нищо, ще му възразим, ще настояваме, ще го уверяваме, че трябва да му хрумне нещо, и ще излезем прави. Той ще стигне до някакво хрумване, все едно какво. Най-лесно ще му е да съобщи някои сведения, които могат да се нарекат исторически. Ще каже: „Това се случи вчера“ (както в двата „разумни“ съня, с които се запознахме), или: „Това ми напомня нещо, което се случи неотдавна“; и така ще забележим, че връзките на сънищата с впечатленията от последните дни се срещат много по-често, отколкото мислехме отначало. И най-сетне, сънят може да го накара да си припомни по-отдавнашни, може би дори много отдалечени в миналото събития.

В главното обаче не сте прави. Ако смятате за произволно да се приема, че тъкмо първото хрумване на сънувалия ще донесе търсеното обяснение или ще ни отведе към него, ако допускате, че хрумването може да е съвсем случайно, без връзка с търсеното и е лековерие от моя страна да очаквам обратното, вие много се заблуждавате. Веднъж вече си позволих да ви упрекна, че у вас е дълбоко вкоренена една вяра в свободата и своеволието на психиката, която обаче е съвършено ненаучна и би трябвало да свие знамената пред необходимостта душевният живот също да бъде подчинен на детерминизма. Моля ви да имате респект пред факта, че на запитания е хрумнало тъкмо това, а не нещо друго. Но не искам да противопоставям на едната вяра друга. Може да се докаже, че хрумването на запитания не е произволно, не е неопределимо, не е без връзка с това, което търсим. Дори неотдавна научих — без впрочем да придавам голямо значение на това, — че и експерименталната психология е открила такива доказателства.

Моля ви за особено внимание към този въпрос. Когато поискам от някого да каже какво му хрумва въз връзка с определен елемент от съня, аз го карам да се отдаде на свободно асоцииране, като се придържа към една изходна представа. Това изисква особена нагласа на вниманието, която е съвсем различна от нагласата при размишляването и го изключва. Някои лесно постигат тази нагласа, а други проявяват удивителна несръчност. Възможна е по-висока степен на свобода при асоциирането, когато се откажа и от изходната представа и определя само вида на хрумването, например поискам от човека да назове първото дошло му наум име или число. Такова хрумване би трябвало да бъде още по-произволно, още по-непредвидимо, отколкото при нашата техника. Оказва се обаче, че то винаги е строго детерминирано от важни вътрешни нагласи, които са ни неизвестни в момента на действието им, както смущаващата тенденция при говорните грешки и онази, която предизвиква случайните действия.

Аз и много други след мене сме правили многократно такива изследвания за имена и числа, дошли наум без всякаква опорна точка; някои от тях са публикувани. В случая караме лицето да продължи да ни съобщава асоциации с възникналото име, тоест вече не така свободни, а подобни на хрумванията към елементите на сънищата, и това продължава дотогава, докато тези асоциации се изчерпат. Но тогава значението на името и причините, поради които е хрумнало, са вече изяснени. Тези опити всеки път показват едно и също, описанието им би било прекалено дълго, защото често са свързани с обилие от материал. Асоциациите към свободно възникналите в ума числа са може би най-показателни; те идват така бързо и с такава непонятна сигурност вървят към една прикрита цел, че наистина смайват. Ще ви съобщя само един пример за такъв анализ на име, защото той може да се предаде по-накратко.

Когато лекувах един млад човек, заговорих веднъж на тази тема, като между другото казах, че въпреки привидната произволност всяко хрумнало на човека име се оказва пряко обусловено от най-близки събития, от особеностите на изследваното лице и неговата ситуация в дадения момент. Тъй като той се усъмни, предложих му незабавно да опита сам. Известно ми беше, че поддържа твърде многобройни връзки от всякакъв вид с жени и момичета, затова казах, че ще има голям избор, ако поиска да се сети за женско име. Той се съгласи. За мое или по-скоро за негово учудване съвсем не последва лавина от женски имена; той помълча известно време, а после призна, че му идва наум само едно име и никакво друго: Албина. Странно, а какво е свързано с това име? Колко Албини познавате? Удивително, той не познаваше никаква Албина и нищо друго не му хрумна във връзка с името. Човек би могъл да помисли, че анализът не е успял; но не, той просто беше вече завършен, нямаше нужда от друго хрумване. Човекът беше с необикновено светла кожа и в разговорите ни аз често го бях наричал Албино; по онова време тъкмо се мъчехме да установим женския компонент в неговия характер. Тъй че самият той беше тази Албина, жената, която най-много го интересуваше в момента.

По същия начин мелодиите, идващи ни наум като че ли без причина, се оказват породени от някаква мисъл, която основателно ни занимава, без да знаем за това. В тези случаи може лесно да се покаже, че мисълта е свързана с текста на мелодията или с произхода й; ще бъда обаче предпазлив и няма да разпростирам това твърдение и върху истински музикалните хора, защото нямам никакъв опит с такива. При тях определящо е може би музикалното съдържание на мелодията. Но несъмнено по-чест е първият случаи. Познавам например един млад човек, който известно време беше направо преследван от наистина очарователната песен на Парис из оперетата „Хубавата Елена“, докато най-сетне анализата му обърна внимание, че интересът му в момента е раздвоен между една Ида и една Елена.

Щом като съвсем свободно възникващите хрумвания са така обусловени и вградени в определен контекст, то с основание можем да направим извода, че хрумванията, които имат една-единствена връзка, тази с изходната представа, са не по-малко строго обусловени. Изследванията действително разкриват, че освен връзката с изходната представа те показват и една втора зависимост от афективно наситени мисли и интереси, наречени комплекси, чието въздействие в момента е неизвестно, тоест несъзнавано.

Хрумвания с подобна обвързаност са били предмет на много поучителни експерименти, изиграли забележителна роля в историята на психоанализата. Школата на Вунт създаде така наречения асоциативен експеримент, при който на изследваното лице се възлага задачата да реагира колкото може по-бързо на подадена му дума дразнител. Може да се изследва интервалът между дразнителя и реакцията, естеството на реакцията, евентуалната грешка при по-сетнешно повтаряне на опита и т.н. Цюрихската школа под ръководството на Блойлер и Юнг даде обяснение на наблюдаваните в асоциативния експеримент реакции, карайки изследваното лице да разясни своята реакция чрез допълнителни асоциации в случаите, когато тя правела с нещо впечатление. Оказва се, че тези необичайни реакции са най-строго детерминирани от комплексите на изследвания. Така Блойлер и Юнг прокараха първия мост между експерименталната психология и психоанализата.

След всичко казано можете да възразите: признаваме, че свободните хрумвания са детерминирани, а не произволни, както мислехме. Признаваме го и за асоциациите към елементите на сънищата. Но не това ни интересува. Вие твърдите, че асоциацията към елемента на съня е детерминирана от неговия неизвестен за нас психичен фон. Това не ни се вижда доказано. Предполагаме вече, че тя ще се окаже детерминирана от някакъв комплекс на сънувалия, но какво ни помага това? То не ни води към разбиране на съня, а както и асоциативният експеримент, ни запознава с тези така наречени комплекси. Но какво общо имат те със сънищата?

Имате право, но пропускате един момент. И то именно този, заради който аз не започнах това изложение от асоциативния експеримент. При този експеримент едната детерминанта на реакцията, думата дразнител, се избира от нас произволно. В този случай реакцията е опосредстващо звено между тази дума дразнител и събудения от нея комплекс на изследваното лице. При сънищата думата дразнител е заменена от нещо, което също произхожда от душевния живот на сънувалия, от неизвестни нему източници, тъй че много лесно би могло самото то да е „рожба“ на комплекс. Затова съвсем не е фантастично предположението, че и асоциациите към елементите на съня произтичат не от друг комплекс, а именно от породилия тези елементи, поради което също могат да доведат до неговото разкриване.

Нека ви покажа с друг пример, че наистина е така. Забравянето на собствени имена всъщност е отличен образец за анализа на сънищата; само че онова, което при сънотълкуването е разделено между двама души, тук е слято в един човек. Когато забравя временно някое име, аз все пак съм убеден, че го знам — същата сигурност, която за сънищата постигнахме по обиколния път през експеримента на Бернхайм. Забравеното и въпреки това познато име не е достъпно за мен. Мисленето, колкото и напрегнато да е, не помага в този случай нищо, както скоро се убеждавам от опит. Винаги мога обаче да асоциирам на мястото на забравеното име едно или няколко други. Когато такова име заместител ми хрумне спонтанно, съвпадението между тази ситуация и анализа на сънищата става очевидно. Защото сънят също е заместител на нещо друго, на същественото, което не познавам и мога да открия единствено чрез анализа на съня. Разликата отново е само в това, че при забравянето на имена е съвсем ясно кое е заместител, докато, за да стигнем до същото разбиране по отношение на сънищата, трябваше да изминем дълъг и труден път. Но при забравянето на имена също има начин да се стигне от заместителя до несъзнаваната същина, до забравеното име. Ако насоча вниманието си към имената заместители и се постарая да ми хрумнат още асоциации, след повече или по-малко време ще стигна до забравеното име и при това ще открия, че както спонтанните имена заместители, така и предизвиканите от мене са свързани със забравеното име, детерминирани са от него.

Ще ви демонстрирам такъв анализ. Веднъж забелязах, че съм забравил името на онази малка държавица на Ривиерата, чиято столица е Монте Карло. Досадно, но факт. Съсредоточавам се върху всичките си познания за тази страна, припомням си княз Алберт от рода Люзинян, неговите бракове, страстта му към изследванията на морските дълбочини и всичко друго, което знам, но нищо не помага. Затова изоставям размишленията и започвам да асоциирам имена заместители. Те идват бързо. Самото Монте Карло, после Пиемонт, Албания, Монтевидео, Колико. В тази поредица най-напред ми прави впечатление Албания, скоро я замества Монтенегро, навярно поради контраста „бяло — черно“. После виждам, че четири от тези имена заместители съдържат сричката „мон“; изведнъж се сещам за забравената дума и се провиквам: Монако! Виждате, че имената заместители действително са произлезли от забравеното име, първите четири — от първата сричка, последното възпроизвежда реда на сричките и цялата последна сричка. Между другото лесно можах да открия и какво ми бе отнело за известно време това име. Монако е също италианското име на Мюнхен; това бе станало причина за потискане на другото му значение.

Примерът е несъмнено хубав, но прекалено прост. В други случаи са нужни много повече асоциации и аналогията с анализа на сънищата е по-явна. Имал съм и такива наблюдения. Веднъж един чужденец ме покани да пийнем заедно италианско вино и в ресторанта се оказа, че не се сеща името на виното, което искаше да поръча, защото го помнел като много хубаво. От множеството имена заместители, които му хрумнаха, можах да заключа, че забравянето на името е свързано с някаква жена на име Хедвиг. И наистина той не само потвърди, че най-напред е вкусил това вино в компанията на една Хедвиг, но и веднага след това разкритие си го припомни. В момента той имаше щастлив брак, а въпросната Хедвиг принадлежеше към отминали времена, за които не му се искаше да си спомня.

Това, което е възможно при забравянето на имена, трябва да е възможно и при сънотълкуването — от заместителя посредством изхождащи от него асоциации да се стигне до скритото същинско съдържание. По аналогия със забравянето на имена трябва да приемем, че и асоциациите към сънищата са детерминирани както от елементите на съня, така и от тяхното несъзнавано същинско значение. С това положихме някои аргументи за обосноваването на нашия метод.