Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (34)

Лекция XXXV
За светогледа

Дами и господа! При последната ни среща се занимавахме с дребни делнични грижи, подреждахме, тъй да се каже, собствения си скромен дом. Сега ще предприемем дръзко настъпление и ще се опитаме да отговорим на един въпрос, който многократно ни бе задаван — води ли психоанализата до определен светоглед и до какъв именно.

Опасявам се, че „светоглед“ е специфично немско понятие и преводът му на други езици вероятно създава трудности. Ако се опитам да му дам определение, то сигурно ще ви се види неумело. И така според мен светогледът е интелектуална конструкция, която предлага решение на всички проблеми на битието ни, изхождайки от едно най-общо допускане, като по този начин не оставя открит нито един въпрос и намира място на всичко интересуващо ни. Понятно е, че притежаването на такъв светоглед спада към съкровените желания на хората. С вярата в него човек може да се чувства по-сигурен в живота, да знае към какво да се стреми, накъде да насочва чувствата и интересите си.

Ако такова е естеството на светогледа, отговорът на въпроса относно психоанализата е лесен. Като частна наука, като клон на психологията — дълбинна психология или психология на несъзнаваното — тя е съвършено неспособна да формира собствен светоглед, а трябва да възприема светогледа на науката. Но научният светоглед чувствително се отклонява от нашата дефиниция. Той също приема цялостното обяснение на света, но само като програма, чието осъществяване е предоставено на бъдещето. Иначе се характеризира чрез негативни определения, чрез ограничаване върху онова, което се знае в момента, и рязко отхвърляне на някои чужди елементи. Твърди, че не съществува друг източник за опознаване на света, освен интелектуалното осмисляне на грижливо проверени факти, тоест онова, което наричаме научно изследване, и отрича познанието, придобито чрез откровение, интуиция или пророческа дарба. През последните векове това схващане бе като че ли почти общоприето. На нашия век се падна честта да изнамери високомерното възражение, че подобен светоглед е ограничен и угнетяващ, не отговаря на стремежите на човешкия ум и на потребностите на човешката душа.

Този довод трябва решително да се отхвърли. Той е напълно безпочвен, защото умът и душата са точно такива обекти на научното изследване, както, които да е други, несвързани с човека неща. Психоанализата има особено право да защитава в този пункт научния светоглед, тъй като не може да й се отправи упрекът, че пренебрегва духовното. Нейният принос към науката е тъкмо в пренасянето на научното изследване върху духовната сфера. Без такава психология науката би била много непълна. А когато в нея се включи изследването на интелектуалните и емоционалните функции на човека (и на животните), става ясно, че не е нужно да се изменя нищо в общия й подход, че не се налагат нови източници на познание и нови методи на изследване. Интуицията и ясновидството биха могли да бъдат такива, ако съществуваха, ала тях с чиста съвест можем да отнесем към илюзиите, към измамното осъществяване на въжделения. Лесно се вижда също, че тези изисквания към светогледа имат единствено емоционални източници. Науката констатира, че човешката душа има такива потребности, готова е да изучава техния произход, но няма никакво основание да им даде право. Напротив, тя смята за необходимо грижливо да разграничава от знанието всичко, което представлява илюзия, плод на емоционални потребности.

Това съвсем не значи, че тези желания трябва презрително да се отхвърлят или да се подценява значението им за човешкия живот. Готови сме да проследим тяхната реализация в произведенията на изкуството, в религиозните системи и философията, но не можем да не признаем колко неоснователно и нецелесъобразно е пренасянето на подобни претенции в областта на познанието. Защото с това се отваря път към психозата, било то индивидуална или масова, и се отнема ценна енергия от усилията за реално задоволяване на желания и потребности.

Тук критиката и отрицанието от гледна точка на науката са неизбежни. Недопустимо е да се твърди, че науката е само една от областите на човешката духовна дейност, а религията и философията са други области, най-малкото равностойни на нея, и тя няма право да се намесва в тях, че всички те могат да бъдат еднакво правдиви и всеки човек е в правото си да избере откъде да черпи убежденията си и в какво да вярва. Подобно разбиране се смята за особено благородно, толерантно, лишено от ограничения и тесногръди предразсъдъци. За жалост то е несъстоятелно, носи вина за всички вреди, нанасяни от изцяло ненаучния светоглед, и практически се равнява на него. Истината просто не може да бъде толерантна, но допуска компромиси и ограничения, науката смята всички сфери на човешката дейност за своя територия и е принудена да бъде неумолимо критична, когато друга сила се опитва да си присвои част от тази територия.

От трите сили, които могат да оспорват територията на науката, единствено религията е сериозен враг. Изкуството почти винаги е безобидно и благотворно, то не се стреми да бъде нещо друго, освен илюзия. Като се изключат отделни хора, които са, както се казва, погълнати от изкуството, то не си позволява да навлиза в царството на реалността. Философията не противостои на науката, а сама си придава вид на наука, работи отчасти със същите методи, но се отдалечава от нея поради робуването на илюзията, че може да създаде пълна и непротиворечива картина на света, докато ние знаем, че тази картина ще се разрушава при всеки напредък на познанието. Методическото заблуждение на философията е, че надценява познавателната стойност на нашите логически операции, а също и това, че признава и други източници на познание, като например интуицията. И твърде често ни се струва, че е основателна иронията на поета (Х. Хайне), когато казва за философа:

Със свойте нощни шапчици и парцаливи ризи

то пълни дупките в световната постройка.

Но философията няма непосредствено влияние върху мнозинството от хората, дори сред малочисления слой на интелектуалците не е голям броят на интересуващите се от нея, а за всички останали тя е почти непонятна. За разлика от нея религията е огромна сила, която има власт върху най-силните чувства на хората. Известно е, че в миналото тя е обхващала цялата духовност на човешкия живот, заемала е мястото на науката, когато още не е имало наука, и е създала изключително последователен и цялостен светоглед, който, макар и разклатен, продължава да съществува до днес.

Ако искаме да осъзнаем огромното значение на религията, трябва да си дадем сметка какво тя се стреми да даде на хората. Предлага им разбиране за произхода и развитието на света, гарантира им закрила и безгранично щастие сред превратностите на живота и ръководи убежденията и действията им чрез правила, които застъпва с целия си авторитет. Следователно тя изпълнява три функции. Първата е, че задоволява човешката любознателност, същото, което и науката се опитва да прави със своите средства, тъй че тук двете встъпват в конкуренция. На втората й функция вероятно в най-голяма степен се дължи нейното влияние. Когато премахва страха на хората пред опасностите и житейските обрати, уверява ги в благополучния край на всичко, дарява им утешение в нещастието, науката не може да съперничи с нея. Науката ни учи как да избягваме някои опасности, как да се борим с някои страдания; би било голяма неправда да се отрече, че тя е могъщ помощник на човека, ала в много случаи тя го оставя на страданието му и може само да го посъветва да се примири. В третата си функция — да налага правила, забрани и ограничения — религията най-много се отдалечава от науката. Защото науката се задоволява с изследване и констатиране. Но от приложенията й произтичат определени правила и съвети за поведението в живота. Понякога те са същите, каквито повелява и религията, само че имат друга обосновка.

Съчетанието между трите функции на религията не е напълно понятно. Каква връзка има обяснението за произхода на света с втълпяването на определени етични правила? Етичните изисквания са по-тясно свързани с обещанията за закрила и щастие. Това е наградата за спазването на повелите; само който им се подчинява, може да разчита на тези блага, а непокорните ги чакат наказания. Впрочем и в науката има нещо подобно. Който пренебрегва предписанията й, си навлича вреда.

Забележителното съчетание между поучение, утеха и повеля в религията може да се разбере едва когато тя бъде подложена на генетичен анализ. Той би трябвало да започне с най-странния елемент от комбинацията, с обяснението за възникването на света, тъй като не е ясно защо космогонията е задължителна съставка на религиозната система. И така религията учи, че светът е създаден от човекоподобно, но във всяко отношение — сила, мъдрост, страст — превъзхождащо човека същество, от идеализиран свръхчовек. Животните като създатели на света показват влиянието на тотемизма, който ще засегнем по-късно най-малкото с една забележка. Интересно е, че творецът на света винаги е един, дори там, където се вярва в повече богове. Също и това, че най-често е мъж, макар да не липсват загатвания за женски божества и в някои митологии сътворяването на света да започва тъкмо с това, как един мъжки бог отстранява женско божество, окачествено като чудовище. Тук има отделни изключително интересни проблеми, но ние трябва да побързаме. Лесно ще намерим по-нататъшния път, защото този бог творец направо се назовава баща. Според психоанализата това наистина е бащата, толкова велик, колкото изглежда в началото за малкото дете. Религиозният човек си представя сътворяването на света като своето собствено.

Така става лесно обяснимо съчетаването на утешението и строгите морални изисквания с космогонията. Защото същият човек, на когото детето дължи съществуването си, бащата (или по-точно родителската инстанция, съставена от бащата и майката), е надзиравал и закрилял слабото, безпомощно, изложено на всички дебнещи в света опасности дете; под неговата опека то се е чувствало сигурно. Възрастният човек има повече сили, но познава и повече опасности, поради което с право заключава, че е все така безпомощен и незащитен, както в детството, че спрямо света си е останал дете. Затова и сега не иска да се откаже от закрилата, на която се е радвал в детските години. Но отдавна е разбрал, че собственият му баща също е с ограничена власт, не е съвършено създание. Ето защо прибягва до детския си спомен за така високо ценения баща, въздига го в божество и го пренася в настоящата действителност. Вярата в бога почива върху емоционалната сила на този спомен и продължаващата потребност от закрила.

Третият основен момент от религиозната програма, етичното изискване, също се вмества непринудено в тази детска ситуация. Спомнете си прочутото изискване на Кант, което поставя един до друг звездния небосвод и нравствения закон в душата ни. Колкото и странно да звучи това — какво общо имат небесните тела с въпроса, дали едно човешко същество ще обича, или ще убие друго, — то опира до голяма психологическа истина. Същият баща (родителската инстанция), който е дарил живота на детето и го е закрилял от опасностите на този живот, го е напътствал какво може да прави и какво не, учел го е да приема някои ограничения на нагонните си желания, обяснявал му е как трябва да се отнася с родителите, с братята и сестрите си, ако иска да бъде търпяно и обичано в семейството, а сетне и в по-големи човешки общности. Чрез система от награждаване с любов и наказания детето усвоява социалните си задължения, научава, че сигурността му в живота зависи от това, дали родителите, а по-късно и другите хора го обичат и вярват в неговата любов към тях. Цялата тази ситуация човек внася в религията непроменена. Забраните и изискванията на родителите продължават да живеят в душата му като морална съвест; господ управлява човешкия свят чрез същата система от награди и наказания, от спазването на моралните закони зависят сигурността и щастието на индивида; любовта към бога и съзнанието, че е обичан от него, вдъхват на човека онази сигурност, която му служи за защита срещу опасностите, идващи от външния свят и от човешкото обкръжение. И накрая чрез молитвата той си е осигурил пряко влияние върху божията воля и с това — дял в божието всемогъщество.

Знам, че докато ме слушахте, у вас са се породили много въпроси, на които ви се иска да получите отговор. Не мога да се заема с това тук и днес, но съм убеден, че никакво навлизане в детайлите няма да разклати тезата ни за произхода на религиозния светоглед от ситуацията на детството. Толкова по-забележително е, че въпреки инфантилния си характер този светоглед има предшественик. Съществувала е без съмнение епоха без религия, без богове. Нарича се анимизъм. Светът и тогава е бил пълен с човекоподобни одушевени създания, казваме им демони; всички обекти от външния свят са били тяхно седалище или може би идентични с тях, но не е имало върховна сила, сътворила и владееща всичко, към която човек да може да се обърне за защита и помощ. Демоните на анимизма обикновено са били враждебно настроени към хората, но като че ли тогава човекът е имал повече кураж, отколкото по-късно. Разбира се, той постоянно е изпитвал силен страх от злите духове, но се бранел от тях чрез определени действия, които според него имали силата да ги прогонват. А и иначе той не се смятал безсилен. Когато искал нещо от природата, например дъжд, не отправял молитва към бога на времето, а правел магия, от която очаквал директно да повлияе на природата, извършвал сам нещо, наподобяващо дъжда. Магията била първото му оръжие в борбата със силите на околния свят, предшественичката на днешната наша техника. Според нас вярата в магията произтича от надценяването на собствените интелектуални операции, от упованието във „всемогъществото на мисълта“, което впрочем се открива у болните от натраплива невроза. Навярно хората от онази епоха са били особено горди с придобивките на езика, донесли голямо улеснение на мисленето. Те приписвали на думата магическа сила. Този елемент по-късно бива възприет от религията. „И рече бог: Да бъде светлина! — и настана светлина.“ Впрочем съществуването на магическите действия показва, че човекът от епохата на анимизма не е разчитал само на силата на своите желания. По-скоро е очаквал резултат от извършването на действие, което трябвало да подтикне природата към подражание. Когато искал дъжд, сам изливал вода; когато искал земята да роди, разигравал пред нея полов акт.

Знаете колко трудно отмира нещо, което веднъж вече се е запечатало в психиката. Затова няма да се учудите, че много прояви на анимизма са се запазили до ден-днешен, обикновено под формата на така наречените суеверия, редом с религията и зад гърба й. Нещо повече, трудно ще отречете, че философията ни е съхранила съществени черти на анимистичното мислене — надценяване силата на словото, вярата, че реалните процеси в света могат да тръгнат по пътищата, които нашето мислене им сочи. Разбира се, това е анимизъм без магически действия. От друга страна, трябва да се предположи, че в онази епоха вече е съществувала някакъв вид етика, съществували са правила на общуването между хората, но нищо не говори за по-ясната им връзка с анимистичните вярвания. Вероятно те непосредствено са отразявали отношенията на власт и практическите потребности.

Би било много ценно да узнаем какво е наложило прехода от анимизма към религията, но вие си представяте какъв мрак обгръща все още ранната история на човешкия дух. Изглежда, че първата форма на религията е бил странният тотемизъм, обожествяването на животни, резултат от които са и първите морални повели, табутата. Навремето в книгата си „Тотем и табу“ развих хипотезата, че тази промяна се дължи на преврат в семейните отношения. Главното постижение на религията в сравнение с анимизма е психичното обуздаване на страха от демоните. Но злият дух си е запазил място в системата на религията като остатък от доисторическата епоха.

Ако дотук говорихме за предисторията на религиозния светоглед, то нека сега се обърнем към онова, което е станало оттогава насам и все още става пред очите ни. Научната мисъл, укрепнала от наблюдението на природните явления, с течение на времето започва да гледа на религията като на човешко творение и да я подлага на критична преценка. Религията не издържа такава преценка. Удивление и недоверие събудиха най-напред разказваните от нея чудеса, тъй като противоречаха на всичко, на което ни е научило трезвото наблюдение, и прекалено ясно издаваха намесата на човешката фантазия. След това трябваше да бъдат отхвърлени обясненията й за съществуващия свят, защото свидетелстваха за невежество, носещо печата на древните времена и превъзмогнато от порасналото доверие в природните закони. Възникването на света от един сътворителен акт, аналогично на създаването на отделния човек, вече не беше най-близкото до ума, самопонятно допускане, откакто мисълта се бе сблъскала с разликата между одушевените същества и неодушевената природа, правеща невъзможно придържането към първоначалния анимизъм. Не бива да се пренебрегва и сравнителното изучаване на различните религиозни системи, впечатлението за тяхното взаимоизключване и нетолерантност една към друга.

Добила увереност от тези предварителни опити, научната мисъл най-сетне се осмели да се заеме с изучаването на най-важните и най-наситени емоционални елементи на религиозния светоглед. Хората винаги са виждали, но едва по-късно са дръзнали да изрекат на глас, че и онези твърдения на религията, които обещават на човека закрила и щастие, ако спазва определени нравствени изисквания, също са неправдоподобни. Не изглежда да има световна сила, която с родителска загриженост бди над благополучието на индивида и довежда всичките му дела до щастлив край. Човешките съдбини не са съвместими нито с вярата в добротата на света, нито с отчасти противоречащата й вяра в неговата справедливост. Земетресенията, наводненията, пожарите не правят разлика между добрия и набожния и злия или неверника. Също и там, където неодушевената природа няма влияние и съдбата на отделния човек зависи от отношенията му с другите хора, далеч невинаги се награждава добродетелта и наказва злото; много често бруталният, лукавият, безогледният заграбва за себе си жадуваните блага, а благочестивият остава с празни ръце. Човешката съдба се определя от тъмни, безчувствени и враждебни сили; системата от награди и наказания, която според религията господства над света, изглежда несъществуваща. Това е още един повод да се откажем от одушевяването на природата, пренесено от анимизма в религията.

Последният принос към критиката на религиозния светоглед даде психоанализата, като посочи произхода на религията от детската безпомощност и изведе съдържанието й от запазващите се и в зрелостта детски желания и потребности. Това не е още оборване на религията, но необходимо допълнение към знанията ни за нея и оспорва поне един неин съществен пункт, тъй като тя претендира да има божествен произход. Тук тя всъщност има право, стига да се приеме нашето тълкуване за същността на бога.

И така обобщената преценка на науката за религиозния светоглед гласи: докато отделните религии се карат коя от тях е постигнала истината, ние смятаме, че религията изобщо не съдържа съществена истина. Тя е опит да се овладее възприемания свят, в който сме поставени, чрез света на желанията, развили се у нас по силата на биологични и психологични необходимости. Но тя не може да постигне това. Ученията й носят чертите на епохите, в които са възникнали, на невежото детство на човечеството. Утешенията й не заслужават доверие. Опитът ни учи, че светът не е детска стая. Нравствените изисквания, на които набляга религията, се нуждаят от друга обосновка, защото са задължителни за човешкото общество и е опасно спазването им да бъде свързано с религиозната вяра. Ако се опитаме да определим мястото на религията в развитието на човечеството, тя не изглежда трайна придобивка, а съответства на неврозата, през която отделният цивилизован човек трябва да премине по пътя си от детството към зрелостта.

Вие, разбира се, сте в правото си да критикувате това мое изложение; аз сам ще ви подпомогна. Това, което ви казах за постепенното разпадане на религиозния светоглед, без съмнение бе съкратено и непълно; последователността на отделните събития не беше съвсем вярна, не проследихме взаимодействието на различни сили при събуждането на научната мисъл. Не засегнах също и промените, извършили се в самия религиозен светоглед по време на неоспорваното му господство и по-късно, под влияние на зараждащата се критика. И накрая, ограничих изложението си само върху един-единствен вид религия — тази на народите от Стария свят. Създадох, така да се каже, един фантом за целите на бързата и възможно по-впечатляваща демонстрация. Да оставим настрана въпроса, дали изобщо притежавам знанията, необходими за по-добро и по-цялостно изложение. Знам, че всичко, което ви казах, можете да го намерите и на друго място, в по-добър вид, нищо от него не е ново. Позволете ми да изразя убеждението, че и най-задълбоченият анализ на материята, свързана с проблемите на религията, няма да постави под съмнение нашия извод.

Знаете, че борбата на научната мисъл с религиозния светоглед не е завършила, тя продължава и днес пред очите ни. Психоанализата по правило малко използва оръжието на полемиката, но тук няма да се откажем от участие в спора. По този начин отношението ни към светогледа ще стане може би още по-ясно. Ще видите колко лесно оборими са някои от аргументите, които изтъкват привържениците на религията; други обаче може би не ще успеем да отхвърлим.

Първото възражение гласи, че от страна на науката било самонадеяност да превръща религията в свой предмет на изследване, защото религията била нещо по-висше, недостъпно за човешкия разум, за мъдруваща критика. С други думи, науката не била компетентна да дава оценки на религията. Била много полезна и ценна, когато се ограничава в своята сфера, но религията не спадала към тази сфера, там науката нямала никаква работа. Ако това грубо отблъскване не ни възпре и попитаме какви са основанията на религията да претендира за такова изключително положение сред всички други човешки въпроси, то, бъдем ли изобщо удостоени с отговор, той ще гласи, че религията не бива да се мери с човешки мерки, защото има божествен произход, получили сме я чрез откровение от един дух, непонятен за човешкия. Човек би помислил, че няма нищо по-лесно от отхвърлянето на този аргумент, тъй като той очевидно е petitio principii^[1], begging the question^[2], не се сещам за сполучлив немски израз. Защото под въпрос се поставя именно съществуването на божествен дух и божествено откровение и отговорът не може да бъде, че за това не бива да се пита, божествеността не бива да се поставя под въпрос. Подобно нещо се среща понякога в аналитичната работа. Когато разумен иначе пациент отхвърли дадено предположение с особено нелепа аргументация, тази слабост на логиката разкрива особено силен мотив за отрицанието, който може да бъде само от афективно, емоционално естество.

Можем да чуем и друг извод, в който такъв мотив се признава откровено. Религията не бивало да се подлага на критична преоценка, защото била най-висшето, най-ценното, най-величавото, което е създал човешкият дух, защото изразявала най-съкровени чувства, защото единствена можела да направи света поносим и живота хуманен. В отговора си няма защо да оспорваме оценката на религията, а трябва да изтъкнем друго обстоятелство — че се касае не за навлизане на науката в сферата на религията, а, обратно, за навлизане на религията в сферата на научното мислене. Каквито и да са ценността и значението на религията, тя няма право да налага никакви ограничения на мисленето, в това число и да изключва себе си от сферата на неговото приложение.

По своята същност научното мислене не е по-различно от обикновеното, с което всички ние, вярващи и атеисти, си служим във всекидневните житейски дела. То има само някои по-особени черти — интересува се и от неща, от които няма пряка, видима полза, старае се да се освободи от влиянието на индивидуални фактори и чувства, по-строго проверява надеждността на сетивните възприятия, върху които строи заключенията си, създава си нови възприятия, непостижими с обикновени средства, изолира и варира експериментално условията за тези нови наблюдения. Стремежът му е да постигне съответствие с реалността, тоест с онова, което съществува вън и независимо от нас и, както ни учи опитът, е решаващо за осъществяването или осуетяването на желанията ни. Това съответствие с реалния външен свят наричаме истина. Истината си остава цел на научната работа дори когато не се вижда практическата й ценност. Тъй че когато религията твърди, че може да замести науката, то това наистина е вмешателство, което трябва да бъде отблъснато в интерес на всички. Не може да се иска от човека, свиквал да върши ежедневните си работи, като се съобразява с опита и реалността, да предостави тъкмо най-съкровените си интереси на една инстанция, която претендира за привилегията да бъде освободена от нормите на рационалното мислене. А що се отнася до закрилата, обещавана от религията на вярващите, мисля, че никой от нас не би се качил в кола, шофьорът на която заявява, че не кара според правилата на движението, а според идващо свише вдъхновение.

Забраната върху мисленето, която религията налага в стремежа си към себесъхранение, съвсем не е безопасна както за отделния човек, така и за обществото. Аналитичният опит ни учи, че подобна забрана дори ако първоначално е ограничена върху определена сфера, има свойството да се разпространява и става причина за тежки задръжки в жизнената адаптация на личността. Подобен ефект се наблюдава у жените като резултат от забраната да се занимават дори в мислите си със своята сексуалност. Вредата от религиозното потискане на мисълта се доказва от биографиите на почти всички изтъкнати личности от миналото. От друга страна, интелектът — или да го наречем с по-познатото му име: разумът — е една от силите, изглеждащи най-способни да обединяват хората — хората, които толкова трудно се обединяват и поради това са почти неуправляеми. Представете си колко немислимо би било човешкото общество дори само ако всеки имаше своята си таблица за умножение, свои си единици за дължина и тегло. Най-голямата ни надежда за бъдещето е, че интелектът — научната мисъл, разумът — с времето ще си извоюва господството над човешкия душевен живот. Същината на разума гарантира, че тогава той няма да пропусне да отреди подобаващото място на човешките емоции и на онова, което се определя от тях. А всеобщността на подобно господство на разума ще бъде най-силната обединяваща връзка между хората и ще породи и други такива връзки. И всичко, което подобно на религиозната забрана върху мисленето се противопоставя на такова развитие, представлява заплаха за бъдещето на човечеството.

Възниква въпросът: защо религията не сложи край на този безнадежден за нея спор, като заяви открито: „Вярно е, че не мога да ви дам онова, което обикновено се нарича истина; за него ще трябва да се обърнете към науката. Но това, което ви предлагам, е несравнимо по-красиво, по-утешително и възвисяващо от всичко, което ще получите от науката. Затова ви казвам, че то е истинно в един друг, по-висш смисъл“. Не е трудно да си дадем отговор. Религията не може да направи такова признание, защото ще загуби всякакво влияние върху масите. За обикновения човек има само една истина в обикновения смисъл на думата. Той не може да си представи по-висша или най-висша истина. Истината му се струва така неподдаваща се на степенуване, както смъртта; не е способен също да направи връзката между красивото и истинното. И може би ще се съгласите с мен, че има право.

И така борбата не е завършила. Привържениците на религиозния светоглед действат според старата максима: „Най-добрата защита е нападението“. Те питат: Какво представлява тази наука, поставяща под въпрос ценността на нашата религия, която хилядолетия наред е вдъхвала утеха на милиони хора? Какво е постигнала тя самата? Какво ще ни предложи в бъдеще? Да утешава и възвисява тя по собствено признание не е способна. Тъй че, нека оставим това, макар лишението да не е малко. Но как стои въпросът с нейните знания? Може ли да ни каже откъде се е взел светът и към каква съдба отива? Може ли да ни нарисува, що-годе цялостна картина на света, да ни посочи мястото на необяснените явления в живота, да ни покаже как духовните сили въздействат върху инертната материя? Ако го можеше, не бихме могли да не я уважаваме. Ала нищо подобно, тя не е решила нито един такъв проблем. Тя ни предлага откъслеци от привидно познание, които не се снаждат помежду си, събира повтарящи се наблюдения, които назовава закони и подлага на несигурни тълкувания. И колко малко гаранции дава за своите резултати! Нито едно от твърденията й не е окончателно; онова, което днес възхвалява като най-висша мъдрост, утре ще отхвърли, за да го замести с друго, също така пробно. Истина при нея е последната заблуда. И заради такава истина трябвало да се откажем от най-скъпото си!

Дами и господа! Ако самите вие сте привърженици на атакувания тук научен светоглед, мисля, че тази критика няма много сериозно да ви разколебае. В императорска Австрия веднъж бяха произнесени думи, които тук бих искал да припомня. Старият господар^[3] се провикна срещу депутатите на една неудобна за него партия: „Това вече не е обикновена опозиция, това е враждебна опозиция“. Така и упреците срещу науката, че не е разрешила още световните загадки, са несправедливо и злобно преувеличени; времето й досега е било наистина прекалено малко за такива големи постижения. Науката е съвсем млада, късно развила се човешка дейност. Нека посочим само някои дати: минали са около 300 години, откакто Кеплер откри законите на движение на планетите, Нютон, който разложи светлината на съставящите я цветове и създаде учението за гравитацията, завърши живота си през 1727 година, преди малко повече от 200 години. Лавоазие откри кислорода непосредствено преди Френската революция. Човешкият живот е много кратък в сравнение с историята на човечеството; аз може да съм много стар човек днес, но все пак бях вече роден, когато Ч. Дарвин поднесе на обществото своята книга върху възникването на видовете. През същата 1859 година е роден откривателят на радия Пиер Кюри. И дори да се върнете още по-назад, в зората на точните природни науки при гърците, при Архимед, при Аристарх от Самос (250 г. пр.н.е.), предшественика на Коперник, и даже при началата на астрономията у вавилонците, с това ще изминете само малка частица от времето, което е било нужно на антропологията за развитието на човека от първоначалната му, маймуноподобна форма; то несъмнено обхваща не едно хилядолетие. И нека не забравяме; последното столетие донесе такова изобилие от открития, такова ускорение на научния прогрес, че имаме всички основания да гледаме с вяра в бъдещето на науката.

На останалата част от критиката сме принудени да дадем известно право. Такова е движението на науката — бавно, опипващо, мъчително. Това не може да се отрече, нито да се промени. Нищо чудно, че господата насреща ни са недоволни; те са разглезени, с откровението им е било по-лесно. Научната работа напредва по същия начин, както една психоанализа. Човек я започва с определени очаквания, но трябва да ги изтласка на заден план. Наблюдението му разкрива ту тук, ту там нещо ново, отделните частици отначало не искат да се съединят. Той формулира хипотези, помощни конструкции, от които се отказва, ако не се потвърдят, трябва да е много търпелив, готов за всичко, да потиска предишните си убеждения, за да не пропусне под тяхно влияние нещо ново и неочаквано, но накрая цялото усилие се възнаграждава, разпръснатите находки биват сглобени, получава се картината на цялостен момент от душевния процес, задачата е решена и човек е свободен да поеме следващата. В психоанализата сме лишени само от помощта, която експериментът оказва на науката.

Но и в тази критика на науката също има голяма доза преувеличение. Не е вярно, че тя сляпо се мята от един опит към друг, че заменя една заблуда със следващата. Обикновено тя работи, както скулпторът върху глинения модел неуморно променя първоначалната форма, добавя и отнема, докато постигне задоволителна прилика с обекта, който вижда или си представя. А дори и днес вече, поне в по-старите и по-зрели науки, има солидна основа, която само се модифицира и доизгражда, но не се разрушава. Положението в науката не е толкова мрачно.

И накрая какво целят тези яростни обвинения срещу науката? Въпреки днешното й несъвършенство и свойствените й трудности ние не можем да се лишим от нея, няма с какво да я заменим. Тя има неподозирани възможности за развитие, а религиозният светоглед ги няма. По същество той е завършен; ако е погрешен, ще си остане такъв завинаги. И никакви критики срещу науката няма да променят факта, че тя се опитва вярно да отрази зависимостта ни от реалния външен свят, докато религията е илюзия и силата й идва от отзивчивостта й към нашите нагони.

Задължен съм да се спра и на други видове светоглед, които са противоположни на научния, но го правя с нежелание, защото знам, че ми липсва нужната компетентност. Имайте предвид това мое признание, когато осмисляте по-нататъшното ми изложение, и ако у вас се пробуди интерес, потърсете си другаде по-добър учител.

На първо място трябва да се посочат различните философски системи, дръзнали да нарисуват картината на света такава, каквато се отразява в ума на обикновено откъснатия от живота мислител. Но аз вече се опитах да дам обща характеристика на философията и нейните методи, а за преценяването на отделните системи едва ли има по-неподходящ човек от мене. Затова нека се обърнем заедно към други две явления, които тъкмо в днешно време не могат да бъдат пренебрегнати.

Единият от тези светогледи е аналог на политическия анархизъм, може би плод на неговото влияние. Подобни интелектуални нихилисти е имало, разбира се, и преди, но днес теорията за относителността на съвременната физика като че ли им е завъртяла главата. Вярно, те изхождат от науката, но съумяват да я доведат до самоотричане, до самоубийство, възлагат й задачата да се елиминира сама, отхвърляйки собствените си претенции. Често добиваме впечатлението, че такъв нихилизъм е само временна нагласа, която ще се изповядва, докато бъде изпълнена тази задача. Елиминира ли се веднъж науката, на освободеното пространство ще може да се разпространява някакъв мистицизъм или дори старият религиозен светоглед. Според анархистичния възглед няма истина, няма сигурно познание за външния свят. Онова, което представяме за научна истина, е само продукт на собствените ни потребности, така както се проявяват при променящите се външни условия — тоест пак илюзия. По същество ние откриваме само това, което ни е нужно, виждаме само това, което искаме да видим. Не можем иначе. Щом като съвпадението с външния свят вече не е критерий за истината, става твърде безразлично към какви мнения ще се придържаме. Всички са еднакво верни или еднакво погрешни. И никой няма право да обвинява другиго в заблуждение.

За един заинтересуван от теорията на познанието ум е може би примамливо да проследи по какви пътища, чрез какви софизми анархистите успяват да изтръгнат от науката подобни крайни резултати. Тук навярно ще се сблъскаме със ситуации, аналогични на известния пример: един критянин казва, че всички критяни са лъжци… Но нямам нито желание, нито възможност да се задълбочавам в този въпрос. Мога да кажа само, че анархистичното учение звучи така превъзхождащо, докато се отнася до възгледите за абстрактни неща; при първата крачка в практическия живот то се оказва непригодно. Защото действията на хората се определят от техните възгледи и познания; същата научна мисъл, която разсъждава върху строежа на атома или произхода на човека, има задачата да конструира здрави мостове. Ако наистина беше безразлично какво мислим, не би имало знания, които да се отличават от останалите ни мнения по съответствието си с действителността, а бихме могли да строим мостовете както от камък, така и от картон, да инжектираме на болния дециграм морфин вместо сантиграм, да използваме за наркоза сълзотворен газ вместо етер. Но дори интелектуалните анархисти ще отхвърлят решително подобни практически приложения на тяхната теория.

Другият противник е много по-сериозен и в този случай най-силно съжалявам, че не съм достатъчно ориентиран. Предполагам, че по този въпрос знаете повече от мен и отдавна сте застанали на позиция „за“ или „против“ марксизма. Изследванията на К. Маркс върху икономическата структура на обществото и въздействието на различните стопански форми върху всички области на човешкия живот добиха в наше време неоспорим авторитет. Доколко са верни или погрешни в подробностите си, това, разбира се, не мога да кажа. Чувам, че не било лесно и за по-компетентни от мен хора. В теорията на Маркс ме смущават твърдения като това, че развитието на обществените формации било естественоисторически процес или че социалната структура се изменяла по силата на диалектичен процес. Не съм никак сигурен, че разбирам правилно тези твърдения, те не звучат и „материалистично“, а по-скоро като отражение на онази тъмна Хегелова философия, през чиято школа е преминал и Маркс. Не знам как да се освободя от лаическото си разбиране, свикано да обяснява формирането на класите в обществото с борбите, които още от началото на историята са се водили между незначително различаващите се едно от друго човешки племена.

Смятах, че социалните различия са били различия между племена или раси. Победата се е решавала от психологически фактори като размера на вродената агресивност, но също и равнището на организация в племето, както и от материални, например притежаването на по-добри оръжия. Когато враждуващите страни живеели на една и съща територия, победителите ставали господари, а победените — роби. Тук не се открива нищо подобно на природен закон или промяна на разбиранията, но затова пък е очевидно влиянието, което нарастващото овладяване на природните сили упражнява върху социалните отношения между хората. Те винаги поставят новопридобитите средства за власт в служба на своята агресивност, използвайки ги срещу себеподобните. Въвеждането в употреба на метала — на бронза, на желязото, е ликвидирало цели културни епохи с техните социални институции. Аз действително смятам, че барутът, огнестрелното оръжие, слага край на рицарството и на господството на аристокрацията и че руският деспотизъм още преди да загуби войната, е бил обречен, защото както и да се бяха сродявали властващите над Европа династии, те не можеха да създадат царски род, способен да устои на силата на динамита.

А може би днешната икономическа криза, последвала световната война, е просто цената, която плащаме за последната голяма победа над природата — овладяването на въздушното пространство. Това не звучи съвсем понятно, но поне първите звена от причинната верига са ясно видими. Политиката на Англия почиваше на сигурността, създавана от заобикалящата бреговете й водна шир. В мига, в който Блерио прелетя канала с аероплан, закрилящата изолация бе нарушена, а в нощта, през която — в мирно време и с изпитателни цели — един немски цепелин закръжи над Лондон, войната срещу Германия беше решена^[4]. Не бива да се забравя и заплахата с подводницата.

Почти се срамувам, че толкова повърхностно разглеждам пред вас една тема от извънредна важност и сложност, съзнавам също, че не съм ви казал нищо ново. Исках само да ви обърна внимание, че отношението на човека към овладяването на природата, от която той взема оръжията за борба със себеподобните, не може да не влияе върху икономическите му институции. Като че ли доста се отдалечихме от проблемите на светогледа, но скоро пак ще се върнем при тях. Силата на марксизма очевидно не е в схващането му за историята и основаващото се на това предвиждане за бъдещето, а в проникновеното доказване неотменното влияние, което имат икономическите отношения върху интелектуалните, нравствените и естетическите разбирания на хората. С това се разкриха редица взаимовръзки и зависимости, които дотогава бяха схващани съвсем погрешно. Но не можем да приемем, че единствено икономическите мотиви определят поведението на хората в обществото. Дори само неоспоримият факт, че различни лица, раси, народи имат различно поведение при едни и същи икономически условия, вече изключва единовластието на икономическия фактор. Непонятно е как може да не се обръща внимание на психологическите фактори, когато става въпрос за реакциите на живи човешки същества; не само че тези фактори са участвали в създаването на икономическите отношения, но и при господството на тези отношения хората не могат да не проявяват първичните си нагони — нагона към себесъхранение, склонността към агресия, потребността от любов, стремежа към получаване на удоволствие и избягване на неудоволствието. В едно от предишните си изследвания посочихме значението на изискванията на Свръхаза, който представлява традициите и идеалите на миналото и известно време се съпротивлява на подбудите, идващи от една нова икономическа ситуация. И накрая нека не забравяме, че човешките маси, подвластни на икономическата необходимост, претърпяват и процес на културно развитие — на цивилизация, както казват някои, — който несъмнено търпи влиянието на всички други фактори, но положително е независим в произхода си подобно на органичен процес и е напълно в състояние да въздейства от своя страна върху другите моменти. Той измества нагонните цели и кара хората да се съпротивляват срещу това, което доскоро са търпели; засилването на научната мисъл също изглежда важна съставна част от него. Ако някой съумее да покаже какви конкретни форми приемат тези различни моменти — нагонното предразположение на човека, неговите расови варианти и културни превращения — в зависимост от общественото положение, професията и възможностите за изкарване на прехраната, как се потискат и стимулират взаимно, ако някой направи това, той ще развие марксизма до истинска наука за обществото. Защото и социологията, която се занимава с поведението на човека в обществото, не може да бъде друго, освен приложна психология. Строго погледнато, има само две науки — психология, чиста и приложна, и естествознание.

С новопридобитото разбиране за огромното значение на икономическите отношения дойде и изкушението да не оставяме тяхната промяна на историческото развитие, а да я извършим сами чрез революционна намеса. С реализацията си в руския болшевизъм теоретичният марксизъм доби енергията, целостта и затвореността на светоглед, но същевременно и плашеща прилика с онова, срещу което се бори. Първоначално част от науката, осъществен на базата на науката и техниката, той започна да забранява мисленето така неумолимо, както навремето религията. Критично изучаване на марксистката теория не се разрешава, съмненията в нейната правота се преследват така, както някога ересите от католическата църква. Произведенията на Маркс, подобно източници на откровение, заеха мястото на Библията и Корана, макар че, както казват, противоречията и неяснотите в тях не били по-малко, отколкото в тези древни свещени книги.

И макар че практическият марксизъм безмилостно премахна всички идеалистични системи и илюзии, той сам създаде илюзии, не по-малко съмнителни и недоказуеми от предишните. Той се надява да промени за няколко поколения човешката природа така, че да се получи почти безконфликтно съжителство на хората в новия обществен строй и те без принуда да поемат върху себе си трудовите задачи. Междувременно той измества задължителните за обществото ограничения на нагоните и насочва навън агресивните склонности, които заплашват всяка човешка общност — той разчита на враждебността на бедните срещу богатите, на досега безвластните срещу бившите господари. Но подобно преобразяване на човешката природа е съвсем невероятно. Ентусиазмът, с който тълпите следват болшевишките идеи сега, докато новият строй е още неготов и заплашван отвън, не е гаранция за бъдещето, когато той ще бъде построен и нищо няма да го застрашава. Съвсем като религията и болшевизмът трябва да обезщети вярващите в него за настоящите страдания и лишения с обещанието за по-добър отвъден живот, където няма да има незадоволени нужди. Този рай обаче трябва да е отсамен, земен и да бъде създаден в недалечно бъдеще. Но спомнете си, че и евреите, чиято религия не познава отвъдния живот, са очаквали появата на Месия на земята, а християнското средновековие многократно е вярвало в скорошното настъпване на царството божие.

Няма съмнение как ще отговори болшевизмът на тези възражения. Ще каже: „Докато човешката природа още не се е променила, трябва да си служим със средствата, които днес са в състояние да й въздействат. Не можем да се откажем от принудата при възпитанието на хората, от забраната на мисленето, от употребата на насилие, стигаща до кръвопролитие, а ако не създаваме у човека въпросните илюзии, няма как да го накараме да се подчини на тази принуда“. И навярно любезно ще помоли да му кажем по какъв друг начин може да се постъпи. С това ще бъдем сразени. Аз не бих могъл да дам никакъв съвет. Ще призная, че условията на този експеримент биха накарали мен и подобните ми да се въздържим от извършването му, но не сме само ние на този свят. Има и хора на действието, непоколебими в убежденията си, недостъпни за съмнение, безчувствени към страданията на другите, ако тези други са пречка по пътя към целта им. Благодарение на такива хора грандиозният опит за създаване на подобен нов строй сега действително се провежда в Русия. В епоха, в която велики нации обявяват, че очакват своето добруване единствено от верността към християнското благочестие, революцията в Русия въпреки всичките й отблъскващи черти все пак изглежда послание за по-добро бъдеще. За жалост нито нашето съмнение, нито фанатичната вяра на другите подсказват как ще завърши експериментът. Бъдещето ще ни научи, ще покаже може би, че опитът е бил преждевременен, че социалният строй не подлежи на основна промяна, докато нови открития не ни помогнат да овладеем още по-пълно природните сили и не улеснят задоволяването на потребностите ни. Навярно чак тогава ще стане възможно новият обществен строй не само да ликвидира материалната бедност на масите, но и да задоволи културните потребности на отделния човек. Но с трудностите, които непокорната човешка природа създава на всяка социална общност, ще трябва да се борим и тогава и краят на тази борба не се вижда.

Дами и господа! Позволете ми накрая да обобщя това, което исках да ви кажа за отношението на психоанализата към въпроса за светогледа. Според мен психоанализата не може да създаде собствен светоглед. Тя няма и нужда от него, тя е част от науката и може да се присъедини към научния светоглед. Той обаче едва ли заслужава това гръмко име, защото не обхваща всичко, прекалено е незавършен, не претендира за цялостност и системност. Научното мислене е още твърде ново за хората, твърде много важни проблеми не е успяло още да реши. Като се изключи утвърждаването на външната реалност, построеният върху науката светоглед има предимно негативни определения, като ограничаването с истината, отричането на илюзиите. Който от нас не се задоволява с такова положение на нещата, който има нужда от нещо повече за успокоението си в настоящия момент, трябва да го потърси другаде. Ние няма да му се сърдим, но и не можем заради него да мислим по друг начин.