Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (33)

Лекция XXXIV
Разяснения, приложения, насоки

Дами и господа! Ще ми позволите ли, уморен от тъй да се каже, сухия тон, да ви поговоря за някои неща, които нямат голямо теоретично значение, но са доста важни за вас, стига да сте положително настроени към психоанализата? Да си представим, че в свободното си време разгърнете някой немски, английски или американски роман, очаквайки да намерите в него изображение на днешните хора и днешното общество. След няколко страници ще се натъкнете на първото изказване за психоанализата, а скоро след това и на други, дори без да имат някаква връзка със съдържанието. Не мислете, че тук дълбинната психология се прилага за по-доброто разбиране на действащите лица и техните постъпки, макар да има по-сериозни художествени произведения, в които действително се правят такива опити. Не, това обикновено са иронични забележки, с които авторът на романа иска да демонстрира своята начетеност или интелектуалното си превъзходство. Невинаги ще имате впечатлението, че той наистина познава това, за което говори. Или отивате за развлечение в светска компания, може и да не е във Виена. Скоро разговорът се прехвърля върху психоанализата, чувате най-различни хора да изказват мненията си за нея, най-често с непоколебима увереност. Мненията обикновено са пренебрежителни, често хули или най-малкото подигравки. Ако имате непредпазливостта да издадете, че разбирате нещо от материята, всички ще се нахвърлят върху вас, ще искат сведения и обяснения и скоро ще се убедите, че строгите им оценки са сформирани, преди те да са имали някаква информация, че почти никой от тези противници на психоанализата не се е докосвал до психоаналитична книга, а ако е, то не е отишъл по-далеч от първата съпротива при сблъсъка с новата материя.

От едно въведение в психоанализата очаквате може би да ви даде указание какви аргументи да използвате за коригирането на явните заблуждения относно нея, кои книги да препоръчате за по-добра информация или даже какви примери от прочетеното или наблюдаваното да включите в дискусиите, за да промените отношението на обществото. Моля ви, не правете нищо от това. Няма да има полза; най-добре ще е изобщо да скриете знанията си. Ако това не е възможно, задоволете се да кажете само, че доколкото сте запознати, психоанализата е особен дял от науката, твърде труден за разбиране и преценяване, че се занимава с много сериозни неща и човек не може да се доближи до същността й с няколко шеги и че е по-добре да се потърси друга играчка за светските забавления. Естествено ще се въздържите и от опити за тълкуване, ако непредпазливи хора разказват сънищата си, а така също ще устоявате на изкушението да рекламирате анализа чрез разкази за излекувани болни.

Бихте могли да запитате защо тези хора, както пишещите книги, така и участващите в светски разговори, се държат толкова некоректно и да предположите, че причината не е само в тях, а и в самата психоанализа. И аз мисля така; предразсъдъците, с които се сблъсквате в литературата и в обществото, са отражение на по-раншна присъда — присъдата, която представителите на официалната наука произнесоха срещу младата психоанализа. Веднъж вече се оплаках от това в едно историческо изложение и повече няма да го правя (може би и този единствен път беше излишен), но наистина нямаше нито едно нарушение както на логиката, така и на приличието и добрия вкус, което научните противници на психоанализата да не си позволиха навремето. Положението наподобяваше средновековните порядки, когато един злодей или дори само политически противник е бил приковаван към позорния стълб и предоставян на произвола на вулгарната тълпа. А вие може би не си представяте напълно колко нависоко в нашата обществена йерархия се простира вулгарността, какви безобразия си позволяват хората, когато се почувстват част от масата, освободени от лична отговорност. Когато започна това, аз бях, общо взето, сам; скоро осъзнах, че е безсмислено да се спори, че също толкова безсмислено е да се оплаквам и да призовавам по-големи авторитети, тъй като няма инстанции, към които да се отправи такава жалба. Затова тръгнах по друг път; осъществих първото приложение на психоанализата, обяснявайки си поведението на масите като проява на същата съпротива, с която трябваше да се боря при отделните пациенти, отказах се самият аз от полемизирането и се постарах да насоча появяващите се лека-полека привърженици в същата посока. Подходът беше правилен; анатемата, провъзгласена навремето над психоанализата, вече е отменена, но както изоставената религия продължава съществуването си във вид на суеверие, отхвърлената от науката теория — във вид на популярен възглед, така днес някогашното презрение към психоанализата от страна на научните среди се е превъплътило в подигравателното отношение на лаиците, които пишат романи или водят светски разговори. Тъй че нека това не ви учудва повече.

Но не очаквайте да чуете радостната вест, че борбата за психоанализата е приключила с нейното признаване, с разрешението да се преподава в университета. За това не може да става и дума, борбата продължава, но в по-благоприлични форми. Ново е също, че в научните среди се създаде нещо като буфер между анализа и противниците му — хора, които приемат някои неща в психоанализата, признавайки това и публично, с възхитителни уговорки, но други пък отричат колкото могат по-гръмко. Не е лесно да се отгатне какво определя избора им. Изглежда, че личните симпатии. Един възразява срещу сексуалността, друг — срещу несъзнаваното; особено непопулярна е като че ли символиката. За тези еклектици явно е без значение, че постройката на психоанализата, макар още неготова, вече представлява цялост и не може всеки по собствено усмотрение да изважда от нея отделни елементи. При никой от тези наполовина или на четвъртина привърженици не можах да добия впечатлението, че отрицателното му отношение се основава на проучване. Към тази категория се числят и някои изтъкнати личности. Но тях ги оправдава фактът, че времето и интересите им са отдадени на други сфери — на онези, където са постигнали толкова значителните си успехи. Но не би ли трябвало в такъв случай да се въздържат от мнение, вместо така решително да вземат страна? Веднъж успях много бързо да спечеля за привърженик един от тези именити мъже. Това беше литературен критик със световна известност, следил с доброжелателно разбиране и пророческа далновидност духовните течения на епохата. Запознах се с него едва когато бе прехвърлил осемдесет години, но той все още беше омайващ събеседник. Лесно ще се досетите за кого говоря^[1]. При това не аз заговорих за психоанализата. Той го направи, започвайки с мен спор по най-скромния начин. „Аз съм само литератор, а вие сте естествоизпитател и откривател. Но едно нещо трябва да ви кажа: никога не съм изпитвал сексуално влечение към майка си.“ „Но вие може да не сте знаели това — отвърнах аз. — Възрастният човек не осъзнава тези явления.“ „О, така ли го разбирате?“ — рече той облекчено и ми стисна ръката. Поприказвахме още няколко часа в отлично разбирателство. След това чувах, че през краткия остатък от живота, който му бе отреден, той многократно се изказвал благосклонно за анализа и често употребявал новата за него дума „изтласкване“.

Една известна пословица ни препоръчва да се учим от враговете си. Признавам, че това никога не ми се удаде, но си помислих, че за вас може би ще е поучително да разгледаме всички упреци и възражения, отправени срещу психоанализата от нейните противници, и да ви покажа така лесно откриващите се несправедливости и нарушения на логиката. Но „on second thoughts“^[2], си казах, че това не ще бъде интересно, а уморително и тягостно и тъкмо онова, което през всичките тези години грижливо избягвах. Така че извинете ме, задето няма да продължа по този път и ще ви спестя мненията на нашите така наречени научни противници. Още повече че почти всички те са хора, чиято компетентност се доказва единствено чрез свободата на разсъжденията, идваща от непознаването на психоаналитичните наблюдения. Знам обаче, че в други случаи няма да се отърва така лесно. Ще ми кажете: Има толкова хора, за които последното ви твърдение не е валидно. Те не са пренебрегнали опита на психоанализата, а са анализирали пациенти, може би сами са се подложили на анализ, известно време са били дори ваши сътрудници и все пак са стигнали до други възгледи и теории, поради което са се разделили с вас и са основали самостоятелни психоаналитични школи. Би трябвало да ни поясните защо в историята на анализа толкова често се наблюдават подобни отклонения и какво е значението им.

Да, ще се опитам да го направя, но накратко, защото то няма да допринесе за вашето разбиране на психоанализата толкова, колкото очаквате. Знам, че на първо място имате предвид индивидуалната психология на Адлер, която в Америка например се разглежда като равноправен клон на нашата психоанализа и винаги се споменава заедно с нея. В действителност двете имат много малко общо, но индивидуалната психология поради известни исторически обстоятелства води своего рода паразитно съществуване за сметка на психоанализата. Онова, което казахме за този тип противници на психоанализата, само в малка степен важи за основателя на индивидуалната психология. Самото й име е неподходящо, изглежда плод на объркване; не можем да се откажем от правомерната му употреба като антипод на масовата психология, а онова, с което ние се занимаваме, също е преди всичко психология на човешкия индивид. Днес няма да се впускам в обективна критика на Адлеровата индивидуална психология, това не се предвижда в плана на настоящото въведение, а и веднъж вече направих такъв опит и нямам какво особено да променя в него. Но бих искал да илюстрирам впечатлението, което индивидуалната психология създава, чрез една дребна случка от годините преди психоанализата.

Близо до малкия моравски град, в който съм роден и който съм напуснал като тригодишно дете, се намира скромен курорт, красиво разположен сред природата. През гимназиалните години често прекарвах там ваканциите си. Близо две десетилетия по-късно заболяването на една близка роднина стана повод да видя отново това място. В разговор с лекаря на курорта, който се грижеше за моята роднина, го попитах за отношението му към, струва ми се, словашките селяни, които през зимата бяха единствената му клиентела. Той разказа, че лекарската му работа протича по следния начин. В приемния му час пациентите влизат в стаята и се нареждат в редица. После един по един излизат напред и съобщават оплакванията си. Болки в кръста, спазми в стомаха, слабост в краката и т.н. Лекарят ги преглежда и след като се ориентира, произнася диагнозата, за всекиго една и съща. Той ми преведе думата, нещо като „урочасан“. Учудено попитах дали селяните не се сърдят, задето всекиму казва едно и също. „О, не, отвърна той, те са много доволни, тъкмо това очакват“. Като се връща в редицата, всеки сякаш казва на другите с мимика или жест: „Този си разбира от работата“. Тогава не подозирах при какви обстоятелства ще се срещна с аналогична ситуация.

Защото независимо дали някой е хомосексуалист или некрофил, дали го измъчва страхова невроза, дали натрапливости го изолират от света, или пък е буйстваш луд, Адлеровата индивидуална психология винаги определя като движещ мотив на състоянието желанието му да се изтъкне, да постигне свръхкомпенсация на чувството си за малоценност, да остане отгоре, да премине от женската към мъжката линия. Нещо много сходно чухме веднъж като млади студенти в клиниката, когато се представяше случай на хистерия. Хистериците развивали симптомите си, за да се правят на интересни, да привличат вниманието върху себе си. Как се срещаме отново и отново със старите мъдрости! Но това късче психология още тогава не ни се виждаше да разрешава загадката на хистерията, то не обясняваше например защо болните не се опитват да постигнат тези цели с друго средство.

Разбира се, в учението на индивидуалната психология трябва да има нещо вярно, някаква частица от цялото. Нагонът към себесъхранение ще се опита да извлече полза от всяка ситуация, Азът ще търси изгода и в болестта. В психоанализата това се нарича „вторична печалба от болестта“. Но като си спомним мазохизма, неосъзнатата потребност от наказание и невротичното самоувреждане, каращи ни да допуснем съществуването на нагони, противоположни на себесъхранението, се усъмняваме в общовалидността на баналната истина, върху която се гради учението на индивидуалната психология. Ала мнозинството хора ще приемат много радушно учение, което не признава усложнения, не въвежда нови, трудни за разбиране понятия, не знае нищо за несъзнаваното, с един замах отстранява тегнещия върху всички проблем на сексуалността и се задоволява с разкриването на триковете, чрез които животът може да се направи по-удобен. Защото мнозинството обича удобствата, не изисква за обяснение повече от една причина, не ще каже „благодаря“ на науката за сложни теории, желае прости решения и ликвидиране на проблемите. Давайки си сметка колко добре индивидуалната психология отговаря на тези изисквания, не можем да не си припомним една мисъл от „Валенщайн“:

Ако не бе проклето хитроумно

измисленото, бих се изкусил

да кажа: то е връх на глупостта^[3].

Критиката на професионалните среди, така ожесточена срещу психоанализата, общо взето, пипа индивидуалната психология с кадифени ръкавици. Вярно, в Америка един виден психиатър публикува статия срещу Адлер, озаглавена „Enough“^[4], в която решително изразява досадата си от „натрапливото повторение“ в индивидуалната психология. А за по-снизходителното отношение на останалите навярно доста допринася нейната враждебност към психоанализата.

За другите школи, обособили се от психоанализата, няма нужда да говоря много. Тяхното съществуване не свидетелства нито за, нито против психоанализата. Помислете за силните афективни моменти, които за много хора правят трудно вграждането в една система или подчинението, а също и за още по-голямата трудност, основателно изтъквана от сентенцията „quot capita tot sensus“^[5]. Когато разликите в мненията надхвърлиха известна мярка, най-подходящото беше да се разделим и да тръгнем по различни пътища, особено след като теоретичните несъгласия започнаха да изискват промяна в практическите действия. Представете си например че един аналитик^[6] отдава много малко значение на личното минало и търси причините за неврозите само в настоящи мотиви и очаквания за бъдещето. В такъв случай той ще изостави анализа на детството, ще трябва да възприеме съвсем нова техника и да компенсира липсващия ефект от анализирането на детските години със засилване на собствените си поучения и пряко насочване на пациента към определени жизнени цели. Ние, останалите, ще кажем: това може да е школа на мъдростта, но не е вече психоанализа.

Друг пък може да е стигнал до идеята, че страховото преживяване при раждането е зародишът на всички по-късни невротични разстройства^[7]; тогава ще му се струва правомерно да ограничи анализа върху въздействието на това единствено впечатление и да обещава терапевтичен успех след три-четиримесечно лечение. Виждате, че избрах два примера, изхождащи от диаметрално противоположни предпоставки. Обща черта за почти всички тези „разклонения“ е, че всяко от тях взема отделен елемент от богатството на мотивите, които разглежда психоанализата, и се обособява на тази основа — например нагона към власт, нравствения конфликт, майката, гениалността и т.н. Ако ви се струва, че в историята на психоанализата днес вече има повече такива отцепвания, отколкото при други духовни течения, то аз не знам дали трябва да се съглася с вас. Ако е така, причината трябва да се търси в тесните връзки между теоретичните възгледи и практиката на психоанализата. Чисто теоретични несъгласия могат да се изтърпят много по-дълго време. Често упрекват нас, психоаналитиците, в нетолерантност. Единствената проява на това грозно качество беше отделянето от инакомислещите. Нищо друго не сме им направили; напротив, на тях се падна по-добрият дял, сега им е по-добре отпреди, защото при отцепването си те обикновено сваляха от плещите си някоя от тегобите, под които пъшкаме ние — например петното на детската сексуалност или нелепостта на символиката, — и сега са поне донякъде почтени пред лицето на света, каквито ние, останалите при психоанализата, все още не сме. При това — с едно-единствено забележително изключение^[8] — те сами се откъснаха от нея.

Имате ли още претенции в името на толерантността? Че когато някой изкаже напълно погрешно според нас мнение, трябва да му отвърнем: „Много ви благодарим, че дадохте израз на това несъгласие. Предпазвате ни от самодоволство и ни давате възможност да докажем на американците, че действително сме така «broadminded^[9]», както те винаги са искали. Ние не вярваме нито дума на казаното от вас, но това няма значение. Може би имате толкова право, колкото и ние. Може ли изобщо някой да каже кой е прав? Позволете ни да застъпваме вашето гледище в литературата, макар да сме негови противници. Надяваме се, че вие от своя страна ще сте така любезни да защитавате нашето, въпреки че го отричате“. Такива ще са явно бъдещите обноски в научните среди, ако злоупотребата с относителността на Айнщайн напълно се наложи. Вярно, засега още не сме стигнали дотам. Задоволяваме се по стар обичай да застъпваме само собствените си убеждения, излагаме се на опасността от заблуда, защото от нея човек не може да се защити, и отхвърляме онова, което ни противоречи. А от правото да променяме становището си, когато мислим, че сме стигнали до нещо по-добро, ние, психоаналитиците, широко се възползвахме.

Едно от първите приложения на психоанализата беше, че тя ни научи да разбираме съпротивата на околния свят срещу заниманията ни с нея. Други приложения, от обективен характер, заслужават по-широко внимание. Първата ни цел беше да разберем разстройствата на човешкия душевен живот, защото бяхме направили забележителното наблюдение, че тук разбирането почти съвпада с изцелението, че има пряк път от едното към другото^[10]. Дълго време това си оставаше единствената ни цел. Но след това осъзнахме тесните връзки, дори вътрешната идентичност между патологичните и така наречените нормални явления, психоанализата се превърна в дълбинна психология и тъй като нищо от човешките постъпки и дела не може да се обясни без помощта на психологията, от това естествено произтекоха възможности за приложение на психоанализата в много области на знанието, особено в хуманитарните, които се наложиха от само себе си и изискваха разработване. За съжаление тези задачи се сблъскаха с пречки, които, породени от самото естество на проблемите, и до днес не са преодолени. Подобно приложение изисква специални познания, каквито аналитикът не притежава, а онези, които ги притежават, специалистите, не знаят нищо за психоанализата и като че ли не искат да знаят. Така се стигна дотам аналитиците като дилетанти с що-годе задоволително, често събрано на бърза ръка въоръжение да предприемат набези в такива области на знанието като митологията, културологията, етнологията, религиоведението и т.н. Тамошните учени се отнесоха към тях така, както изобщо се постъпва с натрапниците, и отначало отхвърлиха методите и резултатите им, доколкото изобщо им обърнаха внимание. Но това положение непрекъснато се подобрява, навсякъде расте броят на хората, които изучават психоанализата, за да я използват в своята специалност, да заменят като колонисти пионерите. Тук можем да очакваме богата реколта от нови открития. Освен това приложенията на анализа винаги са негови потвърждения. Там, където научната работа е далеч от практиката, неизбежната борба на мнения навярно не е толкова ожесточена.

Силно се изкушавам да ви преведа през всички тези приложения на психоанализата в хуманитарните науки. Това са неща, важни за всеки човек с духовни интереси, а би било и заслужена почивка известно време да не слушаме за абнормност и болести. Но трябва да се откажа, защото това пак би ни отвело извън рамките на тези лекции, а и, честно казано, задачата не е по силите ми. В някои от тези области аз направих първата крачка, но днес вече нямам поглед върху цялото разнообразие на онова, което е дошло след мен, и ще трябва много да работя, за да го овладея. Онези от вас, които са разочаровани от отказа ми, спокойно могат да се обърнат към нашето списание „Имаго“, посветено на немедицинските приложения на анализа.

Само една тема обаче не мога да отмина така лесно не защото я разбирам кой знае колко или сам имам някакви особени приноси. Тъкмо напротив, почти никога не съм се занимавал с нея. Но тя е така значителна, така перспективна, може би най-важното, с което се занимава психоанализата! Имам предвид приложението й в педагогиката, във възпитанието на младото поколение. Но поне съм радостен да кажа, че дъщеря ми Ана Фройд е приела тази работа за своя задача в живота и с това компенсира моя пропуск. Пътят към това приложение е лесно видим. Когато търсехме произхода на симптомите у възрастен невротик, винаги стигахме до ранното му детство. Познаването само на по-късните етиологии не беше достатъчно нито за разбирането на болестта, нито за лечението й. Така бяхме заставени да се запознаем с психичните особености на детската възраст и научихме много неща, до които не бихме достигнали без помощта на психоанализата, можахме също да коригираме много общоприети разбирания за детството. Установихме, че първите години на детството (до към петата) по редица причини са от особено голямо значение. Първо, защото съдържат ранния разцвет на сексуалността, определящ в решаваща степен сексуалния живот в зряла възраст. Второ, защото впечатленията от този период попадат върху неоформен и слаб Аз и му действат като травми. От афективните бури, които те предизвикват, той не може да се защити по друг начин, освен чрез изтласкване и така се сдобива още в детска възраст с всички предпоставки за по-късните заболявания и функционални разстройства. Разбрахме, че трудността на детството е детето да усвои за късо време резултатите от хилядолетното развитие на цивилизацията — овладяването на нагоните и социалното приспособяване, поне в началните им форми. Със собственото си развитие то може да постигне само част от това изменение, много неща трябва да му бъдат наложени чрез възпитанието. Не е учудващо, че детето често не се справя напълно с тази задача. Много деца прекарват през този ранен период състояния, подобни на неврозите, без съмнение всички, които по-късно се разболяват истински. При някои невротичното заболяване не дочаква зрелостта, а избухва още в детството, създавайки грижи на родители и лекари.

Ние не се колебаехме да прилагаме психоаналитичната терапия при деца с несъмнени невротични симптоми или неблагоприятно развитие на характера. Загрижеността на някои противници на анализа, че той може да навреди на детето, се оказа неоснователна. Нашата печалба от това беше, че можахме да потвърдим върху жив обект нещата, които при възрастните бяхме разкрили, така да се каже, от исторически документи. Но и за децата печалбата беше твърде радваща. Оказа се, че детето е много благодарен обект за аналитичната терапия; резултатите са дълбоки и трайни. Естествено разработената за възрастните терапевтична техника при децата трябваше да претърпи значителни изменения. Психологически детето е по-различен обект от възрастния, то още не притежава Свръхаз, методът на свободните асоциации не може да даде много, друга е ролята на пренасянето, тъй като истинските родители все още са налице. Вътрешната съпротива, с която се борим при възрастните, при детето обикновено е заменена от външни трудности. Ако родителите станат носители на съпротивата, това често застрашава резултата от анализа, а и самото му провеждане, поради което се налага работата с детето да се съчетае с известно аналитично въздействие върху родителите. От друга страна, неизбежните различия между детския анализ и този на възрастните намаляват поради обстоятелството, че някои от пациентите са съхранили толкова много инфантилни характерови черти, та аналитикът, отново приспособявайки се към обекта, няма как да не си послужи с някои техники от детския анализ. От само себе си се получи, че в работата с деца преобладават жените аналитички и така навярно ще бъде и в бъдеще.

Прозрението, че повечето от нашите деца преминават в развитието си през невротична фаза, съдържа зародиша на едно хигиенно изискване. Може да се постави въпросът, дали не е целесъобразно да се подпомагат децата чрез анализа, дори ако не показват признаци на разстройство, като профилактична мярка, така както сега ги имунизират срещу дифтерит, без да чакат да се разболеят от него. Днес този въпрос има смисъл да се обсъжда само от академичен интерес; аз мога да си позволя да го разгледам пред вас. Повечето наши съвременници ще приемат самия замисъл като светотатство, а предвид отношението на мнозинството родители към анализа засега трябва да се изостави всяка такава надежда. Подобна профилактика на невротичността, която навярно би била много ефективна, предполага и съвсем друго обществено устройство. Ключът за приложението на психоанализата във възпитанието днес е друг. Нека си дадем сметка коя е най-важната педагогическа задача. Детето трябва да се научи да владее нагоните си. Невъзможно е да му се даде свободата да следва неограничено всичките си импулси. Това би било много поучителен експеримент за детските психолози, но родителите не биха го понесли, а и на самите деца той би нанесъл голяма вреда, която ще се прояви отчасти веднага, отчасти след години. Така че педагогиката трябва да възпира, да забранява, да потиска, което щедро е вършила откакто свят светува, Но анализът ни показа, че тъкмо това потискане на нагоните носи опасността от невротично заболяване. Спомняте си, че изследвахме задълбочено пътищата, по които става това. Тъй че педагогиката трябва да търси пътя си между Сцилата на позволяването и Харибдата на забраняването. Ако задачата не е изобщо неразрешима, би трябвало да може да се намери някакъв оптимум, при който педагогиката ще постига най-много и ще вреди най-малко. Ще трябва да се определи колко да се забранява, кога и с какви средства. И още трябва да се вземе предвид, че обектите на възпитателното въздействие имат най-различна конституционна предразположеност и не е възможно една и съща стратегия на възпитателя да бъде еднакво добра за всички деца.

По-нататъшният анализ показва, че досега педагогиката е изпълнявала много лошо задачата си и е нанасяла голяма вреда на децата. Ако намери оптимума и постигне идеалното решение на задачата си, тя може да се надява, че ще отстрани единия фактор в етиологията на заболяването — въздействието на случайните травми през детството. Другият, силата на непокорната нагонна конституция, тя по никакъв начин не може да премахне. Ако разгледаме трудните задачи, пред които е изправен възпитателят — да разпознае конституционалното своеобразие на детето, да отгатне по дребни признаци какво се разиграва в неоформения му душевен живот, да му отдели необходимата обич и заедно с това да си запази действен авторитет, — ще си кажем, че единствената подходяща подготовка за тази професия е основната психоаналитична школовка. Най-добре е самият бъдещ възпитател да се подложи на анализ, защото той не може да се усвои, без човек да го изпита върху себе си. Анализирането на учителите и възпитателите ми се струва по-ефективна профилактична мярка, отколкото анализирането на децата, а освен това би срещнало и по-малко трудности.

Само мимоходом ще споменем един непряк начин за усъвършенстване на детското възпитание чрез анализа, който с времето би могъл да добие по-голямо значение. Родители, които сами са преминали през анализа и са получили много от него, в това число и прозрение за грешките в собственото им възпитание, ще се отнасят с повече разбиране към децата си и ще им спестят много от онова, което на тях самите не е било спестено.

Паралелно с усилията на аналитиците за повлияване на възпитанието се извършват изследвания върху възникването и предотвратяването на педагогичната занемареност и криминалността. Тук също ще ви отворя вратата и ще ви покажа интериора, без да ви въвеждам вътре. Знам, че ако запазите интереса си към психоанализата, ще можете да научите много нови и ценни неща по тези въпроси. Не искам обаче да приключа темата за възпитанието, без да засегна още една нейна страна. Твърди се, и несъмнено с право, че всяка педагогика е партийна, че се стреми да приспособи детето към съществуващия обществен строй без оглед на неговата ценност и състоятелност. И ако сме убедени в несъвършенството на днешното ни социално устройство, нямаме право да поставяме психоаналитично ориентираната педагогика в негова служба. Трябва да намерим друга, по-висша цел, независима от господстващите социални изисквания. Смятам обаче, че този аргумент тук е неуместен. Такова изискване надхвърля правомощията на анализа. Лекарят, повикан да лекува една пневмония, също няма право да се интересува дали болният е почтен човек, самоубиец или престъпник, дали заслужава да остане жив и трябва ли да му го желаем. Новата цел, която искат да поставят пред възпитанието, също ще бъде партийна, а не е работа на аналитика да става съдник между партиите. Да не говорим, че на психоанализата ще бъде отказан всякакъв достъп до педагогиката, постави ли си цели, несъвместими със съществуващия обществен ред. Ако психоаналитичната педагогика реши да прави от възпитаниците си бунтари, тя ще се нагърби с отговорност, която никой не й е възлагал. Тя ще е изпълнила задачата си, ако ги пусне в живота колкото е възможно по-здрави и дееспособни. В самата нея се съдържат достатъчно революционни моменти, гарантиращи, че в по-късния си живот те няма да застанат на страната на регреса и потисничеството. Струва ми се дори, че децата революционери са от всяка гледна точка нежелателни.

Дами и господа! Предстои още да ви кажа няколко думи за психоанализата като терапия. Теоретичната основа за това разгледах още преди 15 години и днес не бих могъл да я формулирам по друг начин; сега ще добавя опита, натрупан през изминалото време. Знаете, че психоанализата се зароди като терапия, разрасна се далеч извън тези рамки, но не се откъсна от корена си, по-нататъшното й развитие и задълбочаване все още е свързано с работата над болните. Множеството наблюдения, от които развиваме теориите си, не могат да се получат по друг начин. Неуспехите, които претърпяваме като терапевти, ни изправят пред нови задачи, изискванията на реалния живот са надеждна защита срещу прекомерните теоретични спекулации, от които, от друга страна, не можем напълно да се лишим в работата си. С какви средства психоанализата помага на болния, когато помага, и по какви пътища — това отдавна сме разгледали. Днес ще се спрем на въпроса, какво постига тя.

Може би знаете, че никога не съм бил ентусиаст на терапията; и няма опасност да използвам тази лекция за нейна възхвала. Предпочитам да кажа по-малко, отколкото прекалено много. По времето, когато още бях единственият аналитик, често чувах от хора, които уж имаха положително отношение към работата ми: „Всичко това е много хубаво и остроумно, но покажете ми един случай, който сте излекували чрез анализа“. Това бе една от многото фрази, които в хода на времето се сменяха една с друга в задачата да отхвърлят неудобната новост. Днес тя е остаряла, както и много други — аналитикът също може да се похвали с купчина благодарствени писма от излекувани пациенти. Но аналогията не свършва с това. Психоанализата действително е терапия като всяка друга. Тя има своите триумфи и поражения, трудности, ограничения, индикации. Известно време срещу нея се отправяше упрекът, че не бива да се приема сериозно като терапия, защото няма куража да публикува статистика на успехите си. Междувременно основаният от д-р Макс Айтингон психоаналитичен институт в Берлин публикува отчет за първото си десетилетие. Терапевтичните успехи не дават основание нито да се хвалим, нито да се срамуваме. Поначало такива статистики не са информативни, преработеният материал е толкова хетерогенен, че само много големи числа биха означавали нещо. По-добре е човек да се ръководи от собствените си наблюдения. В това отношение искам да кажа, че нашите лечебни успехи не могат да се сравняват с тези на Лурд^[11]. Много повече са хората, които вярват в чудесата на света Богородица, отколкото вярващите в съществуването на несъзнаваното. А що се отнася до земната конкуренция, психоаналитичната терапия трябва да се сравнява с другите методи на психотерапия. За органичното, физиологично третиране на невротичните състояния днес почти не си струва да се говори. Като психотерапевтичен метод анализата не се противопоставя на другите методи от този дял на медицината, не ги обезценява, не ги изключва. Би било напълно в съгласие с теорията, ако един лекар, който иска да се нарича психотерапевт, прилага анализата наред с всички останали лечебни методи в зависимост от особеностите на случая и на външните обстоятелства. На практика техниката е тази, която налага специализацията на лекарската дейност. Така ортопедията трябваше да се отдели от хирургията. Психоаналитичната техника е трудна, с високи изисквания; с нея не се манипулира така лесно, както с очилата, които слагаме при четене и сваляме, излизайки на разходка. Обикновено лекарят или принадлежи изцяло на психоанализата, или изобщо не й принадлежи. Психотерапевтите, които си служат с нея от време на време, според моите впечатления не стоят твърдо на аналитична почва; те не приемат изцяло психоанализата, а я разводняват, може би „пречистват“; не би трябвало да ги причисляваме към аналитиците.

Сравнена с другите психотерапевтични методи, психоанализата без съмнение е най-мощният. Това е естествено, тя е и най-трудният метод, изискващ най-много време; не се прилага при леки случаи, но в случаите, подходящи за нея, е в състояние да отстрани такива разстройства, да предизвика такива изменения, за каквито в доаналитичните времена лекарите не са смеели да мечтаят. Ала тя има и своите чувствителни ограничения. В терапевтичните си амбиции някои мои последователи положиха неимоверни усилия да ги преодолеят, тъй че всички невротични разстройства да станат лечими чрез психоанализа. Опитаха се да вместят аналитичната работа в съкратени срокове, да засилят пренасянето така, че то да надмогне цялата съпротива, да го съчетаят с други начини на въздействие, само и само да постигнат излекуване. Тези усилия са безспорно похвални, но според мен напразни. Освен това крият опасността човек да излезе от рамките на анализата и да се впусне в нескончаеми експерименти. Очакването, че всички неврози могат да се лекуват, според мен произлиза от лаическото разбиране, че те са нещо излишно, нямащо никакво право на съществуване. В действителност те са тежки, конституционално фиксирани заболявания, които рядко се свеждат до няколко пристъпа, а обикновено траят дълго, понякога дори цял живот. Аналитичното наблюдение, че може в значителна степен да им се повлияе, ако се овладеят историческите поводи за заболяването и инцидентните благоприятстващи го моменти, стана причина да пренебрегнем конституционалния фактор в терапевтичната практика; ние не сме и в състояние да му въздействаме, но теоретично трябва винаги да го имаме предвид. Дори само пълната недостъпност на психозите за аналитичната терапия би трябвало, като се има предвид близкото им родство с неврозите, да снижи амбициите ни по отношение на последните. Терапевтичната действеност на психоанализата се ограничава от редица значителни и почти неуязвими моменти. При детето, където би трябвало да се очакват най-големи успехи, това са външните трудности на родителската ситуация, които обаче са неотменен атрибут на детството. При възрастния това са на първо място два момента — степента на психична инертност и формата на болестта с всички по-дълбоки детерминанти, които стоят зад нея. Първият момент често се пренебрегва неоснователно. Колкото и голяма да е пластичността на душевния живот, възможността за възстановяване на минали състояния, не всичко се поддава на повторно съживяване. Някои изменения изглеждат окончателни подобно на белези от зараснали рани. В други случаи оставаме с впечатлението за цялостно закостеняване на душевния живот; психични процеси, които биха могли да се насочат по нов път, изглеждат неспособни да изоставят старите си пътища. А може би тези случаи са като първите, само че погледнати от друг ъгъл. Твърде често имаме усещането, че на терапията й липсва само необходимата движеща сила, за да наложи изменението. Определена зависимост, определен нагонен компонент се оказват прекалено мощни в сравнение с противоположните сили, които сме в състояние да мобилизираме. Такова е по принцип положението при психозите. Вече сме ги разбрали дотолкова, че знаем в кои точки би трябвало да се задействат лостовете, ала те няма да успеят да повдигнат тежестта. В това отношение имаме една надежда за бъдещето: че опознаването на хормоналните въздействия — знаете какво е това — ще ни даде средства да се борим успешно с количествените фактори на заболяването, но днес сме още много далеч от това. Разбирам, че несигурността по всички тези въпроси дава постоянен подтик да се усъвършенства техниката на анализа и особено пренасянето. По-специално начинаещият аналитик при неуспех няма да знае дали вината е в особеностите на случая или в несръчното прилагане на терапевтичната техника от негова страна. Но вече казах, че според мен усилията в тази посока не са особено плодотворни.

Другото ограничаване на аналитичния успех идва от формата на болестта. Знаете вече, че приложната област на аналитичната терапия са преносните неврози, фобиите, хистериите, натрапливите неврози, а освен това характерови отклонения, развили се на мястото на подобни заболявания. Всичко по-различно — нарцистични, психотични състояния — е повече или по-малко неподходящо. Би било напълно в реда на нещата да се предпазваме от неуспехи, като грижливо изключваме подобни случаи. При такава предпазна мярка статистическите данни на психоанализата силно ще се подобрят. Да, но за това има една пречка. Ние често поставяме диагнозата си впоследствие, както шотландският крал определя дали дадена жена е вещица, за което четох у Виктор Юго. Този крал твърдял, че владее непогрешим метод за разпознаване на вещиците. Нареждал да я сварят в казан с вода и след това опитвал отварата. Тогава можел да каже: да, това беше вещица, или: не, не беше. При нас положението е подобно, само че потърпевшите сме ние. Не можем да преценим какъв е пациентът, идващ за лечение, нито кандидатът, който идва да се обучава, преди да сме ги изследвали аналитично няколко седмици или дори месеци. Ние действително купуваме котка в чувал. Пациентът идва с неопределени, общи оплаквания, непозволяващи сигурна диагноза. След пробния период може да се окаже, че случаят е неподходящ. Тогава отпращаме кандидата, а с пациента се мъчим още известно време, стараейки се да го видим в по-благоприятна светлина. Пациентът си отмъщава, като увеличава списъка на несполуките ни, а отхвърленият кандидат, ако е параноик — като сам пише психоаналитични книги. Виждате, че предпазливостта не ни носи никаква полза.

Опасявам се, че тези подробни обяснения са извън рамките на интереса ви. Но още повече ще съжалявам, ако сте решили, че целта ми е да снижа уважението ви към психоанализата като терапия. Може би наистина подхванах работата несръчно, защото всъщност исках тъкмо обратното — да извиня терапевтичната ограниченост на анализа, като покажа, че е неизбежна. Със същото намерение преминавам към друг пункт — към упрека, че психоаналитичната терапия траела прекалено дълго. Отговорът е, че психичните изменения се осъществяват бавно; ако настъпят бързо, внезапно, това е лош признак. Наистина лечението на една по-тежка невроза лесно може да продължи няколко години, но запитайте се в случай на успех колко щеше да продължи страданието. Можете да приемете по едно десетилетие за всяка година лечение, тоест болестта никога нямаше да изчезне, както често наблюдаваме при нелекувани болки. Понякога се налага след много години да предприемем повторен анализ, тъй като животът е породил нови болестни реакции спрямо нови поводи, докато в промеждутъка пациентът е бил здрав. Просто първият анализ не е извадил наяве всичките му патологични диспозиции, а след постигането на успех той естествено е бил преустановен. Има и хора в тежко положение, които държим под аналитичен надзор през целия им живот, подлагайки ги от време на време на анализ, но в противен случай те изобщо не биха били жизнеспособни и трябва да сме доволни, че можем да ги поддържаме с това лечение на интервали. Анализът на характеровите разстройства също изисква много време, но често има успех, а познавате ли друга терапия, която би могла изобщо да се заеме с тази задача? Тези данни навярно не задоволяват честолюбивия терапевт, но примерът на туберкулозата и лупуса показа, че успех може да се постигне само когато терапията се приспособи към характера на страданието.

Казах, че психоанализата започна като терапия, но не като терапия я предлагам на вниманието ви, а заради истината, която съдържа, заради изводите, които прави по най-важния за човека проблем — собствената му природа, — и заради връзките, които открива между най-различните негови прояви. Като терапия тя е само една от многото, вярно — prima inter pares^[12]. Ако не притежаваше терапевтичната стойност, нямаше да се зароди при работата с болните и да се развива в течение на повече от тридесет години.