Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (31)

Лекция XXХІІ
Страхът и животът на нагоните

Дами и господа! Сигурно няма да се изненадате, че имам да добавя някои нови неща към нашето разбиране за страха и основните нагони в душевния живот, както и че никое от тях не претендира да бъде окончателно решение на висящите проблеми. Нарочно говоря тук за разбирания. Става въпрос за най-сложните наши задачи, като трудността се състои не в недостатъци на наблюденията, напротив — тъкмо най-честите и най-добре познати феномени ни изправят пред тези загадки; трудността не е и в отвлечеността на разсъжденията, които те подбуждат — в тази област няма много място за абстрактни умопостроения. Касае се действително за разбирания, тоест за въвеждане на верни абстрактни представи, чието прилагане към суровия материал на наблюденията ще внесе в него ред и яснота.

На страха вече посветих една лекция от предишната поредица, лекция двадесет и пета. Ще трябва да повторя накратко съдържанието й. Казахме, че страхът е афективно състояние, сиреч съчетание на определени усещания от диапазона „удоволствие — неудоволствие“ и съответните им инервации с тяхното възприемане, но че по всяка вероятност представлява отражение на някакво значително събитие и е унаследена реакция, тоест може да се сравни с индивидуално придобития хистеричен пристъп. Приехме, че събитието, оставило такава афективна следа, е раждането, тъй като при него присъщите на страха промени в сърдечната дейност и дишането са целесъобразни. Тъй че първият страх е бил от токсично естество. По-нататък тръгнахме от разграничението между реален и невротичен страх, първият — разбираема реакция на опасност, тоест на очаквана вреда отвън, вторият — загадъчен, на пръв поглед безсмислен. Анализирайки реалния страх, го определихме като състояние на повишено сензорно внимание и двигателна напрегнатост, което нарекохме страхова готовност. От нея се развива страховата реакция. Тя може да завърши по два начина. Развитието на страха, тоест повторението на старото травматично преживяване, или се ограничава само до сигнал и тогава остатъкът от реакцията е приспособяване към новата опасност под формата на бягство или защита, или старото преживяване остава преобладаващо, цялата реакция се изчерпва с развитието на страх и тогава афективното състояние е парализиращо и нецелесъобразно в актуалната ситуация.

След това се обърнахме към невротичния страх и казахме, че го наблюдаваме в три варианта. Първо, като свободно плаваща, обща тревога, готова да се свърже временно с всяко новопоявило се обстоятелство — така нареченото тревожно очакване, характерно например за типичната страхова невроза. Второ, под формата на така наречените фобии, тясно свързани с определени представи, където все още има видима връзка с външна опасност, но страхът от нея е несъразмерно преувеличен. И на трето място — страхът при хистерията и други форми на тежка невроза, който съпровожда симптоми или се явява самостоятелно като пристъп или продължително състояние, но при всички случаи без видима обусловеност от външна опасност. Тук си зададохме два въпроса: от какво е породен невротичният страх и каква е връзката му с реалния страх от външни опасности?

Изследванията ни съвсем не бяха безрезултатни, добрахме се до някои важни изводи. Клиничните наблюдения ни показаха закономерна връзка между тревожното очакване и изразходването на либидото в сексуалния живот. Най-честата причина за страховата невроза е фрустрираната възбуда. Възникналата либидна възбуда не се задоволява, либидото не се изразходва; в такъв случай на мястото на отклоненото от целта либидо се получава тревога. Дори се осмелих да твърдя, че незадоволеното либидо непосредствено се превръща в страх. Това виждане намери потвърждение в някои много чести фобии у малките деца. Много от техните фобии са направо загадъчни, но за други, като страха от самота или непознати хора, има сигурно обяснение. Самотата и непознатото лице събуждат копнеж по добре познатата майка; детето не може да овладее тази либидна възбуда, не може да я изтърпи в свободно състояние и затова я превръща в страх. Следователно този детски страх трябва да се отнесе не към реалния, а към невротичния. Детските фобии и тревожното очакване при страховата невроза са два примера за начина, по който възниква невротичният страх — чрез пряка трансформация на либидото. Веднага ще се запознаем и с един втори механизъм; ще видите, че той не се отличава много от първия.

Ние смятаме, че страхът при хистерията и другите неврози се дължи на изтласкването. Струва ми се, че сега можем да го опишем по-цялостно от преди, като отделим съдбата на изтласкваната представа от съдбата на свързаното с нея либидо. Представата е, която претърпява изтласкване, която може да бъде изопачена до неузнаваемост; афективният й компонент обаче закономерно се превръща в страх, независимо от какъв вид е, дали агресия или любов. Няма съществено значение по каква причина дадено количество либидо е останало неизползвано — поради инфантилна слабост на Аза, както при детските фобии, в резултат от соматични процеси в сексуалния живот, както при страховата невроза, или вследствие на изтласкване, както при хистерията. Двата механизма на възникване на невротичния страх всъщност съвпадат.

По време на тези изследвания забелязахме една извънредно важна връзка между възникването на страха и симптомообразуването, а именно че те се заместват взаимно. При страдащия от агорафобия например болестта започва със страхов пристъп на улицата. Той би се повторил при всяко излизане на улицата. Развивайки симптома на страх от излизане, който може да се определи и като задръжка, като смущение във функционирането на Аза, болният предотвратява страховия пристъп. Обратното можем да наблюдаваме, ако се намесим в проявата на симптомите, което позволяват например натрапливите действия. Попречим ли на болния да изпълни своя ритуал на измиване, той изпада в тежко страхово състояние, от което очевидно го е защитавал симптомът му. Изглежда, че предхождащото е възникването на страха, а симптомът се формира след това, за да се избегне настъпването на страхово състояние. Това се съгласува с обстоятелството, че първите неврози на детската възраст са фобии, състояния, при които така ясно се вижда как първоначалният страх по-късно се замества от симптом; създава се впечатлението, че тези взаимоотношения най-добре позволяват да се разбере невротичният страх. Същевременно успяхме да отговорим на въпроса, от какво се бои човек при невротичния страх, и така да свържем този страх с реалния. Бои се очевидно от собственото си либидо. Две са отликите от ситуацията на реалния страх — че опасността е вътрешна, а не външна и че не се осъзнава.

При фобиите много ясно се вижда как вътрешната опасност се трансформира във външна, тоест невротичният страх се превръща в привидно реален. Нека приемем, опростявайки едно често твърде сложно явление, че болният от агорафобия по правило се бои от изкушенията, които събуждат у него срещите с хора на улицата. В своята фобия той осъществява изместване и започва да се страхува от външната ситуация. Печалбата му от това очевидно е, че се смята по-добре защитен. От външната опасност можеш да се спасиш с бягство, докато при вътрешната това би било трудна задача.

В края на предишната си лекция за страха аз сам дадох израз на впечатлението, че различните резултати на нашето изследване, макар да не си противоречат, все пак някак си не се съгласуват. Страхът като афективно състояние възпроизвежда минало, свързано със заплаха събитие, страхът служи на себесъхранението и е сигнал за нова опасност, възниква от неизразходвано по никакви причини либидо, а също и в процеса на изтласкването, формирането на симптом го измества, слага му сякаш психична преграда — чувства се, че тук липсва нещо, което да свърже всички тези късове в едно цяло.

Дами и господа! Разчленението на психологическата личност на Свръхаз, Аз и То, което ви изложих в предишната лекция, ни наложи нова ориентация и в проблема за страха. С твърдението, че Азът е единственото място на страха, че само той може да произвежда и преживява страх, ние заехме нова, стабилна позиция, от която някои неща изглеждат по-различно. Наистина какъв смисъл би имало да се говори за „страх на То“ или да се приписва на Свръхаза способността да преживява тревога. Затова пък приехме като желано съответствие, че трите главни вида страх — реалният, невротичният и страхът от съвестта — така естествено се свързват с трите зависимости на Аза — от външния свят, от То и от Свръхаза. В това ново виждане функцията на страха като сигнал за опасност, на която и преди обръщахме внимание, излиза на преден план, въпросът, от какъв материал се създава страхът, губи значение, а връзките между реалния и невротичния страх изненадващо се проясняват и опростяват. Забележително е впрочем, че сега разбираме по-добре сложните случаи на страх, отколкото онези, които смятахме за елементарни.

А именно, напоследък анализирахме възникването на страха при някои фобии, причислявани към страховата хистерия, като избрахме случаи с типично изтласкване на породени от едиповия комплекс желания. Очакването ни беше, че либидният катексис спрямо майката е този, който вследствие на изтласкването се превръща в страх, а в симптома се явява свързан с бащиния ерзац. Не мога да ви изложа отделните етапи на подобно изследване, достатъчно е да ви кажа, че бяхме изненадани тъкмо от обратния резултат. Не изтласкването поражда страха, а страхът е предхождащото, страхът предизвиква изтласкването! Но какъв може да е този страх? Само страх от външна заплаха, тоест реален страх. Така е, момчето се бои от свое либидно желание, в случая — от любовта си към майката. Тъй че в действителност се касае за невротичен страх. Но тази влюбеност му изглежда като вътрешна опасност, която трябва да избегне чрез отказване от обекта само защото тя поражда външна опасност. Във всички изследвани случаи получаваме един и същ резултат. Нека си признаем, че не очаквахме вътрешната нагонна опасност да се окаже условие и подготвителен момент за външна, реална опасност.

Но ние още съвсем не сме казали от каква реална опасност се страхува детето вследствие на своята влюбеност в майката. Това е наказанието чрез кастрация, загубата на половия член. Ще възразите, разбира се, че това не е реална опасност. Ние не кастрираме момчетата, задето във фазата на едиповия комплекс са влюбени в майките си. Но нещата съвсем не са така прости. Преди всичко не е съществено дали кастрацията се извършва наистина; главното е, че се касае за външна опасност и че детето вярва в нея. То има известно основание за това, тъй като по време на фаличната фаза, на ранната мастурбация, често го заплашват с отрязване на члена и тези заплахи по всяка вероятност намират у него филогенетична подкрепа. Ние предполагаме, че в първобитните времена на човешкия род ревнивият и жесток баща действително е кастрирал поотрасналите момчета и явен остатък от това е обрязването, което така често влиза в ритуала, ознаменуващ възмъжаването у примитивните племена. Знаем колко много се отдалечаваме с това от общоприетите разбирания, но сме убедени, че страхът от кастрация е един от най-честите и най-силни двигатели на изтласкването и по този начин — на неврозата. Това убеждение се потвърди окончателно от анализите на случаи, в които мастурбацията е била лекувана или наказвана не чрез кастрация, а чрез обрязване, нещо далеч не толкова рядко в англо-американското общество. Голямо е изкушението да се спрем тук по-подробно на кастрационния комплекс, но нека се придържаме към нашата тема.

Разбира се, страхът от кастрация не е единственият мотив за изтласкването, дори само защото няма място при жените, които имат кастрационен комплекс, но не могат да се страхуват от кастрация. Вместо това те се страхуват от загубата на любов — видимо продължение на страха, който изпитва кърмачето в отсъствие на майката. Разбирате за каква реална опасност сигнализира този страх. Когато майката отсъства или лишава детето от любовта си, то вече не е сигурно, че потребностите му ще бъдат задоволени, преживява може би извънредно мъчителни чувства на тревога. Недейте да отхвърляте идеята, че тези пораждащи страх условия по същество повтарят ситуацията на първичния страх при раждането, което също представлява отделяне от майката. Следвайки една мисъл на Ференци, бихте могли да причислите тук и страха от кастрация, защото загубата на мъжкия член прави невъзможно повторното сливане с майката или с нейния ерзац в половия акт. Между другото така честото въображаемо връщане в майчината утроба е заместител на желанието за този коитус. Тук могат да се разкажат много интересни и удивителни неща, но не бива да излизам извън рамките на едно въведение в психоанализата и само още ще ви покажа как психологичните изследвания достигат тук до биологични факти.

Ото Ранк, комуто принадлежат много ценни приноси към психоанализата, има също и заслугата, че обърна особено внимание върху голямото значение на родилния акт и отделянето от майката. Но никой от нас не може да приеме крайните изводи, които той направи оттук за теорията на неврозите и дори за аналитичната терапия. Ядрото на учението си — че страховото преживяване при раждането е първообразът на всички по-късни застрашаващи ситуации — той намери готово. Ако останем при това ядро, ще можем да кажем, че всъщност за всеки етап от развитието на човека е присъща определена страхова ситуация. Заплахата от психична безпомощност съответства на стадия на ранна азова незрялост, заплахата от загуба на обекта (любовта) — на несамостоятелността през първите години на детството, заплахата от кастрация — на фаличната фаза и най-сетне страхът от Свръхаза, който заема особено място — на латентния период. В хода на развитието старите пораждащи страх условия отпадат, обезсилени от укрепването на Аза. Но това се извършва твърде непълно. Много хора не могат да преодолеят страха от загубата на любов, никога не стават напълно независими от любовта на другите, продължавайки да се държат по инфантилен начин в това отношение. Страхът от Свръхаза по правило не бива да изчезва, защото под формата на страх от съвестта той е необходим в социалните отношения, а индивидът в много редки случаи може да бъде независим от човешкото общество. Някои от миналите страхови ситуации съумяват да се пренесат в по-късните етапи, модифицирайки условията си. Например страхът от кастрация се запазва под маската на сифилофобия. Възрастният знае, че задоволяването на похотта вече не се наказва с кастрация, но е научил също, че подобно освобождаване на нагоните може да доведе до тежки заболявания. Няма съмнение, че хората, които наричаме невротици, остават инфантилни в поведението си спрямо заплахата и не съумяват да преодолеят остарелите причини за страх. Нека приемем това като фактическо допълнение към характеристиката на невротиците; защо е така, не може да се каже веднага.

Надявам се, не сте загубили общия поглед върху изложението и помните, че в момента изследваме връзката между страха и изтласкването. При това научихме две нови неща, първо, че страхът поражда изтласкването, а не обратното, както си мислехме, и, второ, че будещата страх нагонна ситуация по същество произтича от ситуация на външна заплаха. Следващият въпрос ще бъде: как си представяме процеса на изтласкване, извършващ се под влияние на страха? Според мен така: Азът забелязва, че задоволяването на появило се нагонно желание ще възобнови някои от добре познатите му опасни ситуации. Следователно този изгонен катексис трябва някак да бъде потиснат, отстранен, обезоръжен. Знаем, че Азът успява да направи това, когато е силен и е включил дадения нагонен импулс в организацията си. Изтласкване настъпва, когато нагонният импулс все още принадлежи към То, а Азът се чувства слаб. Тогава той си помага с един похват, идентичен по същество с този на нормалното мислене. Мисленето е пробно действие с малка енергия, наподобяващо местенето на фигурките по картата, преди пълководецът да поведе войската си в настъпление. Така Азът се съгласява със задоволяването на съмнителния нагонен импулс и му дава възможност да репродуцира неприятните усещания в началото на опасната ситуация. С това се задейства автоматизмът на принципа на удоволствието и неудоволствието, който осъществява изтласкването на опасния нагонен импулс.

„Стоп! — ще извикате. — Това не го разбираме!“ Прави сте, налага се да добавя някои неща, за да го направя приемливо за вас. Първо — да ви призная, че се опитах да преведа на езика на нормалното ни мислене нещо, което в действителност трябва да е неосъзнаван или предсъзнаван процес, извършващ се с определени количества енергия върху една трудно представима материя. Но това не е сериозно възражение, защото по друг начин не може да се постъпи. По-важното е ясно да разграничаваме какво се извършва при изтласкването в Аза и какво — в То. Току-що казахме какво прави Азът. Той прилага пробен катексис и чрез страха като сигнал събужда автоматизма на удоволствието и неудоволствието. Тогава са възможни множество реакции или комбинации от тях с различни съставки. Или страховият пристъп се развива напълно и Азът окончателно се отдръпва от неприемливото възбуждане, или Азът противопоставя на това възбуждане вместо пробен катексис противокатексис, който заедно с енергията на изтласкания импулс формира симптом или пък се включва в Аза под формата на реактивно образувание, на подкрепа за определени диспозиции, на устойчива промяна. Колкото повече страхът се свежда до прост сигнал, толкова повече усилия хвърля Азът във формирането на защитни реакции, представляващи психично организиране на изтласканото съдържание, толкова повече процесът се доближава до нормалната преработка, но, разбира се, не я достига. Впрочем нека спрем тук за малко. Сигурно сами сте предположили, че онова трудно за дефиниране явление, което наричаме характер, принадлежи изцяло на Аза. Вече доловихме някои от нещата, които създават характера. Преди всичко интериоризирането на родителската инстанция под формата на Свръхаз, може би най-важният, решаващ компонент, след това по-късните идентификации с двамата родители и други влиятелни лица и същите идентификации като отражения на изоставени обектни отношения. Сега ще добавя реактивните образувания, нелипсващи никога фактори за формирането на характера, с които Азът се сдобива най-напред в изтласкванията си, а по-късно, при отхвърлянето на нежелани нагонни импулси — чрез по-нормални средства.

Сега нека се върнем обратно и се заемем с То. Какво става с отхвърления нагонен импулс при изтласкването, това вече не е така лесно да се отгатне. Нас ни интересува главно какво става с енергията, с лабилния заряд на възбуждението, как се употребява тя? Нали помните, предишното ни допускане беше, че тъкмо тя се превръща чрез изтласкването в страх. Вече не се решаваме да твърдим това; предпазливият отговор е: може би съдбата й не е всеки път една и съща. Вероятно съществува интимно съответствие между извършилия се процес в Аза и съдбата на изтласкания импулс в То, което би трябвало да опознаем. Защото, откакто решихме, че активираният от страховия сигнал принцип на удоволствието и неудоволствието участва в изтласкването, можем да изменим предположенията си. Този принцип има неограничена власт върху процесите в То. Можем да очакваме, че той ще предизвика дълбоки изменения в дадения нагонен импулс. Ние предполагаме, че изтласкването ще има най-различни последици, повече или по-малко значителни. В някои случаи изтласканият импулс може да запази либидния си пълнеж, да продължи непроменен съществуването си в То, макар и под постоянния натиск на Аза. В други той като че ли се разрушава напълно и либидото му изцяло се пренасочва по нови пътища. Аз смятах, че това става при нормалното преодоляване на едиповия комплекс, който в този желателен случай не просто се изтласква, а се разрушава в То. Освен това клиничният опит показва, че много често вместо обичайния резултат от изтласкването се получава регресия на либидната организация към по-ранен стадий. Това, разбира се, може да се извърши само в То под влияние на същия конфликт, чието начало се поставя от страховия сигнал. Най-ярък пример за това е натрапливата невроза, при която либидната регресия и изтласкването си взаимодействат.

Дами и господа! Безпокоя се, че ви е трудно да възприемете тези обяснения и се досещате, че не са изложени изчерпателно. Съжалявам, задето трябва да събудя недоволството ви. Но не мога да имам друга цел, освен да създам у вас впечатление за естеството на нашите резултати и трудностите на получаването им. Колкото повече се задълбочаваме в изследването на душевните явления, толкова повече осъзнаваме тяхното богатство и заплетеност. Не една проста формула, която отначало ни се струваше подходяща, по-късно се оказа незадоволителна. Не ще се уморим да ги променяме и подобряваме. С лекциите за теорията на сънищата ви въведох в една област, в която от петнадесет години не беше открито почти нищо ново; а тук, в обсъждането на страха, виждате как всичко тече и се променя. Новите неща още не са задълбочено осмислени и може би затова излагането им е свързано с трудности. Потърпете, скоро ще можем да приключим темата за страха; но не твърдя, че ще сме доволни от този завършек. Надявам се, че сме се придвижили малко по-напред. И пътьом придобихме множество нови познания. Така и сега изследването на страха ни кара да прибавим още една черта към представата за Аза. Казахме, че Азът е слаб спрямо То, че е негов верен слуга, стараещ се да изпълнява заповедите му, да удовлетворява изискванията му. Нямаме намерение да се отказваме от това твърдение. Но, от друга страна, този Аз е по-добре организираната, обърната към реалността част на То. Не бива да ги разграничаваме прекалено строго, нито пък да се учудваме, че Азът от своя страна може да влияе върху процесите в То. Мисля, че Азът упражнява това влияние, като задейства посредством страховия сигнал почти всемогъщия принцип на удоволствието и неудоволствието. Но непосредствено след това той отново проявява слабостта си, защото чрез акта на изтласкването изоставя част от своята организация, допуска изтласкания нагонен импулс трайно да се изплъзне от влиянието му.

А сега още само една забележка към проблема за страха! В ръцете ни невротичният страх се превърна в реален, в страх от определени ситуации на външна заплаха. Но не можем да спрем дотук, трябва да направим крачка по-нататък, която обаче ще е крачка назад. Питаме се кое е всъщност опасното, заплашителното в такава ситуация? Очевидно не обективната вреда за личността, нямаща никакво психологическо значение, а онова, което тя предизвиква в душевния живот. Например раждането, първообразът на страховото състояние, само по себе си не може да се разглежда като вреда, макар да е свързано с опасност от увреждания. Същественото в него, както и във всяка опасна ситуация, е, че то предизвиква състояние на силна психична възбуда, преживявано като неудоволствие и неподлежащо на отреагиране. Ако наречем подобно състояние, с което принципът на удоволствието не се справя, травматичен момент, то през поредицата „невротичен страх — реален страх — ситуация на опасност“ стигнахме до простата формулировка: източник на страха винаги е възможността да се появи травматичен момент, който не може да бъде преодолян според принципа на удоволствието. Веднага става ясно, че този принцип не ни защитава от обективни вреди, а само от определено нарушаване на психичната ни икономия. От него до нагона към себесъхраняване има дълъг път, много неща не позволяват на двете цели да съвпаднат от самото начало. Виждаме обаче още нещо, което може би е търсеното решение. А именно че тук всичко опира до въпроса за относителните количества. Само величината на сумарната възбуда ни тласка към травматичния момент, парализира принципа на удоволствието, придава значение на застрашаващата ситуация. И ако е така, ако тези загадки имат толкова прозаичен отговор, защо да не е възможно подобни травматични моменти да настъпват в душевния живот без връзка с предполаганите опасни ситуации, тоест страхът при тях да не е сигнал, а да е нововъзникнал с непосредствено основание? Клиничният опит недвусмислено показва, че наистина е така. Само по-късните изтласквания имат описания механизъм, при който страхът сигнализира предишна ситуация на опасност; първоначалните изтласквания възникват непосредствено при сблъсъка на Аза с някакво прекомерно изискване на либидото, изхождащо от травматични моменти; те формират нов страх, но по образеца на раждането. Същото би могло да важи за възникването на страха при страховата невроза, дължащо се на соматична увреда на сексуалната функция. Вече не твърдим, че в случая самото либидо се превръща в страх. Но не виждам възражение срещу допускането за двоен произход на страха — веднъж като пряка последица от травматичния момент и втори път като сигнал за повторението на такъв момент.

Дами и господа! Сигурно се радвате, че няма повече да слушате за страха. Но нищо не печелите с това, защото следващото изложение не е по-добро. Имам намерение още днес да ви въведа в либидната теория, или учението за нагоните, където също има нови моменти. Не твърдя, че сме постигнали голям напредък в тази област, с който трябва да се запознаете на всяка цена. Не, ние мъчително търсим ориентация и прояснение в нея; от вас искам само да станете свидетели на усилията ни. Тук също трябва да се върна към някои неща, за които ви говорих по-рано.

Учението за нагоните е, така да се каже, нашата митология. Нагоните са митични същества, величествени в своята неопределеност. В работата си нито за миг не можем да ги пренебрегнем, а същевременно никога не сме сигурни, че ги виждаме достатъчно ясно. Знаете какво е популярното схващане за тях. Приема се съществуването на толкова нагони, колкото е нужно — нагон към себеутвърждаване, към подражание, към игра, към общуване и много други такива. Те сякаш биват наемани да свършат определена работа, след което отново ги освобождават. Винаги ме е вълнувала догадката, че зад това множество от дребни, взети назаем нагони се крие нещо сериозно и могъщо, до което трябва предпазливо да се доближим. Първата ни крачка беше доста скромна. Казахме си, че навярно няма да сбъркаме, ако на първо място разграничим два главни нагона, два вида или две групи нагони в съответствие с двете главни потребности — глада и любовта. Колкото и ревниво да браним иначе независимостта на психологията от всяка друга наука, тук попадаме в сянката на непоклатимия биологичен факт, че живото същество има две цели, себесъхраняване и съхраняване на вида, които изглеждат взаимно независими; още никой, доколкото ни е известно, не е успял да намери връзка между тях, а в животинския свят те често се оказват в конфликт. Тук всъщност развиваме биологична психология, изследваме психичните явления, съпровождащи биологични процеси. В психоанализата това схващане е представено от „азовите“ и „сексуалните“ нагони. Към първите отнасяхме всичко, свързано със съхраняването, утвърждаването и усъвършенстването на личността. На вторите трябваше да припишем многообразието, характерно за инфантилния и перверзния сексуален живот. Тъй като при изследването на неврозите опознахме Аза като ограничаващата, изтласкваща сила, а сексуалните желания — като ограничаваното, изтласкваното, смятахме, че сме овладели не само разликата, а и конфликта между двете групи нагони. Предмет на изследването ни първоначално бяха само сексуалните нагони, чиято енергия нарекохме „либидо“. Чрез тях се опитахме да изясним представите си за това, що е нагон и какви са неговите свойства. Това е предметът на либидната теория.

И така нагонът се различава от дразнителя по това, че произхожда от вътрешнотелесни източници, действа като постоянна сила и човек не може да се изплъзне от него с бягство, както при външен дразнител. Разграничаваме източник, обект и цел на нагона. Източникът е възбудено състояние в организма, целта — премахването на тази възбуда, психичното действие на нагона се разгръща по пътя на източника към целта. Представяме си го като известно количество енергия, устремено в определена посока. Оттук идва името му „нагон“. Говори се за активни и пасивни нагони, но по-правилно е да се каже активни и пасивни нагонни цели; за достигането на пасивна цел също е необходима активност. Целта може да се реализира върху собственото тяло, но по правило е налице външен обект, върху който нагонът постига външната си цел; вътрешната си остава винаги телесна промяна, преживявана като задоволяване. Не ни е ясно дали връзката със соматичния източник придава на нагона някаква специфика и каква. Аналитичният опит недвусмислено свидетелства, че нагонните импулси от един източник могат да се присъединяват към такива от други източници и да споделят по-нататъшната им съдба, че по принцип едно нагонно задоволяване може да се замества от друго. Но нека признаем, че не разбираме особено добре тези факти. Връзката на нагона с целта и обекта също допуска промени, и двете могат да се заменят от други, като връзката с обекта все пак по-лесно се разхлабва. Един конкретен вид модификация на целта и промяна на обекта, свързан с определена социална оценка, наричаме сублимация. Имаме още основание да разграничаваме и нагони с потисната цел, които притежават добре познат източник и ясна цел, но са се спрели по пътя към задоволяването; резултатът е устойчив обектен катексис и траен стремеж. От този вид е например нежното отношение, произхождащо несъмнено от сексуалната потребност, но по правило отказващо се от задоволяването й. Виждате колко много от свойствата и участта на нагоните все още не разбираме; тук трябва да си спомним и за едно различие, проявяващо се между сексуалните и себесъхранителните нагони, което би било от извънредна теоретична важност, ако се окаже валидно за цялата група. Сексуалните нагони правят впечатление със своята пластичност, със способността да сменят целите си, със заменяемостта на едно нагонно задоволяване с друго и с възможността задоволяването им да се отлага за по-късен момент, пример за което са току-що споменатите нагони с потисната цел. Според нас себесъхранителните нагони не притежават тези качества, те са непластични, неподлежащи на отлагане, императивни по съвсем друг начин и имат коренно различно отношение към изтласкването и страха. Но при по-нататъшните разсъждения забелязваме, че не всички азови нагони заемат такова изключително положение, а само гладът и жаждата, което очевидно се дължи на някаква особеност в техните източници. Объркващото впечатление идва до голяма степен оттам, че не сме разгледали специално промените, които нагонните импулси, принадлежащи първоначално към То, претърпяват под влияние на организирания Аз.

Върху по-твърда почва стъпваме при изследването на начина, по който нагонният живот служи на сексуалната функция. Тук достигнахме до много важни гледища, които вече не са нови и за вас. Не съществува полов нагон, който от самото начало да има за цел сексуалната функция, съединяването на двете полови клетки. Вместо това виждаме голям брой частични нагони, различни области по тялото, които се стремят към задоволяване до голяма степен самостоятелно и го намират в нещо, което можем да наречем органна наслада. Сред тези ерогенни зони гениталните са най-късната, тяхната органна наслада няма как да не се определи като сексуална. Не всички от тези устремени към наслада импулси се включват в окончателната организация на сексуалната функция. Някои се отстраняват като непотребни, чрез изтласкване или другояче, някои биват отклонени от целта им по споменатия странен начин и използвани за подсилване на други импулси, трети остават с второстепенна роля, служат за встъпителни действия, за предварителна наслада. Чухте вече, че в това продължително развитие се наблюдават няколко фази на предварителна организация, а също и как отклоненията и малформациите на сексуалната функция се обясняват чрез нейната история. Първата от тези прегенитални фази наричаме орална, защото в съответствие с начина, по който кърмачето се храни, ерогенната зона на устата доминира в онова, което през този период може да се нарече сексуална дейност. На един втори стадий на преден план излизат садистичните и аналните импулси, несъмнено във връзка с появата на зъбите, с укрепването на мускулатурата и овладяването на функциите на сфинктера. Съвсем наскоро научихме много интересни подробности за този забележителен стадий. Трета е фаличната фаза, в която и при двата пола се набива на очи значението на мъжкия член и на съответстващия му орган у момичето. Наименованието „генитална фаза“ сме запазили за окончателната сексуална организация, възникваща след пубертета; едва в нея женският полов орган получава онова признание, което мъжкият отдавна е добил.

Казаното дотук е избледняло повторение. И не мислете, че всичко, което този път не споменах, е отхвърлено. Повторението беше нужно, за да свържем с него разказа за прогреса във възгледите ни. Можем да се похвалим, че сме научили много нови неща тъкмо за ранните организации на либидото и сме разбрали по-добре значението на старото; ще ви демонстрирам това поне с няколко примера. През 1924 година Абрахам показа, че в садистично-аналната фаза могат да се разграничат два етапа. През по-ранния господстват деструктивните тенденции към унищожаване и загубване, през по-късния — тенденциите към запазване и притежаване на обекта. Тъй че вниманието към обекта като предшественик на по-късния любовен катексис се появява по средата на тази фаза. Със същото основание може да се приеме такова подразделение и на първата, оралната фаза. През първия й етап е налице само орално поглъщане, липсва всякаква амбивалентност в обектното отношение към майчината гръд. Вторият етап, характеризиращ се с появата на хапането, може да се нарече орално — садистичен; през него за първи път се наблюдават проявите на амбивалентността, толкова по-ясни през следващата, садистично — анална фаза. Значението на тези разграничения става особено ясно, когато започнем да търсим диспозиционните точки^[1] в либидното развитие при определени неврози — натрапливата невроза, меланхолията. Припомнете си какво узнахме за връзката между фиксирането на либидото, диспозицията и регресията.

Изобщо гледната ни точка върху фазите на лабилна организация малко се измести. Ако преди наблягахме на това, как по-ранната отстъпва място на по-късната, то сега вниманието ни е насочено към фактите, показващи колко много от по-ранната фаза се запазва редом с по-късните образувания и зад тях, превръщайки се в трайно свойство на либидната организация и характера на личността. Още по-голямо значение придобиха изследвания, разкриващи колко често при патологични условия се извършват регресии към по-ранните фази и че определели регресии са характерни за определени болестни форми. Но тук не мога да се спирам на това, неговото място е в една специална психология на неврозите.

Нагонни превръщания и други подобни процеси имахме възможност да изучим по-специално в областта на аналната еротика, тоест на възбужданията от ерогенната анална зона, и бяхме изненадани колко разнообразни приложения имат тези нагонни импулси. Може би не е лесно да се освободим от пренебрежението, създало се в хода на развитието спрямо тази тъкмо зона. Но Абрахам ни припомня, че ембриологично анусът съответства на първичната уста, придвижила се надолу до края на червото. Сетне научаваме, че с обезценяването на собствените екскременти, на изпражненията, нагонният интерес от аналния източник се прехвърля върху обекти, давани като подарък. И с основание, защото изпражненията са първият подарък, който може да направи кърмачето, които то отдава от любов към грижещата се за него жена. По-нататък аналогично на промените в значенията при развитието на езика интересът към изпражненията се превъплъщава в ценене на златото и парите, но има своя дял и в афективния заряд на представите за детето и пениса. Децата, които дълго време се придържат към теорията за клоаката, смятат, че детето се ражда от червото като изпражнение; дефекацията е прототип на раждането. Но и пенисът има за предшественик стълбчето изпражнения, което изпълва червото и дразни лигавицата. Когато детето узнае с твърде голямо неудоволствие, че има човешки същества, лишени от пенис, той започва да му се струва нещо отделимо от тялото, явно аналогично на изпражненията, първата телесна част, с която е трябвало да се раздели. По такъв начин голям дял от аналната еротика се преобразува в катексис на пениса, но интересът към тази част от тялото има може би освен анално — еротичните и силни орални корени, защото след прекратяването на кърменето пенисът става отчасти приемник и на гръдното зърно.

Невъзможно е да се ориентираме във фантазиите, в повлияните от несъзнаваното хрумвания и в езика на симптомите, ако не познаваме тези дълбоки връзки. Тук изпражнение — пари — подарък — дете — пенис са равнозначни и се представят от общи символи. Не забравяйте също, че изложението ми беше много непълно. Мога например да добавя мимоходом, че и събуждащият се по-късно интерес към вагината има главно анално-еротичен произход. Това не е учудващо, защото по сполучливия израз на Лу Андреас-Саломе самата вагина е „дадена под наем“ от дебелото черво; у хомосексуалистите, пропуснали част от сексуалното развитие, тя се представя именно от него. Чест елемент на сънищата е помещение, което първоначално е било едно цяло, а впоследствие е разделено на две от преграда или обратното. Това винаги изобразява отношението между вагината и дебелото черво. Ясно може да се проследи как при момичето напълно неженското желание да притежава пенис по правило се трансформира в желание за дете, а по-късно — за мъж като носител на пениса и дарител на детето, така че и тук се наблюдава включването на част от първоначалния анално-еротичен интерес в по-късната генитална организация.

Тези изследвания върху прегениталните фази на либидото ни разкриха и някои нови неща за формирането на характера. Вниманието ни беше привлечено от три свойства, срещани твърде често в комбинация; любов към реда, пестеливост и упоритост, и от анализите на такива хора заключихме, че тези свойства са произлезли от изчерпването и изразходването по друг начин на тяхната анална еротика. Така че при това забележително съчетание ние говорим за анален характер, като го противопоставяме на непреработената анална еротика. Подобна, още по-здрава връзка открихме между честолюбието и уретралната еротика. Забележителна илюзия за тази взаимовръзка намираме в легендата, че Александър Македонски е роден в същата нощ, през която някой си Херострат от чисто тщеславие подпалил прочутия храм на Артемида в Ефес. Като че ли за древните тази връзка не е била непозната! Знаете колко свързано е уринирането с огъня и гасенето му. Разбира се, ние очакваме, че и други черти на характера ще се окажат отражение или плод на определени прегенитални либидни формации, но още не можем да го докажем.

Ала вече е време да се върна назад и в историята, и в темата и да се заема отново с най-общите проблеми на нагонния живот. Нашата либидна теория първоначално се основаваше на противопоставянето между азови и сексуални нагони. Когато по-късно започнахме да изследваме по-отблизо самия Аз и възприехме идеята за нарцисизма, разграничението загуби почва. В някои редки случаи се наблюдава как Азът става обект сам на себе си, държи се като влюбен в себе си. Оттам наименованието нарцисизъм, заето от древногръцката легенда. Но това е само крайната проява на едно нормално явление. Започваме да разбираме, че Азът винаги е главният резервоар на либидото, откъдето лабилните катексиси тръгват към обектите и където се връщат, докато по-голямата част от либидото постоянно се намира в Аза. Тоест азовото либидо непрекъснато се превръща в обектно, а обектното — в азово. Но тогава те не могат да бъдат различни по природата си и няма смисъл да се разграничава енергията на едното от енергията на другото, можем да се откажем от понятието „либидо“ или да го приравним към „психична енергия“.

Не се задържахме дълго на тази гледна точка. Предположението за конфликтност в нагонния живот скоро намери друг, още по-ярък израз. Но няма да демонстрирам пред вас как стигнахме до тази новост в учението за нагоните; тя също се основава главно на биологични съображения; ще ви я представя като завършен продукт. Приемаме, че съществуват два коренно различни вида нагони — сексуални в най-широкия смисъл, или Ерос, ако предпочитате това наименование, и агресивни, чиято цел е разрушението. Така както го чувате, едва ли ще ви се види новост; изглежда като опит за теоретично преображение на баналното противопоставяне между любов и омраза, съвпадащо може би с полярността „привличане — отблъскване“, които физиката приписва на неорганичния свят. Но странното е, че въпреки това твърдението се възприема от много хора като новост, и то крайно нежелателна, която възможно най-бързо трябва да се отхвърли. Мисля, че в това отрицание намира израз силен афективен момент. Защо на нас самите ни трябваше толкова време, за да се решим да приемем нагона към агресия, защо не използвахме без колебание за теорията си очевидни и всеизвестни факти? Ако припишехме на животните такъв нагон, това навярно би се натъкнало на по-малко съпротива. Но включването му в човешката конституция изглежда кощунство; то противоречи на прекалено много религиозни постулати и социални конвенции. Не, човекът трябва да е по природа добър или поне добродушен. Ако понякога действа брутално, насилнически, жестоко, това е временно помрачение на чувствата му, най-често провокирано, а може би просто следствие от неподходящите обществени порядки, които си е създал досега.

За съжаление нищо от онова, което ни разказва историята и което сами сме преживели, не подкрепя тази мисъл, а по-скоро говори, че вярата в „добротата“ на човешката природа е една от онези големи илюзии, от които хората очакват разкрасяване и облекчаване на живота си, докато в действителност те носят само вреда. Няма защо да продължаваме тази полемика, тъй като не се застъпваме за приемането на особен нагон към агресия и разрушение у човека поради поуките от историята и жизнения опит, а в резултат от общи съображения, до които ни доведе анализът на феномените садизъм и мазохизъм. Знаете, че говорим за садизъм, когато условието за сексуалното задоволяване е сексуалният обект да търпи болки, малтретиране и унижение, а за мазохизъм — когато е налице потребността сам да бъдеш този малтретиран обект. Знаете също, че в нормалните сексуални отношения се съдържа нещо от тези две потребности, а за перверзии говорим, когато те изместят на заден план другите сексуална цели и заемат тяхното място. Сигурно не ви е убягнало, че садизмът е повече свързан с мъжествеността, а мазохизмът — с женствеността, сякаш тук има някакво тайно сродство; но веднага трябва да ви кажа, че тази следа не ни доведе доникъде. И садизмът, и мазохизмът са твърде загадъчни за либидната теория феномени, особено мазохизмът, и съвсем нормално е нещо, което в едната теория е било препятствие, в заместилата я теория да стане крайъгълен камък.

И така ние смятаме, че садизмът и мазохизмът са отлични примери за смесването на двата вида нагони, на Ероса с агресията, и предполагаме, че тази връзка е прототипична, че всички достъпни за нас нагонни импулси представляват такава смесица или спойка от двата вида нагони. Разбира се, в най-различни съотношения. При това еротичните нагони внасят в тази смес многообразието на сексуалните си цели, докато другите допускат само смекчаване и степенуване на еднообразната си тенденция. От това предположение произтича перспективата за изследвания, които биха могли да се окажат от голямо значение за разбирането на патологичните явления. Защото смесите могат и да се разлагат на съставните си части, а при нагоните това би могло да има най-тежки последици. Но тези съображения са прекалено нови; никой още не се е опитал да ги приложи на практика.

Нека сега се върнем към специалния проблем за мазохизма. Ако оставим за малко настрана еротичния му компонент, той свидетелства за съществуването на стремеж към саморазрушение. Ако и по отношение на деструктивния нагон е вярно, че Азът — или по-скоро То, цялата личност — първоначално съдържа в себе си всички нагонни импулси, то следва, че мазохизмът предшества садизма и че садизмът е насоченият навън деструктивен нагон, който по този начин добива характера на агресия. Някаква част от първоначалния деструктивен нагон навярно остава вътре; изглежда, че ние можем да го възприемем само при тези две условия — когато се свърже с еротични нагони и формира мазохизъм или когато се насочи към външния свят под формата на агресия с по-голяма или по-малка еротична съставка. Тук осъзнаваме значението на възможността агресията да не намери задоволяване във външния свят поради сблъсък с реални препятствия. В такъв случай тя може би ще се оттегли, увеличавайки размера на вътрешното саморазрушение. Ще видим, че наистина става така и че това явление е много важно. Потискането на агресията изглежда изключително вредно; сякаш наистина трябва да разрушаваме други хора и неща, за да не разрушим себе си, за да се опазим от тенденцията към саморазрушение. Без съмнение тъжно откритие за етиката!

Но етиката още дълго ще може да се утешава с неправдоподобността на нашите теоретизации. Странен нагон, разрушаващ собствения си телесен дом! Вярно, поетите говорят за такива неща, но от тях не може да се търси отговорност, те имат привилегията на творческата свобода. Ала подобни представи не са чужди и на физиологията, например самоизяждащата се стомашна лигавица. Трябва да признаем обаче, че нашият нагон към саморазрушение се нуждае от по-широка подкрепа. Не е редно да се формулира допускане с такова голямо значение само защото при отделни нещастници сексуалното задоволяване е свързано с едно необичайно условие. Мисля, че задълбоченото изучаване на нагоните ще ни даде онова, от което се нуждаем. Нагоните управляват не само душевния, а и органичния живот и тези органични нагони притежават едно свойство, заслужаващо най-голям интерес от наша страна. Дали то е всеобщо свойство на нагоните, това ще можем да преценим по-късно. А именно те се разкриват като стремеж към възстановяване на предишно състояние. Можем да приемем, че в момента, когато едно вече достигнато състояние се разруши, възниква нагон към неговото възстановяване, пораждащ феномени, които можем да наречем принуда към повторение. Ембриологията например е чиста проява на тази принуда; способността да се образуват наново загубени органи се простира до високо ниво в животинската йерархия, а нагонът към зарастване и оздравяване, на който наред с терапевтичната помощ дължим възможността за излекуване, навярно е остатък от тази така високоразвита при низшите животни способност. Миграциите на рибите за хвърлянето на хайвера, също и на птиците, може би всичко у животните, което определяме като проява на инстинкти, е резултат от принудата към повторение, изразяваща консервативната природа на нагоните. Не е трудно да се открият нейните прояви и в душевната област. Забелязахме, че забравените и изтласкани преживявания от ранното детство по време на психоанализата се репродуцират в сънищата и в някои реакции, особено тези на пренасянето, макар това да нарушава принципа на удоволствието, и ние си дадохме обяснението, че в тези случаи принудата към повторение надделява дори над принципа на удоволствието. Извън психоанализата също могат да се направят аналогични наблюдения. Има хора, които без всякакви корекции повтарят в живота си едни и същи навреждащи им реакции или дори изглеждат преследвани от жестока съдба, докато по-внимателното изследване показва, че те самите несъзнателно подготвят тази съдба. В тези случаи приписваме на принудата към повторение демоничен характер.

Но какво ни дава този консервативен характер на нагоните за разбирането на саморазрушението? Кое е предишното състояние, което такъв нагон би искал да възстанови? Отговорът е близък до ума и разкрива широки перспективи. Ако е вярно, че неизвестно кога и как животът е произлязъл от неживата материя, то според нашето виждане тогава трябва да е съществувал нагон към отстраняване на живота и връщане в неорганичното състояние. Ако разглеждаме този нагон като проява на приетото от нас саморазрушение, то можем да определим последното като нагон към смъртта, присъщ на всеки жизнен процес. И сега приетите от нас нагони се разделят на следните две групи — еротични, стремящи се да формират все по-големи съвкупности от жива субстанция, и нагони към смъртта, които се противопоставят на този стремеж и искат да върнат тази субстанция към неорганичното й състояние. От взаимодействието и противодействието на двата нагона се раждат явленията на живота, намиращи своя край в смъртта.

Може би ще свиете рамене и ще кажете: „Това не е природознание, а шопенхауерска философия“. Но защо, дами и господа, не допускате, че един дързък мислител може да се е догадил за нещо, потвърдено по-късно от трезвото и усърдно изучаване на детайлите? Нещо повече, всичко вече е казано, а преди Шопенхауер много хора са изрекли подобни мисли. А това, което ние твърдим, дори не е напълно Шопенхауер. Ние не смятаме, че смъртта е единствената цел на живота, не пренебрегваме живота заради смъртта. Приемаме два основни нагона и признаваме на всеки негова собствена цел. Как се съчетават те в процеса на живота, как нагонът към смъртта се поставя в служба на Ероса, особено чрез насочването си навън под формата на агресия, всичко това са въпроси за бъдещи изследвания. Ние достигаме само до мястото, от което се открива тази перспектива. Ще оставим без отговор и въпроса, дали консервативният характер е присъщ на всички нагони без изключение, дали и еротичните нагони не се стремят да възстановят предишно състояние, когато се стараят да синтезират живата материя в по-големи цялости.

Поотдалечихме се от изходната си позиция. Ще ви припомня откъде тръгнаха тези разсъждения за нагоните. Оттам, откъдето и ревизирането на връзката между Аза и несъзнаваното, от придобитото в аналитичната работа впечатление, че пациентът, оказващ съпротива, много често не съзнава това. Не осъзнава не само факта на съпротивата, а и мотивите за нея. Трябваше да предприемем проучвания, за да разкрием тези мотиви или този мотив, и за своя изненада го открихме в една силна потребност от наказание, която можехме да отнесем само към мазохистичните желания. Практическото значение на това откритие не отстъпва на теоретичното, защото тази потребност от наказание е най-големият враг на терапевтичните ни усилия. Тя намира удовлетворение в свързаното с неврозата страдание и затова желае болестта. Изглежда, че този момент, неосъзнатата потребност от наказание, играе роля при всяко невротично заболяване. Много убедителни за това са случаите, при които невротичното страдание се заменя с друго. Ще ви разкажа за едно такова наблюдение. Веднъж ми се удаде да освободя една позастаряла мома от симптомокомплекса, който близо петнадесет години я обричаше на мъчително съществуване и я изолираше от живота. Тя се почувства здрава и се впусна в енергична дейност, за да развие немалките си дарби и да получи известно признание, радост и успехи. Но всеки опит завършваше с това, че й даваха да разбере или самата тя осъзнаваше, че е прекалено стара, за да постигне нещо в съответната област. След всеки такъв завършек най-естественото би било рецидивирането на болестта, но това вече не беше възможно за нея; вместо това всеки път й се случваха злополуки, които за известно време не й позволяваха да се занимава с нищо и я караха да страда. Ту падаше и си изкълчваше глезена или коляното, ту си нараняваше ръката при някаква работа. Когато й обърнах внимание колко голяма е собствената й роля в тези привидни случайности, тя, така да се каже, смени хватките си. Вместо злополуки при същите поводи започнаха леки заболявания — катари, ангини, грипоподобни състояния, ревматични отоци; най-сетне се отказа от всичките си усилия и с това дойде краят на цялата магия.

Относно произхода на неосъзнатата потребност от наказание според нас не може да има спор. Тя е сякаш част от съвестта, нейно продължение в несъзнаваното, следователно трябва да има същия произход, да съответства на агресивност, възприета и усвоена от Свръхаза. Ако двете думи се съчетаваха по-добре, от практическа гледна точка би било съвсем подходящо да я наречем „неосъзнато чувство за вина“. От теоретична гледна точка всъщност се съмняваме дали трябва да приемем, че цялата оттеглила се от външния свят агресивност се окупира от Свръхаза и по този начин се използва срещу Аза или част от нея скрито и безшумно действа в Аза и в То като свободен деструктивен нагон. Подобно разпределение е по-вероятно, но по този въпрос не знаем нищо повече. Несъмнено при първото влизане в действие на Свръхаза се използва част от агресивността спрямо родителите, която детето не е могло да отреагира навън поради любовните си фиксации и външни трудности, и поради това строгостта на Свръхаза може да не съответства на строгостта на възпитанието. Напълно допустимо е при по-късни поводи потискането на агресивността да става, като нагонът поема същия път, който му се е открил в онзи решителен момент.

Хората, у които неосъзнатото чувство за вина е взело връх, при аналитичното лечение се издават чрез така неблагоприятната прогностично негативна терапевтична реакция. Съобщи ли им се причината за даден симптом, което по правило води до поне временното му изчезване, при тях се получава обратното — незабавно засилване на симптома и страданието. Често е достатъчно да ги похвалим за поведението им в терапията, да произнесем няколко обнадеждаващи думи за напредъка на анализа, за да предизвикаме очебийно влошаване на състоянието им. Неаналитикът би казал, че тук липсва „волята за оздравяване“; психоанализата вижда в това поведение проява на неосъзнатото чувство за вина, за което болестта с нейните страдания и пречки е нещо желано. Проблемите, поставени от неосъзнатото чувство за вина, неговата връзка с морала, педагогиката, престъпността и социалната деградация понастоящем са предпочитано от психоаналитиците поле за работа. Тук най-неочаквано излизаме от дълбините на психиката на публичния форум. Не мога да ви водя по-нататък, но ще ви занимая с още една мисъл, преди да ви освободя за днес. Свикнахме да твърдим, че цивилизацията ни е създадена за сметка на сексуалните потребности, които се потискат от обществото, отчасти се изтласкват, отчасти се използват за други цели. При цялата си гордост от постиженията на културата ние признаваме, че не ни е лесно да отговаряме на нейните изисквания, да се чувстваме добре в нея, защото наложените ни ограничения на нагоните са тежко психично натоварване. А това, което установихме за сексуалните нагони, и същата, дори може би в по-голяма степен важи за другите, за нагоните към агресия. Те са, които най-вече затрудняват и застрашават човешкото общежитие; потискането на агресивността е първата и може би най-голяма жертва, която обществото изисква от отделния човек. Видяхме колко ловко се извършва това укротяване на опърничавото. Задействането на Свръхаза, който привлича в себе си опасните агресивни импулси, представлява нещо като окупация на склонен към бунтуване град. Но, от друга страна, погледнато чисто психологически, трябва да признаем, че Азът не се чувства добре, когато го принасят в жертва на обществените потребности, когато трябва да се покори на деструктивните тенденции на агресията, която сам би желал да излее върху други обекти. Това е като пренасяне на дилемата на органичния свят — да изядеш или да бъдеш изяден — в психичната сфера. За щастие агресивните нагони никога не действат самостоятелно, винаги са споени с еротичните. В условията на създадената от човека цивилизация последните имат задачата да смекчават и предотвратяват много неща.