Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (30)

Лекция ХХХІ
Разчленение на психологическата личност

Дами и господа! Знам, че от вашия собствен опит — все едно с хора или предмети — ви е познато значението на началото. Така бе и с психоанализата: за нейното развитие, за приема, който срещна, не беше без значение това, че тя започна работата си от симптома, от най-чуждото на Аза душевно съдържание. Симптомът произхожда от изтласканото, той е нещо като негов представител пред Аза, а изтласканото е за Аза чужда територия, вътрешна чужда територия, така както действителността за него е — позволете ми този необичаен израз — външна чужда територия. От симптома пътят на психоанализата я отведе към несъзнаваното, към живота на нагоните, към сексуалността и оттук вече тя започна да чува дълбокомислените възражения, че човек не бил само сексуално същество, че той обладавал и по-благородни, по-висши подбуди. Бихме могли да добавим, че окрилен от съзнанието за тези по-висши подбуди, той често си позволява да мисли глупаво и да пренебрегва фактите.

Вие помните как от самото начало твърдяхме, че човек бива разболяван от конфликта между изискванията на нагоните и съпротивата, която се поражда у него срещу тези изисквания. Ние нито за миг не забравихме тази съпротивляваща се, отхвърляща, изтласкваща инстанция, за която смятахме, че притежава свои собствени сили, нагоните на Аза, и която съвпада с понятието за „аз“ на популярната психология. Но при трудния напредък на научната работа и за психоанализата не бе възможно да изучи всички области наведнъж и на един дъх да се изкаже по всички проблеми. Най-сетне стигнахме до момента, в който можехме да прехвърлим вниманието си от изтласканото към изтласкващото, и ние се изправихме пред този Аз, който изглеждаше така самопонятен, очаквайки със сигурност, че и тук ще открием неща, за които не можем да сме подготвени. Не беше лесно да се намери първият подстъп към Аза. Тъкмо за него искам да ви разкажа днес!

Налага се обаче да предупредя, че това мое изложение на психологията на Аза вероятно ще се приеме по-другояче, отколкото предхождащото го въведение в дълбините на психиката. Не мога да кажа със сигурност защо смятам така. На първо място, предполагам, ще забележите, че по-рано ви говорех главно за факти, макар непознати и странни, докато сега ще чуете предимно възгледи, тоест теоретизиране. Но това не е вярно — разглеждайки по-точно нещата, трябва да кажа, че в нашата психология на Аза делът на мисловната преработка на фактически материал не е много по-голям, отколкото беше в психологията на неврозите. Трябваше да отхвърля и други основания за моето предположение. Сега смятам, че причината е в характера на нашата материя и в това, че не сме свикнали да боравим с нея. Тъй или иначе, няма да се учудя, ако този път вашата преценка бъде още по-сдържана и по-предпазлива, отколкото досега.

Самата ситуация в началото на нашето изследване ще ни посочи пътя. Ние искаме да изучим Аза, нашето най-съкровено „аз“. Но възможно ли е такова нещо? Та това е самият субект, как така ще го превърнем в обект? Без съмнение — възможно е. Азът може да вземе сам себе си за обект и да се отнася към себе си, както към другите обекти, да се наблюдава, да се критикува и да върши със себе си какво ли не още. В този случай една част от него се противопоставя на другите му части. Тоест Азът може да се раздвоява, поне временно, докато изпълнява някои свои функции. След това частите отново се обединяват. Казаното не е кой знае каква новост, а може би само едно необичайно акцентуване на всеизвестни неща. От друга страна, ние сме добре запознати със схващането, че патологията със своите увеличения и огрубявания може да насочи вниманието ни към някои нормални явления, които иначе биха ни убягнали. Там, където тя ни показва разрив или пропаст, в нормалния случай може да е налице разчленение. Ако хвърлим на пода един кристал, той ще се разчупи, но не произволно; той ще се разпадне на парчета, чието разчленение, макар и невидимо, е било определено предварително от структурата му. Подобни напукани и разкъсани структури са и душевните болести. И за нас не е чуждо нещо от онова страхопочитание, с което древните народи са се отнасяли към лудите. Тези хора са отвърнали лице от външната реалност, но тъкмо поради това те знаят повече за вътрешната, психичната реалност и могат да ни разкрият неща, които инак биха били за нас недостъпни. За една група от тези болни казваме, че страдат от налудни идеи за следене. Те се оплакват, че са измъчвани от непрестанно, стигащо до най-интимните им действия наблюдение от страна на неизвестни сили, все пак най-често — хора.

И те чуват халюцинаторно как тези хора обявяват резултатите от наблюдението си: сега ще каже еди-какво си, сега се облича, за да излезе, и т.н. Това наблюдение все още не е равно на преследване, но не е далеч от него, тъй като предполага, че спрямо тези хора се проявява недоверие, че наблюдаващите сили очакват да ги хванат в забранени действия, които заслужават наказание. Ами ако тези луди имат право, ако у всички нас съществува подобна наблюдаваща и заплашваща ни с наказание инстанция в Аза, само че при тях тя рязко се е обособила от него и бива погрешно локализирана във външната реалност?

Не знам дали и с вас ще е така, както с мен. Откакто под силното впечатление на тази болестна картина ми хрумна идеята, че обособяването на наблюдаваща инстанция в Аза е закономерно свойство на неговата структура, тя вече не ме напуска и ме подтикваше да търся други характеристики и отношения на тази инстанция. Скоро направих следващата крачка. Съдържанието на налудността за наблюдение вече ни показва, че това наблюдение е само подготовка за съденето и наказанието, и така отгатваме, че една друга функция на тази инстанция ще да е онова, което наричаме съвест.

Надали има в нас нещо друго, което така редовно да отделяме от своя Аз и така лесно да му го противопоставяме, както съвестта. Аз чувствам желание да направя нещо, което ми обещава удоволствие, но се отказвам с мотивировката: съвестта не ми позволява. Или пък очакването на извънредно голяма наслада ме е накарало да извърша нещо, срещу което гласът на съвестта е възразявал, а после съвестта ми ме наказва с болезнени упреци, кара ме да изпитвам разкаяние за извършеното. Бих могъл да кажа по-просто, че особената инстанция, която започвам да различавам в Аза, е съвестта, но по-предпазливо е да приемем тази инстанция за самостоятелна, съвестта — за една от нейните функции, а самонаблюдението като задължителна предпоставка за съдийската дейност на съвестта — за друга нейна функция. И тъй като, признавайки обособеното съществуване на едно явление, сме длъжни да му дадем име, отсега нататък аз ще наричам тази инстанция в Аза Свръхаз.

Сега очаквам да ме попитате подигравателно дали цялата наша психология на Аза не се свежда до буквалното схващане и огрубяването на популярни абстракции, до превръщането им от понятия в материални неща, с което не се печели кой знае колко. Отговорът ми е, че в психологията на Аза ще бъде трудно да избегнем общоизвестното, че тук ще е става дума повече за нови възгледи и систематизации, отколкото за нови открития. Тъй че запазете засега критичното си отношение и изчакайте следващите обяснения. Данните на патологията създават за нашите усилия основа, каквато напразно ще търсите в популярната психология.

Продължавам. Едва-що сме възприели идеята за един такъв Свръхаз, който притежава известна самостоятелност, собствени цели и независима от Аза енергия, а на вниманието ни се натрапва една болестна картина, която ясно показва строгостта, дори жестокостта на тази инстанция и преображенията на нейното отношение към Аза. Имам предвид състоянието на меланхолия, по-точно меланхолния пристъп, за който и вие достатъчно сте слушали, макар да не сте психиатри. В това страдание, за пораждането и механизма на което знаем твърде малко, най-силно впечатление прави начинът, по който Свръхазът (кажете си наум: съвестта) се отнася към Аза. Докато през периодите на здраве меланхоликът може да бъде повече или по-малко строг към себе си, както всеки друг човек, при меланхолния пристъп Свръхазът става свръхстрог, хули, унижава, малтретира нещастния Аз, заплашва го с най-тежки наказания, укорява го за действия, лежащи далеч в миналото, които тогава са били приети лесно, сякаш през целия период на затишие е трупал обвинения и само е чакал да укрепне, за да излезе на преден план и да произнесе въз основа на тях присъдата си. Свръхазът прилага най-строгата морална мярка спрямо безпомощния Аз, той поначало застъпва изискванията на нравствеността и ние от пръв поглед схващаме, че нравственото ни чувство за вина е израз на конфликта между Аза и Свръхаза. Забележително е да открием, че моралността, която уж ни е дадена от бога и е така дълбоко вкоренена в нас, всъщност е периодично явление. Защото след няколко месеца моралните призраци изчезнат без остатък, критиката на Свръхаза замлъква. Азът е реабилитиран и отново се радва на всички човешки права до следващия пристъп. Даже при някои форми на това заболяване през промеждутъчните периоди става нещо противоположно: Азът е в състояние на блажено опиянение, той тържествува, сякаш Свръхазът е загубил напълно силите си или пък се е слял с него, и този освободен, маниакален Аз наистина задоволява всичките си страсти. Явления, пълни с нерешени загадки!

Вие несъмнено ще очаквате нещо повече от обикновена илюстрация, когато ви кажа, че сме научили някои неща за формирането на Свръхаза, тоест за възникването на съвестта. Ако се ръководи от едно известно изказване на Кант, в което съвестта се свързва със звездното небе, религиозният човек би бил склонен да се прекланя и пред двете като пред шедьоври на творението. Звездите несъмнено са изумителни, но що се отнася до съвестта, то тук бог е свършил работата си неравномерно и небрежно, тъй като голям брой хора са получили от нея съвсем скромен дял или дори толкова малък, че за него не си струва да се говори. Не отричам късчето психологическа истина, съдържащо се в твърдението, че съвестта е от божествен произход, но то трябва да бъде разтълкувано. Ако и съвестта да е „нещо в нас“, тя не е изначално дадена. Тя е до голяма степен противоположност на сексуалния живот, който наистина е налице от самото начало на живота, а не се прибавя впоследствие. Но малкото дете е, както знаем, аморално, то няма вътрешни задръжки срещу своите устремени към удоволствието импулси. Ролята, която по-късно поема Свръхазът, в началото се изпълнява от една външна сила от родителския авторитет. Родителите ръководят детето, като му дават доказателства за своята любов или го заплашват с наказания, които са доказателство за загубване на любовта и от които то се бои. Този реален страх е предшественик на по-късния страх от съвестта; докато действа той, нямаме нужда от Свръхаз и от съвест. Едва впоследствие се създава вторичната ситуация, прекалено лесно приемана от нас за нормалната, в която външните задръжки стават вътрешни, на мястото на родителската инстанция идва Свръхазът, който сега наблюдава, ръководи и заплашва Аза по същия начин, както по-рано родителите — детето.

Но Свръхазът, който по този начин поема властта, функциите и дори методите на родителската инстанция, е не само юридически, а истински кръвен неин наследник. Той пряко произлиза от нея, скоро ще научим по какъв начин. Преди това обаче трябва да посочим едно несъответствие между двете инстанции. Свръхазът като че ли е наследил едностранчиво само суровостта и строгостта на родителите, тяхната функция да забраняват и наказват, докато изпълнените им с обич грижи не намират продължение. Ако родителите наистина са били строги, то за нас ще е естествено, ако у детето се развие строг Свръхаз, но опитът показва, че противно на очакванията ни Свръхазът може да придобие същата неумолима строгост и при меко и благо възпитание, което е избягвало заплахите и наказанията. Ще се върнем към това противоречие по-късно, когато разглеждаме нагонните превръщания при формирането на Свръхаза.

За трансформацията на родителското отношение в Свръхаза не мога да ви кажа толкова, колкото ми се иска, отчасти защото това явление е така заплетено, че описанието му не се побира в рамките на едно въведение като настоящото, и отчасти защото самите ние не смятаме, че напълно сме го разгадали. Така че задоволете се със следващото скициране на явлението. Основата му е една така наречена идентификация, тоест процес, при който собственият Аз се уподобява на един чужд Аз, вследствие на което първият Аз в определени отношения се държи като втория, подражава му, приема го, така да се каже, в себе си. Сравнявали са идентификацията — не без основание — с оралното, канибалско поглъщане на чуждата личност. Идентификацията е много важен вид връзка с другия човек, вероятно първична, и тя се различава от обектния избор. Разликата може да се изрази приблизително така: когато момчето се идентифицира с баща си, то иска да бъде като него; когато го избира като обект, то желае да го има, да го притежава; в първия случай Азът на момчето се изменя по примера на бащата; във втория случай това не е необходимо. Идентификацията и обектният избор са до голяма степен независими един от друг; но човек може да се идентифицира и с личност, която е избрал като обект, например като сексуален обект, да измени своя Аз по подобие на нея. Казват, че повлияването на Аза от сексуалния обект се среща особено често при жени и е характерен белег на женствеността. За най-поучителната връзка между идентификацията и обектния избор би трябвало да съм ви споменавал в предишните лекции. Тя така лесно се наблюдава при деца и възрастни, при здрави и болни! Когато човек е изгубил някакъв обект или е трябвало да се откаже от него, той често се самообезщетява за тази загуба, като се идентифицира с обекта, като отново го съживява в своя Аз, тъй че в случая обектният избор като че ли се слива с идентификацията.

Аз самият съвсем не съм доволен от тези обяснения на идентификацията, но достатъчно ще е, ако се съгласите с мен, че възникването на Свръхаза може да се разглежда като успешен случай на идентификация с родителската инстанция. Определящ за това становище е фактът, че създаването на такава висша инстанция с Аза е най-тясно свързано със съдбата на едиповия комплекс, тъй че Свръхазът се явява наследник на тази толкова важна за детството емоционална връзка. Разбираме, че с изоставянето на едиповия комплекс детето трябва да се откаже от обектни катексиси, които е свързало с родителите, и за компенсация на тази загуба съществуващите вероятно от дълго време идентификации с родителите в неговия Аз укрепват така силно. Подобни идентификации като отражения на изоставени обектни катексиси по-късно доста често ще се повтарят в живота на детето, но резултатът от този първи случай на подобна трансформация, както подобава на емоционалната му стойност, придобива особено положение в Аза. Внимателното изследване показва също, че формирането и укрепването на Свръхаза се потискат, ако едиповият комплекс не е преодолян напълно. В хода на развитието Свръхазът търпи въздействия и от онези лица, които заемат мястото на родителите — възпитатели, учители, образци на подражание. Обикновено той все повече се отдалечава от индивидуалността на родителите, става, така да се каже, по-безличен. Не бива да забравяме също, че през различните периоди от живота си детето различно преценява своите родители. По времето, когато едиповият комплекс отстъпва място на Свръхаза, те са за него нещо изключително, а по-късно изгубват много от достойнствата си. Идентификации се извършват и с тези по-късни родители, те дори имат закономерен и съществен принос за развитието на характера, но те повлияват само Аза и не засягат Свръхаза, който се определя от най-ранните родителски образи.

Надявам се вече да сте добили впечатление, че с въвеждането на понятието Свръхаз действително се описва структурно отношение, а не се извършва просто персонификация на една абстракция, каквато е например съвестта. Трябва да споменем и още една важна функция на Свръхаза. Той е носител на идеалния Аз, с който Азът се съизмерва, към който се стреми, на чието изискване за постоянно усъвършенстване се старае да отговори. Без съмнение този идеален Аз е отражение на старата представа за родителите, израз на възхищението от съвършенството, което детето им е приписвало по онова време.

Знам, че сте слушали много за чувството за малоценност, което било присъщо именно на невротика. То се мярка особено често в художествената литература. След като е употребил думата „комплекс за малоценност“, писателят смята, че е отговорил на всички изисквания на психоанализата и е издигнал съчинението си на високо психологическо равнище. В действителност тази изкуствено създадена дума почти не се използва в психоанализата. За нас тя не е нещо просто или дори елементарно. Да се свежда тя до възприемането на някакви свои телесни несъвършенства, както прави това школата на така наречената индивидуална психология, ни се струва късогледо заблуждение. Чувството за малоценност има дълбоко еротични корени. Детето се чувства малоценно, когато забележи, че не е обичано — така както и възрастният. Единственият орган, който наистина се възприема като малоценен, е закърнелият пенис — клиторът на момичето. Но най-големият дял от чувството за малоценност произлиза от отношението на Аза към неговия Свръхаз, представлява, както и чувството за вина, израз на конфликта между тях. Изобщо чувството за малоценност и чувството за вина трудно се разграничават. Може би ще е добре първото да се разглежда като еротично допълнение към моралното чувство за малоценност. На това разграничаване на понятията в психоанализата досега сме обръщали малко внимание.

Тъкмо защото комплексът за малоценност е станал толкова популярен, тук аз ще си позволя да ви позабавлявам с едно малко отклонение. Една историческа личност от наше време, която е още жива, но в момента е изместена на заден план, има поради увреждане по време на раждането леко недоразвит крайник. Един много известен писател от наши дни, който от всичко най-много обича да пише биографии на изтъкнати личности, се е занимавал и с живота на този човек^[1]. Сигурно е трудно да се потисне стремежът към психологична дълбочина при писането на биография. Затова нашият автор се е решил да опита да положи в основата на целия характер на героя чувството за малоценност, което би трябвало да се поражда от физическия му недъг. При това той е пропуснал дребен, но немаловажен факт. Естествено е майките, които съдбата е дарила с болно или по някакъв друг начин онеправдано дете, да се стремят да компенсират тази негова онеправданост с необикновено силна любов. В този случай обаче гордата майка се държала по съвсем друг начин, тя отказвала на детето любовта си заради недостатъка му. Когато детето станало силен и властен мъж, той с всичките си действия недвусмислено показвал, че не е простил на майка си. Ако си припомните какво е значението на майчината любов за детския душевен живот, вие ще коригирате мислено теорията на малоценността на този биограф.

Да се върнем при Свръхаза. Приписахме му функциите на себенаблюдението, на съвестта и на идеала. От изложението ни относно неговото възникване се вижда, че той има за предпоставка един изключително важен биологичен и един съдбоносен психологичен факт, а именно: продължителната зависимост на човешкото дете от родителите и едиповия комплекс, като двете неща от своя страна са тясно свързани. Свръхазът е за нас представител на всички морални ограничения, застъпник на стремежа към усъвършенстване, накратко казано — онази част от така нареченото „по-висше“ в човешкия живот, до която сме успели да се доближим чрез психологията. Тъй като самият той е резултат от влиянието на родители, възпитатели и подобни лица, ние ще научим още повече за значението му, ако се обърнем към тези негови източници. По правило родителите и подобните им авторитети следват при възпитанието на детето предписанията на своя собствен Свръхаз. Каквито и да са отношенията между Аза и Свръхаза у самите тях, при възпитанието на детето те са строги и взискателни. Те са забравили трудностите на собственото си детство, доволни са, че сега могат да се идентифицират напълно със своите родители, които навремето са им налагали тежки ограничения. Така Свръхазът на детето всъщност се изгражда не по образец на родителите, а по образец на родителския Свръхаз; той се изпълва със същото съдържание, става носител на традицията, на всички трайни ценности, които по този начин се пренасят от поколение на поколение.

Вие лесно ще се досетите колко много съобразяването със Свръхаза ни помага да разберем социалното поведение на човека, например проблемите на педагогическото занемаряване, а може би и какви практически указания за възпитанието произтичат от него. Навярно грешката на така наречените материалистически схващания за историята е, че подценяват този фактор. Те го отхвърлят със забележката, че човешките „идеологии“ не са нищо друго, освен резултат и надстройка на дадените икономически отношения. Това е истина, но по всяка вероятност не цялата истина. Човечеството никога не живее само в съвременността, в идеологиите на Свръхаза е живо миналото, жива е традицията на расата и народа, която бавно отстъпва пред влиянието на съвременността, пред новите изменения, и докато действа чрез Свръхаза, играе мощна, независима от икономическите отношения роля в човешкия живот.

През 1921 година се опитах да използвам разграничението между Аз и Свръхаз при изучаването на психологията на масите. Стигнах до следната формула: психологичната маса е съвкупност от индивиди, които са въвели в своя Свръхаз една и съща личност и въз основа на тази общност са се идентифицирали един друг в своя Аз. Разбира се, тази формула важи само за масите, които имат водач. Ако разполагахме с повече приложения от такъв характер, то допускането за съществуването на Свръхаза щеше да изгуби за нас и последния остатък от своята странност и ние бихме се освободили напълно от онова смущение, обземащо ни все още, когато, свикнали с атмосферата на дълбинния психичен свят, започнем да се движим в повърхностните, по-високи слоеве на душевния апарат. Разбира се, ние не смятаме, че с обособяването на Свръхаза сме завършили психологията на Аза. Това е по-скоро началото, но в този случай не само началото е трудно.

А сега ни очаква друга задача, така да се каже, в противоположния край на Аза. Тя възниква от едно наблюдение при аналитичната работа, наблюдение, което всъщност е много старо. Както понякога се случва, трябваше да мине много време, преди да се решим да му отдадем дължимото.

Знаете, че цялата психоаналитична теория всъщност е изградена върху наблюдението на съпротивата, която ни оказва пациентът при опита да го накараме да осъзнае своето несъзнавано. Обективният признак на съпротивата е, че неговите хрумвания секват или се отдалечават силно от обсъжданата тема. Той може и субективно да установи съпротивата си по това, че има неприятни усещания, когато се доближава до темата. Но последният признак не е задължителен. Тогава казваме на пациента: от вашето поведение заключаваме, че се намирате в стадия на съпротивата, а той ни отговаря, че не знае нищо за това, забелязвал само липсата на хрумвания. Оказва се, че сме имали право, но това значи, че неговата съпротива е била несъзнавана, така както и онова изтласкано съдържание, което сме се стремили да извадим наяве.

Отдавна би трябвало да поставим въпроса: От коя част на неговия душевен живот изхожда тази несъзнавана съпротива? Новакът в психоанализата бързо ще намери отговор: Това е съпротивата на несъзнаваното. Двусмислен, негоден отговор! Ако с него се има предвид, че съпротивата изхожда от изтласканото, то трябва да кажем: категорично не! На изтласканото трябва по-скоро да припишем голяма подемна сила, един порив за достигане до съзнанието. Съпротивата може да бъде само проява на Аза, който навремето е осъществил изтласкването и сега иска да го запази. Така сме схващали това и по-рано. А откакто приехме, че в Аза съществува особената инстанция Свръхаз, можем да кажем, че изтласкването е дело на този Свръхаз, като или той го извършва сам, или Азът го извършва по негова повеля. Когато съпротивата при анализа не се съзнава от пациента, това ще рече, че или Свръхазът и Азът могат да работят несъзнавано в особено важни ситуации, или, което би било още по-важно, части от самите тях, от Аза и Свръхаза, са несъзнавани. И в двата случая се сблъскваме с нерадостното обстоятелство, че Азът и Свръхазът не съвпадат със съзнаваното, както и изтласканото не съвпада с несъзнаваното.

Дами и господа! Чувствам нужда да направя малка почивка, на която сигурно и вие ще се зарадвате, и преди да продължа, да се извиня пред вас. Искам да ви дам допълнения към един увод в психоанализата, който започнах преди петнадесет години, а съм принуден да се държа така като че ли и вие през изтеклото оттогава време не сте се занимавали с нищо друго, освен с психоанализа. Знам, че това е неуместна претенция, но съм безпомощен, не мога другояче. Причината вероятно е в това, че поначало е трудно да се направи психоанализата разбираема за човек, който сам не е психоаналитик. Можете да ми вярвате, ние не обичаме да си даваме вид, че сме съзаклятници, занимаващи се с някаква тайнствена наука. И все пак бяхме принудени да осъзнаем и да заявим като наше убеждение, че в психоанализата никой няма думата, ако не е придобил определен опит, какъвто може да получи единствено като се подложи сам на анализ. Когато преди петнадесет години ви четох моите лекции, аз се помъчих да ви спестя някои спекулативни моменти от нашата теория, но тъкмо от тях тръгват новите придобивки, за които днес искам да говоря.

Връщам се към темата. Питайки се дали Азът и Свръхазът сами са несъзнавани, или имат само несъзнавани въздействия, ние със сериозно основание приехме първата възможност. Да, големи дялове от Аза и Свръхаза могат да бъдат несъзнавани, по правило са несъзнавани. Това ще рече, че личността не знае нищо за тяхното съдържание и са нужни много усилия, за да я накараме да го осъзнае. Вярно е, че Аз и съзнавано, изтласкано и несъзнавано не се покриват. За това ние чувстваме нужда да коригираме из основи отношението си към проблема „съзнавано и несъзнавано“. Като начало сме склонни силно да снижим значението на критерия „съзнателност“, тъй като той се оказа много ненадежден. Но това би било неправилно. С него положението е като с нашия живот — той не струва много, но е единственото, което имаме. Без светлината на съзнанието бихме се изгубили в мрака на дълбинната психология; и все пак трябва да направим опит да се преориентираме.

Излишно е да обсъждаме какво ще наричаме съзнавано, тук няма никакво място за колебание. Най-старото и най-добро значение на думата „несъзнавано“ е описателното; несъзнаван ние наричаме онзи психичен процес, чието съществуване трябва да допуснем, например защото го предполагаме вследствие на неговите ефекти, но не знаем нищо за него. Ние имаме към него същото отношение, каквото и към психичните процеси на друг човек, само че в случая това е процес у самите нас. Ако искаме да бъдем още по-прецизни, ще модифицираме определението така, че ще наричаме един процес несъзнаван, когато трябва да допуснем, че той в момента е активиран, макар в момента да не знаем нищо за него. Това прецизиране ни кара да си спомним, че повечето съзнавани явления се съзнават само за кратко; много скоро те се превръщат в латентни, но с лекота могат да бъдат отново осъзнати. Бихме могли да кажем, че са станали несъзнавани, ако изобщо е сигурно, че в латентно състояние те все още представляват нещо психично.

Дотук не бихме научили нищо ново и не бихме се сдобили с правото да въвеждаме в психологията понятието „несъзнавано“. Тук обаче се прибавя новият опит, който получихме още когато разглеждахме феномена на грешките. За обяснение на някоя „грешка на езика“ например ние сме принудени да приемем, че у дадения човек се е формирало намерението да каже нещо определено. Ние със сигурност го отгатваме по направената грешка, но то не е успяло да си пробие път, тоест било е несъзнавано. Ако след това посочим на човека неговото намерение, той може да го признае за свое и това ще покаже, че то само временно е било несъзнавано, но може и да го отрече, което значи, че то е трайно несъзнавано. От това наблюдение черпим правото да наречем и латентното съдържание „несъзнавано“.

Тези динамични отношения ни позволяват да разграничим два вида несъзнавано: едно, което често и лесно се превръща в съзнавано, и друго, при което това превръщане е трудно, възможно е само с много усилия, което може би никога до момента не е било осъзнавано. За да избегнем двусмислието, за да е ясно дали употребяваме думата в описателен или в динамичен смисъл, ще използваме едно лесно и позволено средство. Онова несъзнавано, което само латентно е такова и лесно се осъзнава, ще наречем „предсъзнавано“, а термина „несъзнавано“ ще запазим за втория вид. Така че сега разполагаме с три термина — съзнавано, предсъзнавано, несъзнавано, — които ще ни бъдат достатъчни за описанието на душевните явления. Още веднъж: в чисто описателен аспект и предсъзнаваното е несъзнавано, но ние не го наричаме така, освен когато не държим на прецизността или когато трябва да защитаваме тезата, че в душевния живот поначало съществуват несъзнавани процеси.

Надявам се, ще се съгласите, че това не е чак такава беда и представлява удобство. Да, но за съжаление в психоаналитичната работа се наложи да употребяваме думата „несъзнавано“ и в още един, трети смисъл, а това вече може да е създало объркване. Под новото и силно впечатление, че една голяма и важна област от душевния живот обикновено е недостъпна за Аза, тъй че процесите в нея трябва да се признаят за несъзнавани в истинския, динамичен смисъл, ние схващахме термина „несъзнавано“ и в един топичен или систематичен аспект, говорехме за система на предсъзнаваното и несъзнаваното, за конфликт на Аза със системата „несъзнавано“ и все повече придавахме на тази дума по-скоро значението на една провинция в душата, отколкото на качество на душевните явления. Неприятното всъщност откритие, че и дяловете на Аза и Свръхаза могат да бъдат несъзнавани в динамичен смисъл, тук го чувстваме като облекчение, защото то ни позволява да се освободим от едно усложнение. Виждаме, че нямаме право да наричаме лежащата извън Аза душевна област „система на несъзнаваното“, тъй като несъзнателността не е само нейно качество. Добре, тогава повече няма да използваме несъзнавано в систематичен смисъл, а на онова, което досега сме наричали така, ще дадем по-добро наименование, изключващо недоразуменията. Като се опираме на терминологията на Ницше и като следваме една идея на Г. Гродек, ще го наричаме оттук нататък „То“. Местоимението от среден род изглежда особено подходящо да изрази основната черта на тази душевна провинция — нейната отчужденост от Аза. И така Аз, Свръхаз и То са трите страни, области, провинции, които съставляват душевния апарат на човека и с чиито отношения една към друга ще се занимаем по-нататък.

Преди това една кратка забележка. Предполагам, че сте недоволни, загдето трите качества на съзнанието и трите провинции на душевния апарат не се съчетаха в три послушни двойки, и виждате в това замъгляване на нашите резултати. Но аз мисля, че не бива да съжаляваме, и трябва да си кажем, че не сме имали право да очакваме такава идеална подредба. Позволете ми да направя едно сравнение; вярно, сравненията не доказват нищо, но могат да ни вдъхнат по-голяма увереност. Представете си една страна с разнообразен релеф — хълмисти области, равнини и езера, със смесено население — в нея живеят немци, унгарци и словаци, които имат различен поминък. Разпределението им би могло да бъде такова, че в хълмистата област да живеят немците, които са скотовъди, в равнинната — унгарците, които отглеждат пшеница и лозя, а край езерата — словаците, които се занимават с риболов и плетат изделия от тръстика. Ако това разпределение бе гладко и чисто, един Уилсън^[2] би му се радвал много; би било извънредно удобно и за уроците по география. По всяка вероятност обаче, пътувайки из страната, вие не ще откриете такъв ред, а по-скоро смешение. Немци, унгарци и словаци живеят навсякъде, в хълмистата област има и нивя, в равнината се отглежда и добитък. Някои неща, разбира се, са така, както сте ги очаквали, защото в планините не може да се развива риболов, а във водата не растат лозя. Вашата предварителна представа за тази страна може дори да е вярна в най-общи линии; в отделни неща обаче ще трябва да се примирите с несъответствието.

Сигурно не очаквате, че ще ви кажа за То нещо кой знае колко ново, освен новото име. Това е тъмната, недостъпна част от нашата личност; малкото, което знаем за нея, сме го узнали от изучаването на съновната дейност и на невротичното симптомообразуване и по-голямата част от него има отрицателен характер, може да се характеризира само като противоположност на Аза. Към То ние се доближаваме чрез сравнения, наричаме го хаос, котел, пълен с кипяща възбуда. Представяме си, че по периферията си то е открито към телесното, включва в себе си нагонните потребности, които в него намират своя психичен израз, но не можем да кажем в какъв субстрат. Нагоните изпълват То с енергия, ала то не е организирано, няма цялостна воля, а само стремеж да удовлетвори нагонните потребности съобразно принципа на удоволствието. За процесите в То не са валидни законите на логичното мислене, преди всичко не важи законът за противоречието. Там съжителстват един до друг противоположни пориви, без да се отричат или да си отнемат взаимно енергия, най-много принудата към икономичност да ги накара да се обединят в компромисно образуване. В То няма нищо, което да прилича на отрицание, освен това установяваме с удивление, че то прави изключение от философската теза, според която времето и пространството са необходими форми на душевните ни актове. В То няма нищо, което да съответства на представата ни за време, то не признава хода на времето, а — което е най-странно и очаква своето философско обяснение — душевните явления в То не се менят във времето. Желанията, които никога не са прехвърляли границите на То, а също и впечатленията, потопени в него посредством изтласкване, са фактически безсмъртни, тяхното поведение и след десетилетия е такова, като че ли току-що са възникнали. Те могат да бъдат разпознати като минало, да бъдат обезценени и лишени от енергетичния си пълнеж едва тогава, когато се осъзнаят в резултат от аналитичната работа и върху това именно се основава в немалка степен терапевтичният ефект на аналитичното лечение.

Постоянно имам чувството, че твърде малко сме използвали за нашата теория този несъмнен факт — неизменността на изтласканото съдържание във времето. Тук, струва ми се, се открива път към дълбоки прозрения. За съжаление и аз не съм отишъл далеч по този път.

От само себе си се разбира, че То не познава оценки, добро и зло, не знае що е морал. Икономическият или ако искате, количественият момент, който е тясно свързан с принципа на удоволствието, властва над всички процеси. Нагонни катексиси, които се стремят към оттичане — с това според нас се изчерпва съдържанието на То. Изглежда дори че енергията на тези нагони се намира в състояние, различно от това и другите дялове на душата — тя е много по-подвижна и теклива, защото иначе не биха се наблюдавали тези измествания и сгъстявания, които са характерни за То и са така напълно независими от качеството на катексиса — в Аза бихме го нарекли представа. Какво не бих дал да разбера повече за тези неща! Впрочем вие виждате, че сме в състояние да посочим и други свойства на То, не само това, че е несъзнавано, и разбирате, че части от Аза и Свръхаза могат да бъдат несъзнавани, без да имат този примитивен и ирационален характер.

До характеристиката на същинския Аз, доколкото той е обособим от То и Свръхаз, можем да стигнем най-лесно, ако разгледаме отношението му към най-външната, повърхностна част на душевния апарат, която обозначаваме като система „възприятие — съзнание“. Тази система е обърната към външния свят, чрез нея се осъществява възприемането му, в нея — чрез нейното функциониране възниква феноменът на съзнанието. Тя е активният орган на целия апарат, като впрочем възприема не само външни дразнения, а и тези от вътрешния душевен живот. Излишно е да обосновавам твърдението си, че Аз е онази част от То, която е модифицирана от близостта и влиянието на външния свят, пригодена е за възприемане на дразнители и за защита от тях подобно на обвивката, с която се обгръща всяко късче жива материя. Отношението към външния свят е станало определящо за Аза, той е поел задачата да го представя пред То, за негово добро, тъй като, ако не се съобразяваше с тази могъща външна сила, То едва ли би избягнало гибелта в своя сляп стремеж към задоволяване на нагоните. Изпълнявайки тази функция, Азът трябва да наблюдава външния свят, да съхрани в паметовите следи на своите възприятия верен негов образ, да отстранява чрез проверка в реалността онова, което вътрешни източници на възбуда добавят към този образ. По поръчка на То Азът владее подстъпите към движението, но той е вмъкнал между потребността и действието работата на мисълта, при която преработва натрупания опит. По този начин Азът е детронирал принципа на удоволствието, владеещ неограничаван от нищо процесите в То, и го е заместил с принципа на реалността, който обещава повече сигурност и по-голям успех.

Също и отношението на Аза към времето, което така трудно се поддава на описание, се осъществява посредством системата на възприятието; почти няма съмнение, че от работата на тази система произлиза представата за времето. Но онова, което особено силно отличава Аза от То, е стремежът към синтезиране на неговото съдържание, към обобщаване и обединяване на душевните процеси, който стремеж е напълно чужд на То. Когато по-нататък се занимаем с нагоните и душевния живот, ще успеем, надявам се, да открием източника на тази същностна черта на Аза. Тя единствено осигурява високата стенен на организация, от която Азът се нуждае за най-добрите си постижения. От възприемането на нагоните той стига до тяхното овладяване, но това е възможно само чрез включване на нагонното представителство в една по-голяма общност, в някаква взаимовръзка. Ако се пригодим към популярните начини на изразяване, можем да кажем, че Азът представлява в душевния живот разумът и трезвостта, а То — необузданите страсти.

Дотук се удивлявахме от възможностите и предимствата на Аза; време е да помислим и за обратната страна. Азът е все пак част от То, една част, изменена за определени цели от близостта на заплашителния външен свят. В динамично отношение той е слаб, своята енергия той заема от То и ние донякъде сме прозрели методите, бихме могли да кажем — триковете, чрез които той изтръгва от То допълнителна енергия. Такъв метод е например идентификацията със запазени или отхвърлени обекти. Обектните катексиси произхождат от изискванията на нагоните в То. Азът има преди всичко задачата да ги регистрира. Но като се идентифицира с обекта, той се представя пред То вместо него, отклонява неговото либидо върху себе си.

Говорихме вече за това, че в течение на живота Азът приема в себе си много такива отражения на някогашни обектни катексиси. По принцип той трябва да осъществява желанията на То и изпълнява задачата си, като открива обстоятелства, при които тези желания най-лесно могат да се постигнат. Отношението между Аз и То може да се сравни с това между ездача и коня. Конят дава енергията за придвижването, ездачът има привилегията да определя целта, да направлява движенията на силното животно. Но при Аз и То твърде често се наблюдава нежелателният случай, когато ездачът е принуден да заведе животното там, където то самото иска.

Азът се е отделил от една част на То чрез съпротивата на изтласкването. Но изтласкването не продължава в рамките на То. Там изтласканото съдържание се слива с останалото съдържание на То.

Една пословица предупреждава да не служим едновременно на двама господари. Бедният Аз има още по-тежка задача, той служи на трима строги господари, стреми се да приведе в съгласие техните претенции и изисквания. Тези изисквания винаги се разминават, често изглеждат несъвместими; не е чудно, че Азът много пъти не се справя със задачата си. Тримата тирани са външният свят, Свръхазът и То. Когато наблюдаваме усилията на Аза да задоволи едновременно и тримата или — по-точно — да се подчинява едновременно и на тримата, не съжаляваме, че сме персонифицирали този Аз, че сме го представили като особено същество. Той се чувства притиснат от три страни, заплашен от три страни и когато е особено притеснен, реагира със страх. Произлизайки от опита на възприятийната система, той е определен да представлява изискванията на външния свят, но заедно с това иска да бъде и верен слуга на То, да остане в съгласие с него, да му се препоръча като обект, да привлече неговото либидо върху себе си. В своите опити за посредничество между То и реалността той често е принуден да облича несъзнаваните повели на То със своите предсъзнавани рационализации, да тушира конфликтите между То и реалността, с дипломатична неискреност да имитира съобразяване с реалността дори когато То е останало упорито и непреклонно. От друга страна, той на всяка крачка е наблюдаван от строгия Свръхаз, който му поставя определени норми на поведение, без да се съобразява с трудностите, идващи от външната среда и от То, и при неспазване на тези норми го наказва с чувствата за малоценност и вина. Така, пришпорван от То, ограничаван от Свръхаза, отблъскван от реалността, Азът се бори да приведе в хармония силите и въздействията в него и върху него. И ние разбираме защо така често не можем да потиснем възклицанието: „Труден е животът!“. Когато Азът е принуден да види своята слабост, обзема го страх — реален страх от външния свят, страх от съвестта пред лицето на Свръхаза, невротичен страх от силните страсти на То.

Виждате, че Свръхазът е потопен в То; като наследник на едиповия комплекс той е интимно свързан с него; той е по-отдалечен от възприятийната система, отколкото Азът. „То“ се свързва с външния свят само през Аза. Разбира се, днес е трудно да се каже колко е вярна тази представа — в един пункт тя несъмнено не е. Пространството, заемано от несъзнаваното То, би трябвало да е далеч по-голямо, отколкото това на Аза или на предсъзнаваното. Моля, поправете това във вашите представи.

И в края на това несъмнено трудно и може би не съвсем понятно изложение — едно предупреждение! Вие положително не си представяте при това разделение на личността на Аз, Свръхаз и То някакви строго определени граници, каквито се прокарват изкуствено в политическата география. Не можем да предадем своеобразието на психиката с линейни контури, както в рисунките или примитивната живопис, а по-скоро с преливащи се цветни полета като при модерните живописци. След като сме направили разграничението, трябва да оставим разграничените сфери отново да се прелеят една в друга. Не съдете прекалено строго този първи опит за онагледяване на така трудно уловимата психика. Много вероятно е тези сфери да са различно оформени у отделните хора, възможно е при функционирането си те да се изменят и временно да закърняват. Това изглежда особено вероятно за филогенетично последното и най-проблематично разграничение между Аза и Свръхаза. Няма съмнение, че то се предизвиква и от психични заболявания. Можем лесно да си представим също, че някои мистични техники успяват да разрушат нормалните отношения между отделните душевни сфери, така че например възприятието да обхване явления от дълбинните дялове на Аза и от То, които иначе са били недостъпни. Дали този е пътят към най-висшата мъдрост, от която очакваме пълното избавление — в това можем смело да се съмняваме.

Все пак ще признаем, че терапевтичните усилия на психоанализата имат сходна приложна точка. Тяхната цел е да укрепят Аза, да го направят по-независим от Свръхаза, да разширят полето на неговите възприятия и да изградят организацията му така, че той да може да завоюва нови дялове от То. Там, където е било То, трябва да стане Аз.

Това е цивилизаторска дейност, както например пресушаването на Цуйдерското езеро.