Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (26)

Лекция XXV
Страхът

Дами и господа! Сигурно ви е направило впечатление, че последната ми лекция за обикновената невротичност е най-непълното и незадоволително мое изложение. Давам си сметка за това и си представям също колко сте се учудили, че не стана въпрос за страха, от който се оплакват повечето нервноболни, определяйки го сами като най-ужасното от всичките си страдания, който действително може да достигне при тях невероятна интензивност и да има за последствие най-нелепи предпазни мерки. Но поне по този въпрос нямам намерение да ви ощетя, напротив, решил съм особено ярко да осветя проблема за страха при невротиците и подробно да го разгледам пред вас.

Няма защо да ви обяснявам какво е страх; всеки от нас е имал случай да опознае по себе си това усещане или по-скоро — емоционално състояние. Но, струва ми се, никога не е поставян достатъчно сериозно въпросът, защо тъкмо у невротиците страхът е толкова по-чест и по-силен, отколкото у другите хора. Може би това се е смятало за естествено; думите „нервен“ и „боязлив“ обикновено се използват като равнозначни. А всъщност то е неправилно; има боязливи хора, които иначе съвсем не са нервни, а също и невротици, страдащи от много симптоми, сред които обаче не фигурира склонността към страх.

Както и да е, едно е ясно — проблемът за страха е възлов проблем, в него се преплитат най-различни и най-важни въпроси, той е загадка, чието разрешаване би трябвало да хвърли обилна светлина върху целия ни душевен живот. Не твърдя, че мога да ви дам окончателното му решение, но вие положително очаквате, че и към тази тема психоанализата ще подходи съвсем различно от школската медицина. Там като че ли се интересуват най-вече по какви анатомични пътища се осъществява страховото състояние. Твърди се, че се раздразва Medulla oblongata и болният узнава, че страда от невроза на nervus vagus. Medulla oblongata е сериозен и красив обект. Аз добре си спомням колко време и сили посветих преди години на изучаването й. Но днес трябва да кажа, че не познавам нещо по-маловажно за психологическото разбиране на страха от въпроса за нервните пътища, по които се осъществява страховата възбуда.

Първо, за страха може да се говори дълго, без изобщо да се засяга въпросът за невротичността. Лесно ще разберете защо наричам този страх реален, за разлика от невротичния. Реалният страх е нещо напълно разумно и разбираемо. За него можем да кажем, че е реакция спрямо възприятието на някаква външна опасност, тоест на очаквана, предвиждана вреда; той е свързан с рефлекса за бягство и се разглежда като проява на инстинкта за себесъхранение. При какви обстоятелства, тоест спрямо какви обекти и при какви ситуации възниква страхът, това, разбира се, зависи до голяма степен от равнището на знанията ни и от властта ни над външния свят. Съвсем естествено е дивакът да се бои от оръдието и от слънчевото затъмнение, докато белият човек, който може да борави с оръдието и да предсказва събитието, не изпитва страх при тези обстоятелства. В други случаи тъкмо по-големите познания допринасят за страха, защото позволяват опасността да се разпознае от рано. Така например дивакът ще се изплаши от някаква следа в гората, която за непосветения не означава нищо, но за него издава близостта на хищно животно, а опитният моряк с ужас ще наблюдава малкото облаче на небето, което на пасажера се вижда нищожно, но за него е знак за приближаващ ураган.

По-нататъшните размишления ни довеждат до заключението, че определянето на реалния страх като разумен и целесъобразен се нуждае от основно преразглеждане. Защото единственото целесъобразно поведение при наближаваща опасност е трезвата съпоставка на собствените сили с размера на заплахата и вземането на решение кое има най-големи изгледи за успех — бягството, отбраната или може би дори нападението. Но тук страхът не играе никаква роля; всичко казано би се осъществило по същия начин, дори вероятно по-добре, без възникването на страх. Знаете също, че прекалено силният страх е крайно нецелесъобразен, парализира всякакво действие, включително и бягството. Обикновено в реакцията спрямо опасността се съчетават чувство на страх и отбранително действие. Изплашеното животно бяга, но целесъобразното тук е бягството, а не уплахата.

Ето защо се изкушаваме да кажем, че страхът никога не е целесъобразен. Може би ще разберем това по-добре, ако анализираме внимателно страховата ситуация. Първата й черта е възприемането на опасността и възникването на готовност за действие, изразяваща се в повишено сензорно внимание и двигателно напрежение. Тази готовност несъмнено трябва да се признае за благоприятна, отпадането й може да има сериозни последствия. От нея произтичат, от една страна, двигателното действие, на първо място бягството, а на едно по-висше равнище — активната защита, от друга страна — преживяването на страх. Колкото повече страхът се ограничава до зачатъчна форма, до прост сигнал, толкова по-гладко страховата готовност преминава в действие, а действието е толкова по-целесъобразно. Така че повишената готовност за действие ми се струва целесъобразната, а развитието на страхово чувство — нецелесъобразната страна на явлението, което наричаме страх.

Няма да се спирам обстойно на въпроса, дали понятия като уплаха, ужас означават в нашия език едно и също, или между тях има явни различия. Струва ми се само, че „страх“ се отнася до състоянието и се абстрахира от обекта, докато уплахата насочва вниманието тъкмо към обекта. А „ужас“ като че ли има особен смисъл, изтъква въздействието на опасност, която не се посреща в състояние на страхова готовност. Може да се каже, че посредством страха човек се предпазва от ужаса.

Сигурно не ви е убягнала тази многозначност и неопределеност в употребата на думата „страх“. Обикновено с нея се означава субективното състояние, в което човек попада, възприемайки „развитието на страха“, и това състояние се нарича афект. Но какво представлява афектът в динамичен смисъл? При всички случаи нещо твърде сложно. Афектът включва, първо, определени двигателни инервации или оттичания на енергия, второ, определени усещания, и то от два вида — възприятия за осъществените двигателни актове и преки усещания за удоволствие или неудоволствие, които придават, както се казва, основния тон на афекта. Не мисля обаче, че изброените характеристики описват същността на афекта. При някои афекти като че ли успяваме да надникнем по-дълбоко и да видим, че ядрото, около което се обединяват споменатите явления, е повторението на някакво важно преживяване. То може да бъде много ранно впечатление от много общ характер, отнасящо се не към ранната история на индивида, а на човешкия род. Или за да стане по-ясно — състоянието на афект е устроено по същия начин, както хистеричния пристъп, то също отразява някаква реминисценция. Така че хистеричният пристъп може да се сравни с нововъзникнал индивидуален афект, а нормалният афект — с генерализирана, придобила наследствен характер хистерия.

Недейте да мислите, че това, което ви казах за афекта, са всепризнати положения на обикновената психология. Напротив, тези схващания са възникнали на почвата на психоанализата и виреят само там. Онова, което можете да научите за афектите от психологията, например теорията на Джеймс-Ланге, за нас, психоаналитиците, е просто неразбираемо и неподдаващо се на обсъждане. Но собствените си познания за афектите ние също не смятаме за особено добре потвърдени; това е първи опит за ориентиране в тази тъмна област.

Продължавам. Смятаме, че сме разбрали кое е ранното впечатление, повтаряно от страховия афект. Според нас това е раждането, при него възниква тази комбинация от неудовлетворени изживявания и телесни усещания, станали образец за въздействието на жизнена опасност и повтаряща се от този момент нататък като страхово състояние. Причина за тогавашното преживяване на страх е изключително силната раздраза от преустановяването на кръвообновлението (на вътрешното дишане), тоест първият страх е от токсично естество. Наименованието страх — angustiae, теснота (нем. Angst. — Б.пр.) — подчертава затрудняването на дишането, възникнало тогава вследствие на реалната ситуация и повтарящо се днес почти винаги при афекта. Трябва да признаем за много съществено, че първото страхово състояние възниква при откъсването от майката. Според твърдото ни убеждение склонността към повтаряне на първото страхово състояние така дълбоко се е вкоренила в организма през поредицата от безброй поколения, че нито един индивид не може да го избегне дори ако е „изрязан от майчината утроба“ като легендарния Макдъф^[1], тоест сам не е преживял родилния акт. Какво служи за обект на страховото състояние при животните, които не са бозайници, не можем да кажем. Но не знаем също какъв комплекс от усещания при тези същества съответства на нашия страх.

Сигурно ще ви е интересно да чуете как сме стигнали до идеята, че родилният акт е източникът и образецът на страховия афект. Най-малък дял тук има теоретичното спекулиране; използвал съм по-скоро заемки от наивното мислене на народа. Преди много години няколко млади болнични лекари се бяхме събрали за обяд в гостилницата и един асистент от родилната клиника разказа весела случка от последния изпит за акушерки. Попитали една кандидатка какво означава наличието на детски изпражнения в околоплодната вода и тя без колебание отговорила: „Че детето го е било страх“. Присмели й се и я скъсали на изпита. Но в себе си аз взех нейната страна и започнах да подозирам, че с верния си усет бедната жена от народа бе разкрила една важна закономерност.

Нека сега се обърнем към невротичния страх: какви нови прояви и взаимовръзки ни разкрива той? Тук има много за разказване. Най-напред се натъкваме на едно общо безпокойство, така да се каже — свободно плаваща тревога, готова да се прилепи към всяко що-годе подходящо мисловно съдържание, която влияе върху преценките, създава очаквания, дебне всяка възможност да потвърди своята основателност. Това състояние наричаме „тревожно очакване“. Хората, измъчвани от този вид тревога, винаги очакват да се случи най-лошото, тълкуват всяка случайност като знак за предстоящо нещастие, всяка неопределеност — в лош смисъл. Мнозина притежават тази склонност към мрачни очаквания като черта на характера, без да можем да ги наречем болни; упрекваме ги за прекалена боязливост и песимизъм. Но необикновено високата степен на тревожно очакване винаги е характерна за едно заболяване, което аз наричам страхова невроза и отнасям към актуалните неврози.

Друга форма на страх, за разлика от току-що описаната е по-скоро психично обусловена и свързана с определени обекти или ситуации. Това са извънредно многообразните и често твърде странни фобии. Видният американски психолог Стенли Хол неотдавна си направи труда да ни изложи цялата поредица на тези фобии с внушителни гръцки имена. Това звучи като изобразяването на десетте египетски мъки, само дето броят на фобиите е значително по-голям^[2]. Чуйте само какви неща могат да станат обект или съдържание на една фобия: тъмнина, открито пространство, площади, котки, паяци, гъсеници, змии, мишки, гръмотевици, остри предмети, кръв, затворени помещения, тълпи от хора, самота, преминаване през мостове, пътуване по море или с железница и т.н. При първия опит за ориентиране в тази бъркотия най-близко до ума е да разграничим три групи. Някои от будещите страх обекти и ситуации плашат и нас, нормалните хора, те са свързани с опасност, затова съответните фобии ни се виждат разбираеми, макар неадекватно пресилени. Например повечето от нас изпитват отвращение при вида на змия. Фобията от змии може да се нарече общочовешка; Ч. Дарвин е описал много впечатляващо как не е могъл да потисне страха си от връхлитаща върху него змия, макар че е бил защитен от дебело стъкло^[3]. Във втора група можем да обединим случаите, при които все още има връзка с опасност, но сме свикнали да не й придаваме голямо значение, да не й обръщаме внимание. Тук спадат повечето фобии спрямо ситуации. Знаем, че при пътуване с влак има по-голяма вероятност от злополука, отколкото ако си стоим вкъщи, защото се случва влакове да се сблъскат, знаем също, че корабът може да потъне, при което хората обикновено се удавят, но не мислим за тези опасности и без страх пътуваме с влак или кораб. Не може да се отрече също, че ще паднем в реката, ако мостът се срути в момента, в който минаваме по него, но това става толкова рядко, че не може да се смята за опасност. Самотата също крие рискове и при определени обстоятелства я избягваме, но няма такова положение, при което да не можем да я изтърпим дори за момент. Същото важи за тълпата хора, за затвореното помещение, за бурята и т.н. Странното при невротиците е не толкова съдържанието на тези фобии, колкото интензивността им. При фобиите страхът е направо неудържим! А понякога имаме впечатлението, че невротиците сякаш се боят не от същите неща и ситуации, които понякога плашат и нас, макар да ги наричат със същите имена.

Остава третата група фобии, които вече са съвършено непонятни. Когато як възрастен мъж се страхува да пресече улица или площад в така познатия му роден град, когато здрава, нормална жена изпада в безпаметен ужас, защото котка се е отъркала в полата й или мишле е притичало през стаята, къде е тук опасността, очевидно съществуваща за страдащите от фобия? Фобиите спрямо тези животни не представляват засилени общочовешки антипатии, защото има, сякаш за демонстрация на противоположното, безброй хора, които не са в състояние да минат покрай котка, без да я примамят и погалят. Мишлето, от което така се боят жените, в същото време е едно от най-предпочитаните гальовни обръщения; много момичета обичат любимия им да ги нарича така, а когато съзрат миловидното животинче със същото име, крещят от уплаха. За мъжа, който се бои от улици и площади, единственото обяснение е, че се държи като малко дете. Детето специално го предупреждават да избягва такива ситуации като опасни, а нашият болен от агорафобия действително не изпитва страх, когато някой го съпровожда през площада.

Двете описани тук форми на страх — свободно плаващото тревожно очакване и фобиите, са независими една от друга. Едната не е по-висше равнище на другата, двете се явяват заедно само по изключение и сякаш случайно. Дори и най-силната обща тревожност не се изразява непременно във фобии; хора, потискани цял живот от агорафобия, могат да са напълно свободни от песимистични очаквания. Някои фобии, като клаустрофобията или страха от пътуване с влак, се появяват в по-зряла възраст, други, като страха от тъмнина, буря, животни, изглежда, са налице от самото начало. Първите са тежки болести, вторите по-скоро имат вид на странности, на капризи. Който притежава една от втория вид фобии, у него по правило трябва да се предполагат и други подобни. Ще добавя, че ние отнасяме всички тези фобии към страховата хистерия, тоест разглеждаме ги като заболявания, сродни с известната конверсионна хистерия.

Третата форма невротичен страх ни изправя пред загадка — тук страхът изобщо не е свързан с някаква заплаха. Този страх се среща например при хистерията, като съпровожда хистеричните симптоми, при всякакви състояния на възбуда, когато наистина очакваме проявата на афект, но най-малко на страхов афект, а също и като съвсем самостоятелен пристъп, неразбираем за нас и за болния. В тези случаи не може и дума да става за някаква опасност или за какъвто и да е повод, който чрез преувеличение би могъл да се възприеме като заплаха. От спонтанните пристъпи научаваме, че комплексът, наричан страхово състояние, а разложим на отделни съставни части. Цялостният пристъп може да бъде заместен от отделен, интензивно проявяващ се симптом, например треперене, замайване, сърцебиене, задушаване, а общото чувство, по което разпознаваме страха, да липсва или да е неясно изразено. И все пак тези състояния, описвани като „страхови еквиваленти“, трябва да се приравнят към страха във всяко клинично и етиологично отношение.

Тук възникват два въпроса. Може ли невротичният страх, при който опасността не играе никаква или играе съвсем малка роля, да се разглежда във връзка с реалния страх, представляват изцяло реакция на опасност? И как трябва да се разбира невротичният страх? Нека най-напред се придържаме към очакването, че където има страх, трябва да има и нещо плашещо.

Клиничните наблюдения дават редица указания за разбирането на невротичния страх, чието значение искам да разгледам пред вас.

а) Не е трудно да се установи, че тревожното очакване или общата тревожност е в тясна зависимост от определени явления в сексуалния живот, по-точно — от някои начини на изразходване на либидото. Най-простият и най-поучителен такъв случай са лицата, подложени на така наречената фрустрирана възбуда, тоест силна сексуална възбуда, която не се оттича в достатъчна степен, не постига задоволяване. Например мъже по време на годеничеството или жени, чиито съпрузи не са достатъчно потентни или заради предпазване от бременност извършват съкратен и непълноценен полов акт. При такива обстоятелства либидната възбуда изчезва и на нейно място се явява тревога както под формата на тревожно очакване, така и във вид на страхови пристъпи и страхови еквиваленти. Редовното прекъсване на половия акт от предпазливост така често е причина за страхова невроза у мъжете и особено у жените, че в лекарската практика се препоръчва при подобни случаи най-напред да се търси тази етиология. Безброй пъти е наблюдавано, че страховата невроза изчезва с прекратяването на вредната сексуална практика.

Доколкото ми е известно, връзката между сексуалното въздържание и страховите състояния вече не отричат и лекари, които не са привърженици на психоанализата. Но предполагам, че някои ще се опитат да обърнат наопаки тази връзка, твърдейки, че тук става въпрос за хора, които са поначало тревожни, поради което проявяват предпазливост и в сексуалната сфера. Но на това решително противоречи поведението на жените, чиято сексуалност е предимно пасивна и се определя от действията на мъжа. Колкото по-темпераментна е една жена, тоест колкото повече търси сексуалното общуване и е способна да получава задоволяване, толкова по-сигурно е, че ще реагира със страхови преживявания на импотентността на съпруга си или на coitus interruptus^[4], докато на нечувствителните жени или на тези със слабо либидо подобно третиране ще се отрази в много по-малка степен.

Разбира се, сексуалното въздържание, така горещо препоръчвано сега от лекарите, играе тази роля за възникването на страхови състояния само в случаите, когато лишеното от задоволяващо оттичане либидо притежава съответната сила, а не е изразходвано в по-голямата си част чрез сублимация. Дали ще се стигне до заболяване, или не, винаги се определя от количествените фактори. Дори когато не се касае за болест, а за особености на характера, лесно се вижда, че ограничаването в секса се съпровожда с боязливост и нерешителност, а безстрашието и дръзката самоувереност — с неограничено задоволяване на сексуалните потребности. Колкото и да се модифицира и усложнява тази взаимовръзка от различни социални фактори, за по-голямата част от хората си остава валидно, че страхът е свързан със сексуалното ограничаване.

Аз далеч не съм ви съобщил всички наблюдения, които свидетелстват за такава генетична връзка между либидото и страха. Тук спада например влиянието на някои жизнени периоди върху страховите заболявания, като пубертета и менопаузата, през които се предполага значително увеличено производство на либидо. При някои състояния на възбуда непосредствено може да се наблюдава смесването на либидото със страх и окончателното му заместване от страха. Всички тези факти създават впечатление за две неща: първо, че се касае за натрупване на либидо, което не може да се употреби по нормален начин, и, второ, че тук се намираме изцяло в областта на соматичните явления. Как либидото се преобразува в страх, на първо време не е ясно; констатираме само, че то изчезва и на негово място се проявява страхът.

б) Второ указание получаваме от анализа на психоневрозите, по-специално на хистерията. Казахме, че симптомите на заболяването често се придружават от страх, а освен това се наблюдава и самостоятелен страх, който може да има формата на пристъпи или на трайно състояние. Болните не могат да кажат от какво се страхуват и чрез очевидна вторична преработка свързват чувството си с най-близки до ума опасения — от смърт, полудяване, мозъчен удар. Ако подложим на анализ ситуацията, породила страха или свързаните със страх симптоми, обикновено успяваме да установим кой е нормалният процес, останал неосъществен и заместен от страховите феномени. Или казано по друг начин: ние конструираме несъзнавания процес в такъв вид, сякаш не е претърпял изтласкване и безпрепятствено е достигнал съзнанието. Този процес би бил съпроводен от определен афект и за своя изненада установяваме, че след изтласкването този афект във всички случаи се замества от страх, независимо от какво качество. Така че когато имаме пред себе си хистерично страхово състояние, несъзнаваният му корелат може да бъде чувство от подобен вид — страх, срам, смущение, но също и положителна либидна възбуда или пък враждебна, агресивна, като гняв или раздразнение. Страхът е общовалидната монета, срещу която се разменят или могат да се разменят всички афекти, ако свързаното с тях представно съдържание претърпи изтласкване.

в) Третото наблюдение е направено при болни с натрапливости, които на пръв поглед сякаш са предпазени от страха по забележителен начин. Но ако се опитаме да им попречим при изпълнението на натрапливото действие — миене или друг ритуал — или самите те опитат да се откажат от някоя своя натрапливост, безмерен страх ги кара да й се подчинят отново. Ясно е, че страхът е бил прикрит зад натрапливото действие и то се извършва само за да им спести този страх. Следователно при натрапливата невроза страхът, който би възникнал иначе, се замества от симптомообразуване, а ако се обърнем към хистерията, ще открием подобна взаимовръзка — резултатът от изтласкването е или възникване на чист страх, или на страх със симптоми, или на симптоми без страх. Така че в един абстрактен смисъл не е неправомерно да се каже, че симптомите се формират само за да се избегне неминуемия иначе страх. Това разбиране поставя страха в центъра на проблема за неврозите.

От наблюденията върху страховата невроза направихме извода, че отклоняването на либидото от нормалната му употреба, в резултат на което възниква страхът, се осъществява на почвата на соматичните явления. Анализът на хистерията и натрапливата невроза налага допълнението, че същото отклонение със същия резултат може да се дължи и на отказ на психичните инстанции. Това е, което знаем за възникването на невротичния страх; звучи все още твърде неопределено. Но засега не виждам път, който да ни отведе по-нататък. Втората задача, която си поставихме — да намерим връзка между невротичния страх, представляващ анормално изразходвано либидо, и реалния страх, отговарящ на реакция спрямо заплаха, — изглежда още по-трудно решима. Човек би казал, че това са съвършено различни неща, и все пак в усещането си ние не можем да отличим реалния страх от невротичния.

Търсената връзка най-сетне се открива, когато изходим от често подчертаваното противопоставяне между Аза и либидото. Както знаем, страхът е реакция на Аза спрямо опасност и сигнал за бягство; близко до ума е, че и при невротичния страх Азът предприема опит да избяга от изискванията на либидото, отнася се към тази вътрешна опасност като към външна. С това се оправдава очакването, че има ли страх, има и някаква заплаха. Но аналогията може да се развие по-нататък. Както опитът да се избяга от външната опасност се заменя със съпротива и защитни мерки, така и невротичният страх отстъпва място на симптомообразуването, което води до неговото потискане.

Трудността на обяснението е другаде. Излиза, че страхът, който представлява бягство на Аза от неговото либидо, е произлязъл от самото това либидо. Това е мъгляво и съдържа предупреждението да не забравяме, че все пак либидото принадлежи към личността и не може да й се противопоставя като нещо външно. Неизяснена остава топичната динамика в развитието на страха, какви душевни енергии се изразходват при него и от кои психични системи произхождат. Не мога да ви обещая, че ще отговоря и на този въпрос, но трябва непременно да видим накъде водят други две следи, като отново подпомогнем разсъжденията си с пряко наблюдение и аналитично проучване. Ще се обърнем към възникването на страха при децата и към произхода на невротичния страх, свързан с фобии.

Страхливостта у децата е нещо съвсем обикновено и е доста трудно да се определи кога се касае за невротичен и кога за реален страх. Нещо повече, поведението на децата поставя под съмнение важността на това разграничение. Защото, от една страна, ние не се учудваме, когато детето се бои от всякакви чужди хора, нови ситуации и предмети, и лесно си обясняваме неговата реакция с това, че е слабо и неразбиращо. Ние предполагаме у него силна склонност към реален страх и бихме сметнали за съвсем целесъобразно тя да е унаследена. В такъв случай детето само би повтаряло поведението на първобитните хора и на днешните диваци, страхуващи се поради невежество и безпомощност от всичко ново, а и от много познати неща, от които ние отдавна не се боим. И би било съвсем в унисон с очакванията ни детските фобии поне отчасти да са същите като предполаганите в праисторическата епоха.

От друга страна, не можем да не забележим, че не всички деца са еднакво плашливи и че тъкмо онези, които проявяват особена боязън от всевъзможни обекти и ситуации, по-късно се оказват невротици. Така че предразположението към невроза се разкрива и чрез изразената склонност към реален страх, тревожността се оказва първичното и така стигаме до заключението, че детето, а по-късно и юношата се боят от силата на своето либидо просто защото са склонни да се боят от всичко. С това се отхвърли схващането, че страхът възниква от либидото, а ако изследваме условията за реалния страх, логично ще стигнем до възгледа, че съзнанието за собствената слабост и безпомощност — чувството за малоценност в терминологията на А. Адлер — е изначалната причина за неврозата, когато бъде пренесено от детството в зрялата възраст.

Това звучи така просто и подкупващо, че сме длъжни да му обърнем внимание. Но то би означавало да се измести загадката на неврозата. Устойчивостта на чувството за малоценност — тоест на условието за страха и симптомообразуването — изглежда така несъмнена, че би трябвало да търсим обяснение на онова, което познаваме като здраве. А какво показват задълбочените наблюдения върху тревожността при децата? Малкото дете се страхува най-напред от непознати хора; ситуациите имат значение дотолкова, доколкото в тях са включени чужди лица, а страхът от предмети се появява значително по-късно. Но детето не се бои от непознатите, защото предполага у тях лоши намерения и съпоставя своята слабост с тяхната сила, тоест приема ги като заплаха за своето сигурно и безболезнено съществуване. Такова подозрително, изплашено от вездесъщия нагон към агресия дете е твърде несполучлива теоретична конструкция. Детето се стряска от чуждото лице, защото е настроено да очаква появата на добре познат и любим му човек, най-вече на майката. В страх се превръщат разочарованието и копнежът му, тоест неизползваното либидо, което не може да стои така, а трябва да се оттече под формата на страх. Едва ли е случайно, че в тази типична за детския страх ситуация се повтаря причината за първото страхово състояние по време на раждането — отделянето от майката.

Първите ситуационни фобии на децата са от тъмнина и самота; първата често се запазва през целия живот, а общо и за двете е отсъствието на обичан, закрилящ човек, тоест на майката. Веднъж чух едно изплашено от тъмнината дете да се провиква от съседната стая: „Лельо, говори ми нещо, страх ме е“. „Но какво ще ти помогне това? Ти не ме виждаш!“, а детето: „Когато някой говори, става по-светло“. Така копнежът в тъмнината се превръща в страх от тъмнината. Далеч сме от мисълта да виждаме в невротичния страх вторична, специална форма на реалния; при малкото дете по-скоро виждаме как нещо, възникващо подобно на невротичния страх от неизразходвано либидо, приема маската на реалния страх. Истинският реален страх не изглежда характерен за детето. Във всички онези ситуации, които по-късно могат да създадат условия за фобии — височини, тесни мостове над водата, влакове и параходи, — детето не проявява страх, дори толкова по-малко, колкото по-незнаещо е. Щеше да е много хубаво, ако то притежаваше повече такива унаследени защитни инстинкти; това много би облекчило задачата на контрола, който трябва да го предпази да се излага на различни опасности. В действителност обаче детето първоначално надценява силите си и не се страхува, защото не познава опасностите. То тича съвсем близо до водата, качва се на перваза на прозореца, играе с остри предмети и с огън, с една дума, върши всевъзможни опасни неща и създава грижи на възпитателите си. Когато най-сетне у него се пробуди реалният страх, това е изцяло заслуга на възпитанието, защото не може да му се позволи само да натрупа нужния за това поучителен опит. А че има деца, които твърде лесно се поддават на възпитаването в страх и впоследствие сами откриват нови опасности — това може задоволително да се обясни с по-силната либидна потребност на тяхната конституция или с ранното им разглезване чрез либидно задоволяване. Не е учудващо, че сред тези деца са и бъдещите невротици; знаем, че за възникването на една невроза най-много способства неумението да се изтърпи по-продължително натрупването на либидна енергия. Забелязвате, че тук се съобразяваме и с конституционния фактор, който никога не бива да пренебрегваме. Възразяваме само когато някой пренебрегва заради този фактор всички останали или го въвежда и там, където според данните на наблюдението, според изводите на анализа не му е мястото или пък значението му е минимално.

Нека обобщим наблюденията върху боязливостта на децата: инфантилният страх има много малко общо с реалния, но е в близко родство с невротичния страх у възрастните. Като него той възниква от неизразходвано либидо и замества липсващия любовен обект с външен предмет или ситуация.

Ще бъдете доволни да чуете, че анализът на фобиите не разкрива много нови неща. При тях става същото, каквото и при детския страх; неизразходваното либидо постоянно се превръща в привиден реален страх, а изискванията на либидото са представени от някаква съвсем дребна външна опасност. В това съвпадение няма нищо странно, защото инфантилните фобии не само са образец за по-късните, които отнасяме към „страховата хистерия“, а тяхно пряко условие и начало. Всяка хистерична фобия произлиза от някакъв страх в детството и представлява негово продължение дори когато има друго съдържание и трябва да бъде наречена с друго име. Разликата между двете страдания е в техния механизъм. При възрастния за превръщането на либидото в страх вече не е достатъчна невъзможността то да бъде изразходвано в дадения момент. Той отдавна се е научил да изтърпява наличието на свободно либидо или да го употребява до друг начин. Но когато либидото е свързано с изтласкана психична тенденция, ситуацията наподобява тази при детето, при което сферите на съзнаваното и несъзнаваното още не са обособени, и чрез регресията към инфантилната фобия сякаш се отваря пътят за удобно преобразуване на либидото в страх. Ние, както си спомняте, много говорихме за изтласкването, но при това проследявахме само съдбата на изтласкваната представа, разбира се, защото тя по-лесно можеше да се разпознае и опише. Но какво става с афекта, който я съпровожда — този въпрос винаги го отминавахме и едва сега научаваме, че този афект неминуемо се превръща в страх, независимо от какъв вид би бил при нормалното положение. Това преобразяване на афекта е далеч по-важният елемент от процеса на изтласкване. Не е така лесно да се говори за него, защото не можем да твърдим, че съществуват несъзнавани афекти в същия смисъл, в какъвто несъзнаваните представи. С изключение на една-единствена разлика представата си остава същата, все едно дали е съзнавана или несъзнавана; можем да кажем какво съответства на несъзнаваната представа. Афектът обаче е процес на оттичане, съвсем различен от представата; без задълбочен анализ и изясняване на предпоставките за психичните процеси не може да се каже какво му съответства в несъзнаваното. Тук не можем да се занимаваме с това. Нека запомним обаче, че формирането на страха е тясно свързано със системата на несъзнаваното.

Казах, че преобразуването в страх или по-точно оттичането под формата на страх е най-честата съдба на засегнатото от изтласкване либидо. Трябва да добавя, че тя не е единствена, нито окончателна. При неврозата се развиват процеси, противодействащи на формирането на страха, и по различни начини те успяват да постигнат целта си. При фобиите например ясно се разграничават две фази на невротичния процес. В първата се осъществява изтласкването и трансформирането на либидото в страх, свързан с външна опасност. През втората възникват всички онези начини на подсигуряване срещу досег с тази третирана като нещо външно опасност. Изтласкването представлява опит за бягство на Аза от възприеманото като заплаха либидо. Фобията може да се сравни с укрепление срещу външната опасност, която е заместител на всяващото страх либидо. Слабостта на защитната система при фобиите е, разбира се, в това, че така добре защитената отвън крепост остава уязвима отвътре. Проецирането на заплахата от либидото навън никога не може да сполучи добре. Затова при останалите неврози се използват други системи за защита срещу формирането на страх. Това е много интересен раздел от психологията на неврозите, но за съжаление разглеждането му ще ни отведе твърде далеч и освен това предполага по-задълбочени специални знания. Ще добавя само още едно. Вече ви говорих за „контракатексиса“, който Азът трябва да осъществи при изтласкването и да го поддържа постоянно, за да бъде изтласкването трайно. На този контракатексис се пада задачата да провежда различните форми на защита срещу възникването на страх, след като се е извършило изтласкването.

Да се върнем при фобиите. Смятам, че сега сте разбрали колко недостатъчно е да се обяснява единствено съдържанието им, да се интересуваме само как даден обект или ситуация са станали предмет на фобия. Съдържанието на фобията има за нея горе-долу същото значение, каквото фасадата на манифестирания сън — за сънуването. Трябва да признаем с необходимите уговорки, че сред предметите на фобиите има някои, които, както подчертава Стенли Хол, са филогенетично унаследени страхови обекти. В съгласие с това е фактът, че много от източниците на страх имат само символична връзка с някаква опасност.

Убедихме се какво централно място заема страхът сред проблемите на психологията на неврозите. Добихме ярко впечатление за връзката на неговото възникване със съдбата на либидото и системата на несъзнаването. Само един момент остана без връзка, остана като празнина в нашето гледище — трудно оспоримият факт, че реалният страх трябва да се приеме за проява на себесъхранителните нагони на Аза.