Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (23)

Лекция ХХІІ
Аспекти на развитието и регресията. Етиология

Дами и господа! Казахме, че функцията на либидото преминава дълъг път на развитие, докато започне да служи на размножаването по начина, който се смята за нормален. Сега искам да ви разкрия значението на този факт за възникването на неврозите.

Мисля, че ще бъде в съгласие с постановките на общата патология, ако приемем, че подобно развитие крие две опасности — задръжка и регресия. Това ще рече, че при всеобщата склонност на биологичните процеси към вариация е неизбежно понякога да не бъдат изминати благополучно и преодолени напълно всички подготвителни фази; някои компоненти на функцията остават трайно на по-ранни стадии и това придава известна непълнота на цялостното развитие.

Нека потърсим аналогии на тези явления от други области. Когато цял един народ напусне местожителството си, за да си потърси ново, както често е ставало в ранните периоди от историята на човечеството, той несъмнено няма да пристигне на новото място в пълен състав. Дори да оставим настрана другите видове загуби, неизбежно ще е малки групи от преселниците да спират по пътя и да се задържат на тези места, докато основната маса продължава пътя си. Или да потърсим по-близки сравнения. Знаете, че при най-висшите бозайници мъжките полови жлези, които първоначално се намират дълбоко в коремната кухина, в определен момент от вътрематочното развитие започват да се придвижват и достигат почти непосредствено под кожата в долния край на таза. В резултат от това при редица мъжки индивиди наблюдаваме, че единият от тези два органа е останал в кухината на таза или е заседнал трайно в така наречения ингвинален канал, през който трябва да преминат и двата, или най-малкото, че този канал е останал отворен, докато по правило той трябва да зарасне, след като приключи придвижването на половите жлези.

Когато като млад студент извършвах първата си научна работа под ръководството на фон Брюке, аз се занимавах с произхода на задните нервни корени в гръбначния мозък на една малка риба с много архаично устройство. Установих, че нервните влакна на тези корени произлизат от големи клетки в задния рог на сивото вещество, нещо, което вече не се среща при други гръбначни животни. Но скоро след това открих, че такива нервни клетки има и извън сивото вещество, по цялото протежение до така наречения спинален ганглий на задния корен, от което направих заключението, че клетките на тези ганглии са се придвижили от гръбначния мозък към корените на нервите. Същото разкрива и филогенезата; но при въпросната малка риба целият път на придвижването беше означен чрез остатъчни клетки. Ако се замислите повече, няма да ви е трудно да откриете слабите точки на тези сравнения. Затова ще кажем направо, че за всеки отделен сексуален нагон допускаме възможността негови компоненти да останат на по-ранен стадий на развитието, въпреки че други достигат крайната цел. Разбирате, че ние си представяме всеки такъв нагон като започваща от раждането и несекваща линия, която в известен смисъл изкуствено разлагаме на отделни отсечки. Прави сте, тази представа се нуждае от по-нататъшно изясняване, но това прекалено много ще ни отклони. Нека се уговорим още, че такова изоставане на един частичен нагон на по-ранен стадий от развитието ще наричаме фиксация на нагона.

Втората опасност от подобно стъпалообразно развитие е в това, че и по-напредналите компоненти могат лесно да се върнат на по-ранни стадии, което наричаме регресия. Такава регресия нагонът претърпява, ако осъществяването на функцията му, тоест постигането на сексуалната цел в по-късната и по-висша форма, се сблъска със силни външни препятствия. Логично е да приемем, че фиксацията и регресията не са независими една от друга. Колкото по-силни са фиксациите по пътя на развитието, толкова по-вероятно ще е функцията да избегне външните трудности чрез регресия до равнището на тези фиксации, толкова по-малка ще е нейната устойчивост спрямо външните препятствия. Когато преселващият се народ изостави по пътя си големи групи хора, за продължаващите по-нататък ще бъде естествено да се върнат до техните селища, ако бъдат разбити или се натъкнат на прекалено силен противник. А, от друга страна, опасността да бъдат победени е толкова по-голяма, колкото повече хора са изоставили по пътя.

За разбирането на неврозите е важно да не забравите това отношение между фиксацията и регресията. То е сигурна опора в търсенето на причините за възникването на неврозите, тоест в изясняването на тяхната етиология, с което скоро ще се заемем.

Но нека най-напред се занимаем още малко с регресията. След всичко, което научихте за развитието на либидната функция, би трябвало да очаквате два вида регресия — възвръщане към първите обекти на либидото, които, както знаем, са инцестни, и възвръщане към цялостната сексуална организация на по-ранните стадии. И двата вида се срещат при неврозите на пренасяне и играят важна роля в техния механизъм. Особено връщането към първите инцестни обекти на либидото е черта, която се среща с почти досадна редовност у невротиците. Много повече може да се каже за регресията на либидото, ако се разгледа друга група неврози, така наречените нарцистични неврози, което засега не влиза в плана ни. Тези заболявания ни разкриват други, неспоменати още процеси на развитие на либидната функция, при което съответно ни показват и нови видове регресия. Но мисля, че сега трябва преди всичко да ви предупредя да не смесвате регресията и изтласкването и да ви помогна да си изясните връзката между двата процеса. Както си спомняте, изтласкването е онзи процес, чрез който един достъпен за съзнанието акт, тоест такъв, който принадлежи към системата на предсъзнаваното, става несъзнаван, с други думи — измества се в системата на несъзнаваното. За изтласкване говорим също, когато несъзнаваният душевен акт изобщо не бива допуснат до системата на предсъзнаваното, а още на прага бива върнат обратно от цензурата. Следователно понятието „изтласкване“ не е свързано задължително със сексуалността; моля ви да обърнете внимание на това. С него се означава един чисто психологичен процес, който ще характеризираме още по-добре, ако го наречем топичен. С това искаме да кажем, че той се отнася до предполагаемите психични вместилища или — ако искаме да се откажем от тази груба помощна представа — до обособените психични системи, изграждащи душевния апарат.

Едва горното сравнение ни кара да забележим, че досега сме използвали думата „регресия“ не в широкото й значение, а в едно съвсем специално. Ако й придадем широкото значение на връщане от по-висше към по-низше стъпало на развитието, тогава и изтласкването може да се отнесе към регресията, защото също може да се разглежда като връщане към по-ранно и по-ниско стъпало в развитието на психичния акт. Само че при изтласкването това движение в обратна посока не е определящо за нас, защото в динамичен смисъл говорим за изтласкване и когато един психичен акт бива задържан на по-ниското равнище на несъзнаваното. Изтласкването е тонично — динамично понятие, а регресията — чисто описателно. Но понятието за регресия, което използвахме досега и чиято връзка с фиксацията разглеждахме, се отнася само до връщането на либидото към по-ранните стадии на неговото развитие, тоест това понятие е принципно различно и напълно независимо от изтласкването. Също така не можем да наречем регресията на либидото чисто психичен процес и не знаем къде в душевния апарат да я локализираме. Макар да упражнява извънредно силно влияние върху душевния живот, органичният фактор при нея е все пак най-изявеният.

Подобни разяснения, господа, неизбежно излизат малко суховати. Нека се обърнем към клиниката, за да ги приложим по-нагледно. Знаете, че хистерията и натрапливата невроза са двете главни заболявания от групата на преносните неврози. При хистерията се наблюдава регресия на либидото към първичните инцестни сексуални обекти, и то съвсем редовно, но почти не се наблюдава регресия към по-ниско равнище на сексуална организация. Затова пък изтласкването има решаваща роля в механизма на хистерията. Ако позволите да допълня досегашните ни сигурни знания за тази невроза с една теоретична конструкция, то аз бих описал явлението по следния начин: Обединяването на частичните нагони под първенството на гениталиите е завършено, но резултатите му срещат съпротивата на свързаната със съзнанието система на предсъзнаваното. Тоест гениталната организация важи за несъзнаваното, но не и за предсъзнаваното и отхвърлянето й от страна на предсъзнаваното води до състояние, сходно донякъде с това преди установяването на гениталния примат. Но в същността си то е съвсем различно. От двата вида регресия на либидото тази към по-ранна фаза на сексуална организация е много по-очебийната. Тъй като при хистерията тя липсва, а нашето цялостно разбиране за неврозите все още е твърде много повлияно от изследването на хистерията, с което започна неговото развитие, значението на либидната регресия ни стана ясно много по-късно от значението на изтласкването. Нека сме готови за нови разширения и изменения на възгледите си, когато включим в нашите разсъждения, освен хистерията и натрапливата невроза и другите, нарцистичните неврози.

Обратно, при натрапливата невроза регресията на либидото към стадия на садистично — анална организация е най-очебийният и определящ симптомообразуването факт. Любовният импулс в този случай се маскира като садистичен. Натрапливата представа „Искам да те убия“, освободена от някои не случайни, а неизбежни добавки, всъщност означава не нещо друго, а „Искам да получа от теб любовна наслада“. Прибавете към това, че в същото време се е извършила и регресия на обекта, така че импулсите се отнасят до най-близките и най-любими хора, и ще можете да си представите какъв ужас будят тези натрапливи представи у болния и колко странни изглеждат на съзнателното му възприятие. Изтласкването също има голям дял за възникването на този вид неврози, ала в такова кратко въведение като нашето е трудно той да бъде изяснен. Без изтласкване регресията на либидото никога не би довела до невроза, а би завършила с перверзии. Виждате, че изтласкването е процесът, който е най-типичен за неврозата и най-добре я характеризира. По-късно може би ще се удаде случай да ви изложа какво знаем за механизма на перверзиите и тогава ще видите, че и тук нещата не са така прости, както би ни се искало.

Господа! Мисля, че най-лесно ще приемете току-що чутото за фиксацията и регресията на либидото, ако го разглеждате като подготовка към изучаването на етиологията на неврозите. По този въпрос досега съм ви казвал само едно — че хората се разболяват от невроза, когато им е отнета възможността да задоволяват своето либидо, тоест поради „лишение“, както се изразих и че симптомите заместват отказаното им удовлетворение. Разбира се, това не означава, че всеки, лишен от либидно задоволяване, непременно се превръща в невротик, а означава само, че при всички изследвани случаи на невроза се открива моментът на лишението. Тоест твърдението не е обратимо. Надявам се, разбирате също, че то не претендира да разкрива цялата тайна на етиологията на неврозите, а изтъква само едно важно и задължително условие.

Сега се питам дали при по-нататъшното обсъждане на това твърдение да се съсредоточим върху естеството на лишението или върху особеностите на засегнатия от него човек. Защото лишението много рядко е всестранно и абсолютно; за да стане патогенно, то трябва да се отнася до онази форма на задоволяване, която е единствено желана от личността, на която тя единствено е способна. Общо взето, има много начини да се понася лишението от либидно задоволяване, без да се стигне до заболяване. Преди всичко познаваме хора, които са способни да поемат такова лишение без вреда за себе си; те не са щастливи, измъчват се от копнеж, но не се разболяват. Освен това трябва да имаме предвид, че сексуалните нагони са извънредно пластични, ако мога така да се изразя. Те се заместват взаимно, единият поема интензивността на другия; когато действителността не позволява да се задоволи един от тях, задоволяването на друг може да предложи пълна компенсация. Те са свързани помежду си подобно мрежа от пълни с течност канали въпреки подчинението им на гениталния примат, което малко трудно се обединява в цялостна представа. Освен това частичните сексуални нагони, също както и съставеното от тях сексуално желание, проявяват голяма способност да променят обекта си, да го заменят с друг, по-достъпен; тази възможност за изместване, тази готовност да се приемат сурогати са мощни противодействия срещу патогенността на лишението. Сред тези процеси на защита срещу заболяването поради лишение един е добил особено обществено значение. Той се състои в това, че сексуалният нагон се отказва от своята насоченост към физическа наслада или размножаване и приема друга цел, която генетично е свързана с предишната, но вече не може да се нарече сексуална, а трябва да се определи като социална. Този процес наричаме сублимация, като възприемаме всеобщата преценка, че социалните цели са по-висши от сексуалните, които по същество са егоистични. Впрочем сублимацията е само частен случай на прикрепяне на сексуалните нагони към други, несексуални. По-нататък отново ще говорим за това.

Сега може би сте останали с впечатлението, че всички тези средства за понасяне на лишението го превръщат в нещо незначително. Ала не, то запазва патогенната си сила. Противодействията по принцип не са достатъчни. Общо взето, размерът на незадоволеното либидо, който хората могат да поемат върху себе си, е ограничен. Пластичността или свободната подвижност на либидото не е дадена на всички в цялата й пълнота, сублимирането винаги поема малка част от либидото, да не говорим, че у много хора способността да сублимират е съвсем слабо развита. Най-важно от тези ограничения е очевидно ограничението в подвижността на либидото, защото то поставя задоволяването на индивида в зависимост от много малък брой цели и обекти. Спомнете си само, че непълното развитие на либидото има за последица изобилни, понякога многократни негови фиксации върху ранни фази от организацията и намирането на обекта, които най-често не могат да бъдат задоволени в реалността, и ще се убедите, че фиксацията на либидото е вторият мощен фактор, водещ заедно с лишението до заболяване. Схематично и съкратено може да се каже, че фиксацията на либидото е предразполагащият, вътрешен фактор в етиологията на неврозите, а лишението — случайният, външен фактор.

Тук ще използвам случая да ви предупредя да не вземате участие в един съвсем излишен спор. В областта на науката е много по-популярно да се взема част от истината, да се поставя на мястото на цялото и в нейна полза да се атакува останалото, което не е по-малко истина. По този начин от психоаналитичното движение вече се отцепиха няколко направления, от които едно признава само егоистичните нагони и отрича сексуалните, друго отдава значение само на влиянието на актуалните житейски проблеми и отрича ролята на индивидуалното минало и т.н.^[1]. На това място от нашето изложение възниква повод за подобно противопоставяне, за спор дали неврозите са екзогенни или ендогенни заболявания, неизбежна последица от определена конституция на индивида или продукт на някои вредни (травматични) преживявания, по-специално: дали се предизвикват от фиксацията на либидото (и от останалите черти на сексуалната конституция) или от тежестта на лишението? Този въпрос не ми се вижда по-разумен от въпроса: дали детето се създава чрез оплождането от бащата или чрез зачеването от майката? Двете условия са еднакво задължителни, ще ми отговорите с право. При възникването на неврозите положението е ако не същото, то поне много подобно. От гледна точка на етиологията случаите на невротично заболяване образуват континуум, по протежението на който двата момента — сексуалната конституция и преживяването, или — ако предпочитате — фиксацията на либидото и лишението, се изменят така, че когато единият нараства, другият намалява. В единия край са екстремните случаи, за които убедено можете да кажете: при тези хора развитието на либидото е толкова ненормално, че те щяха да се разболеят при всички случаи, каквото и да бяха преживели, колкото и животът да би ги щадил. На другия край са случаите, за които преценката ви ще бъде обратната — че те сигурно биха избегнали болестта, ако животът не ги беше поставил в това или онова положение. При случаите от средата на континуума двата фактора се съчетават в едно или друго съотношение. Сексуалната конституция на тези хора не би ги довела до невроза, ако не бяха преживели определени неща, а тези преживявания не биха ги травмирали, ако либидото им бе по-другояче развито. Бих могъл да призная известен превес на предразположението, но правомерността на признанието зависи от това, колко широко ще схващаме понятието „невротичност“.

Господа! Предлагам ви да наричаме подобни континууми взаимодопълващи се и ви предупреждавам, че и по-нататък ще имаме основание да постулираме такива.

Упоритостта, с която либидото се придържа към определени насоки и обекти, неговата, така да се каже, лепливост ни се струва самостоятелен, индивидуално променлив фактор, за който не знаем от какво зависи, но чието значение за възникването на неврозите вече няма да подценяваме. По неизвестни причини същата „лепливост“ на либидото се среща често и при нормални хора, а при перверзните, които в известен смисъл са противоположност на невротиците, тя е определящ момент. Още преди психоанализата, при анамнезата на страдащите от перверзии е било твърде често установявано (Бине), че либидото е фиксирано върху някакво много ранно впечатление, свързано с абнормна насоченост на нагона или абнормен избор на обект. Често не може да се каже с какво това впечатление е привлякло толкова силно либидото. Ще ви разкажа такъв случай, наблюдаван от самия мен. Един мъж, за когото днес половите органи и другите прелести на жената нямат никаква стойност, който изпада в непреодолима сексуална възбуда само при вида на обут в обувка крак с определена форма, си спомня свое преживяване на шестгодишна възраст, оказало се решаващо за фиксацията на либидото му. Седял на малко столче до гувернантката, с която учел английски. Този ден тя, мършава, некрасива стара мома с воднистосини очи и чип нос, имала болки в крака и затова го била повдигнала върху възглавница, обут в плюшен пантоф; прасецът й бил най-порядъчно покрит. Такова мършаво, жилесто ходило като видяното тогава у гувернантката се превръща — след един плах опит за нормален полов живот през пубертета — в единствен сексуален обект за този мъж. Ако към него се прибавят някои черти, напомнящи тила на английската гувернантка, той вече изпитва неудържимо влечение. Ето как чрез тази фиксация на либидото мъжът е станал не невротик, а перверзен, фетишист, както наричаме тази перверзия. Виждате, че макар прекомерното и при това преждевременно фиксиране на либидото да е задължителен момент при възникването на неврозите, кръгът на въздействието му далеч надхвърля тяхната сфера. Само по себе си то не е решаващо, също както споменатото вече лишение.

И така проблемът за етиологията на неврозите като че ли става по-сложен. Действително психоаналитичното изследване ни запознава с един нов момент, който досега не сме взели предвид в етиологичната последователност и който най-лесно се забелязва в случаите, когато психичното благополучие на личността изведнъж се нарушава от невротичното заболяване. При тези хора редовно се откриват признаци на стълкновение между противоположни желания или, както сме свикнали да казваме, на психичен конфликт. Част от личността застъпва определени желания, а друга част им се противопоставя и ги отблъсква. Без такъв конфликт не може да има невроза. В това сякаш няма нищо особено. Знаете, че душевният ни живот е движен непрестанно от конфликти, на които трябва да търсим разрешение. Така че би трябвало да са налице специални условия, за да стане един такъв конфликт патогенен. Налагат се въпросите, кои са тези условия, между какви душевни сили се разиграват патогенните конфликти, каква е връзката на конфликта с другите етиологични моменти.

Надявам се да ви дам задоволителен отговор на тези въпроси, макар и схематично съкратен. Конфликтът се поражда от лишението, при което ощетеното в своето задоволяване либидо е принудено да си търси други обекти и пътища. Условие за конфликта е тези пътища и обекти да срещат неодобрението на част от личността, така че да последва вето, което на първо време прави невъзможно задоволяването по този нов начин. Оттук тръгва пътят към симптомообразуването, който ще проследим по-късно. Отхвърлените либидни желания съумяват да се наложат по някои обиколни пътища, като донякъде се променят и смекчават, съобразявайки се със срещнатия протест. Тези обиколни пътища са пътищата на симптомообразуването, симптомите са новото, компенсаторно задоволяване, наложено от лишението.

Значението на психичния конфликт може да се формулира и така: за да стане външното лишение патогенно, към него трябва да се прибави вътрешно. Естествено външното и вътрешното лишение се отнасят до различни обекти и средства за задоволяване. Външното отнема една възможност за задоволяване, вътрешното се стреми да отстрани друга, във връзка с която избухва конфликтът. Аз предпочитам този начин на описание, защото в него се съдържа скрит смисъл. Той загатва за вероятността вътрешните задръжки да са произлезли от реални външни препятствия през ранните периоди на човешкото развитие.

Но кои са силите, противопоставящи се на либидното желание — другата страна в патогенния конфликт? Това са, най-общо казано, несексуалните подбуди. Обобщаваме ги в понятието „нагони на Аза“; психоанализата на преносните неврози не предлага добра възможност за тяхното диференциране, опознаваме ги донякъде посредством съпротивата, която те й оказват.

Така че патогенният конфликт е конфликт между азовите и сексуалните нагони. В ред случаи той като че ли може да бъде и конфликт между различни, чисто сексуални нагони; но това е по същество едно и също, защото от двата конфликтуващи сексуални нагона единият винаги е, така да се каже, угоден на Аза, докато другият предизвиква съпротивата му. Тъй че конфликтът си остава конфликт между Аза и сексуалността.

Господа! Когато психоанализата разглежда дадено душевно явление като продукт на сексуалните нагони, тя много често среща гневния упрек, че човекът не се състоял само от сексуалност, че в душевния живот имало и други подбуди и интереси, освен сексуалните, че не бивало всичко да се обяснява със секса и т.н. Радостно е да можеш веднъж да се съгласиш с противниците си. Психоанализата никога не е забравяла, че има и несексуални нагони, тя се изгражда върху строгото разграничаване на сексуалните нагони от азовите и далеч преди да чуе тези възражения, твърдеше, че неврозите произлизат не от сексуалността, а от нейния конфликт с Аза. Изследвайки ролята на сексуалните нагони в болестта и в живота, тя няма никакви причини да отрича съществуването или значението на азовите нагони. Но участта й е да се занимава преди всичко със сексуалните, тъй като те се оказаха най-достъпни за разбиране благодарение на преносните неврози и тъй като тя пое задачата да изучава онова, което другите пренебрегват.

Не е вярно също, че психоанализата не обръща никакво внимание на несексуалното в личността. Тъкмо разграничаването на Аза и сексуалността ни разкри особено ясно, че и азовите нагони претърпяват значително развитие — развитие, което не е нито съвсем независимо от либидото, нито без влияние върху него. Но ние познаваме развитието на Аза много по-слабо от това на либидото, защото едва изучаването на нарцистичните неврози обещава да ни разкрие строежа на Аза. Ала вече разполагаме с един ценен опит на Ференци^[2] за теория на стадиите в развитието на Аза, който предлага най-малко две опорни точки за анализ на това развитие. Ние не смятаме, че либидните интереси на личността от самото начало се намират в противоречие с интересите й за самосъхранение; по-скоро Азът се стреми на всеки етап да бъде в съгласие с дадената сексуална организация и да се вгради в нея. Смяната на отделните фази в развитието на либидото вероятно се извършва по предначертана програма; но не може да се отхвърли възможността за влияние на Аза върху този процес и също така трябва да се допусне известен паралелизъм, определено съответствие между фазите в развитието на Аза и на либидото; нарушаването на това съответствие дори би могло да бъде патогенен момент. Важен за нас е въпросът, как реагира Азът, когато либидото претърпи силна фиксация върху даден момент от развитието. Той би могъл да я допусне, ставайки в същата степен перверзен или което е същото, инфантилен. Би могъл обаче и да не я приеме и тогава на мястото на фиксацията в Аза съответства изтласкване.

Така стигаме до заключението, че третият фактор в етиологията на неврозите, склонността към конфликт, зависи от Аза толкова, колкото и от либидото. С това се допълва нашето виждане за възникването на неврозите. Първото, най-общо условие за тях е лишението, после идва фиксацията на либидото, която го тласка в определени посоки, и на трето място — склонността към конфликт, произтичаща от развитието на Аза, отхвърлящ тези либидни импулси. Тъй че явлението не е така объркано и трудно за разбиране, както може би ви се е струвало в хода на изложението ми. Ала ще видим, че още не сме готови. Налага се да добавим нещо ново и да анализираме по-нататък нещо вече познато.

За да ви демонстрирам какво влияние има развитието на Аза върху възникването на конфликта и с това — на неврозата, ще приведа един пример, който е изцяло съчинен, но напълно правдоподобен. Ще го нарека „Приземният и първият етаж“ по аналогия с един фарс на Нестрой. В приземието живее портиерът, а на първия етаж — собственикът на къщата, богат и знатен човек. И двамата имат деца и нека допуснем, че на дъщеричката на собственика е разрешено без надзор да играе с пролетарското дете. Така децата лесно могат да стигнат до неприлични, тоест сексуални игри, до играта на „баща и майка“, да се наблюдават взаимно при интимни действия и да дразнят половите си органи. Момиченцето на портиера, което въпреки своите пет или шест години вече е имало възможност да наблюдава нещо от сексуалния живот на възрастните, би могло да изиграе ролята на съблазнителката. Тези преживявания, дори да не траят дълго, са достатъчни, за да активизират у децата известни сексуални импулси, които няколко години след прекратяването на игрите се проявяват под формата на мастурбация. Дотук е общото; крайният резултат ще бъде много различен при двете деца. Дъщерята на портиера ще продължи да мастурбира приблизително до появата на менструацията, после с лекота ще преустанови, няколко години по-късно ще си намери приятел, ще роди евентуално дете, ще поеме един или друг жизнен път, може би ще стане популярна артистка и ще завърши като аристократка. Възможно е съдбата й и да не е чак толкова блестяща, но при всички случаи преждевременните сексуални занимания няма да навредят на живота й, няма да я доведат до невроза. Другояче стоят нещата при господарската дъщеричка. Скоро още като дете, тя ще започне да подозира, че е вършила нещо нередно, ще се откаже от задоволяването чрез мастурбация по-рано, но може би след тежка вътрешна борба и въпреки това у нея ще остане известна потиснатост. Когато през девическите години получи възможността да узнае нещо за човешката сексуалност, тя ще се отвърне от него с необяснимо отвращение и ще поиска да си остане невежа. Може би сега ще я покори нова, непреодолима потребност от мастурбация, от която няма да смее да се оплаче никому. През годините, когато ще трябва да се хареса като жена на някой мъж, у нея ще се разрази неврозата, която ще осуети брака и всичките й надежди в живота. Когато успеем чрез психоанализа да разкрием причините на тази невроза, се оказва, че това добре възпитано, интелигентно и амбициозно момиче напълно е изтласкало сексуалните си желания, но те, несъзнавано от нея, са останали фиксирани върху незначителните преживявания с приятелката от детинството.

Разликата в двете съдби въпреки еднаквото преживяване идва от това, че Азът на едното момиче е претърпял развитие, каквото липсва у другото. За дъщерята на портиера по-късните сексуални занимания са били също така естествени и безпроблемни, както и в детството. Дъщерята на господаря е претърпяла въздействието на възпитанието и е възприела неговите норми. Азът й е формирал от тях идеали за чистота и липса на полово желание у жената, които не се съгласуват със сексуалните занимания, а интелектуалното образование е понижило интереса й към отредената й женска роля. В резултат от по-високото морално и интелектуално развитие на Аза тя е влязла в конфликт с изискванията на своята сексуалност.

Ще се спра днес и на един втори момент от развитието на Аза както поради това, че ни открива нови неща, така и защото особено добре обосновава строгото разграничаване на азовите нагони от сексуалните, на което ние държим, но което не е самопонятно. Разглеждайки развитието на Аза и либидото, трябва да изтъкнем един аспект, на който досега не е обръщано достатъчно внимание. И двете са по същество унаследени, те повтарят в съкратен вид развитието, което човечеството като цяло е изминало за дълъг период от своята предистория. Струва ми се, че при развитието на либидото този филогенетичен произход се забелязва съвсем лесно. Припомнете си как у някои животински класове гениталният апарат е най-тясно свързан с устата, при други не може да се разграничи от отделителната система, при трети е свързан с двигателните органи — неща, които ще намерите занимателно описани в ценната книга на В. Бьолше^[3]. При животните се откриват, така да се каже, закрепени като сексуална организация всички видове перверзии. Но при човека филогенетичният аспект е отчасти забулен от обстоятелството, че онова, което всъщност е унаследено, трябва наново да се усвои в индивидуалното развитие, може би защото условията, довели навремето до него, продължават да съществуват и да въздействат върху всеки индивид. Искам да кажа, че някога те са били съзидателни, а сега служат като провокиращ момент. Освен това е несъмнено, че при всеки човек ходът на предначертаното развитие може да се наруши и измени от актуални въздействия. А властта, която е наложила на човечеството такова развитие и го поддържа до ден-днешен, ние познаваме; това отново е лишението в реалността или ако я назовем с истинското й велико име: жизнената необходимост, ананке^[4]. Тя е била строга възпитателка и много е направила от нас. Невротиците принадлежат към децата, при които строгостта е дала неблагоприятни резултати, но такъв риск крие всяко възпитание. Впрочем това разглеждане на жизнената необходимост като двигател на развитието не бива да създава у нас предубеждение срещу значението на „вътрешните тенденции на развитие“, ако съществуването на такива се докаже.

Много важно е да се отбележи, че сексуалните и самосъхранителните нагони не реагират по един и същи начин на нуждите на действителността. Самосъхранителните нагони и всичко, свързано с тях, по-лесно се поддават на възпитание; те отрано свикват да се подчиняват на необходимостта и да се развиват съобразно реалностите. Това е разбираемо, защото те не могат да си осигурят по друг начин обектите, от които се нуждаят, а без тези обекти индивидът ще загине. Сексуалните нагони по-трудно се поддават на възпитание, защото първоначално не познават липсата на обект. Понеже се опират подобно паразити на други телесни функции и се задоволяват автоеротично чрез собственото тяло, те първоначално се изплъзват от възпитателното въздействие и у повечето хора в определено отношение запазват тази си своенравност, неподатливост на влияние, „неразумност“ през целия живот. Освен това възпитаемостта на младия човек обикновено приключва с пълното разбуждане на сексуалните му потребности. Педагозите знаят това и се съобразяват с него; но може би данните на психоанализата ще ги подтикнат да съсредоточат възпитателните си усилия в първите години на детството, като се започне от кърмаческа възраст. На четири или пет години малкият човек често е завършен и оттам нататък само постепенно проявява онова, което вече се съдържа у него.

За да осъзнаем цялото значение на посочените различия между двете групи нагони, ще трябва да започнем отдалеч и да приложим един от онези подходи, които могат да се нарекат икономически. С това навлизаме в една от най-важните, но за съжаление и една от най-тъмните области на психоанализата. Задаваме си въпроса, дали в работата на душевния ни апарат се открива някаква главна цел, и засега си отговаряме, че такава цел е получаването на удоволствие. Изглежда, че цялата ни душевна дейност е насочена към постигането на удоволствие и отбягването на неудоволствието, че се регулира автоматично от принципа на удоволствието. Разбира се, страшно много ни се иска да знаем какви са условията за възникването на удоволствие или неудоволствие, но тъкмо това не ни е дадено. Ще се осмелим само да кажем, че удоволствието по някакъв начин е свързано с намаляването, отслабването или изчезването на въздействащите върху душевния апарат дразнители, а неудоволствието — с тяхното увеличаване. Изследването на най-силното достъпно за човека удоволствие, удоволствието от половия акт, не оставя никакво съмнение по въпроса. Тъй като при такива преживявания на удоволствие се касае за съдбата на количества душевна възбуда или енергия, ние наричаме този вид разсъждения икономически. Даваме си сметка, че можем да опишем задачите и функциите на душевния апарат и по друг начин, по-общо, отколкото чрез акцентуването върху удоволствието. Можем да кажем, че целта на душевния апарат е да се справи с връхлитащите го отвън и отвътре дразнители, с поражданата от тях възбуда. За сексуалните нагони е съвсем очевидно, че работят от начало до край за получаването на наслада; те запазват тази си първоначална функция без изменения. Другите, азовите нагони в началото също са насочени към това. Но под влияние на учителката Нужда те скоро се научават да заместват принципа на удоволствието с негова модификация. Задачата да се избягва неудоволствието става за тях почти равностойна на задачата да се получава удоволствие; Азът разбира, че неизбежно трябва да се отказва от непосредствено задоволяване, да отлага удоволствието, да понася известно неудоволствие и да изостави напълно някои източници на наслада. Така възпитаният Аз става „разумен“, не се подчинява напълно на принципа на удоволствието, а следва принципа на реалността, който в основата си също се стреми към удоволствие, но удоволствие, което, макар отложено и по-слабо, е подсигурено чрез съобразяването му с реалността.

Преходът от принципа на удоволствието към принципа на реалността е една от най-важните стъпки в развитието на Аза. Знаем вече, че сексуалните нагони извървяват тази част от развитието на Аза със закъснение и неохота, а по-нататък ще чуем какви са последиците за човека от това, че сексуалността му се задоволява да има толкова хлабава връзка с външната реалност. А сега в заключение — още една необходима тук забележка. След като човешкият Аз има свое развитие, така както и либидото, не ще се изненадате да чуете, че съществуват и „регресии на Аза“, и ще искате да узнаете каква роля може да изиграе такова завръщане на Аза към по-ранни фази на развитието при невротичните заболявания.