Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (18)

Лекция XVII
Смисълът на симптомите

Дами и господа! В предишната лекция ви разясних, че клиничната психиатрия малко се интересува от формата и съдържанието на отделния симптом, психоанализата обаче тръгва тъкмо оттук и като начало установява, че симптомът има смисъл и е свързан с преживяванията на болния. Смисълът на невротичните симптоми е открит за първи път от Й. Бройер при изследването и щастливото излекуване на един прочул се оттогава насам случай на хистерия (1880–1882). Вярно е, че независимо от него същото разкрива и П. Жане; даже на френския учен принадлежи литературния приоритет, защото Бройер публикува наблюдението си едва десетилетие по-късно, по време на сътрудничеството си с мен (1893–1895). Впрочем не е много важно кой е авторът на откритието, защото знаете, че всяко откритие се прави многократно, никога отведнъж, а наградите рядко отговарят на заслугата. Америка не носи името на Колумб. Големият психиатър Льоре преди Бройер и Жане изказва мнението, че дори делирите на душевноболните биха се оказали смислени, ако знаехме как да ги разтълкуваме. Признавам, че дълго време бях склонен да оценявам много високо заслугата на П. Жане за изясняването на невротичните симптоми, защото той ги схващаше като проява на idées inconscientes^[1], завладели болните. Но сетне Жане започна да се изказва прекалено сдържано по този въпрос, сякаш иска да покаже, че несъзнаваното е било за него само начин да се изрази, помощно понятие, une fagon de parler, под което не е разбирал нещо реално. Оттогава престанах да проумявам работите му, но мисля, че той излишно се отрече сам от голяма заслуга.

И така невротичните симптоми имат смисъл както грешките и сънищата и като тях са свързани с живота на хората, у които се проявяват. Бих искал да онагледя този важен извод с няколко примера. Че винаги и във всички случаи е така, това мога само да твърдя, но не и да го докажа. Който сам търси наблюдения, ще се убеди. По определени причини няма да взема примери от хистерията, а от друга, извънредно забележителна и тясно свързана с нея невроза, за която трябва да ви дам някои начални пояснения. Тази така наречена натраплива невроза не е толкова популярна, колкото всеизвестната хистерия; тя, ако мога да се изразя така, не се натрапва толкова шумно, държи се по-скоро като лична работа на болния, отказва се почти напълно от телесни прояви и създава всичките си симптоми в душевната област. Натрапливата невроза и хистерията са двете форми на невротично заболяване, с чието изследване започна формирането на психоанализата и при чието лекуване тя жъне най-големите си победи. Но натрапливата невроза, при която липсва онзи загадъчен скок от душевното в телесното, ни стана всъщност по-ясна и по-достъпна чрез психоанализата от хистерията, а освен това установихме, че в нея много по-ярко се проявяват някои екстремни черти на невротичното страдание.

Натрапливата невроза се изразява в това, че болните са заети с мисли, които всъщност не ги интересуват, усещат в себе си импулси, струващи им се съвсем чужди, и извършват действия, които са им неприятни, но от които им е абсолютно невъзможно да се откажат. Мислите (натрапливите представи) могат да бъдат нелепи или просто безразлични за индивида, често съвсем глупави, но във всички случаи са резултат от напрегната мисловна дейност, която изтощава болния и той й се отдава с голямо нежелание. Против волята си той е принуден да умува и мъдрува, сякаш се касае за най-важните въпроси на живота му. Импулсите, които болният усеща у себе си, също могат да бъдат детински и нелепи, но в повечето случаи съдържанието им е ужасяващо — например подтик към тежко престъпление, — тъй че той не само ги възприема като чужди, но бяга в ужас от тях и чрез забрани и ограничения на свободата си се пази от извършването им. При това те никога, наистина никога не стигат до осъществяване; бягството и предпазливостта винаги побеждават. Онова, което болният в действителност извършва, така наречените натрапливи действия са съвсем безобидни дреболии, най-често повторения и церемониални украсявания на действия от ежедневието, с което обаче такива необходими процедури като приготвяне за сън, миене, обличане, разходка се превръщат в мъчителни и трудно разрешими задачи. Болезнените представи, импулси и действия нямат еднакъв дял в отделните форми и случаи на натраплива невроза; правилото по-скоро е един или друг от тези моменти да доминира в картината и да дава името на болестта, но общото между различните форми е очевидно.

Това наистина е уникално страдание. Мисля, че и на най-разюзданата психиатрична фантазия не би се удало да съчини подобно нещо и човек трудно би го повярвал, ако не го виждаше всеки ден пред очите си. Не смятайте обаче, че помагате с нещо на болния, когато го убеждавате да отклони мислите си, да не се занимава с тези глупости и да свърши вместо тях нещо по-разумно. Той самият много би искал това, защото е съвсем наясно с всичко, споделя вашето мнение за натрапливите симптоми, дори сам го формулира преди вас. Само че не може другояче; действията, осъществявани при натрапливата невроза, притежават енергия, която сякаш не прилича на нищо от нормалния душевен живот. Болният може само едно: да измества, да заменя, вместо една глупава мисъл да възприема друга, малко по-умерена, да минава от една предпазливост към друга, от един ритуал към друг. Да измества натрапливостта, но не и да я премахне. Възможността всички симптоми да се изместват далеч от първоначалната си форма е основна черта на болестта му; освен това прави впечатление, че противоположностите (полярностите), от които е пронизан душевният живот, в неговото състояние изпъкват с особена острота. Освен натрапливостите с положително или отрицателно съдържание в интелектуалната област се явява съмнението, което постепенно разяжда увереността и в най-обикновените неща. Изострят се нерешителността, липсата на енергия, ограничаването на свободата. При това до заболяването си болният от натраплива невроза обикновено е бил много енергичен човек, често извънредно упорит, умствените му възможности по правило надхвърлят средното равнище. Нравственото му развитие най-често е на отрадна висота, той е крайно съвестен, необикновено коректен. Сами разбирате, че е нужна солидна работа, за да се ориентира човек поне донякъде в този противоречив ансамбъл от свойства на характера и болестни симптоми. Засега ние не се и стремим към нещо друго, освен да разберем някои от симптомите на тази болест, да ги изтълкуваме.

С оглед на вече обсъжданото може би ще поискате най-напред да узнаете как съвременната психиатрия се отнася към проблемите на натрапливата невроза. Това е тъжна история. Психиатрията само назовава различните натрапливости с различни имена и не казва нищо повече за тях. Затова пък подчертава, че носителите на тези симптоми са „дегенерати“. Това не може да ни задоволи, то всъщност е оценка, присъда, а не обяснение. Искат да ни внушат, че у хората, които се отклоняват от нормата, могат да се наблюдават всякакви странности. Ние също смятаме, че лицата, развиващи подобни симптоми, по природа навярно са по-различни от останалите хора. Но дали са повече „дегенерирали“ в сравнение с другите невротици, например с хистериците, или в сравнение с болните от психози? Явно, че тази характеристика пак е прекалено обща. Може да се усъмним дали поначало е основателна, като се има предвид, че такива симптоми се наблюдават и при изключителни хора с особено големи и ценни за обществото способности. Обикновено научаваме малко интимни неща за великите личности поради тяхната дискретност и неискреността на биографите им, но от време на време се срещат и фанатици на честността като Емил Зола — знаем колко много чудати натрапливости са го измъчвали през целия му живот^[2].

Психиатрията е намерила изход в понятието Dégénérés supéricurs. Добре, но психоанализата ни показа, че странните натрапливи симптоми могат да бъдат трайно премахнати, както други страдания при други, не дегенерирали хора. На мен самия това ми се е удавало вече много пъти.

Сега ще ви дам два примера за анализа на натраплив симптом, един отдавнашен, който не мога да заменя с по-хубав, и един скорошен. Ограничавам се с толкова малко примери, защото изложението трябва да бъде обстойно, с всички подробности.

Една близо тридесетгодишна жена, която страдаше от извънредно тежки натрапливости и на която вероятно щях да помогна, ако коварна случайност не беше унищожила резултатите от работата ми — може би ще ви разкажа някой път за това, — та тази жена извършваше по няколко пъти на ден следното чудновато натрапливо действие: изтичваше от своята стая в съседната, заставаше на определено място до разположената по средата маса, извикваше със звънеца камериерката си, даваше й някакво незначително нареждане, а понякога я отпращаше и без такова и се връщаше обратно в стаята си. Разбира се, този симптом не беше свързан с особено страдание, но все пак възбуждаше любопитството. Изясняването му се постигна по неочакван и безупречен начин, без никакво внушение от страна на лекаря. Не зная как сам бих могъл да стигна до някаква хипотеза за смисъла на тази натрапливост, до предложение за тълкуването й. Винаги, когато питах болната: „Защо правите това? Какъв е смисълът му?“, тя отговаряше: „Не знам“. Но един ден, след като бях успял да се преборя с едно нейно силно, принципно съмнение, тя внезапно се досети и разказа с какво е свързано натрапливото действие. Преди повече от десет години тя се беше омъжила за значително по-възрастен от нея мъж, оказал се импотентен през брачната нощ. Безброй пъти тази нощ той притичвал от своята стая в нейната, за да повтори опита, но всеки път безуспешно. На сутринта ядосано казал: „Срамота е от камериерката, като оправя леглото“, взел едно шише с червено мастило, което случайно се намирало в стаята, и го излял върху чаршафа, но не съвсем на мястото, където би трябвало да се намира такова петно. Отначало не разбрах какво общо има този симптом с натрапливото действие, тъй като виждах съответствие само в притичването между двете стаи и може би още в появата на камериерката. Тогава пациентката ме заведе до масата във втората стая и ми показа едно голямо петно на покривката. Обясни още, че заставала до масата по такъв начин, щото повиканото момиче непременно да забележи петното. Сега вече пряката връзка между онази сцена след брачната нощ и днешното натрапливо действие беше несъмнена, а освен това и много поучителна.

Преди всичко става ясно, че пациентката се идентифицира с мъжа си; та нали играе неговата роля, имитирайки притичването му от едната стая в другата. За да запазим аналогията, трябва да приемем, че леглото и чаршафът са заместени от масата и покривката. Това изглежда произволно, но ние ненапразно сме изучавали съновната символика. И в съня масата много често трябва да се тълкува като легло, и масата, и леглото символизират брачния живот, така че е лесно да се замести едното с другото.

С това вече доказахме, че натрапливото действие е смислено; то явно изобразява, повтаря онази важна сцена. Но няма защо да спираме дотук; ако изследваме отношението между двете, ще открием може би нещо повече, нещо от целта на натрапливото действие. Явно, че неговата същина е в повикването на камериерката, пред която жената демонстрира петното в противовес на думите на мъжа й „Срамота е от камериерката“. Така той, чиято роля тя изпълнява, не се срамува от камериерката, следователно петното е там, където трябва. Виждаме, че жената не просто повтаря сцената, а я доразвива и при това коригира. Но така тя коригира и другия мъчителен момент от брачната нощ, който е създал нуждата от червеното петно — импотентността. Натрапливото действие казва: „Не, не е вярно, той нямаше защо да се срамува от камериерката, той не беше импотентен“. Чрез сегашното си действие пациентката представя това си желание за изпълнено, както в сънищата; неговата тенденция е да заличи някогашния неуспех на мъжа.

Тук се прибавя всичко, което бих могъл да ви разкажа за тази жена или — по-точно казано — всичко, което знаем за нея, ни насочва към това тълкуване на натрапливото действие. От години тя живее отделно от мъжа си и се бори с желанието да разтрогне официално брака си. Но не може да става и въпрос за освобождаване от съпруга; тя е принудена да му бъде вярна, оттеглила се е от света, за да не се поддаде на изкушение, във въображението си го извинява и възвеличава. И всъщност най-дълбоката тайна на болестта й е, че с нейна помощ тя защитава мъжа си от злите езици, оправдава раздялата си с него и му дава възможност да живее в уютно усамотение.

Така анализът на едно безобидно натрапливо действие директно ни отвежда при ядрото на дадената болест, а заедно с това ни разкрива и значителна част от тайната на натрапливата невроза изобщо. Спирам се на този случай, защото в него се съчетават условия, които не се срещат всеки път. Тук тълкуването на симптома бе намерено изведнъж, от самата болна, без ръководството или вмешателството на аналитика и е свързано с преживяване, което не се отнася, както обикновено, към забравените години на детството, а се е случило с болната в зрялата й възраст и е оставило незаличим спомен. Всички обичайни възражения срещу нашето тълкуване на симптомите в този случай са неуместни. Но, разбира се, положението не може винаги да е така благоприятно.

И още нещо! Не ви ли направи впечатление как безобидното натрапливо действие ни въведе в интимната сфера на пациентката? Едва ли има по-интимно нещо за жената от събитията през брачната й нощ; и дали е случайно и без значение, че стигнахме тъкмо до интимните подробности на половия живот? Вярно, то би могло да се дължи на избрания от мене пример. Нека да не съдим прибързано и да се обърнем към втория пример, който е съвсем различен, образец на една често срещаща се разновидност — ритуал преди лягане за сън.

Една 19-годишна, женствена, надарена девойка, единствено дете на родителите си, които превъзхожда по образование и ум, като дете била много палава и необуздана, а в последните години без видими причини развила невроза. Особено раздразнителна е спрямо майка си, винаги е недоволна, потисната, склонна към нерешителност и колебание, а накрая признава, че вече не е в състояние да върви сама по площади и по-големи улици. Няма да се занимаваме подробно със сложното й заболяване, изискващо най-малко две диагнози — агорафобия и натраплива невроза, — а ще се спрем само на ритуала преди лягане, с който тя тормозеше родителите си. Може да се каже, че в известен смисъл всеки нормален човек си има ритуал на лягане или държи на някои условия и му е трудно да заспи, ако не са изпълнени. Придал е определена форма на прехода от будност към сън и неизменно я повтаря всяка вечер. Но всичко, от което здравият човек се нуждае за заспиване, има разумно обяснение, а ако външните обстоятелства наложат промяна, той лесно и бързо се приспособява. Патологичният ритуал обаче не търпи компромиси, съумява да се наложи дори с най-големи жертви, също се прикрива зад разумна обосновка и на пръв поглед се отклонява от нормалния само по прекалената грижливост на изпълняването му. Но при по-внимателно вглеждане става ясно, че разумното прикритие е твърде несъвършено, че ритуалът включва елементи, които излизат извън него, а други направо му противоречат.

Нашата пациентка мотивира вземаните от нея предпазни мерки с това, че й била нужна тишина и трябвало да отстрани всички източници на шум. За тази цел тя извършва две неща: големият часовник в стаята й бива спрян, а всички други часовници се изнасят от стаята; дори мъничкото си ръчно часовниче тя не може да изтърпи върху нощното шкафче. Саксиите и вазите биват събрани в средата на писалището, така че да не могат през нощта да паднат, да се счупят и смутят съня й. Тя самата разбира, че нуждата от тишина е само привидно оправдание за тези мерки; тиктакането на малкото часовниче не може да се чуе дори ако е на нощното шкафче, и всички знаем от опит, че махалото на часовника не пречи на съня, а по-скоро действа приспиващо. Признава също, че е много малко вероятно саксиите и вазите, ако се оставят по местата им, да паднат през нощта от само себе си. Другите правила от ритуала не се оправдават с нуждата от тишина. А изискването вратата между нейната стая и спалнята на родителите й да остане полуотворена, което тя осигурява, като я подпира с различни предмети, е направо в противоречие с тази нужда. Но най-важните правила се отнасят до самото легло. Дюшекът в горния му край не бива да опира дървената табла. Възглавницата непременно трябва да е поставена под формата на ромб и пациентката полага главата си точно върху надлъжния диагонал на ромба. Пухената завивка най-напред се тръсва така, че пухът да се събере в долния й край, но след това тя не пропуска отново да го разпредели равномерно чрез потупване с ръце.

Позволете ми да пропусна останалите подробности от ритуала, някои от които са съвсем дребнави; от тях няма да научим нищо ново, само ще ни отклонят от целта ни. Но имайте предвид, че всичко това не се осъществява гладко. Всеки път я измъчва тревогата, че нещо не е свършено правилно; трябва да се провери, да се повтори, съмнението засяга ту една, ту друга от предпазните мерки и резултатът е, че минават един-два часа, през които момичето не може да заспи, а не оставя и наплашените си родители да заспят.

Анализът на тези изтезания не се осъществи така просто, както при натрапчивото действие на предишната пациентка. Аз подхвърлях на момичето различни идеи и предложения за тълкуване, но тя всеки път или ги отхвърляше решително, или ги приемаше с пренебрежителен скепсис. Ала след първата отрицателна реакция настъпи период, през който тя сама започна да размисля над предложените й варианти, да събира хрумвания към тях, да възпроизвежда спомени, да възстановява връзки, докато накрая възприе всички тълкувания по собствен път. Паралелно с това тя постепенно изоставяше натрапливите действия и още преди да завърши терапията, вече се беше отказала от целия ритуал. Трябва да знаете, че аналитичната работа, така както я извършваме днес, направо изключва последователното обработване на всеки отделен симптом, докато се изясни напълно. Винаги се налага да изоставяме една тема, като сме сигурни обаче, че отново ще се върнем към нея в друга връзка. Така че тълкуването на симптомите, което сега ще ви изложа, е синтез от резултати, получени в течение на седмици и месеци, като работата по тях се прекъсваше от други задачи.

Пациентката ни постепенно се убеди, че отстраняваният през нощта часовник е символ на женския полов орган. Часовникът, който иначе може да има и други значения, придобива тази роля благодарение на връзката си с периодичните явления и равните интервали. Понякога чуваме жена да се похвали, че менструацията й е редовна като часовник. Но страхът на пациентката е насочен специално срещу събуждане от тиктакането. Тиктакането на часовника може да се сравни с тръпките на клитора при сексуална възбуда. Това именно неприятно за нея усещане многократно я било събуждало от сън и сега този страх от сексуалната възбуда е намерил израз в потребността да се отстранят за през нощта от обкръжението й всички работещи часовници. Саксиите и вазите, както всички съдове, също са женски символи. Тъй че предпазната мярка срещу тяхното падане и счупване през нощта също не е без смисъл. Всички познаваме широко разпространения обичай да се строшава съд или чиния при годеж. Всеки от присъстващите си взема едно парче, което трябва да се схваща като обезщетение за неговите права върху годеницата от гледна точка на домоногамния морал. Във връзка с този елемент от ритуала момичето имаше един спомен и няколко асоциации. Веднъж като дете паднала с някакъв стъклен или фаянсов съд в ръце и си порязала пръстите, при което изтекла много кръв. Когато пораснала и се запознала с въпросите на сексуалните отношения, у нея се зародило опасението, че няма да кърви през първата си брачна нощ и не ще стане ясно, че е девствена. Следователно предпазните й мерки срещу счупването на вазите означаваха отхвърляне на целия комплекс, свързан с девствеността и кървенето при първото сношение — отхвърляне както на страха от кървенето, така и на страха, че няма да кърви. С избягването на шума, за което уж беше предназначена, тази мярка имаше много малко общо.

Главния смисъл на своя ритуал тя отгатна един ден, когато изведнъж й стана ясно правилото дюшекът да не докосва таблата на леглото. Дюшекът винаги е означавал жена, каза тя, а изправената табла — мъж. Тоест тя искаше — нека добавим: по магичен начин — да раздели мъжа и жената, което ще рече да раздели родителите, да не им позволи съпружески отношения. Преди години, когато още не съществувал ритуалът, тя се опитвала да постигне това по пряк начин. Симулирала страх или може би използвала действителната си боязливост като претекст да се оставя отворена вратата между спалнята на родителите и детската стая. Това правило се запазило и в сегашния й ритуал. Така тя си осигурила възможност да подслушва родителите и възползвайки се от нея, си навлякла много месеци безсъние. Недоволна и от това препятствие за родителите, за известно време тя си извоювала правото да спи между двамата в брачното легло. Така „дюшекът“ и „таблата“ действително не можели да влязат в допир. По-късно, когато пораснала толкова, че вече не се побирала между двамата, тя чрез съзнателното симулиране на страх заставила майка си да си смени мястото с нея и лягала до баща си. Тази ситуация несъмнено е резултат от фантазия, чиито следи се долавят в ритуала.

Щом като дюшекът означава жена, то тръскането на пухената завивка, докато всичкият пух се събере долу и се получи издутина, също има своя смисъл. Той е забременяването на жената; тя обаче не пропуска никога да заличи това забременяване, защото години наред я измъчвал страхът, че в резултат от половите отношения между родителите ще се появи ново дете, което ще й бъде конкурент. От друга страна, ако дюшекът е жената, майката, то възглавницата може да означава само дъщерята. Защо възглавницата трябва да се постави като ромб, а главата — точно върху средната му линия? Тя лесно си спомня, че ромбът е срещаната върху всички развалини руна^[3] за отвореното женско влагалище. Самата тя в случая играе ролята на мъжа, на бащата, като главата й замества мъжкия член (срв. обезглавяването като символ на кастрацията).

Какви развратни мисли витаят според вас в главата на тази девица — ще кажете навярно. Така е, признавам, но не забравяйте, че аз не съм вършил всички теза неща, а само съм ги разтълкувал. Такъв ритуал преди лягане също е нещо странно, а не можете да отречете съответствието между него и фантазиите, които ни разкрива тълкуването. Държа да обърнете внимание, че ритуалът не отразява една-единствена фантазия, а цяла поредица от такива, които някъде се сплитат в общ възел. Също и на това, че предписанията на ритуала отразяват сексуалните желания ту позитивно, ту негативно, отчасти им дават израз, отчасти ги отхвърлят.

От анализа на този ритуал може да се извлече повече, ако той се разгледа във връзка с другите симптоми на болната. Но нашият път не е натам. Задоволете се само с указанието, че девойката беше завладяна от еротични чувства към баща си, които водеха началото си от ранното й детство. Може би затова се държеше така грубо с майка си. Не можем също да не забележим, че анализът на симптома пак ни отведе до сексуалния живот на болната. Може би това ще ни учудва все по-малко, колкото повече стават анализираните симптоми, в смисъла и целта на които сме вникнали.

И така с два подбрани примера ви показах, че невротичните симптоми имат смисъл, както грешките и сънищата, и са тясно свързани с преживяванията на пациента. Дали мога да очаквам, че ще се съгласите с това извънредно важно твърдение само въз основа на два примера? Не. Но ще поискате ли от мен да ви разказвам примери дотогава, докато решите, че сте убедени? Също не, защото при тази обстоятелственост, с която разглеждам отделните случаи, би трябвало да посветя пет часа седмично в продължение на цял семестър на тази единствена точка от учението за неврозите. И тъй, задоволявам се да ви дам само една илюстрация на моето твърдение, а за останалото можете да се отнесете към литературата, към класическото тълкуване на симптомите в първия случай на Бройер (хистерия), към фрапантните разкрития за толкова тъмните симптоми при така наречената деменция прекокс на К. Г. Юнг от времето, когато този учен беше още само психоаналитик и не се стремеше да бъде пророк, и върху всички работи, които изпълват списанията ни. Тъкмо изследванията от този вид са предостатъчно. Анализът, тълкуването, превеждането на невротичните симптоми бяха толкова привлекателни за психоаналитиците, че отначало те занемариха заради тях другите проблеми на невротичните заболявания.

На онези от вас, които си дадат този труд, ще им направи силно впечатление изобилието от доказателствен материал. Но ще се натъкнат и на една трудност. Смисълът на симптома, както видяхме, е във връзката му с преживяванията на болния. Колкото по-индивидуален е симптомът, толкова по-лесно ще възстановим тази връзка. Задачата е да се открие онази ситуация от миналото, в която нелепата мисъл е била основателна, безсмисленото действие — целесъобразно. Натрапливото действие на пациентката, която притичваше до масата и звънеше на камериерката, е истински образец на този вид симптоми. Но съществуват, и то много често, симптоми от съвсем друго естество. Трябва да ги наречем „типични за болестта“, защото те във всички случаи са почти еднакви, индивидуалните различия при тях изчезват или са толкова малки, че е трудно те да бъдат свързани с индивидуални преживявания на болните, с отделни ситуации. Нека се обърнем пак към натрапливата невроза. В ритуала преди лягане на втората ни пациентка вече има много типични черти, но заедно с това и достатъчно индивидуални, които позволяват историческото му, така да се каже, тълкуване. Но всички натрапливо болни имат склонността към повторения, към ритмизиране и изолиране на действията. Повечето от тях държат много на чистотата. Болните, страдащи от агорафобия (топофобия, страх от открити пространства), което страдание не отнасяме към натрапливата невроза, а наричаме страхова хистерия, често повтарят в болестните си картини с изумителна монотонност едни и същи черти — страхуват се от затворени помещения, от големи, открити площади, дълги улици и алеи. Чувстват се защитени, ако придружават познати или ако след тях върви кола и т.н. Но при все това на този еднакъв фон отделните болни си имат индивидуални условия, бих казал прищевки, които в отделни случаи могат да бъдат противоположни. Един се бои само от тесни улици, друг само от широки, един може да върви по улицата само ако хората на нея са малко, друг — само ако са много. Хистерията при цялото богатство на индивидуални черти също показва излишък от общи, типични симптоми, които на пръв поглед не позволяват лесно проследяване в миналото. Нека не забравяме, че тъкмо по тези типични симптоми се ориентираме при поставянето на диагнозата. Ако при даден случай на хистерия сме успели да установим връзката на типичен симптом с едно или няколко преживявания (например връзката на хистерично повръщане с многократно изпитано отвращение), ние се стъписваме, когато в друг случай анализът разкрие съвсем различна поредица от привидно патогенни преживявания. Като че ли това повръщане на хистериците се дължи на неизвестни причини, а разкритите чрез анализа поводи от миналото само се използват от тази вътрешна необходимост като претекст, ако случайно ги има.

Така стигаме до нерадостния извод, че можем задоволително да обясняваме смисъла на индивидуалните невротични симптоми чрез връзката им с преживяното, но изкуството ни е безсилно пред много по-честите типични симптоми. А пък аз далеч не съм ви запознал с всички трудности, които възникват при последователното историческо тълкуване на симптомите. Няма и да го направя, защото, макар да имам намерение нищо да не разкрасявам или крия пред вас, не бива да ви довеждам до пълно объркване още в самото начало на съвместната ни работа. Вярно е, че сме направили едва първата си крачка към разбирането на симптомите, но нека се придържаме към вече постигнатото и постепенно да вървим към преодоляване на още непонятното. Затова ще се опитам да ви успокоя с мисълта, че едва ли може да се очаква фундаментално различие между двата вида симптоми. Ако индивидуалните симптоми са така очевидно свързани с преживяванията на болния, то за типичните остава възможността да са свързани с типични преживявания, общи за всички хора. Други повтарящи се черти на неврозата може да са общи реакции, натрапващи се на болния поради самото естество на болезнените изменения, например повторенията или колебанията при натрапливата невроза. С една дума, няма причини да се отказваме преждевременно; ще видим как ще се развият нещата по-нататък.

С подобна трудност се сблъскваме и в учението за сънищата. В предишните ни беседи върху съня не се спрях на нея. Манифестираното съновно съдържание е изключително многолико и индивидуално своеобразно и ние подробно показахме какво може да извлече от него анализът. Но наред с това има сънища, които също са „типични“, еднакви при всички хора, с еднообразно съдържание, създаващо същите трудности пред тълкуването. Това са сънищата с падане, летене, висене, плуване, сковаване, голота и други някои страхове, които тълкуваме ту по един, ту по друг начин при отделните хора, без с това да обясняваме типичната им, еднообразна поява. Но и при тези сънища се наблюдава един общ фон, оживяван от индивидуално променливи добавки, и по всяка вероятност те също ще се вместят в разбирането за съня, което придобихме въз основа на другите сънища — без принуда, чрез разширяване на нашите схващания.