Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (17)

Лекция XVI
Психоанализа и психиатрия

Дами и господа! Радвам се, че след цяла година ви виждам отново, за да продължим разискванията си. Миналата година ви изложих психоаналитичното тълкуване на грешките и сънищата; тази година искам да ви въведа в разбирането за невротичните явления, които, както скоро ще видите, имат много общо с грешките и сънищата. Но ще ви кажа от самото начало, че този път отношението между мен и вас няма да бъде същото, както през миналата година. Тогава се стараех да не предприемам нито една стъпка без ваше съгласие, дискутирах много с вас, подчинявах се на възраженията ви, всъщност признавах вас и вашия „здрав разум“ за решаващата инстанция. Това вече не е възможно, и то по съвсем проста причина. Грешките и сънищата бяха за вас познати явления; може да се каже, че имахте с тях толкова опит, колкото и аз или поне не ви беше трудно да придобиете този опит. Областта на неврозите обаче ви е чужда; ако сами не сте лекари, вие нямате до нея друг достъп, освен моите сведения, а какво струва и най-добрата преценка, ако липсва основно познаване на преценявания материал.

Ала не схващайте изявлението ми в смисъл че ще държа пред вас догматични речи и ще изисквам да ми вярвате безусловно. Това би било грубо недоразумение. Аз не искам да създавам убеждения, а да дам подтик за размисъл и да разклатя някои предразсъдъци. Ако непознаването на материята не ви позволява да си съставите мнение, не бива нито да вярвате, нито да отричате. Трябва просто да изслушате това, което ще ви разкажа, и да го оставите да ви въздейства. Убежденията не се придобиват така лесно; ако сме стигнали до тях без усилие, те скоро се оказват безполезни и нетрайни. Право на убеждение има само онзи, който като мене дълги години е работил над една материя и е получил при това същите нови и изненадващи впечатления. Нужни ли са изобщо в интелектуалната сфера такива бързи убеждения, светкавични присъединявания, мигновени отричания? Не ви ли се струва, че „coup de fourire“, любовта от пръв поглед, произхожда от съвсем различна област, от областта на чувствата? Дори от пациентите си ние не изискваме да са убедени привърженици на психоанализата. Такива пациенти за нас често са съмнителни. Най-желателното тяхно отношение към психоанализата е благосклонният скептицизъм. Затова опитайте се да позволите на психоаналитичното схващане спокойно да се развива у вас редом с популярното или психиатричното, докато стане възможно двете да си повлияят взаимно, да се съпоставят и да формират едно становище.

От друга страна обаче, не бива нито за момент да смятате, че психоаналитичното схващане, което ви излагам, е някаква спекулативна система. То е по-скоро практически опит — или пряк израз на наблюдения, или резултат от осмислянето на такива. Дали това осмисляне е правилно и изчерпателно, ще покаже по-нататъшното развитие на науката; все пак след близо две и половина десетилетия и в твърде напреднала възраст аз мога без самохвалство да кажа, че тези наблюдения са придобити с особено тежък, интензивен и задълбочен труд. Често имам впечатлението, че противниците ни изобщо не вземат под внимание този произход на нашите твърдения, а ги смятат сякаш за субективни приумици, на които всеки може да противопостави каквото си иска. Това поведение не ми е съвсем понятно. Може би то идва оттам, че обикновено лекарите твърде малко се занимават с невротично болните, твърде невнимателно ги изслушват, поради което не могат да извлекат същественото от оплакванията им, да добият по-задълбочени впечатления. По този повод ви обещавам, че рядко ще полемизирам в хода на лекциите, най-малкото пък с отделни хора. Не успях да се убедя в правотата на твърдението, че в спора се раждала истината. Мисля, че то произлиза от гръцката софистика и като нея надценява диалектиката. Напротив, имам чувството, че така наречената научна полемика е, общо взето, твърде безплодна, да не говорим, че почти винаги се изражда в лична вражда. Допреди няколко години и аз можех да се похваля, че съм водил истински научен спор, макар с един-единствен учен (Льовенфелд от Мюнхен). Свърши се с това, че станахме приятели и останахме такива до ден-днешен. Но отдавна не съм повтарял опита, защото се съмнявам, че ще има същия резултат.

Сигурно ще кажете, че такова отхвърляне на литературната дискусия говори за крайна невъзприемчивост към критика, за твърдоглавие или — както любезно се изразяват в научните среди — „кон с капаци“. Ще ви отговоря, че ако човек се е добрал толкова трудно до едно убеждение, има правото да го защитава с известно упорство. Освен това в хода на работата аз модифицирах, промених, заместих с нови някои съществени моменти от възгледите си, което, разбира се, всеки път обявявах публично. И какъв беше резултатът от тази откровеност? Едни изобщо не обърнаха внимание на автокорекциите ми и продължават до ден-днешен да ме критикуват за твърдения, които за мен самия отдавна вече нямат същото значение. Други пък ме упрекват тъкмо за тези промени и ме обявяват за непоследователен. Ами да, ако някой многократно е променял възгледите си, не заслужава да му се вярва, нали и последните му твърдения могат да се окажат погрешни! Но ако непоколебимо държи на вече казаното или не е склонен лесно да се откаже от него, тогава е твърдоглав и „кон с капаци“. Какво остава на човека при тази критика от две противоположни посоки, освен да бъде какъвто е и да се държи така, както повелява собственото му разбиране? Такова решение съм взел и аз, затова ще продължа да моделирам и дооформям учението си съобразно с трупащия се опит. Но в основните си схващания досега не се е налагало да променя нещо и се надявам, че и в бъдеще ще бъде така.

И тъй предстои да ви изложа схващането на психоанализата за невротичните явления. Смятам да изходя от разгледаните вече феномени както заради аналогията, така и заради контраста. Вземам за пример едно симптоматично действие, което наблюдавам у мнозина от идващите в приемния ми час. Аналитикът се чуди какво да прави с хората, които влизат в лекарския му кабинет и за четвърт час изливат пред него мъките на целия си живот. Неговите по-дълбоки познания не му позволяват да отсъди като другите лекари: „Нищо ви няма“, и да посъветва: „Идете на минерални бани“. На въпроса как постъпва с амбулаторните си пациенти, наш колега сви рамене: налагал им глоба от еди-колко си крони. Затова сигурно няма да се учудите, че дори и при търсените психоаналитици приемният час не е много оживен. Аз съм сложил двойна врата между чакалнята и кабинета си и съм я тапицирал с филц. Целта на тази мярка е очевидна. Въпреки това непрекъснато се случва влизащите от чакалнята в кабинета да пропуснат да затворят почти винаги и двете врати. Забележа ли това, настоявам с доста нелюбезен тон посетителят или посетителката да се върне и да ги затвори, дори да е някой елегантен господин или наконтена дама. Това изглежда неуместна педантичност. Случвало се е да се изложа с моето изискване, когато посетителят се е оказвал от онези, дето не могат да докоснат дръжка на врата и обичат придружаващите ги да им спестяват това. Но в повечето случаи съм имал право, защото човек, който се държи така и оставя вратата между чакалнята и кабинета на лекаря отворена, принадлежи към невъзпитаните и си заслужава нелюбезното отношение. Не бързайте да вземате страна, преди да сте ме изслушали докрай. Защото тази небрежност на пациента се наблюдава единствено в случаите, когато е бил сам в чакалнята и оставя зад гърба си празна стая, никога, когато е имало и други чакащи. Във втория случай той много добре разбира, че е в негов интерес да не го подслушват, и не пропуска да затвори грижливо и двете врати. Така детерминиран, пропускът на пациента не е нито случаен, нито безсмислен, нито дори маловажен, защото, както ще видим, той осветлява отношението му към лекаря. Такъв пациент спада към множеството на онези, които търсят обществения авторитет, искат да бъдат заслепени, респектирани. Той навярно е попитал по телефона по кое време има най-малко хора, очаквал е да види тълпа от търсещи помощ като пред филиал на Юлиус Майнл^[1]. А ето че влиза в празна, при това обзаведена с крайна скромност чакалня и остава поразен. Трябва да отмъсти на лекаря заради излишния предварителен респект и… забравя да затвори вратата между чакалнята и кабинета. С това иска да каже на лекаря: „О, няма никой и надали ще дойде някой, докато съм тук“. Сигурно би се държал нелюбезно и пренебрежително и по време на прегледа, ако високомерието му не се пресече още в началото с остра забележка.

В анализа на това дребно симптоматично действие няма нищо, което да не ви е вече познато — твърдението, че то не е случайно, а има мотив, смисъл и цел, че е във връзка с дадено душевно състояние и представлява дребен признак за по-важни душевни процеси! А най-важното — че то не се осъзнава от извършващия го, защото никой от пациентите, които оставят двете врати отворени, няма да признае, че с това е искал да изрази пренебрежението си към мен. Може би някои ще си дадат сметка, че са изпитали леко разочарование при вида на празната чакалня, но връзката между това впечатление и последвалото го симптоматично действие положително ще остане недостъпна за съзнанието им.

Сега ще съпоставим този малък анализ на симптоматично действие с наблюдението над една болна. Избирам случай, който е пресен в паметта ми, а освен това може да се изложи сравнително кратко. Защото всяко такова изложение трябва да бъде подробно.

Млад офицер, върнал се за малко в отпуск, ме моли да се заема с лечението на неговата тъща, която, макар да живее в пълно благополучие, трови живота на себе си и на своите близки с една нелепа идея. Запознавам се с 53-годишна добре запазена жена, любезна, непринудена, която с готовност разказва следното: Живее в провинцията, в напълно щастлив брак с мъжа си, ръководещ голяма фабрика. Не може да се нахвали с милото му и загрижено отношение към нея. Тридесетгодишен брак по любов, непомрачаван никога от раздор или ревност. Двете им деца — добре задомени. Съпругът й продължава да работи само от чувство за дълг. Преди една година се случило нещо невероятно, непонятно за самата нея — повярвала веднага на едно анонимно писмо, което обвинявало примерния й съпруг в любовна връзка с младо момиче; оттогава щастието й е помрачено. По-точно случката била следната: Тя имала камериерка, с която може би прекалено често обсъждала интимни въпроси. Тази камериерка преследвала с истинско ожесточение една друга девойка, постигнала много повече в живота, макар да била от същия произход. Вместо да постъпи на работа като прислужница, това момиче получило търговско образование, започнало работа във фабриката и поради недостига на персонал след мобилизирането на някои служители успяло да се издигне до хубава служба. Сега живеело в самата фабрика, общувало с всички високопоставени господа, които го наричали „госпожице“. Естествено, изостаналата в живота камериерка говорела най-ужасни неща за някогашната си съученичка. Веднъж нашата дама разговаряла с камериерката за един възрастен господин, който току-що бил на гости и за когото се знаело, че не живее със собствената си жена, а поддържа връзки с друга. Тя сама не знае какво я е накарало да каже: „За мене би било най-страшното нещо да разбера, че и моят мъж си има любовница“. На другия ден получила анонимно писмо, в което с преправен почерк й съобщавали сякаш изпросената от съдбата новина. Тя решила — вероятно с право, — че писмото е дело на злобната камериерка, защото като любовница на мъжа й се сочела именно мразената от камериерката госпожица. Но макар че веднага прозряла интригата, макар че познавала от обкръжението си достатъчно примери за това, как не трябва да се обръща внимание на такива подли доноси, писмото я съкрушило: Изпаднала в ужасна възбуда и веднага пратила да повикат мъжа й, когото обсипала с яростни упреци. Той със смях отхвърлил обвинението и направил възможно най-доброто в случая. Повикал домашния лекар, който положил всички усилия да успокои нещастната жена. По-нататъшните действия на двамата също били съвсем разумни. Камериерката била уволнена, мнимата съперница обаче — не. Оттогава, твърди болната, тя няколко пъти се успокоявала дотолкова, че да престане да вярва на писмото, но никога напълно и никога за дълго. Достатъчно било да чуе името на госпожицата или да я срещне на улицата, за да я връхлети нов пристъп от съмнения, болка и упреци.

Такава е историята на болестта на тази почтена жена. Не е нужен голям психиатричен опит, за да се разбере, че за разлика от много други душевноболни тя представя своя случай в по-скоро смекчена форма или — както казваме ние — диссимулира и че всъщност никога не е преставала да вярва в обвинението на анонимното писмо.

Какво отношение ще вземе психиатърът към такъв един случай? Вече знаем как би се отнесъл към симптоматичното действие на пациента, който не затваря вратата на чакалнята. Ще го обяви за случайност, която не представлява психологичен интерес и с която не си струва да се занимава. Но това отношение не може да се пренесе върху заболяването на ревнуващата жена. Симптоматичното действие изглежда без значение, но симптомът е нещо важно. Той е свързан със силно субективно страдание и обективно застрашава мирния живот на семейството. Следователно той е неоспорим психиатричен обект. Най-напред психиатърът се опитва да характеризира симптома чрез някакво съществено свойство. Мисълта, измъчваща жената, сама по себе си не е нелепа; случва се възрастни мъже да поддържат любовни връзки с млади момичета. Но едно нещо в нея е нелепо и неразбираемо. Пациентката няма никакво друго основание да смята, че нейният нежен и верен съпруг принадлежи към тази иначе нерядка категория, освен твърдението на анонимното писмо. Тя знае, че то не е доказателство, има задоволително обяснение за произхода му, следователно би трябвало да може да си каже, че няма причини за ревност; тя си го и казва, но въпреки това страда така, като че ли ревността й е напълно оправдана. Прието е такъв тип идеи, които са неподатливи на логични и реалистични аргументи, да се наричат налудни. Тоест женицата страда от налудна ревност. Това е може би най-съществената характеристика на случая.

След тази първа констатация психиатричният ни интерес ще се засили още повече. Щом налудната идея не може да се отстрани чрез реалистични аргументи, тя може би не произхожда от реалността. Откъде тогава? Съдържанието на налудните идеи бива най-различно, защо в нашия случай то е именно ревност? У какви хора възникват налудни идеи и по-специално такива за изневяра? Ето тук бихме искали да чуем психиатъра, но тук той мълчи. Ще обърне внимание само на един от въпросите ни. Ще проучи историята на семейството, от което произхожда жената, и може би ще ни каже, че налудните идеи се срещат у лица, в чиито семейства има и други случаи на такива или подобни психични разстройства. С други думи, тази жена е развила налудна идея, защото е била наследствено предразположена. Това, разбира се, е нещо, но дали е всичко, което искаме да знаем? Изчерпва ли то факторите за болестта? Трябва ли да приемем за маловажно, случайно и необяснимо, че се е развила налудност за изневяра, а не за нещо друго? И дали тезата за доминирането на наследствения фактор важи и в обратен смисъл — че няма значение с какви преживявания се е сблъскала психиката, тя все едно е била предопределена да развие някой ден налудност? Ще попитате защо научната психиатрия не иска да ни даде повече обяснения. Ще ви отговоря: тя е мошеник, който се прави на по-богат, отколкото е всъщност. Психиатърът не знае път за по-нататъшното изясняване на такъв случай. Той е принуден да се задоволи с диагнозата и с една въпреки богатия опит несигурна прогноза за по-нататъшния ход на болестта.

Може ли психоанализата да постигне тук повече? Да, надявам се да ви покажа, че дори при такъв труден случай тя е в състояние да разкрие нещо, позволяващо по-дълбоко разбиране. Най-напред ви моля да обърнете внимание на дребната подробност, че пациентката направо е предизвикала анонимното писмо, върху което се основава налудната й идея, като ден преди това е казала пред камериерката интригантка, че за нея би било най-голямото нещастие мъжът й да има любовна връзка с младо момиче. С това е дала на камериерката идеята да изпрати писмото. Така се очертава известна независимост на налудната идея от това писмо; тя и преди това е съществувала у болната като опасение… или като желание? Прибавете към това дребните указания, които се получиха от продължилия само два часа анализ. Пациентката прояви силна съпротива, когато след разказа й поисках да сподели други мисли, хрумвания, спомени. Твърдеше, че нищо не й идва наум, че всичко е казала, и след два часа опитът действително трябваше да се прекрати, защото тя заяви, че вече се усеща здрава и е сигурна, че болезнената идея няма да се върне повече. Разбира се, това беше само съпротива и страх от продължаването на анализа. Но през тези два часа й се изплъзнаха някои забележки, които позволяват, дори налагат определено тълкуване и то хвърля ярка светлина върху произхода на налудната й ревност. Тя самата беше силно влюбена в един млад мъж, в същия този зет, по чието настояване се бе явила при мен като пациентка. За тази влюбеност тя не знаеше нищо или може би много малко; при дадената роднинска връзка беше лесно любовното чувство да се маскира като безобидна нежност. С опита, които имаме, не е трудно да вникнем в душевния живот на добродетелната 53-годишна съпруга и майка. Като нещо чудовищно и недопустимо тази влюбеност не може да се осъзнае. Но тя съществува и — несъзнавана — упражнява силен натиск. Трябвало е нещо да стане, да се намери някакъв отдушник и най-лесно е било облекчението чрез механизма на изместването, който редовно участва в пораждането на налудната ревност. Ако не само тя, старата жена, е влюбена в млад мъж, ако и старият й съпруг има любов с младо момиче, това я освобождава от угризенията на съвестта. Така че въображаемата изневяра на мъжа й е била като хладен компрес върху пареща рана. Собствената си влюбеност тя не е могла да осъзнае, затова пък огледалният й образ, който й носи толкова изгода, става натраплив, налуден, осъзнат. Естествено е всички аргументи да са безсилни, защото са насочени срещу отражението, а не срещу първообраза, придаващ му сила и скрит недосегаемо в несъзнаваното.

Нека обобщим какво даде за разбирането на това заболяване кратката и затруднена психоанализа. Естествено, при условие че изследването ни е извършено коректно, което тук не мога да предоставя на вашата преценка. Първо. Налудната идея престана да бъде нещо безсмислено и неразбираемо, оказа се смислена, добре мотивирана, свързана със силно емоционално преживяване на болната. Второ. Тя е необходима реакция на несъзнаван душевен процес, който сме отгатнали по други признаци и тъкмо на тази връзка се дължи налудният й характер, устойчивостта й спрямо логични и реалистични доводи. Тя е нещо желано, един вид утеха. Трето. Преживяването, което стои зад нея, недвусмислено определя тя да бъде налудност за изневяра, а не за нещо друго. Нали си спомняте как предния ден жената казала на камериерката интригантка, че най-ужасното за нея би било мъжът й да й изневери. Навярно забелязвате и двете важни аналогии с анализираното от нас симптоматично действие — аналогията при разкриването на смисъла или намерението и аналогията във връзката с несъзнаван в дадената ситуация момент.

Разбира се, с това не отговорихме на всички поставени въпроси. Случаят се усложнява от други проблеми — такива, които поначало са още нерешими, и такива, които не можаха да бъдат решени поради особено неблагоприятните обстоятелства. Например защо тази щастливо омъжена жена се влюбва в зет си и защо облекчението, което е възможно и по други начини, се извършва именно под формата на такова отражение, на такова проектиране на собственото й състояние върху нейния съпруг? Не смятайте тези въпроси за излишни и несериозни. Вече разполагаме с материал за един възможен отговор. Пациентката се намира в критичната възраст, когато неочаквано и нежелателно се засилва половата потребност на жената; дори само това е може би достатъчно обяснение. Към него навярно се прибавя, че добрият й и предан съпруг от известно време не притежава половата способност, необходима за задоволяването на добре запазената жена. Опитът показва, че тъкмо такива мъже, чиято вярност става естествена, се отличават с особена нежност към жените си и с необикновена загриженост от невротичните им оплаквания. Не е без значение също, че именно младият съпруг на дъщерята е обект на патогенната влюбеност. Силната еротична свързаност с дъщерята, дължаща се на сексуалната конституция на майката, често претърпява такива метаморфози. Ще ви напомня в тази връзка, че отношенията между тъщата и зетя открай време се смятат за особено деликатен въпрос и у примитивните народи са породили много строги табута и „отбягвания“^[2]. Тези отношения често прехвърлят желаната от културата мярка както в положителна, така и в отрицателна посока. Кой от тези три фактора е действал в нашия случай, дали два от тях или всички заедно, това наистина не мога да ви кажа, но само защото нямах възможност да продължа анализа повече от два часа.

Едва сега забелязвам, господа, че говоря все за неща, които не сте подготвени да разберете. Направих го, за да проведа докрай съпоставката между психиатрията и психоанализата. Но едно нещо мога сега да ви попитам: забелязахте ли някакво противоречие между тях? Психиатрията не използва техниките на психоанализата, отказва да се занимава със съдържанието на налудната идея, а с указанието си за ролята на наследствеността ни дава много обща и далечна етнология, вместо да разкрие най-напред по-непосредствените причинители. Но дали това е противоречие, противоположност? Не е ли по-скоро допълнение? Дали наследственият фактор отрича значението на преживяванията? Нямаме ли по-скоро ефективно взаимодействие между двата фактора? Ще се съгласите, че в същината на психиатричната работа няма нищо, което да противоречи на психоаналитичното изследване. Психиатрите са тези, които се противопоставят на психоанализата, не психиатрията сама по себе си. Отношението между психоанализата и психиатрията е като между хистологията и анатомията; едната изследва външните форми на органите, другата — тъканите и елементите, които изграждат същите тези органи. Няма място за противоречие между двата вида изследване, едното е продължение на другото. Знаете, че днес анатомията се счита за основа на научната медицина, но е имало време, когато да се аутопсират човешки трупове, за да се изучава вътрешното устройство на тялото, е било точно толкова забранено, колкото са осъдителни днес заниманията с психоанализа, изучаващи вътрешния механизъм на душевния живот. И навярно не е прекалено далеч времето, когато ще осъзнаем, че не може да има научно задълбочена психиатрия без добро познаване на дълбинните, несъзнавани процеси в душевния живот.

Може би така атакуваната психоанализа има между вас приятели, които биха искали тя да се оправдае и откъм другата, терапевтичната страна. Знаете, че досегашната ни психиатрична терапия не е в състояние да повлияе върху налудните идеи. Дали психоанализата е в състояние, след като разбира механизма на тези симптоми? Не, господа, не е; засега поне тя е толкова безпомощна пред тези страдания, колкото и всяка друга терапия. Вярно е, че разбираме какво се е извършило с болния, но нямаме средство да накараме самия болен да го разбере. Видяхте, че в нашия случаи анализът на налудната идея трябваше да спре в самото начало. Но ще се наемете ли да твърдите, че анализът на подобни случаи е осъдителен, защото от него няма полза. В края на краищата — не знаем къде и кога — всяко късче знание ще се превърне в можене, включително терапевтично можене. Дори ако пред всички други форми на нервни и психични заболявания психоанализата се окаже така безсилна, както пред налудните идеи, тя пак би имала своето оправдание като незаменим инструмент на научно изследване. Тогава обаче не ще имаме възможност да я упражняваме; човешкият материал, върху който се учим, който е жив, има собствена воля и трябва да бъде мотивиран да ни сътрудничи в работата, ще откаже да ни се предостави. Затова нека в заключение ви съобщя, че има големи групи нервни разстройства, при които по-доброто ни разбиране наистина се е превърнало в терапевтично умение и че в определени условия ние постигаме при тези инак трудно податливи заболявания успехи, които не отстъпват на никой от успехите в лекуването на вътрешните болести.