Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (25)

Лекция XXIV
Обикновената невротичност

Дами и господа! В последните лекции свършихме трудна работа, затова сега ще изоставя за малко темата и ще се обърна към вас.

Знам, че не сте доволни. Другояче сте си представяли едно „Въведение в психоанализата“. Очаквали сте да чуете живи примери, а не теория. Навярно ще ми кажете, че от разказа „Приземният и първият етаж“ например сте разбрали донякъде етиологията на неврозите, но бихте предпочели това да бяха действителни наблюдения, а не съчинени истории. Или когато в началото описах два симптома (дано не са измислени и те, ще възкликнете), демонстрирах ви техния анализ и отношението им към живота на болните, тогава „смисълът“ на симптомите ви стана понятен. И се надявахте, че ще продължа по този начин. А вместо това аз ви занимавах с дълги и сложни теории, винаги непълни, все имах да добавя към тях нещо ново, боравех с понятия, които още не ви бях изяснил, преминавах от описателното към динамичното гледище, а от него пък към така нареченото „икономическо“, създавах ви трудности да разбирате кои от употребяваните новосъздадени понятия означават едно и също и се сменят само за благозвучие, бегло засегнах такива важни въпроси като принципите на реалността и удоволствието или придобитите във филогенезата заложби и вместо да ви въведа в нещо, ви показвах само за миг различни неща, кое от кое по-чужди за вас.

Защо не започнах въведението в теорията за неврозите с онова, което сами знаете за тях и което отдавна е събудило интереса ви? Със странностите на невротиците, с непонятните им реакции при общуването с другите и спрямо външните въздействия, с тяхната раздразнителност, непредвидими постъпки, неприспособеност? Защо не ви поведох стъпка по стъпка от разбирането на по-простите, всекидневно срещани форми на невротичността към проблемите на загадъчните й екстремни прояви?

Така е, господа, трудно ми е да не се съглася с вас. Не съм дотолкова запален от собственото са разказваческо изкуство, че да виждам в дребните му недостатъци особен чар. И според мен материалът можеше да се изложи по друг, по-удобен за вас начин; такова беше и намерението ми. Но човек невинаги съумява да осъществи разумните си намерения. Често в самия материал има нещо, което го ръководи и променя първоначалните му планове. Дори такава незначителна работа като систематизирането на добре позната материя не се покорява напълно на авторовата воля, а излиза както си ще и чак след това можеш да се запиташ защо се е получила така, а не иначе.

Една от причините навярно е, че заглавието „Въведение в психоанализата“ не отговаря на раздела, посветен на неврозите. Въведение в психоанализата е изучаването на грешките и сънищата, а учението за неврозите е вече самата психоанализа. Не мисля, че за толкова кратко време можех да ви запозная с нея по друг начин, освен в тази концентрирана форма. Трябваше в свързан вид да изложа смисъла и значението на симптомите, външните и вътрешните условия и механизми на симптомообразуването. Това се опитах да направя и то е в общи линии същината на днешното психоаналитично учение. Доста неща трябваше да се кажат за либидото и неговото развитие, а също и за развитието на Аза. Уводът вече ви беше подготвил да разберете предпоставките на нашата техника, важните проблеми на несъзнаваното и изтласкването (съпротивата). В една от следващите лекции ще узнаете къде психоаналитичната работа намира органичното си продължение. Засега аз не скрих от вас, че всичките ни данни са резултат от изследването на една-единствена група невротични заболявания — така наречените неврози на пренасяне. А механизма на симптомообразуването дори проследих само при истеричната невроза. Даже да не сте придобили солидни знания и да не сте запомнили всяка подробност, все пак се надявам, че сте си създали приблизителна представа за средствата, с които работи психоанализата, за въпросите, които я занимават, и постигнатите от нея резултати.

Предположих, че сте искали да започна изложението си за неврозите с поведението на невротиците, с описание на техните страдания, на начините, по които им се съпротивляват или се примиряват с тях. Това несъмнено е интересна и важна материя, а и немного трудна за разглеждане, но ред съображения не позволяват да се започне с нея. Съществува опасността да не открием несъзнаваното, да не видим голямото значение на либидото, да възприемаме всичко така, както то изглежда за Аза на невротика. А няма спор, че този Аз не е надеждна и безпристрастна инстанция. Та нали тъкмо той е силата, която отрича несъзнаваното и го свежда до положението на изтласкано; може ли да се очаква от него справедливо отношение към това несъзнавано? На първо място в съдържанието на изтласканото са отхвърлените искания на сексуалността; естествено, че от схващанията на Аза никога няма да разберем истинската им сила и важност. От момента, в който започнахме да се догаждаме за съществуването на изтласкването, ни стана ясно, че не бива да приемаме за съдник в този двубой едната от двете враждуващи страни, при това — победителката. Даваме си сметка, че твърденията на Аза ще ни заблудят. Ако трябва да му вярваме, то цялата инициатива принадлежи на него, той сам е пожелал и създал симптомите си. Но ние знаем, че той е бил до голяма степен пасивен и сега се мъчи да скрие пасивността си или да я представи в по-добра светлина. Впрочем той невинаги се решава на такъв опит; при симптомите на натрапливата невроза е принуден да признае, че нещо чуждо му се противопоставя и той с мъка успява да го отблъсне.

Който не се съобрази с тези предупреждения и приеме фалшификациите на Аза за чиста монета, на него, разбира се, ще му бъде лесно. Той ще избегне цялата съпротива, с която се посрещат психоаналитичните твърдения за несъзнаваното, сексуалността и пасивността на Аза. Ще може подобно на Алфред Адлер да твърди, че „невротичният характер“ е причина за неврозата, а не нейна последица, но не ще бъде в състояние да обясни нито един детайл от симптомообразуването, нито едно съновидение.

Ще попитате: Нима не е възможно да се отчете по достойнство ролята на Аза за невротичността и симптомообразуването, без да се пренебрегват грубо откритите от психоанализата моменти? Ще отговоря: Сигурно е възможно и някой ден ще бъде направено; но не е в насоката на психоаналитичната работа да започне тъкмо оттам. Може, струва ми се, да се предскаже кога психоанализата ще се сблъска с тази задача. Има неврози с много по-голямо участие на Аза, отколкото разгледаните от нас дотук; наричаме ги „нарцистични“. Аналитичното третиране на тези заболявания ще ни позволи да оценим безпристрастно и надеждно ролята на Аза за възникването на неврозите.

Но една от връзките на Аза с неврозата е толкова очебийна, че може да се посочи още в началото. Тя, изглежда, никога не липсва; най-лесно обаче се разпознава при едно заболяване, което още не сме си изяснили напълно — травматичната невроза. Трябва да знаете, че в етиологията и механизма на всички видове неврози действат винаги едни и същи фактори, но в отделните случаи ту един, ту друг от тях добива решаващо значение за симптомообразуването. Така в театралната трупа отделният актьор във всички пиеси изпълнява определен тип роли (герой, довереник, интригант и пр.), но една пиеса ще избере за своя бенефис. Например фантазиите, които се превръщат в симптоми, не са никъде така добре уловими, както при хистерията; противопълнежите и реактивните образувания на Аза доминират в картината на натрапливата невроза; онова, което при съня нарекохме вторична преработка, при параноята има водещо място под формата на налудна идея и т.н.

При травматичните неврози, особено породените от ужасите на войната, се набива в очи един егоистичен азов мотив, устремен към сигурност и изгода, който сам не може да предизвика болестта, но я поощрява и поддържа, след като веднъж вече се е появила. Този мотив цели да защити Аза от опасностите, заплахата от които е била повод за заболяването, и няма да допусне оздравяване, преди те да са отстранени напълно или преди да е получил обезщетение за преживения страх.

Но подобна заинтересованост от възникването и поддържането на неврозата Азът проявява и във всички останали случаи. Вече казахме, че симптомът се поддържа и от него, защото в определено отношение задоволява изтласкващата му тенденция. Освен това разрешаването на конфликта чрез симптомообразуване е най-удобният, най-желан от принципа на удоволствието изход; той несъмнено спестява на Аза голяма и мъчителна за него вътрешна работа. Има дори случаи, когато сам лекарят е принуден да признае неврозата за най-безобидното и най-приемливо за обществото разрешение на конфликта. Тъй че не се изненадвайте, ако чуете, че понякога лекарят взема страната на болестта, с която би трябвало да се бори. Той не бива да бъде фанатичен поборник за здраве във всички житейски ситуации, той знае, че на света има не само невротично, а и реално, неизбежно страдание, че понякога нуждата налага на човека да принесе в жертва здравето си и често такава жертва на отделен човек предотвратява неизмеримо нещастие за много други. Ако неврозата винаги е бягство от конфликта в болестта, налага се да признаем, че в някои случаи такова бягство е напълно оправдано и осъзналият това лекар трябва мълчаливо и деликатно да се оттегли.

Но нека оставим настрана тези изключения. В обичайния случай се убеждаваме, че избягвайки в неврозата, Азът получава известна печалба от болестта. В някои житейски ситуации към нея се прибавя и чувствителна външна изгода; повече или по-малко високо оценявана в реалността. Вземете най-честия случай от този вид. Жена, с която мъжът й се отнася грубо и я експлоатира безогледно, доста често намира изход в неврозата, ако вродената й конституция благоприятства това, ако е прекалено страхлива или добродетелна, за да се утешава тайно с друг, ако не й достигат сили да преодолее всички външни препятствия и се разведе, ако няма изгледи да се издържа сама или да намери по-добър съпруг и ако въпреки всичко сексуално е все още свързана с бруталния си мъж. Болестта става нейното оръжие в борбата срещу съпруга потисник, оръжие, с което тя се защитава, а понякога и отмъстително злоупотребява. Сега тя може да се оплаква от болестта си, докато от брака си навярно не е смеела. Намира подкрепа в лицето на лекаря, принуждава безогледния иначе съпруг да я щади, вкарва го в разходи, сдобива се с правото да отсъства за известно време от къщи и така да се изплъзва от семейния гнет. Когато тази външна печалба от болестта е значителна и не може да й се намери реален заместител, възможността за терапевтично повлияване на неврозата не е особено голяма.

Ще ми възразите, че казаното за печалбата от болестта е изцяло в подкрепа на отхвърленото от мен схващане за Аза, който сам желае и си създава неврозата. Спокойно, господа, може би това означава само, че Азът търпи неврозата, която е безсилен да отстрани, и я използва по възможно най-добрия начин. Но то е само едната, приятната страна на въпроса. Доколкото неврозата носи изгода, Азът е съгласен с нея, но тя не носи само изгода. По правило скоро се оказва, че Азът е направил лоша сделка, съюзявайки се с нея. Платил е прекалено скъпо за облекчението на конфликта, но страданието, свързано със симптомите, е може би равно на терзанията от конфликта, а може би дори и по-голямо. Азът иска да се освободи от неудоволствието, което причиняват симптомите, без обаче да се откаже от печалбата на болестта, ала тъкмо това не е възможно. Оказва се, че ролята му съвсем не е била толкова активна, колкото си е мислил; нека запомним добре това.

Ако се заемете с лечение на невротици, господа, скоро ще се отучите да очаквате, че хората, които най-много се оплакват от болестта си, ще приемат с най-голяма готовност помощта ви и ще й оказват най-малко съпротива. По-скоро е обратното. Сами разбирате, че всичко, което допринася за печалба от болестта, засилва съпротивата на изтласкването и затруднява лечението. А към онази печалба, която, така да се каже, се ражда със симптома, трябва да добавим и още една, появяваща се по-късно. Когато такава психична организация като болестта просъществува по-дълго време, започва да се държи като самостоятелно същество — проявява нещо като инстинкт за самосъхранение, формира своего рода модус вивенди^[1] с останалите компоненти на душевния живот, включително и с тези, които поначало са й враждебни, и така естествено се стига до положения, при които се оказва полезна, получава, тъй да се каже, вторична функция, даваща й нови сили. Вместо пример от патологията вземете един ярък случай от ежедневието. Старателен работник, прехранващ се от своя труд, е осакатен при злополука във фабриката; с работата му е свършено, но скоро започва да получава малка инвалидна пенсия и същевременно се научава да си изкарва допълнително пари с просия. Новото му, без съмнение влошено съществуване се основава сега тъкмо върху онова, което го е лишило от предишното. Ако премахнете недъга му, ще го лишите на първо време от средства за съществуване; съмнително е дали той все още е способен да поеме предишната си работа. Сходното вторично използване на болестта при неврозата можем да добавим като вторична печалба от нея към първичната.

По принцип обаче бих искал да ви кажа: Не подценявайте практическото значение на печалбата от болестта и не се оставяйте да ви импонира в теоретично отношение. Като оставим настрана посочените изключения, тя винаги напомня примерите за „мъдростта на животните“, илюстрирани от Оберлендер във „Флигенде блетер“. Арабин язди върху камилата си по тясна пътека, врязана в стръмен планински склон. На един завой той неочаквано се озовава срещу лъв, който се приготвя за скок. Арабинът не вижда изход — от едната страна — отвесна скала, от другата — пропаст, да побегне назад е невъзможно; той решава, че е изгубен. Но не и камилата. Тя скача заедно с ездача си в пропастта, а лъвът остава да преглъща слюнката си. И помощта на неврозата обикновено не дава по-добър резултат за болния. Причината вероятно е, че разрешаването на конфликта чрез симптом е все пак автоматичен процес, който не може да отговори на изискванията на живота и кара човека да се откаже от използването на най-добрите си способности. Ако можехме да избираме, би трябвало да предпочетем поражението в честна борба със съдбата.

Господа! Трябва да посоча и другите причини, поради които не започнах изложението на учението за неврозите с обикновената невротичност. Може би си мислите, че съм постъпил така, защото в противен случай бих се затруднил да докажа сексуалния произход на невротичните заболявания. Но това би било заблуждение. Тъкмо при неврозите на пренасяне е необходимо задълбочено тълкуване на симптомите, за да се стигне до това прозрение. При обикновените форми на така наречените актуални неврози^[2] етиологичната роля на сексуалния живот е груб, набиващ се в очите на наблюдателя факт. Аз се сблъсках с него преди повече от двадесет години, когато един ден се запитах защо при изследването на невротиците никога не се обръща внимание на сексуалния им живот. Заради такива изследвания навремето пожертвах популярността си сред болните, но затова пък скоро вече бях в състояние да издигна тезата, че при нормален vita sexualis^[3] не може да има невроза, имам предвид актуална невроза. Вярно, тази теза с лека ръка пренебрегва индивидуалните различия между хората, страда също и от неопределеността на понятието „нормален“, но е запазила и до днес стойността си за най-обща ориентация. По онова време аз успях дори да установя специфични съответствия между определени форми на невроза и определени сексуални разстройства и не се съмнявам, че днес бих могъл да повторя същите наблюдения, ако разполагах с подобни клинични случаи. Много често наблюдавах как мъж, задоволяващ се сексуално по някакъв непълноценен начин, например с мануална мастурбация, заболяваше от определена форма на актуална невроза и тя веднага се заменяше с друга форма, когато предишните сексуални занимания се заместваха с други, също толкова нередни. От промяната в състоянието на болния можех да отгатна какво се е променило в сексуалния му живот. Научих се също да държа упорито на подозренията си, докато преодолея неискреността на пациента и го принудя да ги потвърди. Вярно, че тогава болните предпочитаха да отидат при друг лекар, който да не ги разпитва така настойчиво за сексуалния им живот.

Още тогава не можа да убегне от вниманието ми, че възникването на болестта невинаги насочваше към сексуалния живот. Някои бяха заболели непосредствено във връзка със сексуално разстройство, други обаче — поради финансов крах или изтощителна органична болест. Обяснението на тези различия дойде по-късно, когато прозряхме предполаганите взаимовръзки между Аза и либидото, и ставаше все по-убедително, колкото повече се задълбочаваха разкритията ни. Човек се разболява от невроза само когато Азът му е изгубил способността си да се справя по някакъв начин с либидото. Колкото по-силен е Азът, толкова по-лесно решава тази задача; всяко негово отслабване по каквато и да било причина има същия ефект, какъвто и прекомерното повишаване на изискванията на либидото — благоприятстване на невротичното заболяване. Има и други, по-интимни връзки между Аза и либидото, които обаче още не са влезли в полезрението ни и затова не ги привличам тук като обяснение. Същественото и поучителното за нас е, че във всички случаи независимо как се е породило заболяването невротичните симптоми се поддържат от либидото, с което свидетелстват за абнормното му използване.

Сега обаче трябва да ви обърна внимание върху решаващото различие между симптомите на актуалните неврози и тези на психоневрозите, първата група от които, неврозите на пренасяне, така много ни занимаваше досега. И в двата случая симптомите произлизат от либидото, тоест представляват абнормно негово изразходване, ерзац — задоволяване. Но симптомите на актуалната невроза — тежест в главата, болка, изострена чувствителност на някой орган, отслабване или потискане на някаква функция — нямат „смисъл“, нямат психично значение. Те не само се изразяват предимно телесно, както например и хистеричните симптоми, но сами по себе си са соматични процеси, при възникването на които отсъстват всички онези сложни душевни механизми, с които се запознахме. Тоест те действително са онова, за което така дълго бяха смятани психоневротичните симптоми. Но как тогава могат да бъдат продукти на либидото, за което знаем, че е сила от сферата на психичното? О, господа, това е съвсем просто. Нека ви припомня едно от първите възражения срещу психоанализата. Навремето ни упрекваха, че търсим психологична теория за невротичните явления, а това е съвсем безнадеждна работа, защото болестта не може да се обясни с психологични теории. Бяха благоволили да забравят, че сексуалната функция не е нещо чисто душевно, както не е и чисто соматична. Тя влияе както върху тялото, така и върху душата. Ако в психоневротичните симптоми откриваме психичните прояви на нейното разстройване, не бива да ни учудва, че в актуалните неврози се проявяват преките му соматични последствия.

За тяхното разбиране медицинската клиника ни дава ценно указание, на което много изследователи обръщат внимание. С подробностите на своята симптоматика и със свойството си да засягат всички системи и функции на организма актуалните неврози проявяват очевидно сходство с онези болестни състояния, които възникват при хронично въздействие на чужди отровни вещества или при рязко лишаване от такива, тоест със състоянията на интоксикация и абстиненция. Още по-тясно се сближават двете групи заболявания чрез посредничеството на състоянията, които също свързваме с действието на отрови, като например базедовата болест, но не чужди, вкарвани в тялото отвън, а възникващи при собствената му обмяна на веществата. Струва ми се, че след тези аналогии няма как да не разглеждаме неврозите като резултат от разстройства в една сексуална обмяна на веществата — или продуциране на повече сексуални токсини, отколкото лицето може да понесе, или осуетяване на правилното им използване по вътрешни, дори психични причини. Народът открай време питае подобни възгледи за природата на сексуалната страст, нарича любовта „опиянение“, служи си с еликсири за влюбване, пренасяйки по този начин причината й вън от човека. За нас това е повод да си припомним ерогенните зони и твърдението, че сексуалната възбуда възниква в най-различни органи. Но иначе понятия като „сексуална обмяна на веществата“ или „химизъм на сексуалността“ според нас не са запълнени със съдържание; не знаем нищо за тези явления и дори не можем да решим дали да приемем съществуването на две сексуални вещества — „мъжко“ и „женско“^[4], или да се задоволим само с едно, което да разглеждаме като носител на всички либидни дразнения. Създадената психоаналитична теория представлява всъщност надстройка, която някой ден ще бъде поставена на органична основа; за нас обаче тази основа все още е неизвестна.

Психоанализата се определя като наука не чрез материята, която разработва, а чрез използваната техника. Тази техника може да се приложи както към неврозите, така и към историята на културата, религиоведението и митологията, без да се изнасили същността й. Тя цели и постига само едно — разкриване на несъзнаваното в душевния живот. Проблемите на актуалните неврози, чиито симптоми навярно се пораждат от пряко токсично въздействие, не са подходящ обект за психоанализата; тя малко може да допринесе за изясняването им и е по-добре да предостави тази задача на биолого-медицинската наука. Сега навярно ви стана още по-ясно защо не построих лекциите си по друг начин. Ако ви бях обещал „въведение в учението за неврозите“, то несъмнено правилният път би бил от елементарните форми на актуална невроза към по-сложните психични заболявания, причинени от либидни разстройства. В такъв случай най-напред трябваше да сумирам всичко, което сме научили (или си мислим, че знаем) за актуалните неврози от различни източници, а психоанализата щеше да се появи едва при психоневрозите като най-важното техническо средство за изясняване на тези състояния. Но аз целях „въведение в психоанализата“, както и беше обявено. За мен бе по-важно да получите представа за психоанализата, отколкото знания за неврозите и при това положение не биваше да изведа на първо място актуалните неврози, от които не може да се научи много за нея. Смятам, че съм направил по-сполучливия от ваша гледна точка избор, защото психоанализата поради дълбочината на своите допускания и широкото си значение заслужава интереса на всеки образован човек, докато учението за неврозите е просто един от разделите на медицината.

Все пак вие с право ще кажете, че и актуалните неврози заслужават известно внимание. Дори само тясната им клинична връзка с психоневрозите вече налага това. И така ще ви кажа, че различаваме три чисти форми на актуална невроза: неврастения, страхове невроза и хипохондрия. Тази систематизация също срещна възражения. Всички изброени понятия се употребяват, но значението им е неопределено и колебливо. Има дори лекари, които протестират срещу всякакви разграничения в хаоса на невротичните явления, срещу всяко обособяване на клинични единици и отделни болести, дори срещу различаването на актуални и психоневрози. Мисля, че те изпадат в крайност и не следват пътя, който води към напредък. Споменатите форми на актуалната невроза се срещат понякога в чист вид, по-често обаче са смесени една с друга и с някакво психоневротично страдание. Но това не е основание да се откажем от разграничаването им. Спомнете си разликата между учението за минералите и учението за скалите в минералогията. Минералите се описват поотделно, несъмнено поради обстоятелството, че често се срещат във вид на кристали, рязко обособени от средата си. Скалите са смески от минерали, съчетали се сигурно неслучайно, а поради определени условия при възникването им. В учението за неврозите ние все още знаем твърде малко за хода на развитието, за да създадем нещо подобно на учението за скалите. Безспорно обаче постъпваме правилно, като най-напред отделяме от масата различимите клинични единици, които могат да се сравнят с минералите.

Една важна връзка между симптомите на актуалните неврози и на психоневрозите допринася съществено за опознаването на симптомообразуването при вторите; а именно — симптомът на актуалната невроза често представлява зародиш и първи стадий на психоневротичния симптом. Най-ясно това отношение се наблюдава между неврастенията и преносната невроза, наречена „конверсионна хистерия“, между страховата невроза и страховата хистерия, но също и между хипохондрията и парафренията (деменция прекокс и параноя), за които ще говорим по-късно. Да вземем за пример хистеричната болка в главата или кръста. Анализът показва, че посредством сгъстяване и изместване тази болка се е превърнала в ерзац — задоволяване на цяла редица либидни фантазии или спомени. Но някога тя е била реална и тогава е представлявала пряк сексуалнотоксичен симптом, телесен израз на либидната възбуда. Съвсем не твърдим, че всички хистерични симптоми се зараждат по този начин, но факт е, че много често е така и че всички въздействия на либидната възбуда върху тялото — нормални или патологични — с предпочитание се използват в симптомообразуването на хистерията. Те играят ролята на зрънцето пясък, което мидата обгръща с пластовете перлена субстанция. По същия начин временните признаци на сексуалната възбуда, съпровождащи половия акт, се използват от психоневрозата като най-удобен и най-подходящ за симптомообразуването материал.

Съществува едно аналогично явление, особено интересно за диагностиката и терапията. При хора, предразположени към невроза, но нестрадащи в момента от такава, нерядко се случва някаква болестна телесна промяна — например възпаление или нараняване — да подтикне симптомообразуването; в този случай то мигновено превръща предложения му от действителността симптом в представител на всички несъзнавани фантазии, които само са чакали изразно средство. При това положение лекарят може да тръгне или по единия, или по другия път на лечение — или да се стреми към отстраняване на органичната основа, без да го е грижа за шумното й невротично преработване, или да се бори с възникналата невроза, без да обръща внимание на органичния й повод. Резултатът ще дава право ту на единия, ту на другия вид лечение; при такива смесени случаи е трудно да се дадат общовалидни предписания.