Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (24)

Лекция ХХІІІ
Пътища на симптомообразуването

Дами и господа! За неспециалиста същината на болестта са симптомите и под лечение той разбира тяхното отстраняване. Лекарят държи на разграничаването между симптоми и болест и твърди, че ликвидирането на симптомите още не е излекуване. Но онова, което остава от болестта след ликвидирането им, е само способността за образуване на нови симптоми. Затова сега ще приемем гледната точка на лаика и ще смятаме, че ако сме разбрали симптомите, сме разбрали и болестта.

Симптомите — тук, разбира се, говорим за психични или психогенни симптоми и психично заболяване — са вредни или най-малкото безполезни за живота актове; хората често се оплакват от тях като от нещо нежелано, свързано с неудоволствие или страдание. Главната вреда от симптомите е в разхода на душевна енергия, който изисква самото им формиране, а впоследствие и борбата с тях. При многобройни и силни симптоми тези разходи могат да доведат до извънредно обедняване на личността откъм душевна енергия и да я направят неспособна за всички важни житейски задачи. Тъй като този резултат зависи главно от количеството на изразходваната енергия, няма да ви е трудно да разберете, че „боледуването“ е по същество едно практическо понятие. Но ако подходите към въпроса теоретично и се абстрахирате от количествените отношения, лесно ще стигнете до извода, че всички сме болни, тоест невротични, защото условията за симптомообразуването са налице и при нормалните хора.

Вече знаем, че невротичните симптоми са резултат от конфликт, възникнал във връзка с нов начин за задоволяване на либидото. В симптома двете конфликтуващи сили се срещат отново и, така да се каже, се помиряват чрез компромиса на симптомообразуването. Затова именно симптомът е толкова устойчив — той се поддържа от две страни. Знаем още, че едната от двете страни в конфликта е незадоволеното, отхвърлено от реалността либидо, принудено да си търси нови пътища за задоволяване. Ако реалността остане неумолима дори когато либидото е готово да приеме друг обект на мястото на отказания, то в края на краищата ще бъде принудено да поеме пътя на регресията и ще се опита да постигне задоволяване на някое от вече преодолените равнища на организация или чрез някой от по-рано изоставените обекти. По пътя на регресията либидото бива привличано от фиксациите, формирали се при развитието му.

Тук пътят към перверзията рязко се отделя от пътя към неврозата. Ако регресиите не предизвикат протеста на Аза, до невроза не се стига и либидото получава реално, макар и ненормално задоволяване. Но ако Азът, който се разпорежда не само със съзнанието, а и с подстъпите към двигателната инервация и по такъв начин — с реализацията на душевните стремежи, не е съгласен с тези регресии, тогава конфликтът е налице. Пътят на либидото е отрязан и то трябва да се насочи в друга посока, в която енергията му ще може да се оттече съгласно принципа на удоволствието. То трябва да се изплъзне от Аза. И такова изплъзване му позволяват фиксациите по регресивно изминавания сега път на развитие, срещу които навремето Азът се е защитил чрез изтласкване. Заемайки в обратния си път тези изтласкани позиции, либидото се освобождава от Аза и неговите закони, с което обаче се отказва и от цялото придобито под влияние на Аза възпитание. Либидото се е поддавало на ръководство, докато е имало изгледи за задоволяване; под двойния натиск на външното и вътрешното лишение то става непокорно и си спомня за миналите по-добри времена. Такъв е неговият в основата си неподдаващ се на промени характер. Представите, върху които то пренася сега своята енергия, принадлежат към системата на несъзнаваното и са подвластни на характерните за нея процеси, по-специално на сгъстяването и изместването. По този начин се създават условия, напълно еднакви с тези при сънообразуването. Както на формирания в несъзнаваното същински сън, представляващ осъществяване на несъзнавано желание, се противопоставя частица (пред)съзнавана дейност, която упражнява върху него цензура и позволява като компромис да се формира манифестираният сън, така и репрезентацията на либидото в несъзнаваното трябва да се съобразява с властта на предсъзнавания Аз. Надигналият се срещу нея протест на Аза я следва като „контракатексис“^[1] и я принуждава да избере такъв начин на изразяване, който да може да стане и негов собствен. Така възниква симптомът като многократно изопачен дериват на несъзнателно реализираното либидно желание, една изкусно намерена двусмислица с две напълно противоположни значения. Само в този последен пункт се наблюдава различие между формирането на съня и на симптома, защото при сънообразуването предсъзнаваната тенденция цели само да запази спането, да не допусне до съзнанието нищо, което би могло да го наруши, но не се стреми да се противопоставя на несъзнаваното желание с рязко „Не, напротив!“. Тя си позволява да бъде по-толерантна, защото ситуацията на спането е по-малко опасна. Изходът към реалността е препречен от самото състояние на сън.

Виждате, че изплъзването на либидото от конфликта става възможно благодарение на фиксацията. Чрез регресивното им изпълване с либидна енергия се заобикаля изтласкването и се постига оттичане (или удовлетворяване) на либидото при спазване условията на компромиса. По обиколния път през несъзнаваното и старите фиксации либидото най-сетне успява да получи реално задоволяване, макар в силно ограничен и неузнаваем вид. Нека отбележа още две неща във връзка с този изход. Първо, обърнете внимание колко тясно свързани се оказват тук либидото и несъзнаваното, от една страна, и Азът, съзнанието и реалността, от друга, макар че отначало няма никаква връзка помежду им. И, второ, имайте предвид, че всичко, казано дотук, както и следващото по-нататък, се отнася само до симптомообразуването при хистеричната невроза.

Къде намира либидото фиксациите, нужни му, за да пробие изтласкването? В инфантилните сексуални занимания и преживявания, в изоставените частични нагони и обекти от детството. Либидото се връща към тях. Значението на детството е двояко. От една страна, тогава за пръв път се проявяват вродените нагони, а, от друга страна, чрез външни въздействия, чрез случайни преживелици за пръв път се разбуждат и активират други нагони. Струва ми се, че имаме безспорно право за такова разграничение. Проявата на вродените заложби не подлежи на съмнение, но аналитичният опит направо ни принуждава да приемем, че и съвсем случайни преживявания през детството могат да оставят след себе си фиксации на либидото. Не виждам тук теоретични проблеми. По всяка вероятност вродените заложби също са резултат от преживяванията на минали поколения, също са придобити; без такова придобиване не би имало наследственост. А мислимо ли е това водещо до унаследяване придобиване да спре точно при разглежданото от нас поколение? Но значението на детските преживявания не бива да се пренебрегва напълно, както често става, и да се вземат под внимание само преживяванията на предците и на зрялата възраст; напротив, преживяванията от детството са много важни. Те имат особено тежки последствия, защото се случват през периода на незавършено развитие, което именно ги прави травматични. Трудовете на Ру^[2] и други автори върху механизма на развитието ни показаха, че едно убождане с игла на зародиш, намиращ се в процес на клетъчно делене, довежда до тежко разстройство на развитието му. Същото нараняване се понася без всякаква вреда от ларвата или от завършилото развитието си животно.

И така либидната фиксация на възрастния, която въведохме като репрезентация на наследствения фактор в етиологичното уравнение на неврозите, сега се разпада за нас на два нови момента — наследствената заложба и придобитото в ранното детство предразположение. Знае се, че учащите се обичат схемите, затова нека обобщим тези отношения схематично:

Унаследената сексуална конституция ни предлага голямо разнообразие от заложби в зависимост от това, дали даден частичен нагон е изявен особено силно сам или в комбинация с други. Заедно с фактора „инфантилно преживяване“ сексуалната конституция образува „континуум на взаимодопълване“, съвсем сходен с континуума на взаимоотношението между предразположение и преживяване при възрастния, с който вече се запознахме. И тук, и там се откриват същите екстремни случаи и отношения на взаимозаместване. Налага се въпросът, дали най-забележителната от регресиите на либидото, тази към ранни нива на сексуална организация, не е обусловена предимно от момента на наследствената конституция; но най-добре е да отложим отговора на този въпрос за по-късно, когато ще познаваме повече форми на невротични заболявания.

Засега нека останем при констатацията на аналитичното изследване, че либидото на невротиците е свързано с инфантилните им сексуални преживявания. Поради това те изглеждат извънредно важни за живота и болестта на човека. И що се отнася до терапевтичната работа, тя потвърждава това значение. Но ако се абстрахираме от тази задача, лесно ще видим, че тук има опасност от недоразумение, което би могло да ни подведе да разглеждаме живота прекалено едностранчиво, от гледна точка само на невротичната ситуация. Значението на инфантилните преживявания намалява, когато се вземе предвид, че либидото се възвръща към тях регресивно, след като е било прогонено от заетите по-късно позиции. Оттук естествено се налага обратният извод — че тези преживявания не са имали никакво значение в своето време, а са го придобили чрез регресията. Спомнете си, че вече обсъждахме една такава алтернатива, когато разглеждахме едиповия комплекс.

И този път решението няма да ни затрудни. Забележката, че либидният катексис и с това патогенното значение на инфантилните преживявания се усилват до голяма степен от регресията на либидото, е несъмнено правилна, но ще ни доведе до заблуда, ако не вземем предвид и други съображения. На първо място, наблюденията не оставят никакво съмнение, че инфантилните преживявания имат самостоятелно значение, проявяващо се още в детските години. Съществуват и детски неврози, при които факторът „връщане назад във времето“ естествено е много по-незначителен или отпада напълно, когато заболяването настъпва непосредствено след травматичното преживяване. Изучаването на инфантилните неврози ни предпазва от някои опасни заблуждения относно неврозите при възрастните, също както детските сънища ни дадоха ключ за разбиране на сънищата на възрастните. Неврозите при децата се срещат често, доста по-често, отколкото се предполага. В много случаи те остават незабелязани. Възприемат се като лош характер или непослушание, нерядко се потискат от възпитателите, но обърнатият назад поглед в по-късен момент от живота лесно ги разпознава. Най-често те се явяват под формата на страхова хистерия. По-нататък ще разберем какво означава това. Избухналата в по-късна възраст невроза редовно се разкрива при анализа като пряко продължение на някогашното може би прикрито, може би само загатнато инфантилно заболяване. Но, както казах, има случаи, при които детската невроза без всякакво прекъсване преминава в доживотна болест. Отделни примери на детска невроза можахме да анализираме в актуално състояние още у самото дете; но много често бяхме принудени да се задоволяваме с това възрастният болен да ни разкрива детската си невроза, към които разкрития трябваше да се отнасяме с известна предпазливост и в някои отношения да ги коригираме.

На второ място, трябва да кажем, че би било непонятно либидото да се връща така закономерно към времето на детството, ако там нямаше нещо, което да го привлича. Предполаганата от нас фиксация върху определени моменти от развитието има смисъл само ако приемем, че с нея се закрепва определена доза либидна енергия. И накрая трябва да ви предупредя, че тук между интензивността и патогенната роля на инфантилните и на по-късните преживявания се наблюдава същото отношение на взаимно допълване, както при разгледаните вече континууми. В някои случаи цялата тежест пада върху сексуалните преживявания от детството, травматичното въздействие на тези преживявания е несъмнено и не се нуждае от друг подкрепящ фактор, освен нормалната незавършеност на сексуалната конституция. Редом с тях има други случаи, при които акцентът пада изцяло върху по-късните конфликти и наблягането върху детските преживявания се разкрива в анализа единствено като продукт на регресията; това са крайните форми на „задръжка в развитието“ и на „регресия“, а между тях се срещат всякакви варианти на съотношение между двата момента.

Тези положения представляват известен интерес за педагогиката, която се стреми към профилактика на неврозите чрез ранно въздействие върху сексуалното развитие на детето. Докато вниманието ни е насочено предимно към инфантилните сексуални преживявания, ние сме склонни да смятаме, че сме направили всичко за предотвратяване на невротичните заболявания, ако сме се постарали да забавим това развитие и да спестим на детето подобни преживявания. Но вече знаем, че условията за възникването на неврозите са по-сложни и не се изчерпват с един-единствен фактор. Строгото надзираване на детството губи от значението си поради това, че е безсилно срещу конституционния фактор; освен това е по-трудно осъществимо, отколкото си представят педагозите, и крие две други опасности, които не са за пренебрегване — постига прекалено много, тоест благоприятства прекомерното изтласкване на сексуалността, което е вредно за по-късното развитие и оставя детето беззащитно срещу напора на сексуалните изисквания, които ще го връхлетят през пубертета. Така че е много съмнително дали профилактиката в детството може да постигне нещо и дали една по-друга нагласа към актуалните преживявания не ще се окаже по-полезна за предотвратяването на неврозите.

Да се върнем сега при симптомите. И така те създават ерзац на отказаното задоволяване посредством регресия на либидото към по-ранни моменти, неразделно свързана с връщането към по-низши равнища на обективен избор или организация. Още в началото казахме, че невротикът е фиксиран върху някакъв момент от миналото си; сега знаем, че това е период, през който либидото му не е било лишено от задоволяване, през който е бил щастлив. Той търси в историята на живота си такъв период дотогава, докато го намери, дори ако трябва да се върне в кърмаческата си възраст, така както я помни или си я представя според по-късни сведения. Симптомът повтаря по някакъв начин онзи ранноинфантилен способ на задоволяване, изопачен от породената от конфликта цензура, по правило преобразен в усещането за страдание и смесен с елементи от провокиралото заболяване преживяване. В осъщественото от симптома задоволяване има много странни неща. Да оставим настрана, че личността не го разпознава като задоволяване, а го приема като страдание. Това преображение е характерно за конфликта, под чийто натиск се е образувал симптомът. Онова, което някога е било за индивида задоволяване, днес по необходимост трябва да предизвика неговата съпротива или отвращението му. Съществува един дребен, но поучителен пример за такава промяна в усещанията. Същото дете, което алчно е сукало мляко от майчината гръд, няколко години по-късно обикновено развива силно и много трудно преодолимо отвращение към вкуса на млякото. Това отвращение стига до неудържима погнуса, когато чашата с мляко или друга съдържаща мляко напитка е покрита с кожичка каймак. Може би тази кожичка събужда спомена за така желаната някога майчина гръд. Но този спомен сега е препречен от травматичното въздействие на отбиването.

Има още нещо, което кара симптомите да изглеждат странни и непонятни като средство за либидно задоволяване. Те са така различни от всичко онова, с което сме свикнали да свързваме задоволяването. Обикновено не притежават обект, поради което нямат връзка с външната реалност. За нас това е плод на отвръщането от нея и връщането към принципа на удоволствието. Но това е също и връщане към един вид разширен автоеротизъм, който първоначално е предлагал задоволяване на сексуалния нагон. Симптомите заместват изменението на външния свят с изменение на тялото, тоест външното действие — с вътрешно, активността — с приспособяване, което от филогенетична гледна точка е много съществена регресия. Това ще ни стане ясно едва по-късно благодарение на едно ново откритие, постигнато чрез аналитичното изучаване на симптомообразуването. Освен това си спомняме, че при симптомообразуването действат същите несъзнавани процеси, както и при сънообразуването — сгъстяването и изместването. И симптомът подобно на съня представлява осъществяване на някакво желание, задоволяване от инфантилен тип, но при извънредно силно сгъстяване това задоволяване може да се сведе до едно-единствено усещане или инервация, а при крайно изместване — да се ограничи до един-единствен дребен елемент на целия либиден комплекс. Нищо чудно, че често и за нас самите е трудно да разпознаем в симптома предполаганото и винаги потвърждаващо се либидно задоволяване.

Обещах ви, че предстои да узнаем още една новост; тя наистина е изненадваща и объркваща. Известно ви е, че посредством анализа на симптомите се запознаваме с инфантилните преживявания, върху които е фиксирано либидото и от които симптомите се създават. Изненадата се състои в това, че тези инфантилни сцени невинаги са истина. Дори по-често те не са действителни, а в отделни случаи направо противоречат на историческата правда. Разбирате, че това откритие като никое друго е в състояние или да дискредитира психоанализата, довела до такъв резултат, или болните, върху чиито сведения се изгражда тя, както и цялото схващане за неврозите. Но има и още едно извънредно смущаващо нещо. Ако инфантилните преживявания, които анализът изважда наяве, бяха винаги действителни, щяхме да имаме чувството, че сме стъпили на сигурна почва, а ако бяха винаги фалшиви, ако редовно се разкриваха като измислици, като фантазии на болните, бихме се принудили да напуснем този несигурен терен и да си потърсим по-стабилен. Но нито едното, нито другото е вярно; истинското положение е такова, че в едни случаи конструираните или припомнени по време на анализа детски преживявания са несъмнено фалшиви, в други обаче — също толкова неоспоримо верни, а най-често представляват смесица от истина и лъжа. Така че симптомите ту изразяват действителни преживявания, на които може да се припише влияние върху фиксациите на либидото, ту фантазии на болните, от които не може да се очаква да играят етиологична роля. Трудно е да се ориентира човек в това положение. Първата опора ще намерим може би в аналогичното откритие, че отделните спомени от детството, които хората открай време, преди каквато и да било психоанализа са носили в съзнанието си, също могат да бъдат неверни или най-малкото щедро смесват истината с измислицата. Тук неистинността обикновено лесно се доказва и така можем да се успокоим, че не психоанализата е виновна за това неочаквано разочарование, а самите болни по някакъв начин.

Като поразмислим малко, лесно ще разберем какво ни смущава в даденото положение. Това е пренебрежителното отношение към реалността, заличаването на разликата между нея и фантазията. Склонни сме да се почувстваме обидени, задето болният ни е занимавал с измислени истории. За нас действителността е толкова далеч от измислицата, колкото небето от земята и ние й придаваме съвсем друго значение. Впрочем в обикновените си разсъждения болният също е на това мнение. Но когато ни излага материала, който води отвъд симптомите, към желаните ситуации, наподобяващи детските преживявания, ние отначало не знаем дали се касае за реалност или за фантазия. По-късно някои признаци ни позволяват да си отговорим на този въпрос и ние се изправяме пред задачата да осведомим за това болния. Но тази задача съвсем не е лесна. Ако още в началото му открием, че сега ни излага фантазиите, с които е забулил историята на детството си, така както всеки народ създава легенди на мястото на забравеното си минало, ще забележим внезапен нежелателен спад на интереса му към дадената тема. Защото той също иска да научи истината и презира всякакви „фантасмагории“. Ако обаче му оставим вярата, че се занимаваме с реални случки от детството му, докато приключим с този етап от работата, рискуваме той по-късно да ни упрекне за заблуждението и да ни се присмее заради привидното ни лековерие. А предложението да приравни фантазията и действителността и на първо време да не го е грижа дали разглежданите детски преживявания представляват едното или другото, дълго време остава непонятно за него. И все пак това очевидно е единствено правилният подход към тези душевни продукти. Те притежават свой вид реалност; факт е, че болният си е създал такива фантазии, и този факт има за неврозата му не по-малко значение, отколкото ако действително беше преживял съдържанието на фантазиите. Тези фантазии притежават психична реалност, за разлика от материалната и постепенно ние започваме да разбираме, че в света на неврозите психичната реалност е решаващата.

Сред случките, които постоянно се повтарят в детските спомени на невротиците, които почти никога не липсват, има няколко особено важни и затова ще се спра специално на тях. Типични примери за такива случки са: наблюдаването на полово сношение между родителите, прелъстяването от възрастен и заплашването с кастрация. Би било голяма заблуда да сметнем, че те никога не са реални; напротив, разговорите с по-възрастни близки на болния често доказват по безспорен начин реалността им. Съвсем не е рядкост например малкото момче, което невъзпитано играе с члена си и още не знае, че това занимание трябва да се скрива от околните, да бъде заплашено от родителите или възпитателите, че ще му отрежат члена или грешната ръка. При запитване те често признават, че са смятали това сплашване за целесъобразна мярка; някои хора имат точен съзнателен спомен за тази заплаха, особено ако им е била отправена в по-късна възраст. Когато я изрича майката или друго лице от женски пол, то обикновено отрежда изпълнението й на бащата или на лекаря. В прочутата книжка „Чорлав Петър“ на франкфуртския детски лекар Хофман, която дължи популярността си тъкмо на разбирането за сексуалните и други комплекси на детската възраст, ще откриете кастрацията в смекчена форма, заместена с отрязване на палеца като наказание за упоритото му смучене. Съвсем невероятно е обаче заплахата за кастриране да се отправя към децата толкова често, колкото излиза според психоанализите на невротиците. И ние приемаме обяснението, че детето създава тази заплаха във въображението си, въз основа на недомлъвки, поради знанието, че автоеротичното задоволяване е нещо забранено и под впечатлението от женския полов орган. Също така съвсем не е изключено по времето, когато се смята, че малкото дете не разбира и няма памет, то да стане свидетел на половите отношения между родителите или други възрастни, и това не само в пролетарските семейства, впоследствие да разбере това впечатление и да реагира на него. Но когато тези контакти се описват с най-големи подробности, каквито е трудно да бъдат наблюдавани, или сношението се описва като извършвано изотзад, more ferarum^[3], няма съмнение, че това е фантазия, родена от наблюдаването на сношения между животни (кучета) и мотивирана от незадоволеното любопитство на детето през годините на пубертета. Върховно постижение от този вид е фантазията за наблюдаван коитус между родителите още преди раждането, от майчината утроба.

Специален интерес представлява въображаемото прелъстяване, защото твърде често не е въображаемо, а реален спомен. Но за щастие не чак толкова често, колкото показват на пръв поглед данните от анализа. Съблазняването по-често се извършва от по-големи деца или връстници, отколкото от възрастни, а когато при момичетата, съобщаващи такава случка от детството си, прелъстителят твърде често се оказва бащата, то не подлежи на съмнение нито фантастичният характер на обвинението, нито предизвикалият го мотив. С въображаемото прелъстяване детето обикновено прикрива автоеротичния период от сексуалните си занимания. То си спестява срама от мастурбацията, като пренася в тази най-ранна фаза един желан обект. Впрочем недейте да мислите, че сексуалната злоупотреба с детето от страна на най-близки роднини от мъжки пол винаги е от сферата на фантазията. Навярно повечето аналитици са имали случаи, при които тези отношения са били реални, безспорно установени; само че те се осъществяват през по-късни години от детството, а болният ги пренася в по-ранните.

Единственото налагащо се впечатление, е, че съществува някаква нужда от такива детски спомени, че те са неотменна съставна част от неврозата. Ако са реални, тогава добре; ако не, те се конструират от отделни намеци и се допълват от въображението. Резултатът е един и същ и до ден-днешен не сме успели да открием разлика в последиците в зависимост от това, дали по-голям дял се пада на реалността или на фантазията. И тук имаме още един случай от така често споменаваното отношение на взаимодопълване; вярно, най-странното от всички, с които се запознахме досега. Кое поражда нуждата от тези фантазии и откъде се взема материалът за тях? Нагонният им произход не подлежи на съмнение, но защо всеки път се създават едни и същи фантазии с едно и също съдържание? Аз имам един отговор на този въпрос, но знам, че ще ви се види твърде смел. Мисля, че тези пра фантазии (така бих искал да ги нарека, като включвам тук и някои други) са филогенетично наследство. Там, където собственото му преживяване е прекалено закърняло, индивидът излиза чрез тях извън рамките му и се пренася в праисторическите преживявания. Струва ми се напълно възможно всичко, което днес ни се разказва при анализа — прелъстяването в детска възраст, възпламеняването на сексуалността от наблюдаването на сношения между родителите, заплашването с кастриране, — да е било реалност в праисторията на човешкия род и фантазиращото дете просто да запълва празнините в индивидуалната истина с праисторическа истина. Често ми се струва, че психологията на неврозите е запазила много повече данни за древното човешко развитие, отколкото всички други източници.

Господа! Последните разгледани от нас въпроси ни принуждават да се спрем по-подробно върху възникването и значението на душевната дейност, която наричаме „фантазия“. Известно е, че тя се радва на всеобщо уважение, въпреки че не съществува яснота относно мястото й в душевния живот. Аз мога да ви кажа за нея следното. Както знаете, под въздействието на външната необходимост човешкият Аз постепенно се приучва да зачита реалността и да следва нейния принцип, при което трябва временно или завинаги да се откаже от различни обекти и цели на стремежа си към удоволствие (не само сексуални). Но отказването от удоволствие винаги е било трудно за човека; той успява да го осъществи само в случай че получи някаква компенсация. Затова си е запазил възможността за такава душевна дейност, в която всички изоставени източници на удоволствие и пътища към него продължават да съществуват във вид, в който не са подвластни на изискванията на действителността и на онова, което наричаме „принцип на реалността“. Всеки стремеж бързо приема формата на въображаемо осъществяване; няма съмнение, че осъществяването на желанията във фантазията носи удовлетворение, макар човек напълно ясно да съзнава неговата нереалност. Чрез дейността на фантазията той продължава да се радва на свободата от външна принуда, която в действителността отдавна е изгубил. Намерил е начин да бъде едновременно и наслаждаващо се животно, и разумно същество. Защото не е в състояние да преживее с оскъдното задоволяване, което успява да си извоюва от действителността. „Без помощни конструкции изобщо не върви“, казва на едно място Т. Фонтане^[4]. Творенията от духовното царство на фантазията напълно съответстват на създаването на резервати и природни паркове там, където изискванията на земеделието, транспорта и индустрията заплашват да изменят до неузнаваемост лицето на земята. Природният парк запазва онова предишно състояние, което иначе навсякъде е принесено със съжаление в жертва на необходимостта. В него всичко може да расте и избуява както си иска, дори безполезното, дори вредното. Такъв ограден от принципа на реалността резерват е и царството на фантазията.

Най-разпространените продукти на фантазията са познатите ни вече сънища наяве — въображаемо задоволяване на амбициозни, славолюбиви, еротични желания, които цъфтят толкова по-изобилно, колкото повече лишения и търпение изисква реалността. В тях съвсем ясно се разкрива същината на щастието от фантазирането, възстановената независимост на удоволствието от благоволението на реалността. Знаем, че тези сънища наяве са ядрото и образецът на нощните сънища. По същество нощният сън не е нищо друго, освен сън наяве, който нощната свобода на нагоните е направила използваем, а нощната форма на душевна дейност е изопачила. Вече се запознахме с идеята, че дневното мечтание не е непременно съзнавано, че има и неосъзнавани сънища наяве. Те са източник както на нощните сънища, така и на невротичните симптоми.

Значението на фантазията за симптомообразуването ще ви стане ясно от следното сведение. Казахме, че при лишение либидото заема регресивно изоставените от него позиции, на които все пак са останали известни количества от енергията му. Не се отказваме от това твърдение, нито го коригираме, но трябва да вмъкнем едно междинно звено. Как либидото намира пътя към местата на тази фиксация? Благодарение на това че не всички изоставени от него обекти и посоки от миналото са напълно изоставени. Те или техните издънки остават включени с известна интензивност във фантазните представи. Тъй че за либидото е достатъчно да се обърне към тях, за да намери открит пътя към всички изтласкани фиксации. Тези фантазии се радват на известна търпимост, не се стига до конфликт между тях и Аза, колкото и да са остри противоречията им, докато е изпълнено едно условие. Условие от количествено естество, което се нарушава при нахлуването на либидото в тях. Тогава техният енергиен пълнеж се повишава дотолкова, че те започват да предявяват изисквания, устремяват се към реализация. С това обаче конфликтът им с Аза става неизбежен. Все едно дали по-рано са били предсъзнавани или съзнавани, сега те претърпяват изтласкване от страна на Аза и биват изложени на притегателната сила на несъзнаваното. От тези вече несъзнавани фантазии либидото преминава към техните корени в несъзнаваното, към собствените си фиксации.

Връщането на либидото към фантазията е междинен етап по пътя към симптомообразуването, който заслужава да му се намери специално наименование. К. Г. Юнг въведе за него много подходящото понятие интроверсия, но го натовари нецелесъобразно и с други значения. Ние ще наречем интроверсия отвръщането на либидото от възможностите за реално задоволяване и претоварването с либидна енергия на безобидните и толерирани до този момент фантазии. Интровертираният още не е невротик, но се намира в лабилна ситуация; ако не намери отходни пътища за натрупаното либидо, той ще развие симптоми при следващото разместване на силите. Нереалният характер на невротичното задоволяване и пренебрегването на разликата между фантазия и действителност вече са дадени с настъпването на интроверсията.

Сигурно сте забелязали, че в хода на последните разсъждения въведох един нов фактор в етиологичната верига, а именно — количеството, размера на свързаната с тези процеси енергия; ще трябва навсякъде да включим този фактор в сметката. Чисто качественият анализ на етиологичните условия не е достатъчен. Или да го кажем по друг начин — не е достатъчно чисто динамичното разглеждане на тези душевни процеси, те трябва да се погледнат и в икономически аспект. Конфликт между две тенденции не избухва, преди да е достигнато определено равнище на енергиен пълнеж, дори съдържателните условия да са отдавна налице. По същия начин и патогенното значение на конституционалните фактори зависи от това, доколко един частичен нагон е застъпен в наследствените заложби повече от друг. Можем дори да си представим, че заложбите на хората са качествено еднакви и се различават само по количествените съотношения. Не по-малко решаващ е количественият фактор за устойчивостта срещу невротично заболяване. Въпросът тук е какво количество неизразходвано либидо може да понася един човек и каква част от либидото си може да отклони към целите на сублимацията. Крайната цел на душевната дейност, която качествено може да се опише като получаване на удоволствие и отбягване на неудоволствието, в икономически аспект ни се представя като преодоляване на действащата в душевния апарат възбуда и предотвратяване на неудоволствието, пораждащо се от нейното натрупване.

Това исках да ви кажа за симптомообразуването при неврозите. Но нека още веднъж подчертая изрично: всичко казано дотук се отнася само за симптомите на хистерията. При натрапливата невроза много неща са вече по-различни, макар основното да си остава същото. Тук контракатексисите на нагонните изисквания, за които говорихме и при хистерията, излизат на преден план и завладяват клиничната картина чрез така наречените „реактивни образувания“. Подобни и още по-значителни отклонения откриваме при другите неврози, при които изследванията върху механизмите на симптомообразуването са още съвсем незавършени.

Преди да ви освободя за днес, искам да спра още малко вниманието ви върху една страна от фантазния живот, която заслужава всеобщ интерес. Съществува обратен път от фантазията към реалността и този път е… изкуството. Човекът на изкуството е в основата си интровертиран и не е далеч от неврозата. Той е измъчван от извънредно силни нагонни потребности, иска да постигне почит, власт, богатство, слава и любовта на жените; липсват му обаче средствата да задоволи тези си стремежи. Затова той, както всеки незадоволен човек, се отвръща от действителността и съсредоточава целия си интерес, както и своето либидо, върху фантазните отражения на желанията си, по който път би могъл да стигне до неврозата. Необходимо е да се съчетаят много условия, за да не се дойде до такъв край; известно е, че тъкмо хората на изкуството много често страдат от частично понижена дееспособност вследствие на неврози. Вероятно за тяхната конституция е характерна голяма способност за сублимация и известна нестабилност на изтласкванията, които са решаващи за възникването на конфликт. А обратния път към реалността човекът на изкуството намира по следния начин. Той не е единственият, който води фантазен живот. Междинното царство на фантазията е общопризнато от хората и всеки страдащ от лишения очаква от него облекчение и утеха. Но за хората, които нямат склонност към изкуство, възможността да черпят наслада от изворите на фантазията е много ограничена. Неумолимостта на техните изтласквания ги принуждава да се задоволяват с оскъдните сънища наяве, на които е разрешен достъп до съзнанието. Истинският човек на изкуството разполага с повече. Първо, той умее да преработи дневните си фантазии по такъв начин, че от тях да изчезнат прекалено личните моменти, които отблъскват другите хора и те също да могат да им се наслаждават. Освен това той успява да ги смекчи дотолкова, че да не издават лесно произхода си от забранените източници. И още, той притежава загадъчната способност да оформи даден материал така, че да стане вярно отражение на фантазиите му, и да извлича от това изображение наслада, която поне временно да надмогне и отстрани изтласкванията. Ако е способен на всичко това, той създава за другите възможност да почерпят утеха и облекчение от недостъпните за тях самите източници на наслада в несъзнаваното, спечелва благодарността и възхищението им и така чрез въображението си постига онова, което първоначално е постигнал само във въображението си — почит, власт и любовта на жените.