Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (21)

Лекция XX
Сексуалният живот на човека

Дами и господа! На пръв поглед като че ли е съвсем ясно какво трябва да се разбира под понятието „сексуално“. Преди всичко сексуалното е неприлично, нещо, за което не бива да се говори. Разказвали са ми как учениците на един прочут психиатър се опитали веднъж да убедят професора си, че симптомите на хистерията много често изразяват сексуални неща. За целта го завели до леглото на една хистерично болна, чиито припадъци несъмнено представяли процеса на раждането. Но той поклатил глава: „Та раждането съвсем не е нещо сексуално“. Разбира се, раждането невинаги е неприлично.

Забелязвам, че ми се сърдите, задето се шегувам с толкова сериозни неща. Но това не беше съвсем шега. Напълно сериозно ви казвам, че не е лесно да се определи съдържанието на понятието „сексуално“. „Всичко, свързано с разликите между двата пола“, е може би най-точното определение, но вие ще го намерите безцветно и прекалено широко. Ако приемете половия акт за основното, може би ще кажете, че сексуалното са всички занимания с тялото, по-специално с половите органи на другия пол, които имат за цел получаването на наслада и в крайна сметка — съединяването на гениталиите и извършването на половия акт. Но в такъв случай наистина не сте много далеч от приравняването на сексуалното с неприличното и раждането наистина не спада към сексуалното. А ако приемете функцията на размножаването за ядро на сексуалността, рискувате да изключите ред неща, които нямат за цел тази функция и все пак са несъмнено сексуални, например мастурбацията или дори целуването. Но вече знаем, че опитите за дефиниране много често водят до затруднения; нека не мислим, че ще ги избегнем тъкмо в този случаи. Можем да предположим, че при развитието на понятието „сексуално“ се е получило нещо, довело според удачния израз на Х. Зилберер до „грешка от припокриване“. Общо взето обаче, ние имаме някаква представа какво хората наричат „сексуално“.

Една представа, включваща противоположността на половете, насладата, функцията на размножаването и чертите на неприличното, премълчаваното, е напълно достатъчна за практическите нужди в живота. За науката обаче не е достатъчна. Защото щателни изследвания, извършени благодарение на пожертвувателно себенадмогване, ни запознават с групи от човешки индивиди, чийто „сексуален живот“ драстично се отклонява от обичайните представи. Част от тези „перверзни“ са зачеркнали, така да се каже, разликата между половете от програмата си. Само техният собствен пол може да събуди сексуалните им желания; другият, най-малкото половите му органи, изобщо не представлява сексуален обект за тях, а в крайни случаи дори буди отвращение. С това те естествено са се отказали и от всякакво участие в размножаването. Такива хора наричаме хомосексуални или инвертирани. Тези мъже и жени често (невинаги) са безупречно образовани, високо издигнати в интелектуално и нравствено отношение, обременени единствено от тази фатална абнормност. Чрез устата на своите научни защитници те се представят за особена разновидност на човечеството, за „трети пол“, равностоен на другите два. Може би ще имаме случай да преценим критично претенциите им. Разбира се, те не са „избрана категория хора“, както обичат да твърдят, сред тях има най-малкото толкова малоценни и негодни индивиди, колкото и сред нормалните в сексуално отношение.

Но тези перверзни поне вършат със своя сексуален обект приблизително същото, каквото и нормалните. След тях обаче идва цяла поредица от сексуално абнормни хора, чиято сексуална дейност все повече се отдалечава от онова, което изглежда желано за разумния човек. По своето многообразие и странност те могат да се сравнят само с гротескните образи, нарисувани от П. Брьогел като изкушение на Свети Антоний, или с изчезналите богове и вярващи, които Флобер е накарал да преминат в дълга процесия пред набожния покаяник. Гъмжилото им налага да поставим известен ред сред тях, ако не искаме да ни подлудят. Разделяме ги на такива, при които, както у хомосексуалистите, е изменен сексуалният обект, и на такива, при които е променена преди всичко сексуалната цел. Към първата група спадат онези, които са се отказали от съединяването на гениталиите и при сексуалния акт ги заменят с друга част или област от тялото на партньора; при това те пренебрегват както анатомичните несъвършенства, така и възпиращото чувство на отвращение (ануса, устата като заместители на влагалището). Други пък държат на гениталиите, но не заради сексуалната, а заради други техни функции, в които те участват поради анатомичното си устройство или поради съседство. По тях виждаме, че отделителните функции, които при възпитанието на детето се изтикват на заден план като неприлични, са в състояние да обсебят изцяло сексуалния интерес. После идват други индивиди, които изцяло са изоставили гениталиите като обект и страстта им е насочена към друга част от тялото — женските гърди, крака, плитката. Следват онези, за които и частта от тялото не значи нищо, затова пък някоя част от облеклото, обувка, бельо, задоволява всичките им желания — фетишистите. Следващите в редицата са лицата, чиято страст е насочена към целия обект, но които имат спрямо него определени, странни и дори отвратителни изисквания, включително и това той да бъде безпомощен като труп и понякога с престъпно насилие го превръщат в такъв, за да могат да му се насладят. Но стига ужаси от тази група!

Другата група перверзни започва с онези, за които цел на сексуалното желание е нещо, което обикновено спада към въвеждащите и подготвящите половия акт действия. Това са хора, които се стремят да огледат или опипат другото лице, да го наблюдават при интимни действия, или такива, които откриват собствените си срамни части със смътното очакване, че ще бъдат наградени със същото ответно действие. Следват загадъчните садисти, чиято любовна страст не знае друга цел, освен да причинява болки и терзания на техния обект, като се започне от дребни унижения и се стигне до тежки телесни повреди, и сякаш за уравновесяване — техните антиподи, мазохистите, за които единствената наслада е да търпят унижения и мъки от любимия си обект както в символична, така и в реална форма. Има и други, у които се обединяват и преплитат няколко такива абнормни наклонности, а накрая научаваме, че всяка от тези групи съществува в две разновидности, че освен търсещите сексуално задоволяване в реалността има и такива, които се задоволяват с това само да си го представят, които изобщо не се нуждаят от действителен обект, а го заместват с помощта на фантазията си.

При това няма никакво съмнение, че описаните лудости, чудатости и гадости действително съставляват сексуалния живот на тези хора. Не само те самите го схващат така и усещат заместителната му роля, ние също трябва да признаем, че всичко това има в техния живот такова значение, каквото за нас — нормалното сексуално задоволяване, че те му принасят същите, често извънредно големи жертви. Възможно е да се проследи в цялост и в детайли къде тези абнормности имат допирни точки с нормалното и къде се отклоняват от него. Не може да не забележите също, че тук отново се натъкваме на неприличността, характерна за сексуалните занимания; в тези случаи обаче тя обикновено е засилена до степен на позорност.

Е, дами и господа, как ще се отнесем към тези необикновени начини на сексуално задоволяване? Възмущението, изразяването на личното ни отвращение и уверенията, че не споделяме тези страсти, очевидно не помагат с нищо. Не е там въпросът. В края на краищата това е една област от живота като всяка друга. Не можем да се измъкнем с твърдението, че това са рядкости и куриози, защото то лесно ще бъде оборено. Напротив, касае се за твърде чести, широко разпространени явления. Но ако ни кажат, че не бива да позволяваме те да разколебаят схващанията ни за сексуалността, защото не са нищо друго, освен смущения и отклонения в сексуалния нагон, това заслужава сериозен отговор. Ако не разберем тези болезнени форми на сексуалност и не съумеем да намерим връзката им с нормалния сексуален живот, това ще означава, че не разбираме и нормалната сексуалност. Накратко, неотменна наша задача е да дадем изчерпателно теоретично обяснение на това, как е възможно да съществуват такива перверзни и каква е връзката им с така наречената нормална сексуалност.

За това ще ни помогнат едно схващане и две нови наблюдения. Схващането дължим на Иван Блох^[1]; то коригира твърдението, че всички тези перверзии са „признаци на дегенерация“, като доказва, че подобни отклонения от сексуалната цел, подобни разхлабвания на връзката със сексуалния обект са съществували открай време, през всички познати ни епохи, при най-примитивните и при най-цивилизованите народи, като понякога са успявали да си извоюват търпимост и всеобщо признание. Двете наблюдения са направени при психоаналитичното изследване на невротиците; те не могат да не окажат решаващо влияние върху разбирането ни за сексуалните перверзии.

Казахме, че невротичните симптоми са заместители на сексуалното удовлетворение, а освен това ви споменах, че потвърждаването на тази теза при анализа на симптомите ще срещне някои трудности. Защото тя е правомерна само ако включим в понятието „сексуално задоволяване“ и задоволяването на така наречените перверзни сексуални потребности, тъй като такова тълкуване на симптомите ни се налага изненадващо често. Претенцията на хомосексуалистите или инвертираните за изключителност отпада веднага след като научим, че при всеки невротик без изключение се установяват хомосексуални импулси и че голям брой симптоми представляват израз на латентна инвертираност. При онези, които наричат себе си хомосексуалисти, тя само е съзнавана и манифестирана, а техният брой е нищожен в сравнение с броя на латентните хомосексуалисти. Принудени сме да разглеждаме избора на сексуален обект от собствения пол като почти закономерно отклонение в любовта и все повече се убеждаваме колко голямо е значението му. Разбира се, това не отменя различията между манифестираната хомосексуалност и нормалното поведение; практическата им важност си остава, ала теоретичната се понижава извънредно много. За едно заболяване, което не спада към преносните неврози — параноята, дори предполагаме, че закономерно произтича от опита да се потиснат свръхсилни хомосексуални пориви. Може би си спомняте, че едната от нашите пациентки в натрапчивото си действие играеше ролята на мъж, на своя собствен изоставен съпруг; подобно продуциране на симптоми в мъжка роля е нещо съвсем обичайно сред невротичните жени. И макар да не може да се причисли към самата хомосексуалност, то е тясно свързано с предпоставките й.

Както навярно знаете, хистеричната невроза може да прояви симптомите си във всеки орган, поради което е в състояние да разстрои всяка функция. Анализът показва, че при това намират израз всички перверзни импулси, които са насочени към заместването на гениталиите с друг орган. Тези органи започват да функционират като заместители на гениталиите; тъкмо хистеричната симптоматика ни наведе на мнението, че освен функционалната, органите на тялото имат и сексуална (ерогенна) роля и че ако втората ги ангажира прекалено много, от това се разстройва и първата. Безброй усещания и инервации, явяващи се като симптоми на хистерията при органи, които на пръв поглед нямат нищо общо със сексуалността, се разкриват по този начин като реализация на перверзни сексуални импулси, при които други органи са обсебили функцията на половите. В този случай виждаме също колко често носители на сексуалната възбуда стават органите на храненето и на отделителните процеси. Следователно тук имаме работа със същото, което установихме при перверзиите, но при тях то беше явно и недвусмислено, докато при хистерията достигаме до него по обиколния път през тълкуването на симптомите и приписваме перверзните сексуални импулси не на съзнанието на индивида, а на неговото несъзнавано.

От многото симптомни картини на натрапливата невроза най-важните се оказват предизвикани от напора на свръхсилни садистични, тоест перверзни по своята цел импулси; при това симптомите в съответствие със структурата на натрапливата невроза служат предимно на защитата срещу тези импулси или изразяват борбата между задоволяването и защитата. Но самото задоволяване не остава на заден план: то умее по обиколни пътища да си проправя път в поведението на болните и най-често се насочва срещу собствената им личност, кара ги да се самоизтезават. Други форми на невроза, тъй наречените неврози на мъдруването, отговарят на едно прекомерно сексуализиране на действия, които инак спадат към подготовката на нормалното сексуално задоволяване — гледането, докосването, изследването. Тук намира своето обяснение голямото значение на страха от докосване и на натрапливото миене. Неподозирано голям дял от натрапливите действия представляват замаскирани повторения и модификации на мастурбацията, която, както е известно, съпровожда като единствено еднообразно действие най-разнообразните форми на сексуално фантазиране.

Няма да е трудно да ви опиша още по-подробно връзките между перверзията и неврозата, но мисля, че и казаното дотук е достатъчно за нашата цел. Но след тези разкрития за значението на симптомите трябва да внимаваме да не надценим интензивността на перверзните склонности и честотата им сред хората. Вече казахме, че човек може да се разболее от невроза, когато е лишен от нормално сексуално задоволяване. Но при такова реално лишение потребността се насочва по абнормни пътища на сексуална възбуда. По-късно ще разберете как става това. Във всеки случай сега виждате, че при такова „колатерално“ задръстване перверзните импулси по необходимост са по-силни, отколкото биха били, ако нямаше реална пречка пред нормалното сексуално задоволяване. Подобно влияние трябва да се признае и при манифестираните перверзии. В някои случаи те се провокират или активират от това, че нормалното задоволяване на сексуалния нагон среща прекалено големи трудности поради временни обстоятелства или трайни социални норми. Наистина в други случаи склонността към перверзии е съвършено независима от подобни благоприятстващи условия; за тези индивиди тя е, така да се каже, нормалният сексуален живот.

Може би в момента имате впечатлението, че по-скоро сме объркали, отколкото изяснили въпроса за отношението между нормалната и перверзната сексуалност. Помислете обаче следното: ако е вярно, че реалното затрудняване или осуетяване на нормалното сексуално удовлетворение предизвиква перверзни склонности у хора, които иначе не са проявявали такива, това значи, че у тях има нещо, което благоприятства перверзиите, или, с други думи — че перверзиите са съществували у тях в латентна форма. Така стигаме до втората новост, която ви обещах. Психоанализата е принудена да се занимава и със сексуалния живот на децата поради това, че спомените и хрумванията при анализирането на симптомите редовно ни отвеждат в годините на ранното детство. Онова, което разкрихме по този начин, впоследствие беше доказано точка по точка чрез непосредствени наблюдения над деца. Оказа се, че всички перверзни наклонности се коренят в детството, че децата притежават всички заложби за тях и ги практикуват в степен, съответстваща на детската незрелост. Накратко казано, перверзната сексуалност не е нищо друго, освен уголемената, разложена на отделни импулси инфантилна сексуалност.

Сега вече ще видите перверзните в друга светлина и няма да се съмнявате повече във връзката им с човешкия сексуален живот, но с цената на какви изненади, противоречащи на нравственото ви чувство! Отначало сигурно ще сте склонни да оспорите всичко — факта, че децата имат нещо, което може да се нарече сексуален живот, верността на наблюденията ни и възможността да се открие в детското поведение нещо сродно с онова, което в по-късна възраст осъждаме като перверзия. Затова позволете ми най-напред да ви обясня мотивите на вашата съпротива, а после да ви изложа съвкупността на наблюденията ни. Да се твърди, че децата нямат сексуален живот — сексуална възбуда, потребности и нещо като задоволяване, — а изведнъж го получават между 12 и 14 години, това, дори да оставим настрана всички наблюдения, биологически е толкова невероятно, дори направо нелепо, колкото и да се твърди, че не се раждат с полови органи, а те им израстват чак през пубертета. Онова, което се събужда у тях по това време, е функцията на размножаването, която използва за своите цели вече готов телесен и душевен материал. Вие смесвате сексуалността и размножаването и така си затваряте пътя към разбирането на сексуалността, перверзиите и неврозите. Тази грешка обаче е тенденциозна. Забележителното е, че тя се корени във вашето собствено детство, през което сами сте били обект на педагогическо въздействие. Защото една от най-важните педагогически задачи на обществото е да възпира и ограничава сексуалния нагон, когато напира към размножаване, да го подчини на индивидуалната воля, която е идентична със социалната повеля. Освен това то е заинтересовано да отложи окончателното му развитие, докато детето достигне определена степен на интелектуална зрелост, защото пълното му разгръщане практически слага край на податливостта към възпитание. В противен случай този нагон би разрушил всички бентове и би помел съградената с толкова труд цивилизация. А задачата за обуздаването му не е никак лесна, разрешаването й ту се удава слабо, ту прекалено добре. Мотивът, от който се ръководи при това обществото, в крайна сметка е икономически; тъй като няма достатъчно средства да издържа своите членове, без те да работят, то трябва да ограничава броя им и да пренасочва енергията им от сексуалните занимания към труда. С други думи — вечната, прастара и продължаваща до ден-днешен нужда.

Опитът трябва да е показал на възпитателите, че задачата да се направляват сексуалните желания на младото поколение може да се реши само ако се започне много отрано, ако не се изчаква бурята на пубертета, а се въздейства още върху сексуалния живот на детето, който я подготвя. За тази цел почти всички инфантилни сексуални действия се забраняват на детето или се правят неприятни за него; идеалът е животът му да бъде асексуален и в резултат наистина са започнали с времето да го смятат за такъв, като и науката е възприела това убеждение. За да не влизат в противоречие със своите вярвания и цели, хората се правят, че не виждат сексуалните занимания на децата, нещо, което никак не е лесно, а пък науката се задоволява да им дава друго тълкуване. Детето се смята за чисто, за невинно, а който го описва другояче, бива обявяван за безбожен осквернител на нежни и свети човешки чувства.

Единствено децата не признават тези конвенции; със съвършена наивност те заявяват животинските си права и постоянно доказват, че тепърва им предстои да извървят пътя към чистотата. Но колкото и да е странно, това не кара отрицателите на детската сексуалност да отслабят възпитателните си усилия; напротив, те най-строго преследват тъкмо проявите на отричаното от тях явление, определяйки ги като „лоши детски привички“. От голям теоретичен интерес е фактът, че онзи период от живота, който най-ярко противоречи на предразсъдъка за асексуалното детство, периодът до 5-6-годишна възраст, впоследствие при повечето хора се забулва в амнезия и едва психоанализата е в състояние изцяло да разкъса булото й, макар че то и преди това е било пропускливо за отделни сънища.

Сега искам да ви покажа кое в сексуалния живот на детето е най-очебийното. Позволете ми за целта да въведа понятието либидо. С него ще означаваме силата, с която се проявява сексуалният нагон, подобно на глада при нагона за хранене. Другите понятия, като сексуална възбуда и задоволяване, не се нуждаят от обяснение. Че при сексуалността на кърмачето тълкуването е най-трудно, това разбирате сами и може би ще го използвате като възражение. До това тълкуване достигаме чрез аналитичните изследвания, като проследяваме в обратна посока развитието на симптома. При кърмачето първите сексуални позиви се проявяват във връзка с други жизненоважни функции. Както е известно, главният му интерес е насочен към храненето; когато се засити и заспи на майчината гръд, личицето му изразява онова блаженство, което по-късно ще се повтаря при преживяването на сексуалния оргазъм. Това не е достатъчно като обосновка на извода ни. Наблюдаваме обаче, че кърмачето се стреми да повтори действието на храненето, без да иска нова храна, тоест без да го подтиква гладът. То само смуче и фактът, че при това пак заспива с блажено изражение, показва, че смученето само по себе си му е донесло задоволяване. Знаем, че то скоро се приучва да не заспива, без да е смукало. Мисълта, че това действие е от сексуално естество, най-напред е изказана от един стар детски лекар в Будапеща, д-р Линднер. Хората, които се грижат за детето, изглежда, възприемат смученето по същия начин, без да защитават някаква теория. Те не се съмняват, че то служи само за удоволствие, отнасят го към лошите детски привички и принуждават детето да се откаже от него, като му причиняват неприятни усещания, ако то не е склонно да се откаже от само себе си. И така узнаваме, че кърмачето извършва действия, които нямат друг смисъл, освен получаването на удоволствие. Според нас то най-напред преживява удоволствието при хранене, но скоро се научава да го отделя от това условие. Удоволствието може да е свързано само с дразненето на устата и устните, затова наричаме тези части на тялото ерогенни зони, а постигнатата чрез смукането наслада определяме като сексуална. Но несъмнено предстои още да спорим за основанията на това определение.

Ако кърмачето можеше да говори, то сигурно би обявило сученето от майчината гръд за най-важното нещо в живота. За себе си то е право, защото чрез него задоволява наведнъж две важни жизнени потребности. От психоанализата научаваме не без удивление колко много от психичното значение на този акт се запазва за целия живот. Сученето от майчината гръд става изходна точка на целия сексуален живот, недостижим образец за всяко по-късно сексуално задоволяване, към който въображението често се връща през периоди на неблагополучие. Чрез сученето майчината гръд става първият обект на сексуалния нагон; трудно ми е да ви опиша колко голямо е значението на този първи обект за всяко по-късно намиране на сексуален обект, колко дълбоко въздейства той в своите преображения и замествания и върху най-отдалечените сфери на душевния ни живот. Но на първо време кърмачето се отказва от него и го замества с част от собственото си тяло. То смуче палеца или езика си. Така то постига независимост на своето удоволствие от съгласието на околния свят и освен това го усилва чрез дразненето на втора област от тялото. Различните ерогенни зони не предлагат еднакво по сила удоволствие; затова по думите на Линднер важно събитие за кърмачето е, когато при изследването на своето тяло то се натъкне на особено възбудимите места по гениталиите си и така намери пътя от смученето към онанирането.

Откривайки значението на сученето, ние вече се запознахме с две особено важни черти на инфантилната сексуалност. Тя се появява във връзка със задоволяването на основните органични потребности и е автоеротична, тоест търси и намира обектите си по собственото тяло. Онова, което най-ясно се разкрива при храненето, отчасти се повтаря при отделителните процеси. Стигаме до заключението, че кърмачето изпитва удоволствие при изпразването на пикочния мехур и червата си и че скоро започва да се стреми да извършва тези действия по такъв начин, че дразненето на ерогенните зони на лигавиците да му доставя възможно най-голяма наслада. Тук, както отбелязва наблюдателната Лу Андреас^[2], то за първи път се сблъсква с външния свят като с препятстваща, враждебна на стремежа му към удоволствие сила и започва да се догажда за бъдещите външни и вътрешни борби. Оказва се, че не бива да отделя изпражненията си кога да е, а когато решат други хора. За да го подтикнат да се откаже от този източник на удоволствие, му представят всичко отнасящо се до тези функции като нещо неприлично, което трябва да се скрива. Тук за първи път му се налага да замени насладата със социално достойнство. Неговото собствено отношение към изпражненията отначало е съвсем различно. Те не го отвращават, то ги смята за част от своето тяло, не се разделя лесно с тях и ги използва като „подарък“ за хора, които особено обича. Дори след като възпитанието е постигнало целта си да го отчужди от тези склонности, то продължава да цени изпражненията като „подарък“ и „пари“. А с особена гордост гледа на постиженията си при уринирането.

Знам, че отдавна искате да ме прекъснете, за да ми извикате: „Престанете с тези чудовищни неща! Ходенето по голяма нужда било извор на сексуална наслада, използван още от кърмачето! Изпражненията — ценност, анусът — нещо като полов орган! Това не го вярваме и сега разбираме защо детските лекари и педагозите не искат да чуят за психоанализата и нейните резултати“. Не, господа! Вие просто забравихте, че целта ми беше да разгледам пред вас фактите на инфантилния сексуален живот във връзка с фактите на сексуалните перверзии. Защо да не узнаете, че при много възрастни, както хомосексуални, така и хетеросексуални, анусът действително поема ролята на влагалището при сексуалните контакти? И че има много индивиди, които запазват за цял живот чувството на наслада при ходенето по голяма нужда и го описват като доста силно. А що се отнася до интереса към акта на дефекацията и удоволствието от наблюдаването й при друг човек, потвърждение за това можете да чуете от самите деца, когато станат на няколко години и вече могат да го споделят. Разбира се, ако тези деца не са били подложени преди това на систематично сплашване, защото в противен случай, сами разбирате, няма да ви кажат нищо. А за другите неща, които не искате да повярвате, ще ви отпратя към резултатите на анализа и към преките наблюдения върху деца и ще ви кажа, че се изисква голямо умение, за да не ги вижда човек или да ги вижда по друг начин. Нямам нищо против, ако при това сходството между детската сексуалност и сексуалните перверзии ви се стори очебийно. Всъщност това е съвсем естествено; ако детето изобщо има сексуален живот, той по необходимост трябва да е от перверзно естество, защото в тази възраст още липсва, с изключение на отделни зачатъци онова, което прави от сексуалността функция на размножаването. А, от друга страна, общото за всички перверзии е, че изоставят размножаването като цел. Защото ние наричаме едно сексуално занимание перверзно именно когато то се е отказало от размножаването и преследва удоволствието като самостойна цел. И така разбирате, че преломът и обратът в развитието на сексуалния живот е подчиняването му на размножителната функция. Всичко, което става преди този поврат, както и всичко, което му се е изплъзнало, което служи само на удоволствието, се нарича с не особено почтеното име „перверзно“ и е обект на презрение.

Затова позволете ми да продължа с краткото описание на инфантилната сексуалност. Бих могъл да допълня онова, което ви казах за две органни системи, като разгледам и останалите. Сексуалният живот на детето се изчерпва с функционирането на редица частични нагони, които се стремят към наслада независимо един от друг, отчасти чрез собственото тяло, отчасти чрез външен обект. Скоро гениталиите се открояват сред тези органи; има хора, при които получаването на наслада от собствените гениталии без помощта на чужди гениталии или обекти продължава без прекъсване от мастурбацията на кърмачето до принудителната мастурбация през пубертета, а се запазва и след това за неопределено време. Но с темата за мастурбацията няма да приключим скоро; тя изисква многостранно разглеждане.

Колкото и да ми се иска да съкратя темата, налага се да кажа още няколко думи за изучаването на сексуалността от децата. То е твърде характерно за детския сексуален живот и от твърде голямо значение за симптоматиката на неврозите. Инфантилното изучаване на сексуалността започва много рано, понякога преди третата година. То не тръгва от разликата между половете, която за детето не означава нищо, защото то — поне момчето — смята, че и двата пола притежават мъжкия орган. А когато по-късно открие у своя сестричка или другарка в игрите вагината, то най-напред се опитва да не вярва на очите си, защото не може да си представи себеподобно човешко същество без тази така ценна за него част от тялото. Сетне се изплашва от открилата му се възможност и евентуалните предишни заплахи заради интензивните му занимания с малкия член сега започват да му въздействат. То попада във властта на кастрационния комплекс и неговите особености имат голямо значение за формирането на характера му, ако остане здраво, на неврозата му, ако се разболее, и на съпротивата, която оказва при аналитичната терапия. За малкото момиче знаем, че то се смята силно онеправдано поради липсата на голям видим пенис, завижда на момчето заради него и главно по този мотив развива желанието да бъде мъж, което желание се възобновява по-късно в неврозата, възникнала поради неуспех в осъществяването на женската роля. Впрочем в детска възраст клиторът на момичето напълно замества ролята на пениса, той притежава особена възбудимост и става средство за автоеротично задоволяване. За превръщането на малкото момиченце в жена е особено важно клиторът своевременно и изцяло да отстъпи тази чувствителност на влагалищния вход. При така наречената сексуална анестезия у жените клиторът упорито задържа чувствителността за себе си.

Сексуалният интерес на детето най-напред се насочва към проблема откъде се вземат децата — същия, който стои зад въпросите на тиванския сфинкс — и обикновено се събужда от егоистичните опасения при появата на ново дете. Готовият отговор на педагогиката, че щъркелът донася децата, се посреща с недоверие много по-често, отколкото си мислим, дори от малки деца. Подозрението, че възрастните го лъжат, допринася много за появата на чувство за самотност у детето и за развитието на неговата самостоятелност. Но детето не може да разреши проблема само. Недоразвитата му сексуална конституция поставя граници пред познавателната му способност. Отначало то мисли, че децата идват, когато човек поглъща нещо, особено с храната си, и не подозира, че само жените са способни да имат деца. По-късно научава за това ограничение и се отказва от обяснението с храната, като то се запазва само за приказките. По-голямото дете скоро започва да се досеща, че бащата има някаква роля за появата на децата, но не може да отгатне каква. Ако случайно стане свидетел на полов акт, то го приема като опит за поваляне, за преборване — погрешното садистично възприемане на коитуса. Но на първо време то не свързва този акт със създаването на децата. Когато открие в леглото и по бельото на майка си следи от кръв, то ги взема за доказателство, че бащата е наранил майката. В още по-късните детски години то, изглежда, започва да се досеща, че мъжкият член има съществена роля за създаването на децата, но не може да допусне, че този орган е способен на нещо друго, освен изхвърлянето на урината.

Отначало всички деца мислят, че детето се ражда през ануса, тоест — като изпражнение. Едва след обезценяването на интереса към всичко анално тази теория бива изоставена и заменена с предположението, че се отваря пъпът или мястото между гърдите. По този начин изследващото живота дете се доближава до познанието за фактите на секса или се разминава с тях, заблудено от невежеството си, докато получи, най-често в годините преди пубертета, едно обикновено непълно и принизяващо ги обяснение, което нерядко го травматизира.

Сигурно сте чували, господа, че психоанализата неоправдано разширявала значението на понятието „сексуално“, за да защити тезите си за сексуалните корени на неврозите и сексуалното значение на симптомите. Сега вече сами можете да прецените дали наистина е неоправдано. Ние разширихме понятието само дотолкова, че да включи сексуалния живот на перверзиите и на децата. Което ще рече — възвърнахме му истинския обхват. Онова, което вън от психоанализата се нарича сексуалност, се отнася само за един ограничен сексуален живот, подчинен на размножаването и определян като „нормален“.